Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (13)

Дванайсета глава

За последен път видях Патрик, когато ми дойде на гости в Милуоки малко преди да завърша училище. Беше жилав дребосък с черна брада, облечен в дънки и памучна риза на зелени и черни карета. На главата си бе нахлупил вехт цилиндър. През рамо носеше преметната брезентова мешка. Очите му блестяха.

Повече от година му пишех и го увещавах. Исках да се включи в специалния клуб, който пет-шест от нас бяха основали в Милуоки. Там се играеше една игра, нещо като ритуал, в градската зоологическа градина.

Когато пристигнахме, зоопаркът бе почти безлюден.

— Това ли е? — попита Патрик.

— Ъхъ.

Той погледна в рова на носорозите. Две огромни сиви животни спяха на слънцето в другия му край. Трето лениво търкаше дебелата си кожа в грубата каменна стена.

Патрик се засмя. Скочи върху здравата стена. Още веднъж хвърли поглед на трите животни. После рипна в рова и побягна към средата му.

Носорозите не се помръдваха. Патрик спря и се обърна да ме погледне, на брадатото му лице бе цъфнала широка усмивка. Разпери ръце и сви рамене.

Ушите на един гигантски мъжки носорог се размърдаха. В миг той скочи на крака разярен и с все сила се затича. Земята потрепери.

Патрик бе спринтьор в училище. До стената изпревари носорога поне с двайсетина метра. Отскочи нагоре и опита да се задържи. Но бедрата му се удариха в камъка, той залитна и се помъчи да запази равновесие. Не успя и тупна обратно в рова.

Сърцето ми изстина. Изведнъж играта бе престанала да бъде забавна. Ама че глупашка смърт.

Патрик пружинира от земята и изпълзя нагоре по стената като гущер. Носорогът се закова на място под него, като пръхтеше разярен. Беше толкова близо, че Патрик можеше да се наведе и да докосне рога му, но изглежда вече се беше наситил на емоции за този ден. Като внимаваше да не се катурне и да не падне при слоновете от другата страна, той се добра с лазене до тясната стена и скочи. Сграбчи ме и избухна в смях. После бързо избягахме от зоопарка, преди да е дошла охраната.

Патрик остана в Милуоки още няколко дни. Сетне пое на автостоп в западна посока. Замина за Аляска да си търси късмета. Джек Лондон бе тръгнал така. Защо да не го стори и Патрик?

Моят път беше на изток. И двамата поехме да обикаляме света. Решихме да се срещнем при Лох Нес след по-малко от година. Щяхме да сравним успехите си.

Но срещата ни трябваше да се отложи. Сега, след повече от две години, той отново се появяваше, но в другия край на света.

Посещението му не беше случайно.

Дойде в „Сагамалджълар“, придружен от Уилард Джонсън от консулството. Ако някой посетител пристигнеше сам, завеждаха го в една от кабинките, където затворникът беше отделен с дебело стъкло. Но ако го придружаваше адвокат или човек от консулството, въвеждаха го в една стая със затворника. Присъствието на Уилард ми даде възможност да стисна ръката на Патрик. Но не исках консулът да разбере плановете ни. Все още не знаех дали мога да имам доверие на Уилард.

Патрик бъбреше нехайно за това-онова, докато Уилард седеше тихо в другия край на стаята и слушаше само с половин ухо разговора ни.

— Намерих си работа — съобщи Патрик.

— Занасяш се. Ти? Къде?

— „Джон Диър“. Тракторна фабрика. Манхайм, Германия.

— Не мога да си те представя в тракторна фабрика. Патрик се засмя.

— Аз също. Мисля, че ще мога да изкарам някак си шест месеца. Дотогава мистър Франклин сигурно ще се оправи. Ще го доведа следващия път да те види. Искаш ли да ти взема нещо? От какво имаш нужда?

— От един 45-калибров „Магнум“… с три пълнителя.

Уилард настръхна. После разбра шегата ни и се засмя.

— Е, както и да е. Тогава ще ми трябват обувки — казах аз. Гуменки. Да играя волейбол през лятото. И гледай да са с по-дебели подметки. Мистър Франклин може да ти помогне. Патрик си записа в бележника.

— Можеш ли да ми изпратиш някои книги? — попитах аз. — В момента чета „Смърт следобед“.

— А, Хемингуей. „Старецът и морето“. „Смърт следобед“. Халоуин край Лох Нес и…

— … и ми трябва само висок кораб и пътеводна звезда — заключих аз.

Уилард се обърка.

— Харесваш ли Мейсфийлд^[1]? — попитах аз.

— О, да.

— Ами Алфред Нойс^[2]? Макар че е англичанин? — извика въодушевено Патрик. — О, „Разбойникът“. Извинете. И двамата следваме английска филология. Увличаме се. Дължи се на ирландския ни произход. Прадедите ни са били келти. Събличали се голи, преди да влязат в битка. Боядисвали с къпини телата си в синьо. Трябва да са представлявали страхотна гледка. Сини мъже, които връхлитат с крясъци върху теб от хълма само по бради и със сопи.

Уилард Джонсън се размърда неспокойно на стола си. Патрик често действаше така на хората. Патрик се обърна отново към мен.

