Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (15)

Четиринайсета глава

20 ноември 1972 г. Лили,

Какво значи да си самотен през нощта ли? Аз съм мъж. Нощем съм заобиколен от пустота.

Питаш ме за сексуалния ми живот. Първата година можех да ти разкажа за странни чувства на неудовлетвореност, за най-различни сънища и сутрини, когато се събуждах плувнал в пот, за похабена енергия. От година и нещо насам съм целомъдрен. Трудно е да се повярва, а може би още по-трудно да се постигне. Особено при тези условия, но животът е лесен само за онези, които си поставят лесно достижими цели.

Сега, като се огледам, самотата отново е навсякъде около мен и витае подобно на сянка в ъгъла. Но вече не ме потиска толкова много. Разговорите ми с теб помагат. Затова събирам мъката дълбоко в себе си, за да се посмея на воля някой ден. Сериозно ти говоря, че голям смях ще падне. Защото освен всичко, което трупам в себе си, има и друго, което реших заради Патрик: понеже него вече го няма, ще трябва да се смея и за двама ни.

Лека нощ, Лил.

Докосвам те,

Били

В ранните утринни часове на 10 декември три фургона минали турската граница със Сирия. Били спрени от охраната при граничния пункт край Джилвегьозу. Патрулите се усъмнили в дългокосия младеж, който карал единия от фургоните, и били очаровани от шестте красиви американки, които пътували заедно с него. Любезно предложили чай на туристите, докато един от тях проверявал фургоните. Мушнал с пръчка покрива на един. Тя пропаднала през фалшивия таван. Изсипали се цели пакети хашиш. Смъкнали всичко от трите фургона. Събрала се немалка купчина. Официално хашишът излязъл около 99,7 кила. Турските вестници определяха уличната му цена в Съединените щати към 950 000 долара.

Мъжът, Робърт Хъбард, казваше, че е срещнал момичетата на различни места из Европа и Близкия изток. Той ги поканил да пътуват с него, за да купят „стока“ за магазина му в Мюнхен. Твърдеше, че момичетата са невинни. Но той, Катрин Зенц, Тери Гроки, Джо Ан Макданиъл, Пени Жарнеки, Маргарет Енгьл и Паула Гибсън били отведени в затвора в Антакия в Южна Турция, близо до Средиземноморското крайбрежие.

Внимателно следях статиите във вестниците. Съчувствах им. Момичетата бяха доста хубавки. Питах се дали разгласяването на техния случай най-после ще накара другите американци да се замислят, че е много сериозно да те арестуват за хашиш в Турция и може да ти коства доста годинки от живота.

И да бяха успели да вкарат незаконно дори част от този хашиш в „Сагамалджълар“, пак нямаше да го купувам. След време с радост забелязах, че започвам да гледам все по-оптимистично и ведро на живота. Дали защото не пушех вече хашиш, или защото бях придобил ново съзнание, или пък заради системните упражнения — или като комбинация от всички тези неща, не знаех. Но сега бях по-спокоен и изпитвах още по-силно желание да се върна сред хората. От друга страна обаче, се чувствах много по-подготвен да приема съдбата си, каквато и да е тя.

Малко преди Коледа в кауша пристигна друг американски затворник. Беше нов в „Сагамалджълар“, но бе лежал една година повече от мен в затвора, в Измир, на брега на Егейско море. (Измир се наричал Смирна, преди турците да го заграбят от гърците.) Казваше се Джоуи Мазарот. Имаше ясно-сини пронизващи очи и дълги черни щръкнали мустаци. На дясната ръка, точно под навития ръкав на избелялата му тъмночервена тениска, се забелязваше татуировка. Изобразяваше ухилено червено дяволче с тризъбец. Джоуи беше весел и дружелюбен човек. Щом дойде в кауша, веднага завзе леглото на един млад италианец, легна и спа почти непробудно цели два дни.

Бе осъден на десет години за контрабанда на осемдесет килограма хашиш.

— Да ти се намира хашишец? — попита ме той, като се събуди.

Поклатих глава.

— Трябва да изровя отнякъде.

Казах му за Зиат. Джоуи отиде в чайната да говори с йорданеца. Върна се с едно парченце страшно намръщен.

— Дяволски скъпо е — измърмори той. — Трябва да си намеря по-добър източник.

Вечерта играхме покер. Джоуи заложи костюма си срещу 125 лири. Извадих дамска кента. Нямаше да е необходимо да вземам дрехи на заем при следващото си явяване в съда.

За нула време Джоуи и Зиат станаха смъртни врагове. Една сутрин с Джоуи бяхме излезли на двора, където чухме някаква врява. Зиат крещеше на едно от децата, че се блъснало в него и той разлял чашата чай, която носел на някакъв клиент. Няколко деца тръгнаха подир Зиат към нашия кауш. Взеха да надничат през прозореца и да го дразнят. Едно го нарече педераст.

Зиат изтича на двора побеснял. Разблъска децата от прозореца. Едно падна на земята. Зиат се засили да го ритне в корема. Изведнъж откъм детския кауш се разнесе войнствен крясък и оттам се втурна Чабран, самозваният водач на турските малолетни престъпници. Чабран бе на петнайсет години и бе тренирал вдигане на тежести. Малко мъже от нашия кауш бяха навити да си имат работа с него. Чабран се нахвърли върху Зиат. Размаха юмруци и го притисна до стената. Зиат закрещя от болка. Юмруците на Чабран го улучиха в корема, в слабините, после в едното око. Най-накрая дойде Неждет и ги разтърва. Заповяда ни да се приберем в кауша, заключи вратата и остави децата на двора. Но Чабран, който още не беше уталожил яда си, изпочупи стъклата на всички прозорци. През цялото време крещеше турски ругатни. Нито един пазач не го закачаше. Неждет ни държа вътре, докато кръвта от нарязаните ръце на Чабран потуши гнева му и той се остави Неждет да го заведе в лечебницата.

