Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (26)

Двайсет и пета глава

16 октомври 1975 г.

Г-н Майкъл Дж. Грифит 1501

Франклин Авеню Минеола, Н. Й. 11501

Драги Майк,

Получи се тъжна ирония, когато Вашето писмо с хубавата новина, че сте напреднали в работата по преместването на Бил в американски затвор, пристигна почти едновременно със съобщението, че Бил е избягал. Можете да си представите какво изпитахме — точно когато най-сетне бяхме започнали да виждаме някакъв проблясък в края на тунела.

Сега можем само да се надяваме и да се молим, че той е добре. Ако научим нещо, веднага ще Ви се обадим, а също и на близките му. Знам, че Вие ще направите същото, ако чуете нещо.

Сърдечни поздрави,

Уилям Б. Макомбър,

посланик на Съединените щати в Турция

Килията бе четири на четири стъпки.

Беше с висок таван, заградена с до болка познатите циментени стени. Имаше само две разлики. Беше чиста. И гръцка. Трябваше да е. Не разбирах нито дума от това, което говореха войниците, така че не можеше да са турци.

След няколко часа дойде един надзирател, завърза ми очите и ме заведе в друга сграда. Свалиха ми превръзката от очите. Намирах се в малка стая. Имаше маса, два стола и мъж в официален костюм.

Говореше много добре английски. Представи се като служител от гръцкото разузнаване.

Изслуша накратко разказа ми, като си водеше бележки.

— Трябва ли да ме държите в килия? — обадих се аз. — Направо ще се побъркам вътре.

Той се облегна на стола. Взря се в очите ми. После спокойно отвърна:

— Можем да направим няколко неща с теб. Можем да те върнем на турците. Можем да те закараме на границата и да те хвърлим оттатък. Можем да те осъдим за незаконно влизане в страната. Можем дори да те заведем в гората и да те разстреляме. Никой няма да разбере.

Размърдах крака.

— Или… ако кротуваш и почакаш малко… можем да уредим да те депортираме в Съединените щати.

— Ще си кротувам и ще чакам.

— Добре. Трябва ни малко време, за да проверим историята ти. Ако казваш истината, всичко ще бъде наред. Освен това искаме да си поговорим с теб. Да научим каквото знаеш за Турция.

Дните минаваха. Вечер се разхождах в килията си. Моят разпитвач ме снабди с книги на английски. Прочетох Херодот. Няколко книги от Никос Казандзакис, който бе любимият му писател. Препрочетох „Параграф 22“ и „Пеперудата“^[1].

Всеки ден разпитвачът ми прекарваше часове наред с мен. Искаше да знае всичко за „Сагамалджълар“ и Имрали. Ами военните бази? Какъв цвят бяха униформите? А отличителните знаци? Танковете на границата? Описах ги поне хиляда пъти. Той си отбелязваше и най-малките подробности. Накара ме да си спомня какво съм видял в тъмната гора. Извади огромни подробни карти на турската територия по границата. Показах му къде съм минал.

— Ти си голям късметлия, Уилям.

— Знам.

— Не, не знаеш. По-голям късмет имаш, отколкото предполагаш. Целият този район тук — той посочи местата, където бях минал — е силно миниран. Можеше да хвръкнеш във въздуха. Като нищо.

Бог помага на светците и на глупците.

Минаха цели две седмици. Знаех, че близките ми са се побъркали от притеснение. Исках да им се обадя, а също и на Лилиан. Но не ми даваха да се свързвам с никого.

Бях избягал от Имрали през нощта на 2 срещу 3 октомври. На 4 срещу 5 минах границата. Най-накрая в петък, на 17 октомври, разпитвачът ми съобщи новината.

— Ще те депортират. — И се ухили. — На основанието, че би оказал лошо влияние върху гръцката младеж. — После се ръкува с мен и ми пожела успех.

В събота, на 18 октомври, ме откараха в Солун. Двамата млади полицаи, които ме придружаваха, дори не си направиха труда да ми сложат белезници. Знаеха, че по-доволен затворник от мене няма.

