Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (33)

Глава 30

Бен лежеше буден в килията си. Знаеше, че трябва да си поспи. След цял ден, заделен на планирането на операцията, подготовката на оръжието и избора на ловците, които трябва да го придружат, разумът му все още се занимаваше с подробностите на предстоящата мисия. Ами ако не успее? Той се обърна на левия си хълбок, като потъна във възглавниците и размести тънкото одеяло, с което бе обвил краката си. Пред очите му продължаваше да стои лицето на Ашли. Вечерта я бяха отвели в отделна килия. Охранявана. Беше заложница. Не им позволиха дори да прекарат нощта заедно.

Обърна се по гръб и въздъхна тежко. От тези тревожни мисли нямаше никаква полза. Може би е по-добре малко да се поразкърши. Пък и тъкмо ще провери докъде е стигнал Хари. Надигна се от възглавниците и се отправи към изхода.

След няколко минути се озова при пещерите на ловците. Хари се бе привел над разглобената шейна. Частите и бяха разпилени върху каменния под. Майкълсън надничаше през рамото му. Разнесе се силен шум.

— Майната му! — извика Хари и рязко се отмести от шейната.

— Какво не е наред? — попита Бен, като отиде при тях. Хари държеше в ръцете си две половинки от алуминиев прът.

— Лоша работа. Натиснах твърде силно и счупих оста.

— Можеш ли да я поправиш? — Сърцето на Бен се сви.

— Не вярвам да успея. Размекнах алуминия чрез нагорещяване и се опитах да изправя оста, а тя се счупи. Трябваше да изчакам да поомекне, обаче се боях да не отслабя метала. Съжалявам, Бен, но провалих цялата работа. — Хари захвърли двете парчета на пода.

— Ти направи каквото можа — каза Майкълсън и сложи ръка на рамото на Хари.

— Майната му! Изложих се! — отвърна Хари и отмести ръката на брат си.

— Не се тревожи — успокои го Бен. — Ще използваме пластмасовите шейни, ще се изкачим с тях. Ще се позабавим малко, но в крайна сметка ще се справим — добави. Искаше му се да е прав. Дали обаче това забавяне няма да предопредели успеха или неуспеха на тяхната мисия?

— Слушай, хрумна ми нещо — каза Майкълсън на Хари.

— Какво? — попита Бен.

Майкълсън с уморен и раздразнен поглед го стрелна през рамо и му посочи изхода.

— Виж какво, Бен, най-добре иди си легни. Остави тази работа да я свършим двамата с брат ми. И без това те чака дълъг път, така че най-добре ще е да си поспиш.

Бен му отвърна с уморен поглед. Знаеше, че майорът е прав.

— Ще се видим сутринта — каза Майкълсън и му обърна гръб. Съсредоточи цялото си внимание върху брат си и шейната.

Докато Бен отиваше към килията си, продължи да мисли за възможните последици от лошата новина. Дори ако изминаването на петдесетте километра им отнеме осем часа, пак ще им остане цял ден, за да изпълнят задачата си. Трябва да успея, каза си заинатено.

Внезапно си даде сметка, че тунелите, по които вървеше, му бяха непознати. Извърна се и погледна отрязъка на тунела зад гърба си. Май трябваше да завие на друго място, покрай голямата скала.

Вниманието му обаче бе привлечено от неочаквано стържене. На слабата светлина видя как в тунела се появява мършав призрак. Застина, изненадан от призрачния вид на фигурата, осветена от слабата зеленикава светлина на гъбите и наподобяваща дух от отвъдното. Когато обаче тя го доближи, той веднага разпозна кокалестото същество. Бе Синджари, старейшината, който така упорито бе настоявал да бъдат убити.

Когато той се доближи до него, Бен видя, че е придружен от двама ското подобни пазачи. Бяха много грозни. Повечето хора от племето бяха дребни и гъвкави, но тези двамата наподобяваха яки булдози. Бяха настръхнали и го гледаха застрашително. Синджари спря пред Бен и вдигна тоягата си, за да му препречи пътя, след което излая нещо на двамата стражи.

