Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (12)

Глава 9

— Мамо! Да знаеш само каква риба уловихме! — Джейсън разпери ръцете си докрай и насмалко не събори Линда, седнала до него на масата. — Бе по-голяма от това!

— Значи наистина голяма риба — съгласи се Ашли.

— При това фосфоресцираше! Това значи, че светеше! Ашли забеляза, че синът и бе предпочел да седне до Линда. Вероятно двамата бяха прекарали незабравим ден.

— Беше синя. С големи зъби.

— Това ми звучи доста интересно, приятелю — каза Бен, който влезе в столовата с все още влажна от душа коса. — Сигурно е била същински звяр.

— Здрасти, Бен! — Джейсън го приветства с широка усмивка. — Жалко, че те нямаше.

— Съжалявам, приятелю, но трябваше да помагам на майка ти — отвърна Бен. Седна на масата на два стола през Ашли.

На нея и стана ясно защо бе предпочел да е по-далеч. Разбърка граховите зърна в чинията си с вилица и призна пред себе си, че този следобед се бе държала като същинска кучка.

Замисли се дали да не се извини за следобедното си избухване. Тъкмо понечи да го стори, когато вратата на столовата се отвори и оттам нахълта Халид.

— Добър вечер на всички — каза и седна от другата страна на Линда. — Извинявам се за закъснението си, но се срещнах с доктор Блейкли. Помоли да ви предам, че е много зает и няма да може да вечеря с нас.

Ашли забеляза, че още един от членовете на групата отсъства.

— Някой да знае къде е майор Майкълсън? — обърна се към тях.

— Аз — каза Линда и вдигна ръка. — Всъщност не съвсем. Един морски пехотинец, който ми помогна днес при риболова, ми каза, че майор Майкълсън се е преселил във военната част на базата. От другата страна на бездната.

— Защо? — Ашли се озадачи. — Та тука има много свободни помещения. Сградата е практически празна.

— Предполагам, че подготвя другите двама военни за пътешествието — отвърна Линда. — За нашите телохранители ми е думата.

Страхотно, помисли си Ашли. Още двама мъже с пушкала ще се мъкнат с нас. Прецени обаче, че моментът не е подходящ за вайкане. Намираха се в навечерието на едно приключение. А и в качеството си на ръководител на групата трябваше да каже нещо. Нещо впечатляващо. Нещо, което да повдигне настроението. Макар в главата и да нямаше такава мисъл, остави вилицата и се съсредоточи. Опита се да открие подходящи за случая думи, докато наблюдаваше как останалите привършват вечерята си. Дори и в момента, когато Бен забърса соса в своята чиния с парче черен хляб, тя все още нямаше представа какво ще каже. Всъщност майната им на „подходящите“ думи. Ашли се изкашля.

— Бих искала, да вдигна тост — каза тя и повдигна своята чаша с вода. Останалите я изгледаха изненадано. — През последните няколко дни изживяхме заедно много неща. Може и да ни е трудно, обаче утре ще започнем едно пътешествие, чийто успех ще зависи от способността ни да работим като екип. И да не съм съгласна във всичко с Блейкли, трябва да призная, че той комплектува страхотен екип. И така… — Ашли вдигна чашата си по-високо — пия за нас. За екипа!

— За екипа! — повториха хорово присъстващите и вдигнаха чаши.

— За вас, момчета! — Джейсън размаха чашата си с кола.

— Ами ние, момичетата? — попита го Линда и разроши косата му.

— Е, нали всички ме разбрахте. — Джейсън се изчерви.

— Разбрахме те — каза Линда, наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря ти.

От неудобство Джейсън стана морав.

Докато Ашли се усмихваше на сина си, усети как някой я потупа леко по рамото. Зад нея бе застанал Бен. Наведе се и прошепна нещо на ухото и.

— Искам да поговорим. Имаш ли нещо против една малка разходка след вечеря?

— Ами… — Тя се поколеба, тъй като предложението му бе съвсем неочаквано. — Трябва да изчакам да си легне Джейсън.

— Добре, нека се разходим след това. Само за няколко минути.

— Толкова ли е важно? Не може ли да почакаме до сутринта?

— Предпочитам да махна тази грижа от главата преди лягане.

— Добре — съгласи се тя неохотно. — Предполагам, че ще мога да ти отделя малко време. След половин час устройва ли те?

— Да. Ще те чакам пред входа. Ще взема и яке. Тя кимна утвърдително и го изчака да излезе.

— Джейсън, хайде да се прибираме — каза след малко. Синът и, вече с по-нормален цвят на лицето, тъй като Линда сега оказваше внимание на Халид, отмести стола си. Той рязко изскърца.

— Може ли да погледам телевизия?

— Да, но само половин час, след което ще си легнеш. Тя го прегърна, притисна го към себе си и махна с ръка на останалите двама.

— Утре ще се видим!

След като остави Джейсън пред телевизора, излъчващ в момента „Островът на Гидигън“, Ашли навлече жълт пуловер.

— След малко ще се върна.

Джейсън и махна с ръка, когато излизаше, без да откъсне поглед от екрана, Ашли отвори вратата и видя как Бен разговаря с един часовой. Той си взе довиждане с морския пехотинец и се отправи към нея.

— Благодаря ти, че дойде.

— Е, и? — каза тя и скръсти ръце на гърдите.

— Защо не се поразходим до тази пропаст? — Той посочи към другата половина на лагера. — Казват, че била много романтично място.

— Ако си мислиш, че… Виж какво, не съм дошла тук за такива неща — каза тя и премести ръце на кръста си.

— Просто се шегувам — каза Бен и се ухили.

— За какво все пак искаше да поговорим?