Гледах през прозореца на автобуса бягащия край мен суров гръцки пейзаж. Свободен. Аз съм свободен.

Благодарих на древните богове от планините и на боговете на безкрайното синьо небе. Мили боже, вече ще бъда твой приятел!

Късно следобед ме оставиха в солунското полицейско управление. Разрешиха ми да се обадя в американското консулство. Един прекрасен младеж на име Джим Мъри веднага дойде да ме види.

Джим пристигна с пълни ръце. Носеше ми огромно количество храна: пържено пиле, ябълки, курабийки от овесено брашно и няколко кутии пудинг с карамелизирана захар. Беше взел също и няколко броя на „Интърнашънъл Хералд Трибюн“, четири-пет списания „Тайм“ и „Хюриет“, един от турските вестници. Там на първа страница имаше смехотворна цветна рисунка на моя милост. Художникът ме бе изобразил като свиреп мускулест мъж с голи гърди, който бясно реже с дълъг нож въжето на една рибарска лодка. Типичен пример за турската журналистика.

Джим ми даде също плътна памучна блуза, чифт чорапи и стари гуменки. Бяха негови. Каза, че вече се е обадил в Министерството на външните работи. Те щели да съобщят на нашите. Слава богу! Знаех колко им е било трудно през тези пет години. Последните две седмици сигурно са били най-тежките.

Гърците заявиха, че мога да тръгна веднага щом паспортът ми бъде готов. Джим предполагаше, че това ще стане в понеделник. Помолих го да се обади на нашите.

— Предай им, че ги обичам.

— Разбира се. Ще ти трябват пари. Да им кажа ли да ти изпратят?

— Да, моля те.

— Колко?

— Колкото да стигна до вкъщи.

Двама полицаи ме заведоха в една килия в мазето. Беше около метър на метър и половина с малка мивка и преграден клозет в ъгьла. Май не беше много чисто. Но не и в сравнение с турските килии. Две тесни дървени платформи бяха опрени в стената. Надзирателите ми дадоха три тънки одеяла и заключиха вратата.

Бях във възторг. Скоро щях да бъда на свобода. Скоро близките ми щяха да научат, че съм свободен. След два дни щях да бъда в самолета. Нахвърлих се върху пърженото пиле.

Двата дни отлетяха. Бях сам в килията. Наоколо, изглежда, нямаше други затворници. Някои от гръцките полицаи знаеха турски и започнахме да разговаряме. След като чуха цялата ми история, до един се сприятелиха с мен. Всеки, който е враг на турците, е приятел на гърците.

В понеделник, на 20 октомври, отидох в американското консулство с полицейски ескорт. Татко бе изпратил 2000 долара.

Паспортът ми бе готов.

Джим се обади в пътническото бюро насреща.

— Кога искаш да тръгнеш? — попита той.

— Кой е първият самолет на запад?

— За Франкфурт. Довечера в шест.

— Него ще взема.

Преброих парите за билета. Един служител отиде да го купи, докато Джим ми уреждаше телефонен разговор с далечния Лонг Айланд и с една двойно ипотекирана къщица.

— Татко?

— Уил? Уил! Как си, момчето ми?

— Чудесно, татко. Успях! Успях, чуваш ли!

— Да, разбира се. — Той се задави от радост. — Ето майка ти.

За първи път от пет години чух гласа на майка си. Сърцето ми щеше да се пръсне.

— Мамо!

— Ох, Били, толкова е хубаво, че чувам отново гласа ти. Така се тревожехме за тебе.

— Е, вече може да се успокоите, мамо. Всичко свърши.

— Ох, Били, така се радвам, че не мога да говоря. Засмях се.

— Няма нужда, мамо. Усещам те дори по жицата. Толкова ми липсваше.

— Кога ще си бъдеш у дома?

— Колкото мога по-скоро. Първо трябва да се измия. И да се наспя. Много съм мръсен и уморен.

— Добре, само внимавай. Гледай да си дойдеш здрав и читав.

