Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (21)

Двайсета глава

7 март 1974 г. Лилиан,

Писмото ти, тишината през нощта и ред други неща ме карат да се чувствам ужасно зле. Понякога ми се струва, че умирам тук. Толкова е трудно да нямаш никой, който да ти помага, да ти бъде другар по този странен път. Приятелят ми Арне ме накара да разбера колко малко знам; и още по-чудно, колко много знам, без да го съзнавам, за безброй важни неща като това: да се смееш, да усещаш хората и да обичам живота. Арне ми липсва, но присъствието му остава, тъй както Патрик лудата глава е постоянно с мен, макар че тялото му от две години е заровено в земята.

През последните месеци ми беше много трудно. Толкова планове и възможности като че се провалиха. Дори дишам с мъка.

Тук е пролет. Тя дойде и аз се мъча да не бързам, но така се нуждая от нежност. От твоята нежност. Пазя писмата ти. Те ме крепят, дават ми сила. Новините за амнистия и освобождаване са сложни и объркани. Търпя само заради другите, родителите ми и приятелите, които правят всичко каквото могат. Не знам колко още ще издържа.

Не ме оставяй, Лил. Прегърни ме.

Били

Още първата вечер, когато дойдох в „Сагамалджълар“ преди три и половина години, затворниците говореха за амнистия. Най-накрая на 16 май 1974 година в турския парламент се прие закон за амнистия. Щеше да влезе в сила на другия ден. Всички в кауша се насъбраха около малцината, които можеха да четат турските вестници. Ето какво научихме:

Всеки затворник в Турция получава дванайсет години амнистия за всяка присъда. Убийци, участници в изнасилвания, въоръжени грабежи, отвличания — на всички намаляваха по дванайсет години. Времето за добро поведение също се приспадаше. Така затворник с трийсетгодишна присъда получаваше отбивка от десет години за добро поведение плюс още дванайсет години от амнистията. Оставаха му осем години да лежи.

Единствено на контрабандистите даваха по пет години амнистия.

Реших, че е по-добре, отколкото нищо. И все пак датата ми за освобождаване щеше да бъде 7 октомври 1985 година. Оттеглих се на леглото си, без да обръщам внимание на празничната атмосфера наоколо. Тия дванайсет години щяха да дадат свободата на почти всички. Дори повечето контрабандисти имаха по-малко от пет години. Джоуи щяха да го пуснат. Тими щеше да си тръгне от Измир. Радвах се за тях, разбира се, но се чувствах и нещастен. От старите ми приятели щяха да останат само Макс и Попай. А Макс прекарваше почти цялото време в лечебницата.

Джоуи спря до леглото, за да ми пожелае успех. Напомни за възможността да ме преместят. Увери ме, че скоро и аз ще бъда свободен.

— Слушай, чу ли за допълнителните седем години за контрабандистите?

— Какво?

— Във вестника пише, че някои организации, борещи се за граждански права, протестирали, че на контрабандистите отпуснали само пет години. Искали Парламентът да им даде още седем години. Така че кой знае? Може би ще получиш цялата дванайсетгодишна амнистия.

— Джоуи, аз имам трийсетгодишна присъда. Дори дванайсетгодишна амнистия не ме оправя особено.

— Да. Но все пак си по-добре от Неждет.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли чул? В цяла Турция амнистията не важи само за един затворник, сирийски шпионин. Парламентът дори споменава името му и казва, че той няма да получи амнистия. Неждет.

Неждет обикаляше из кауша, поздравяваше щастливците и им пожелаваше успех. През цялото време, прекарано в затвора, не бях виждал човек, който повече да заслужава амнистия. Беше честен. Чист. Добър. Турско правосъдие, няма що.

Вечерта високоговорителите взеха да тръбят имената на онези, които щяха да бъдат освободени на сутринта. След всяко име гръмваха одобрителни възгласи. После стихваха рязко, за да може да се чуе следващият. Имената се четяха по азбучен ред. Фамилията на Джоуи започваше с „М“. Седяхме заедно на леглото му и чакахме щастливия миг. Но към полунощ, тъкмо когато свършиха имената с „Л“, гласът по високоговорителя каза, че станало много късно. Щели да продължат на сутринта.

Избухнаха гръмки протести. Джоуи направо полудя. Скочи от леглото с писък.

— Те няма да ме пуснат — изкрещя той. — Тия турски копелета искат да ме оставят тук. Не мога да го понеса. Охрана! — изрева. — Пуснете ме. Трябва да говоря с директора. Охрана!