Двете яки създания се запътиха към Бен.

 

Ашли, макар и напълно изтощена физически, не можеше да заспи. Слепоочията и пулсираха, а натъртеното и бедро и причиняваше болка. Мислеше си за Бен и за прегръдката му, за уханието на неговата коса, за пръстите му, които галеха гърба и шията и. Предната нощ в момент на слабост бе отишла твърде далеч и оставила у него погрешно впечатление за истинските и чувства. Зави се още по-плътно с одеялото, уплашена от още по-страшната действителност. Дали наистина всъщност го бе подвела?

Погледна светещия циферблат на часовника си. Оставаха още два часа до мига, когато часовникът ще започне да отброява времето до момента на изпълнение на смъртната и присъда. Мислите и бяха изпълнени с прекалено много тревоги. Какво се бе случило с Джейсън? И с Линда? Какво ще се случи с Бен? Ще загине ли в опита си да я спаси? Беше ли въобще в състояние да я спаси? И най-лошото ако той се провали, ще умре ли, без да узнае съдбата на сина си?

Тя притисна одеялото до лицето си и не успя да сдържи сълзите си. Времето бе започнало да изтича.

 

Бен отстъпи крачка, за да се отдалечи от озъбените създания, които бяха започнали да му се хилят заплашително. Не бяха въоръжени, но Бен не се почувства спокоен от това. Отстъпи още една крачка, размишлявайки как да постъпи. Можеше, разбира се, да се опита да избяга, но те щяха да се нахвърлят върху него както диви кучета динго върху кенгуру. Най-добре ще бъде да остане на мястото си.

— Добре, копелета — изръмжа, по-скоро, за да се съсредоточи, отколкото, за да уплаши противниците си. — Хайде сега да проверим дали шиите ви са трошливи.

Разрови пода с пета, за да издълбае в него вдлъбнатина, в която да стъпи по-устойчиво. Подготви се за нанасяне на удар, когато нещо внезапно го сграбчи отзад. Напрегнат като пружина, рязко се завъртя, за да порази невидимия нападател. Успя да спре тъкмо навреме.

Това бе Моамба.

Старецът пусна рамото на Бен и задържа поглед върху юмрука му само за миг. После погледна двамата стражи, които застинаха на мястото си. Изръмжа им нещо и копоите на Синджари се оттеглиха с наведени глави и подвити опашки.

Господарят им обаче остана на мястото си и продължи да препречва тунела с тоягата си. После изсъска нещо на Моамба. В отговор старецът просто повдигна рамене, от което Синджари затрепера от гняв и разтърси тоягата си.

Моамба докосна Бен по рамото и даде знак да го последва. После и двамата се отдалечиха от Синджари. Ругатните на старейшината обаче дълго време кънтяха зад гърба им.

Като последва Моамба в пещерата и тръгна сред гъбите, Бен се вгледа в каменните стълбове и те му се сториха странни. Когато премина оттук предния път в компанията на Ашли, Бен така се бе загледал в червените гъби, че възприе колоните като естествени каменни стълбове. Сега обаче ги разгледа по-внимателно и разбра, че е сгрешил. Прокара пръст върху грапавата и неравна повърхност на един от стълбовете. За Бога, та това бе вкаменен ствол на дърво. Огледа пространството около себе си и зина от удивление. В пещерата имаше цяла малка гора от вкаменени дървета.

Моамба изръмжа нещо нетърпеливо и отново привлече вниманието му. Даде знак на Бен да седне до края на кръга от боядисани глифове. Бен откри удобно място и се настани на каменния под, а старецът бавно седна срещу него. Бен вече знаеше какво очаква от него Моамба. Затвори очи и нареди на тялото си да се отпусне, като първо даде тази команда на пръстите на краката. Разумът му бе изпълнен с толкова много мисли и страхове, че му бе трудно да се съсредоточи. Опита отново да се отпусне, но пак без особен успех.