— Оттук идвам право вкъщи, мамо. Предай сърдечни поздрави на всички. Обади се, моля те, на Лили и й кажи, че съм добре. Скоро ще се видим.

— Добре. Ето пак баща ти. Обичам те.

— Уил?

— Да, татко.

— Какви са плановете ти по-нататък? Непрекъснато ми се обаждат репортери и телевизионни журналисти. Искат да знаят кога пристигаш.

Изведнъж ме обзе страх. Нямах представа дали съм готов за всичко това. Какво ли представлява Ню Йорк след пет години? Аз също бях друг. Знаех, че първо трябва да си поема дъх.

— Татко, току-що си купих билет за Франкфурт, трябват ми няколко дни да се съвзема, да се подготвя да видя мама… и другите.

— Разбира се, Уил. Кога смяташ да си бъдешеш вкъщи?

— Не след дълго. Сигурно в петък.

— Окей. Обади се да знаем. И внимавай, Били. Още не си у дома.

— Ще внимавам, татко. И ще ви се обадя кога пристигам.

Замълчахме.

— Татко?

— Кажи, Уил.

— Благодаря ти…

Полицията не искаше да ме остави, докато не се кача на самолета. Върнахме се в участъка да изчакаме полета. После ме откараха на летището. Беше пет и трийсет. Митничарят се канеше да сложи печат на паспорта ми.

— Уилям Хейс — обади се приятен глас по високоговорителя. — Търсят го по телефона. Уилям Хейс. На телефона.

Търсят ме по телефона? Мене?

Обаждаше се Джим Мъри.

— Били, току-що ми съобщиха от Министерството на външните работи, че Западна Германия има договор с Турция за екстрадиране. На франкфуртското летище може да те чака полиция.

— Боже господи!… И какво според теб трябва да направя?

— Били, остани още една нощ. Утре ще те качим на директен самолет. За Атина и после Ню Йорк.

Но още една нощ означаваше още един ден в затвора. Не. Не можех. Абсурд след пет години. Вече бях набрал инерция. Не исках да я губя.

— Трябва ли да остана?

— Предполагам, че ако не минаваш през митницата във Франкфурт, няма да имаш проблеми.

— Добре. Ще внимавам.

Самолетът се издигна във въздуха. Изобщо не се обърнах назад.

След като кацнахме във Франкфурт, останах в транзитната зала, далеч от митницата. Там имаше билетно гише. Попитах кой е следващият полет на запад. За Амстердам. Чудесно! Имах съкровени спомени от Амстердам. Самолетът излетя след четирийсет минути.

На едно вестникарско гише си купих „Плейбой“. Разбира се, веднага го отворих по средата. Моментално го затворих, чудейки се дали някой не е видял. После пак погледнах. За пет години много неща се бяха променили. Трябваше да мине време, докато свикна.

В Амстердам един митничар с дълга гъста коса ми подпечата паспорта и ми махна да вървя. Взех автобус до центъра на града. Като всеки друг свободен човек.

Намерих хотел. Малък, до един канал. Наех си стая. После се обадих вкъщи. Казах на мама, че ще пристигна в Ню Йорк в петък. Татко ми съобщи, че на летището ще има пресконференция.

Потърсих барчето. Хората седяха, пиеха бира и се смееха. От музикбокса гърмеше фънки джаз на саксофон — музиката също много се беше променила. Красива сервитьорка ми донесе бира. Ах, живот! Толкова си сладък! Отидох в ресторанта на хотела и изпих два ягодови шейка.

Качих се в стаята си и дълго се къпах под горещия душ. Петгодишната мръсотия се смъкна и изтече в канала. Отпуснах изтощеното си тяло между чистите изгладени чаршафи. Лежах и си мислех за всичко, което се случи. Приличаше на странен сън. Но вече бях далеч. Чувствах се толкова удовлетворен. И така благодарен. Животът бе пред мен. Знаех, че ще е безкраен.

Потънах в блажен сън.

Около три часа сутринта внезапно се събудих. Смеех се на глас.