— Хайде, ела. Да се поразходим. Имам желание да видя този разлом. Едва успях да го зърна, когато го прекосихме вчера. — Бен и подаде ръка. — Да вървим.

Тя не обърна, внимание на ръката му и го задмина.

— Не мога да отсъствам дълго. Джейсън ме чака. Той я настигна и двамата тръгнаха заедно.

— Искам да поговорим за днешния следобед…

— Разбирам те — прекъсна го тя и повдигна ръка. — Давам си сметка, че не реагирах правилно.

— Не мисля така. Аз се държах като глупак.

— Наистина ли чувстваш вина? — Тя го погледна в лицето.

— Да. Пъхах си големия нос там, където не му е работа.

Тя го погледна съсредоточено. Обърна внимание на сериозния му поглед и на решителната му челюст, леко осветена от лампата на една близка палатка.

— Слушай — започна неуверено, като гърлото я сви и гласът и стана по-плътен, — има нещо, което ме смущава.

— Какво? — Той се опита да я улови за ръката, но тя се отдръпна.

— Предполага се, че тук аз съм водачът. Че аз съм тази, която трябва да ръководи и да мотивира екипа. Оказа се обаче, че дори един обикновен въпрос може да ме изкара от релсите. Велик водач съм, няма що — гласът и леко потрепери.

— Не бъди толкова строга към себе си — каза Бен. Присегна към нея и улови ръката и този път. Допирът и подейства като електрически удар. Направи слаб опит да я отдръпне, но той я бе стиснал здраво.

— Ето какво, Аш, на теб просто не ти стигна време — продължи Бен. — Остана ти само един-единствен ден за разглеждането на пещерите, а пък аз започнах да те разсейвам с глупави въпроси.

— Въпросите ти не бяха глупави. Моят отговор беше такъв. — Тя се опита да освободи ръката си, но той я притисна още по-силно. — Струва ми се, че е по-добре да продължим разходката си — предложи, като едва успя да се освободи.

— Да… Права си… — Той погледна встрани.

Продължиха да се разхождат мълчаливо из лагера. Мълчанието скоро стана тягостно.

— Знаеш ли — започна тя. — Имах достатъчно време, за да поразсъдя кое ме накара да избухна този следобед. Осъзнах, че ти беше прав.

— За какво?

— За статуетката. Засега все още не е толкова важно да се разбере в коя посока е гледала. Понякога така се вживявам в подробностите, че ми се губи по-голямата картина. Когато ти ми обърна внимание на това, аз избухнах. Моля да ме извиниш.

— Ти беше много напрегната. Освен това обичам откровените хора.

Ашли се усмихна.

— Хора като теб — прошепна той.

— Благодаря ти, Бен — отвърна тя.

После заобиколиха една сглобяема къща и се оказаха пред тъмен разлом. Над него имаше осветен мост. Веднага щом се показаха, на светлина, чуха гласа на часовоя.

— Не мърдайте.

Пушката, насочена към тях, придаваше убедителност на думите му.

— Достъпът до този район е ограничен — каза часовоят.

— Боже мой — прошепна Бен, когато към тях се доближи още един часовой, — а казаха, че това място било романтично.

Часовоят разгледа пропуските им с безизразно лице. После даде знак с ръка на часовоя от другата страна на моста.

— Документите ви са редовни. Извинявам се за безпокойството, обаче мерките за сигурност са засилени.

— Защо? — попита тя.

— Съжалявам, госпожо, но тази информация е поверителна — отвърна часовоят. После се извърна и се запъти към моста.

— Ти какво мислиш за това? — Ашли се обърна към Бен.

— Кой може да разбере военните? — Той повдигна рамене. — Всички са шутове.

— Знам. С удоволствие бих ги блъснала всички в проклетата пропаст.

— Видя ли, че между нас има нещо общо? — каза Бен.

Извърна се на петите си, досущ като военен, и я поведе обратно към спалното помещение. Отново и предложи ръката си. Този път тя не я отблъсна.

Блейкли се отдръпна от клавиатурата и се протегна. Погледна часовника на стената. Бяха изминали няколко минути след полунощ. Времето напредваше. След девет часа екипът щеше да се отправи на път.

— Най-сетне имаме зелена светлина — чу глас зад гърба си.

Блейкли се обърна към лейтенант Брайън Флатери, началник на свързочната служба.

— Знаех си, че тези нови схеми ще свършат работа. С тази комуникационна мрежа ще можем да контактуваме с екипа където и да се намира на планетата.

— Това е много хубаво — съгласи се Флатери. — Обаче…

— Не се оплаквай. Този път всичко ще е различно.

— Така и не открихме тялото на Уомбли — каза Флатери с поглед, забит в пода. — Открихме само едно кърваво петно…

— Знам, знам.

— Не знаем все още нищо за съдбата на първия екип. А оттогава изминаха четири месеца. Ами изчезването на часовоя, който беше на пост пред моста?

Блейкли го прекъсна, като повдигна ръка. Известно му бе, че в лагера се носят много слухове.

— Този път сме се подготвили. Ще поддържаме постоянна връзка.

— Не е ли редно тази група да бъде предупредена за рисковете?

— Майор Майкълсън и двамата му подчинени са в течение на всичко — каза Блейкли. — Според мен това е достатъчно. Ще съобщя на останалата част от екипа някои подробности, но не е необходимо да научат всичко. Този път вече сме наясно с рисковете. Освен това разполагаме и с необходимото въоръжение.

— В последното не можем да бъдем сигурни. Блейкли присви очи и се взря в ивицата от зелени светлинки върху комуникационния пулт. Една от тях примигваше. Той я почука и мигането секна.

— Сега няма за какво да се тревожим.