Неждет отново ни пусна на двора. Зиат се върна в чайната си. Но из двора продължаваха да обикалят деца, като тъпчеха натрошените на малки парченца стъкла и мърмореха под носа си против Зиат.

Както обикновено Неждет се опита да подходи разумно към една неразумна ситуация. Пресрещна групичка разгневени деца и се помъчи да ги изслуша. Бърборещите едно през друго хлапета като че не можеха да го накарат да разбере. Неждет се разсърди и обвини едно, че е наплюло Зиат през прозореца.

Джоуи изтича при тях.

— Това е смешно бе, човек — каза той на Неждет. — Зиат тормози децата. Бие ги. А и нас всичките ни мами с чая. Долива го с вода. Децата се оплакаха от чая му.

Зиат дотърча и се опита да напсува Джоуи на своя нескопосан английски.

— Дявол вземе, млъкни! — запелтечи той.

Бам! Юмрукът на Джоуи се стовари без никакво колебание. Улучи Зиат право в носа и той се строполи сред тълпа от деца. Те заквичаха от удоволствие. От този момент Джоуи стана техният герой.

В кауша пристигна още един нов затворник. Казваше се Жан Клод льо Рош. Бяха го задържали, за да го екстрадират във Франция по обвинение в злоупотреби. Беше елегантен и изискан около четирийсетгодишен господин. Макар да изглеждаше съвършено здрав, веднага заяви на Неждет, че е болен от туберкулоза и трябва да отиде на лекар. Оттогава веднъж седмично ходеше на лекар. Понякога прекарваше по цял ден там. Освен това имаше дълги свиждания с един човек на име Сагмир, за когото се говореше, че е голям капидийски адвокат. Разправяха, че Сагмир може да уреди почти всичко.

Веднъж, когато имах свиждане с консула, Жан Клод пък имаше свиждане със Сагмир. Жената на Жан Клод също бе дошла. Тя бе фина дребна виетнамка с дълга черна права коса. Кожата й бе с цвят на праскова. Моментално се влюбих в нея.

След четири-пет седмици Жан Клод обяви, че го изпращат в болницата срещу затвора. Състоянието му се било влошило.

Нуждаел се от специално лечение. На мен все още ми изглеждаше напълно здрав.

Десет дни след отиването си в болницата Жан Клод избяга. Изглежда, никой не знаеше как. Една нощ просто изчезнал от заключеното и охранявано затворническо крило. Трябваше да минат две-три седмици, докато науча цялата история от Макс, когато дойде от диспансера на посещение. Според капидиите — приятели на Макс, бягството било скроено от Сагмир. Още първата вечер в болницата Сагмир се появил на вратата в затворническото крило. Разкошната жена на Жан Клод също била с него. Носели му кошница с храна. Какво можел да каже пазачът? Зяпал апетитната виетнамка и разрешил на Жан Клод да отиде до вратата и да си вземе кошницата с продуктите.

Всяка вечер в продължение на десет дни Сагмир докарвал жената в болницата с поршето на Жан Клод. Пазачите очаквали с нетърпение посещенията на елегантната виетнамка. Една вечер Жан Клод казал на пазача: „Виж какво, искам да бъда за малко с жена си. Нали разбираш какво имам предвид? Но не мога да го направя тук. Искам да сляза с нея долу в колата. Като гаранция, че ще се върна, ето ти хиляда лири.“

Много чисто. Добре изпипано. Никой не бил виновен. Жан Клод напусна Турция изискано. А Сагмир продължи да кара поршето на своя клиент из Истанбул.

Емоционалната студенина в затворническия живот бе по-тежка от физическия студ. Самотата е страхотно болезнено нещо. Всичко в тебе страда. Не можеш да я изолираш само в една отделна част от тялото си.

Седмичното къпане започна да означава за мен повече от обикновено миене с топла вода. То ми даваше възможност да се докосна до друго човешко същество. И да бъда докосван. Насапунисвах мускулите по раменете на Арне с ръце. Той ми изтриваше гърба. Беше странно, че изпитвам удоволствие от докосването на мъжки ръце върху тялото си. Никога преди не ми се бе случвало. Като че не беше много редно.

Защо тогава ми бе приятно?

Започнахме да си правим един на друг масажи всяка вечер. Свалях си тениската и се изтягах на кревата на Арне. Той бе провесил чаршаф от моето легло, за да сме на спокойствие. Беше ми хубаво, когато дългите пръсти на Арне разтриваха уморените мускули на гърба и раменете ми. Приятно ми бе да усещам човешката топлина на ръцете му върху гърба си. Той бе швед и разбираше от масаж. Отнасяше се към тялото ми както към китарата си. Нежно, силно. Със спокоен ритъм.

Понякога напрежението в затвора бе толкова голямо, имах чувството, че ще се пръсна. Веднъж в точно такъв ден лежах на кревата на Арне. Той знаеше какво ми е. Бях извърнал глава и затворил очи.

Ръцете му замряха.

— Уили? — повика ме Арне.

Отворих очи. Гащетата му се бяха издули отпред. Обърнах се по гръб. Той ме прегърна и се отпусна на леглото.

— Няма нищо, Уили. Това е просто любов.