Дръпнах го на леглото и се опитах да го разубедя.

— Да не си се побъркал? Помисли! Утре те пускат. Със сигурност. Ще съобщят името ти сутринта. Не изпортвай всичко.

— Знам си аз, че ще ми погодят някой номер, за да ме оставят тук. Знам.

След пет години в затвора Джоуи не можеше да издържи и една нощ повече. Потърси Надир, за да си купи малко хашиш. Надир дори не искаше да вземе парите му.

— Ето — каза той. — Вземи, приятелю. Парите ще ти трябват. Гечмиш олсун. — Той пъхна пет жълти капсули нембутол^[1] в ръката на Джоуи. Джоуи ги лапна наведнъж и ги глътна с чаша чай.

— Не мога повече — изкрещя той. — Нервите ми са като топчета пинг-понг в перална машина. Ако никога не се събудя, ще бъде чудесно! А ако извикат името ми утре, да вървят по дяволите. Да ме почакат. Аз ги чакам пет проклети години.

Зарови се под възглавниците и се зави презглава.

През това време аз се помъчих бързо да измисля нещо. Имах пари. Може би сега бе моментът да ги използвам. Сигурно утре щеше да е лесно да се измъкна през вратата заедно с другите. Нямаше начин да не настане бъркотия.

Отидох да говоря с Франсоа, дошъл наскоро млад французин, когото бяха осъдили на двайсет месеца за притежаване на една-единствена цигара с хашиш. Той се мъчеше да натъпче парцалите си в стара торба от зебло. Беше малко смахнат.

Всички му викаха „Звънчо“. Знаех, че няма много пари, а му се ще да тръгне направо за Индия, като го пуснат.

— Хей, Звънчо! Искаш ли да изкараш 5000 лири? — попитах аз.

Той се ухили. После тъпанарската му физиономия стана подозрителна.

— Как?

— Лесно. Само дай да те вържа утре в клозета. Ще взема личната ти карта и ще се измъкна, когато извикат името ти. Когато те намерят по-късно, ще обясниш, че аз съм те вързал и съм ти запушил устата. Ще трябва да те пуснат. Какво ще кажеш? Искаш ли парите?

Може да беше Звънчо, но не бе глупав.

— Разкарай се — викна той.

В шест часа гласът от високоговорителя продължи да съобщава имената. Щастливците се наредиха, за да излязат на свобода. С Попай измъкнахме Джоуи от леглото и той тръгна, олюлявайки се, към широкия свят. Този ден от кауша ни напуснаха петдесет и двама от седемдесет и петимата затворници. Близо две хиляди и петстотин от трите хиляди души в „Сагамалджълар“ бяха освободени. С изключение на първите няколко дни в затвора, които бяха ужасни, този бе най-самотният в живота ми. Арне, Чарлс, Джоуи, почти всичките ми най-добри приятели в затвора си бяха отишли. Дори враговете ми ги нямаше. Цял ден обикалях бавно из двора. Наближаваше лято. Трябваше да живея, да любя Лил, да изпитам радости и скърби. Старите ми приятели у дома се женеха, имаха деца, печелеха пари. А турците искаха да стоя в затвора, докато стана на трийсет и осем години.

Беше тиха майска утрин. Седях, опрял гръб в стената на двора под приятното слънце. Крясъците и смехът на малкото останали деца подчертаваха тишината на деня. И моята самота.

— Вилюм Хай-йес. Какво?

— Вилюм Хай-йес.

Прибрах се и отидох до вратата на кауша. Протегнах ръка през отворчето и усмихнатият надзирател ми подаде съобщение за свиждане. Прибра в джоба монетата от пет лири, която му оставих на первазчето. Посетител. Но не беше нито консулът, нито някой адвокат. Когато те идваха, свиждането ставаше в дълга неохранявана стая. На съобщението пишеше „кабинка“. Този, който бе дошъл, бе сам. Трябваше да се срещна с него през стъклената преграда в една от кабинките.

Кой ли можеше да е?

Бях по дънки. Не съвсем подходящо облекло за неочакван посетител. Хукнах горе и си сложих костюма.

Отидох по коридора до контролния пост. Пазачът взе разрешението и каза да почакам. Кабинките бяха наредени от лявата ми страна като тесни дървени телефонни будки. Всичките сиви. Една до друга, общо петдесет и четири на брой.