Тъкмо щеше да се откаже от опитите си, когато внезапно го заля вълна на спокойствие. Знаеше, че това бе дело на Моамба, и позволи на тази вълна да укроти тревожните му мисли.

Мракът зад клепачите му се изпълни с цветове. Отново видя за миг образа на покойния си дядо, насложен върху лицето на Моамба. Познатото лице успокои сърцето му, подобно на любима стара мелодия. Образът на Моамба се избистри.

— Трябва да бъдеш по-внимателен, Бен — смъмри го старецът. — Не бива да се разхождаш сам из селото. Тук все още има хора, които биха предпочели да те видят мъртъв или да се провалиш. Синджари не е от хората, които лесно се отказват от намеренията си.

— Ти как разбра, че си имам неприятности?

— Това е част от задълженията на един хери-хути. Да вижда онова, което другите не виждат.

— Благодаря ти. Много съм ти задължен. Тъкмо щях да отнеса един бой.

— Не. Щеше да бъдеш убит. Тези двамата са от рода на Синджари. Те са силарис, отровните.

Една мисъл внезапно смути спокойствието на Бен, подобно на камъче, хвърлено върху повърхността на спокойно езеро.

— Какво ще стане с Ашли? Тя ще бъде ли в безопасност, когато замина?

— Да. Охраняват я хората на Тругула. Той ще я закриля. Никой, дори Синджари, няма да наруши спокойствието и.

— Сигурен ли си в това?

— За нея ще се погрижа лично аз. Имай ни доверие. Ще пазим жена ти, докато се завърнеш.

— Тя не ми е… Както и да е, самият аз не съм все още наясно с нея. Моля те обаче да се погрижиш за безопасността и, докато се завърна. Защото аз наистина ще се завърна.

— Ти ще се провалиш, Бен.

Изуменият Бен реши, че не го е чул добре.

— Какво каза?

— В състояние съм да надникна зад тесните пътеки на времето. Ако тръгнеш на път в това състояние, ще се провалиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си хери-хути, но не вярваш в това — рече Моамба и посочи гърдите си. — Трябва да поемеш наследството си или ти и много други хора ще загинат.

— Не виждам обаче как…

На мястото на Моамба отново се появи покойният дядо на Бен.

— Окото на твоя разум избра този образ от паметта ти, когато за пръв път ти се обадих. Но ти се отказа от наследството на дядо си. Срамуваше се от него. Ако искаш да успееш, трябва преди всичко да се научиш да цениш собствената си кръв, да уважаваш потеклото си не по-малко, отколкото уважаваш този образ. Единствено тогава ще имаш възможност за успех.

— В такъв случай какво трябва да сторя, за да успея?

— Вслушай се в гласа на кръвта си — отвърна старецът и опря юмруци до гърдите си.

— Ти обаче какво разбираш под… — започна Бен. Образите се размиха и той потъна в пълен мрак. Единствено думите на Моамба продължиха да кънтят в ушите му. „Вслушай се в гласа на кръвта си.“ Бен примига и погледна неподвижната фигура на Моамба. Искаше да му зададе много въпроси. Моамба обаче се надигна с помощта на тоягата си.

— Почакай! — спря го Бен. — Искам да разбера смисъла на думите ти.

— По-добре си поспи — отвърна му Моамба с гърлен глас. Сетне даде гръб на Бен. Очевидно бе решил, че му е казал достатъчно.

Да спя? Бен не повярва много в тази възможност.

 

Ашли се събуди внезапно. Бе изненадана от мисълта, че наистина бе успяла да заспи. Една жена от племето влезе в килията и. Носеше поднос, пълен с плодове с най-различни цветове и с димящо месо. Отиде до плосък камък, достигащ височината на коленете и, и положи храната върху него.

Сърцето на Ашли се сви, когато си спомни къде се намира. Тъкмо бе сънувала, че се намира в малкия си трейлър в пустинята на Ню Мексико. Джейсън и Бен си играеха в прашния двор и небрежно стъпкваха плахия и опит да създаде градинка в двора. Всъщност бе редно да съобрази, че сънува, защото единственото нещо, което растеше в тази градинка, бяха странните червеникави гъби. Най-странното обаче бе, че бе възприела с лекота Бен в ролята на баща. Отново погледна корема си. Бен — баща?