— Е, как върви любовта? — попита внезапно той. Изсмях се.

— Можеше да бъде и по-добре. А ти как я караш?

— Както преди. Срещнах една фантастична жена в Манхайм. Куражът й може да се мери само с моята фантазия. Ммммм! Жалко, че е омъжена.

— Германка ли е?

— Не, американка. Мъжът й е сержант в армията.

— Добре си ги избираш, няма що. Все пак внимавай.

— То се знае. Така животът е по-интересен.

До заминаването на Патрик от Истанбул вече се бяхме разбрали какво точно трябва да направим. Той щеше да поработи в тракторната фабрика, докато събере около 1500 долара. После щеше да се върне в Турция и да ми даде тайно парите в подметките на чифт гуменки. После щеше да ме чака до „Бакъркьой“.

Планът беше точно за него. Винаги си бе представял, че е един от тримата мускетари.

Започнах по-често да получавам писма от Лилиан. Те разведряваха тягостната обстановка на очакване. Тя се бе оправила бавно след премеждието в планината и бе заминала на изток, за да се възстанови. Изпрати ми снимка. Белегът й едва се забелязваше. Сложих снимката на почетно място върху шкафчето си.

Отбила се да види мама и татко. Дори се опитала да им обясни, че някои хора имат по-различни представи за живота. Те неведнъж го бяха чували от мен преди. Била щастлива. Гостуването й доставило удоволствие. Скоро отново потеглила за Западното крайбрежие, към планините.

Научих се да пазя писмата й. Някак си не изглеждаше редно да ги отварям през деня, когато в кауша цареше всеобща лудост. Мушвах ги под ризата си и изчаквах настъпването на нощта, когато всичко утихваше. Някога много отдавна бях влюбен в едно момиче на име Катлин. Когато си мислех за нея, винаги усещах дълбоко в себе си странно вълнение. Сега изпитвах същото от писмата на Лилиан.

Трябваше да седя и да чакам. Патрик пишеше често. Парите полека-лека се събираха. Но като четях между редовете, разбрах, че една част отиваше за развличане на сержантската жена. Дано да внимава. Нямаше нужда отново да му чупят носа.

Осъдиха Тими на петнайсет години. Английските вестници нарекоха турците варвари. Турската преса осъди опитите на англичаните да се бъркат в правосъдието на славната турска република. Министър-председателят Демирел отмени заплануваното си посещение в Лондон.

— Куп глупости — произнесе се Тими за цялата работа. — Всичката тая тупурдия няма да ме отърве оттук.

Но тупурдията намали присъдата на Тими на седем години, като се смяташе и времето за добро поведение.

— Пак е прекалено много — каза той.

Бях съгласен с него.

Уморих се да чакам, без да правя нищо, за да се измъкна. Един следобед с Попай и Арне се бяхме заели да спечелим по сто лири от трима французи на волейбол. Скочих доста високо да посрещна един удар. Подхлъзнах се и се оплетох в мрежата. Изведнъж ми хрумна нещо.

На другата сутрин от двора се надигна ропот. Волейболната мрежа се бе изгубила. Беше изчезнала през нощта от мястото под стълбите, където я държахме. Никой не можеше да разбере какво е станало. Неколцина затворници хукнаха из кауша да я търсят по шкафовете. Взеха да се чуват сърдити гласове.

Заместникът на Емин, Неждет, дойде да успокои обстановката. Беше му все едно, че мрежата я няма. И бездруго затворниците винаги играеха волейбол за пари или за цигари. При тези условия те гледаха на играта сериозно. Може би с изчезването на мрежата сбиванията щяха да намалеят.

Хората мърмореха, но по настояване на Неждет отидоха на двора да играят футбол. Седях кротко на леглото. Под мен, в купчина мръсно бельо на пода, бе скрита мрежата.

Нощ след нощ работех под одеялото си. Бавно и усърдно разплитах найлоновата мрежа. После взех да сплитам тънките здрави влакна на въже, което да издържи тежестта ми. Използвах един стар специален начин на оплитане, който бях научил като момче, когато си правех верижки за ключове.

Работата вървеше едва-едва. Скачах при всеки шум. Ако направеха проверка, положително щяха да ме хванат. Въжето напредваше със сантиметри.

Приятелите ми не можеха да разберат защо спя толкова много през деня. Започнах да работя още по-трескаво. Докато не свършех въжето и не го скриех на безопасно място, бях уязвим. Ако Зиат или някой друг доносник ме видеше, нямаше начин да не ме наклепа.

Най-накрая го завърших. Предполагах, че е двайсетина метра. Според плана на затвора в средата на покрива имаше антена. Ако успеех някак си да се добера до покрива, можех да вържа въжето за антената, да изтегля другия му край до стената и да се плъзна по него. Възможно бе въжето да ми потрябва някой ден.

Но нямаше как да го скрия в шкафчето си. При проверка щяха да го намерят. Затова посред нощ се промъкнах в другия край на кауша до клозета. Там имаше едно празно шкафче. Повдигнах го и пъхнах въжето отдолу.

След няколко дни Патрик ми писа от Германия. Бил почти готов.