Пазачът обяви:

— Кабин он йеди.

Отправих се към седемнайсета кабинка и затворих вратата зад гърба си. Надзърнах през зацапаното огледално стъкло. От другата страна нямаше никой. Зачаках.

В тясната кабинка бе мръсно и задушно. Смърдеше на пот и застоял цигарен дим. Посетителят се отделяше от затворника с две стъклени прегради, а между тях имаше решетки. Един микрофон и високоговорител тюрк малъ бяха единствените средства за разговор. Подобно нещо трудно щеше да се осъществи.

Бях вир-вода от горещината. Проклет костюм. Бършех челото си с носната кърпа, когато вратата от другата страна на решетките се отвори.

Пред мен застана Лилиан.

Усмихна се стеснително и притисна длани до стъклото. Аз долепих моите от другата страна. Сърцето ми щеше да се пръсне. Устните ми отрониха името й.

— Лил?…

На лицето й разцъфна усмивка. Очите й блестяха.

— О, Били…

Стояхме и мълчахме. Усмихвахме се. Дишахме едва-едва. Радвахме се един на друг. Изведнъж аз се разсмях.

— Лилиан! Лилиан! Какво правиш тук? Истина ли е?

— Истина е, Били. Как си?

— Чудесно! Като изключим това, че съм в затвора. Лил, изглеждаш страхотно. Каква коса имаш! Толкова е дълга!

Тя се засмя.

— Да, пускам я още от Аляска. Знаех, че ще ти хареса.

— Обожавам я. Много си красива.

— А ти си направо шик в тоя елегантен син костюм. Така ли ходите в затвора?

— По дяволите, не! Облякох го, за да ти се харесам. Всъщност спечелих го на покер.

— Радвам се, че не си загубил нито един от старите си пороци.

— О, не казвай това, че може да разбия стъклото и да те сграбча. Изглеждаш толкова апетитна.

Лицето й стана сериозно.

— Били? Добре ли си наистина?

— Да, Лил. Всичко е наред.

— Така се притеснявах да не направиш някоя глупост и… — Тя замълча. Озърна се. Погледна ме въпросително.

— Не — отвърнах. — Не се безпокой. Не се подслушва. Та те не могат да оправят дори високоговорителите в отделението и да не спират тока, камо ли това.

— Знаех какво ще означават за теб сроковете за амнистиране, Били. Моля те, внимавай, мили. Не прави грешки.

— Няма страшно, Лили. Не се притеснявай.

— Последното ти писмо ме изплаши.

— Да. Съжалявам. Ти като че винаги ми ставаш отдушник, когато не мога да се сдържам повече.

— О, Били, няма нищо. Нали съм за това. Ще ти помагам с каквото мога. Но знам, че отново се готвиш. Страх ме е.

— Хей! Недей така. Няма да правя глупости. Нали ме знаеш.

Тя продължаваше да бъде сериозна.

— Да, познавам те и още как. Затова ме е страх.

Не бях виждал Лилиан от шест години. Но писмата сякаш възпламениха старите ни чувства. Времето не я беше променило външно. Още изглеждаше нежна и красива. Но в нежността й се забелязваше някаква сила. От здравословния живот, който бе водила на открито, кожата й бе поруменяла. Тялото й изглеждаше стегнато под тесните дънки и пъхнатата в тях блуза. Предишното стеснително издокарано момиче го нямаше. Пред мен сега стоеше жена. Тя търсеше. Виждах настойчивостта в очите й. А зад блясъка в тях — тъга. Гърдите й напираха под блузата.

— Разкопчай се! — казах внезапно аз. Тя направи гримаса.

— О, Били, не мога. Ще си изпатиш. Може да дойдат пазачите. — И огледа празните кабинки до нас.

— Възбуждаш ме. Господи! Виждам как зърната ти настръхнаха.

— Престани! Ще се побъркаш — рече тя, като откопча най-горното си копче. — Къде отиде емоционалната ти сдържаност, за която ми пишеше? — Дългите й тънки пръсти разкопчаха още едно копче. — Пък и с тия стъклени прегради помежду ни едва ли ще е кой знае колко възбуждащо. — Долепи се до стъклото. Хвана с две ръце блузата си отпред и бавно я разтвори. Напращели гърди. Дълбока ямичка между тях. Твърдите й тъмни зърна се закачиха за бялата материя и за миг останаха скрити. После изскочиха потръпващи, когато целите й гърди се показаха от блузата. Изохках.