Тихо хъркане привлече вниманието и към купчината възглавници до нея. Тя приседна, тъй като веднага разпозна русия кичур, подаващ се изпод съседното одеяло. Това бе Бен! Какво правеше тук?

Присегна да го събуди и хъркането му внезапно секна. Рязкото му събуждане я сепна. Той разтри очите си.

— Колко е часът? — попита. Тя обаче не обърна внимание на въпроса му.

— Как успя да минеш покрай стражите?

Той се приповдигна на лакът. Очите му бяха зачервени, а по брадата му бе набола четина.

— Дори и тук, долу, човек трябва да се оправя с връзки. Моамба им нареди да ме пуснат. Бях длъжен да се уверя, че ти няма нищо.

— Защо не ме събуди?

— И да наруша прекрасния ти сън? В никакъв случай! Какво е това ухание?

Горещото месо върху подноса бе изпълнило пещерата с миризми, които отправяха предизвикателство към апетита. Стомахът и се присви от глад.

— Това е закуската — каза тя въодушевено.

Бен приседна на възглавниците и едва тогава забеляза голата сервитьорка.

— Не са особено срамежливи, нали? — отбеляза той. После се измъкна от завивките и като се обърна с гръб към нея, бързо навлече, панталоните си.

Ашли също използва момента, за да се облече.

Двамата се нахвърлиха върху храната като изгладнели скакалци. След известно време тя отмести с ръка каменния съд.

— Е, аз си хапнах достатъчно. За последна вечеря това не беше зле. — Бен възприе думите и като удар.

— Това няма да бъде последната ти вечеря, Аш! Обещавам ти го. Ние наистина ще се измъкнем оттук!

Тя се усмихна. Не бе я разбрал правилно.

— Исках да кажа, че това бе последната твоя вечеря тук преди заминаването ти. Не моята.

— Разбрах те — каза Бен, но лицето му запази мрачното си изражение. То я разсмя.

— Аз пък си помислих…

— Знам — прекъсна го тя и пое дълбоко въздух, за да се поуспокои. Тя се присегна и стисна пръстите му. — Разбрах те, Бен. Това е много мило.

— Просто мило? — Думите и сякаш го нараниха. Погледна сплетените им пръсти и продължи, без да отмества поглед от тях — Аш, вече би трябвало да знаеш какво чувствам към теб. Не искам да ме възприемаш само като мил.

Тя се опита да издърпа ръката си, но той я задържа.

— Бен… — Тя не знаеше какво да каже. Една част от съществото и искаше да изкрещи шумно, че го обича. Друга част обаче бе уплашена. След Скот и след помятането тази част от нея не искаше отново да бъде наранена и лековерна. Та тя едва успя да оцелее след първото си разочарование. Благодарение на Джейсън продължи да живее, а сега и сина и го нямаше. Струпването на прекалено много вълнения и пречеше да разсъждава с яснота. Как можеше да ги изрази с думи?

Не и се наложи да го направи. Той пусна ръката и и се отдръпна. Гласът му премина в шепот.

— Е, време е да тръгвам. Хари и останалите навярно вече ме чакат.

Той се обърна с гръб към нея. Личеше му, че е оклюмал. Тя понечи да каже нещо, за да го утеши. Искаше и се да го помоли да не я разочарова. Щеше ли обаче това да бъде справедливо. Тя не каза нищо.

 

Когато Ашли отиде в пещерата на умбо, видя, че там бяха Хари и тримата ловци, които щяха да се включат в екипа на Бен. Хари изглеждаше удивително бодър и свеж за човек, който бе работил цяла нощ. Бяха дошли и други членове на племето. Моамба разговаряше с Тругула. Други селски старейшини нямаше. Ашли се зарадва, че не видя Синджари.