— О, Били — прошепна Лилиан и се притисна до стъклото. — Да можех да направя нещо повече за теб.

Отново изохках.

— И това е добре, Лил. Много.

Отвън се чу шум. Тя се загърна. Едва не изкрещях, задето ни прекъсваха. Покрай кабинката минаха пазачи. Единият потропа на вратата да ми напомни, че времето ни е изтекло. После си отидоха.

— Покажи ги пак — казах бързо. Лилиан се засмя и закопча блузата си.

— Все така шантав си. Радвам се поне на това. Щях да се разтревожа, ако не беше.

— Можеш ли да останеш по-дълго в Истанбул?

— Съжалявам, Били. Нямам много пари. Трябваше доста да пестя, за да дойда. Но исках да те видя.

— Виж колко се радвам на идването ти — казах й и посочих издутите си панталони. Тя отвори широко уста, после се засмя.

— Утре една кола се връща в Швейцария и аз на всяка цена трябва да тръгна с нея. Бездруго нямаше да мога да остана до свиждането следващата седмица.

Бях леко разочарован, но не особено. Беше достатъчно, че успях да я видя дори само веднъж, да чуя гласа й и да се взра в очите й. Щеше да ме крепи още дълго в самотата ми.

— Е, тогава продължавай да пееш ой-ла-ри-пи из планините. Някой ден ще чуеш към теб да се носи странно ехо от долините. А след него ще идвам аз.

— Били, моля те, внимавай. Толкова много значиш за мен. Гледай да не те убият.

— Ей! Ти също си много за мен. Издържал съм досега. Нямам намерение да бъда убит.

Тя не се усмихваше.

— Скоро ще се уреди да те преместят. Само им дай малко време. Толкова хора у нас се мъчат да те освободят, дай им тая възможност.

— Добре, Лили.

— Много хора се молят за тебе.

— Знам, чувствам го.

— Обичам те, Били.

— И аз, Лили.

Стояхме и се гледахме през стъклото. Дойде един надзирател и отвори вратата й. Повика я да излиза. Наблюдавах я как тръгна заднишком навън, а очите ни опъваха нишка, която ни свързваше дълго след като тя си отиде…

— Нов затворник — съобщи Неждет. — Американец.

Американец.

— О, не. — Обърнах се на леглото и загърбих гласа на Неждет. Всеки нов затворник означаваше още един дърдорко, какъвто бях аз в началото. Новите затворници са ужасно досадни.

Попай изтича долу да го посрещне.

Но тоя съвсем не беше новак. Казваше се Харви Бел и бе преместен от Елязиг, за да го оперират. Бе получил херния от жесток побой, който му хвърлили надзирателите след неуспешен опит за бягство. Попай му помогна да се качи в нашия кауш. Новичкият бе успял да се напие някак си по пътя от Елязиг.

— Брей, тук било много чисто! — възкликна учуден той.

Погледнах прахоляка и мръсотията. Подуших отвратителната воня, носеща се откъм клозета. Отбелязах си наум никога да не се местя в затвора в Елязиг.

— Аз съм от Алабама — каза Харви на Попай. — Толкова е хубаво да се измъкне човек от тия проклети турци.

Минаха покрай моето легло и Попай ми свирна. Какво можех да сторя? Бях единственият друг американски затворник в кауша. Трябваше да отида и да го поздравя.

— Ти колко имаш? — попита той.

— Трийсет години.

— Олеле! — Раздруса ръката ми. — И аз.

Изведнъж ми стана симпатичен.

Изгьлта чашата чай, предложена му от Попай. Огледа набързо помещението.

— Как може да се чупи човек от тая дупка? — попита високо.

— Шшшт! — предупредих го аз. — По-внимателно. Тия не са турци. Доста хора знаят английски. Всички разбират какво казваш.

— А, да. — Той се ухили и сниши глас. — Та как може да се чупи човек от тая дупка?

Засмях се. Харви отметна един бял кичур в средата на челото, който бе прошарил тъмнокестенявата му коса.

Той искаше да избяга също така силно, както и аз. През следващите няколко седмици спечели доверието ми. Разправих му за пилата, въжето и плановете на затвора — дори за Йохан в Истанбул. Само за парите нищо не му споменах.

Разгледахме прозореца с решетките в клозета. Обясних му плана си да изпиля решетките, да се покатеря на покрива, да вържа въжето за антената и да се прехвърля през стената.

— И защо не го направиш? — попита Харви.