— Успяхме! — каза Хари, целият сияещ.

— Наистина ли успя да поправиш оста? — попита Бен с развълнуван глас.

— Ела сам да се увериш. Няма да повярваш — отвърна Хари и му даде знак да го последва. Отправиха се към мястото, където се намираше Майкълсън, надвесил се над една от пластмасовите шейни.

Ашли забеляза, че към алуминиевата моторна на бяха закачени още четири, флуоресциращи. Ловците бяха прибрали всички изоставени шейни, включително и тази на Вилянуева. Тя погледна жълтата шейна на мъртвия си приятел и я полазиха тръпки. Реши, че това е лоша поличба. Огледа труда на Майкълсън. Той приключи затягането на едно въже и така се образува малък влак.

— Това бе идея на Денис — поясни Хари и повдигна голямата шейна, като внимаваше да не докосне двигателя. — Погледни внимателно. Тази малка част превръща шейната в най-скъпото возило на планетата.

— Добре е направена — каза Бен и подсвирна от удивление. Ашли също я огледа. Частта сияеше на слабата светлина.

— Това дали наистина е направено от материала, за който си мисля? — попита тя.

— Позна — потвърди Хари. — Ос от чист диамант.

— Дали ще издържи? — попита Бен с известно съмнение.

— Проверих я няколко пъти на якост. — Хари повдигна рамене. — Стори ми се, че ще свърши работа. Пък и имаме ли избор? Или ще я използваме, или ще трябва да се мъкнем със собствена тяга на пластмасовите шейни.

— Чудесно, мой човек, ще пътуваме в разкош — усмихна се Бен, като поглади диаманта с пръст.

— Значи вече сте готови за път — каза Ашли и се отдръпна, за да може Хари да намести шейната на стартова позиция. Почувства се смутена. Отдавна знаеше, че те ще отпътуват. И все пак мисълта, че Бен ще я напусне и тя ще остане сама, и може би дори ще загине, и се стори прекалено страшна. Побоя се, че може да се разплаче. Бен усети настроението и и я прегърна.

— Не би трябвало да чакаме повече — рече. — Вече трябва да пестим всяка минута.

В отговор Ашли просто кимна. Не каза нищо. Бе я страх, че може да не издържи.

Хари даде знак на ловците да заемат местата си и им посочи шейните. Очевидно той щеше да поведе групата, тъй като познаваше най-добре моторизираната шейна. Бен щеше да заеме втората шейна и да помага за успокояването на тримата нервничещи ловци, незапознати с този вид транспорт.

Ашли застана встрани, за да не пречи на заминаващите, които товареха последните пакети и изслушваха последните указания. Моамба се приближи до нея и протегна ръка. Тя го погледна в очите. Той се опита да и вдъхне кураж, като леко я стисна за рамото.

След като всичко бе готово, Бен се завърна при нея. Заниманията му по отпътуването му на пръв поглед го бяха подмладили, но в очите му се четеше тъга.

— Обещавам ти, че ще разбера какво става с Джейсън. И че ще се завърна.

Тъй като ръката на Моамба, положена на рамото и, и придаде увереност, тя намери сили да отговори.

— Знам, че ще го сториш, Бен. Вярвам в теб.

След тези думи за пръв път осъзна, че наистина му вярваше. Че му бе поверила живота си. Че му бе поверила сигурността на своя син. Очите и се изпълниха със сълзи, които се стекоха по лицето и.

Той бързо я целуна по бузата, а сетне се обърна и отиде при шейната си.

Ашли пристъпи крачка напред. Не можеше просто така да се разделят, без да му каже какви чувства изпитва към него.

— Бен! Искам да знаеш, че…

Думите и бяха заглушени от запаления двигател на моторната шейна. Тя плавно навлезе в тунела, като повлече зад себе си цялото влакче.

Тя видя как Бен навлезе в тунела върху жълтата шейна на Вилянуева. Притисна ръце към гърдите си и усети как сърцето и се сви.

— Бен. Аз те обичам — прошепна.