— Ще е равносилно на самоубийство. Има прекалено голяма вероятност да ме застрелят.

— Добре, дай ми ги тогава. Аз ще го направя.

— Не, не сега. Това е скритият ми коз. Ако нищо не излезе с преместването, тогава може би…

Изненадващо посещение от Майкъл Грифит. Лъчезарно, усмихнато лице. Сърдечно ръкостискане. Току-що бе пристигнал от Анкара, столицата, където се бе срещнал с посланика Макомбър и един адвокат на име Фарук Екрем, председател на турското сдружение на адвокатите. Екрем беше автор на раздел 18, член 647 в турския наказателен кодекс, в който се казва, че чужденците, затворени в Турция, имат право да бъдат премествани в затворите на собствените си страни. Екрем обещал на Майк да каже добра дума за мене на министър-председателя Еджевит. Майк се надяваше скоро да се уреди нещо и ми съобщи, че няколко полицаи от Насау^[2] са изявили желание да ме придружат до затвора в Щатите. Там можеше да ме пуснат условно или да ме освободят.

— Значи всичко е уредено — каза Майк. — Чакаме само да приключат с подготвянето на документите. И тогава си отиваме у дома.

У дома. Къде бях чувал това определение? „Домът е мястото, където, щом трябва да се прибереш, ще те приемат.“ Робърт Фрост^[3]. Разбира се, че трябваше да се прибера там… толкова ми се искаше, че почти усещах аромата му. А той бе на телешко печено и картофено пюре със сос, царевица и диня.

Надявах се на много, но очаквах малко. След шока, който преживях, когато ми оставаха само петдесет и три дена, а ме осъдиха на доживот, бях решил да не вярвам, че ще ме пуснат, докато това наистина не стане. Но този път ми беше трудно да не повярвам. Майк беше толкова оптимистично настроен. Дали след четири дълги ужасни години най-после не бях стигнал до края на наказанието си? Бях изплатил дълга си.

 

Беше 10 юли 1974 г.

След три дни, докато се занимавах с йога, се разнесе глъчка. Все повече се усилваше. През стените от другите дворове кънтяха възбудени гласове. Дотърча едно вестникарче. Затворниците се скупчиха да прочетат новините. Война! Еджевит бе заповядал на турските войски да нахлуят в Кипър, за да защитят правата на кипърските турци, потискани от гърците. Такава поне бе „истината“ според турските журналисти.

Както винаги всеки затворник се опита да си представи каква полза може да има от тази новина. Турците до един крещяха за амнистия, за да могат да се присъединят към армията и да смажат гърците. Ние, чужденците, също бяхме готови да се запишем в армията само докато успеем да стигнем до границата. С Харви Бел обсъдихме възможността гърците да нападнат и евентуално да освободят Истанбул. Гръцки танкове да сринат стените на затвора. Би било страхотна гледка.

Но всичко свърши много бързо. Турските войски сломиха гръцката съпротива, Еджевит получи прозвището „Лъв“. Стана национален герой. Бяха минали почти две седмици и Майк, който се бе върнал в Щатите, ми се обади. След кратката война щеше да настъпи неспокоен мир и той бе сигурен, че Еджевит най-сетне ще разгледа молбата ми за преместване.

Положително бе дошло време за проява на добра воля. Еджевит също мислеше така. На върха на славата той си подаде оставката и свика нови избори. Беше сигурен, че ще спечели мнозинство в Парламента.

Но загуби. Страната продължи по своя път, като се опита да кара без правителство.

Американското правителство бе също тъй безсилно да ми помогне. Следях внимателно увеличаващите се съобщения за уотъргейтските проблеми на Америка. С годините интересът ми към външната политика бе отслабнал. Но сега исках да проследя този изключителен момент в американската история.

Неамериканските ми приятели непрекъснато искаха да говорим. За тях Никсън, Егню, Мичъл и другите бяха като някакви комични герои. Болеше ме. За първи път разбрах, че обичам родината си. Не политиците, а народа. Не правителството, а формата на управление. Фашизмът в Турция ме накара да зажадувам още веднъж за страна, където ще мога да говоря каквото мисля.

Един ден през август научих друга новина. Надир се втурна при мен.

— Никсън! — И се изплю. — Мръсен педераст такъв!

— Какво има?

— Значи не си чул. Никсън си е подал оставката. Седнах на леглото и започнах писмо до бившия президент:

Драги мой събрате по съдба…