Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (16)

Глава 13

Ашли се измъкна от изхода на тунела и бързо се отмести встрани, за да улесни излизането на Вилянуева. Чудесно. Той бе последният, който се спусна. Останалите членове на екипа вече ги очакваха и осветяваха поредната пещера с фенерите си. Бен викаше Холоуей.

— Има ли някакви следи от него? — обърна се Ашли към Майкълсън. Майорът поклати глава.

— Не. И като имам предвид тези проклети препятствия, ще трябва да го търсим доста дълго време.

Ашли се намръщи. Времето бе скъпоценно. Ако Холоуей бе ранен, забавянето им можеше да причини смъртта му. Тя освети пространството пред себе си с фенера и изстена, когато видя гледката, простираща се пред очите и.

Целият под на пещерата бе обсипан с големи кълбообразни скали с жълтеникав цвят. Някои имаха размерите на слонове, други бяха големи колкото къщи. Някои бяха струпани на купчини, подобно вкаменени гигантски яйца. Други се търкаляха поединично и приличаха на самотни хипопотами. Скалите сякаш бяха надвиснали над хората.

Тя се намръщи. Огромните скали закриваха панорамата и щяха да затруднят търсенето с фенери. Раненият Холоуей можеше да се намира зад който и да е от тези огромни камъни.

— Ще се разделим на три групи — предложи Ашли, като се опита да надвика шума на реката, прокопала дълбоко русло в средата на пещерата. — Ще трябва да огледаме пространството зад всички тези скали.

Бен прокара нокът по повърхността на един от камъните.

— За Бога, та това са пещерни бисери! — извика. Сетне се отдръпна встрани и се почеса по главата. — Никога обаче не съм виждал толкова големи. Обикновено не са по-едри от грейпфрути.

— Бен, сега нямаме време за такива неща — каза Ашли. — Имаме по-важни грижи. Трябва да…

— Не, това наистина е важно — прекъсна я той.

— Защо? — попита тя и въздъхна. Искаше и се да бъде кратък.

— Пещерните бисери представляват разтворен варовик, наслоил се около камъче или песъчинка. Те се образуват само там, където има течаща вода. Очевидно тази пещера някога е била наводнена догоре.

— Чудесно — каза тя. — Какво искаш да ни кажеш? Че тази пещера може да се наводни отново? Че може да закрие пътя ни за връщане?

— Не. — Той поклати глава. — Тези бисери са сухи от еони време насам. Водите са променили руслото си.

— Бен, разбирам твоята страст към пещерите, но сега трябва да насочим всичките си усилия към откриването на Холоуей — прикани Ашли.

— Знам, и точно заради това ви обяснявам. Ако е зад някоя от тези скали, веднага ще го разберем — поясни Бен и постави фенера си върху повърхността на скалата. Внезапно тя цялата светна с жълта светлина, подобно на огромна лампа. — Те са прозрачни. Може да изглеждат непрозрачни, обаче светлината преминава през тях. Ако Холоуей е някъде тук, фенерът му не свети.

Ашли въздъхна. Шансовете да открият бързо Холоуей рязко намаляваха.

— Значи или е ранен, или умишлено се крие — предположи тя.

Бен кимна утвърдително.

Внезапно се чу възклицанието на Линда, която се бе доближила до скалата.

— За Бога! Погледнете какво има в средата и!

Бен веднага отиде при нея. След малко подсвирна от удивление.

— Това, което е в центъра на твоя бисер, не е камъче — възкликна Ашли.

— Бисер може да се образува около всякакъв твърд предмет — каза Бен и положи длан върху скалата. После отмести леко Ашли. — Трябва да я осветим по-добре.

Ашли се приведе и запали и своя фенер, като фокусира лъча в центъра на скалата. Камъкът засия с ясна бяла светлина. Независимо от оптическото изкривяване на образа, причинено от многото кристални слоеве, вече можеше да се определи безпогрешно какво представлява предметът в центъра на скалата.

— Това е череп. Човешки череп.

От около метър разстояние се чу треперещият глас на Линда:

— И в тази също има череп. Какво ще кажете? Това да не би да е изчезналият екип?

Ашли поклати глава, като отмести фенера си от камъка.

— Не. Ако съдим по изключителните размери на тези скали, те са започнали да се образуват преди около милион години. Това са по-скоро нашите пещерни жители. — Тя се отмести от скалата. Щеше и се да остане поне няколко часа при тази находка, но разгадаването на тайната и трябваше да се отложи. Дявол да го вземе! След три изтощителни дни най-сетне бяха попаднали на следа на изгубената цивилизация, но трябваше да я пренебрегнат, поне за известно време. Сигурността на Холоуей зависеше от тяхната експедитивност.

— Прегрупирайте се! — нареди тя. — Трябва да започнем търсенето!

Останалите членове на групата прекратиха огледа на съседните пещерни бисери и се събраха при нея. Пръв пристигна Майкълсън.

— Според мен трябва преди всичко да направим систематичен оглед на тази страна на реката — предложи той. — Възможно е Холоуей да се е наранил или да е паднал в някоя от пукнатините.

Ашли кимна в знак на съгласие. През това време към тях се приближиха Халид и Вилянуева.

— Може пък и да е прекосил реката — предположи Линда с известно съмнение в гласа, като погледна към другия тюлен.

Вилянуева поклати глава, като прехвърли в другата ръка късия си автомат КАР-1.

— Той никога не би изоставил екипа — тросна се той.

— Първо ще претърсим тази страна — каза Ашли на групата. — Линда и Халид ще останат до входа на тунела, в случай че Холоуей се завърне, докато ни няма. Бен и Вилянуева ще тръгнат на север, а ние с Майкълсън ще се отправим на юг. Така ще успеем да обходим целия район.

— По-добре е аз да дойда с теб — настоя Бен.

— Не. Предпочитам във всяка от групите да има по един въоръжен човек. Ще оставим едно оръжие и на Халид — каза Ашли и се отстрани от Бен.

Тъй като нямаше други възражения, двойките се отправиха на път.

— Бъдете много внимателни — напомни Ашли, докато тръгваше в компанията на Майкълсън. — Отваряйте си очите на четири и запалете всички фенери. Сега не е време да се икономисва енергия.

Майкълсън и помогна да прескочи една голяма дупка, после още едно препятствие. Движеха се бавно, тъй като им се налагаше да заобикалят скалите и в същото време да внимават да не паднат в някоя от многобройните пукнатини в земята. Нямаше нищо чудно в това, че Холоуей се бе заблудил.

— Трябваше да си вземем портативни радиостанции — отбеляза Ашли, като заобиколи една пукнатина. — Щяхме веднага да се свържем с Холоуей по радиото.

— Скалната маса е прекалено плътна. Нямаше да ни свършат работа — изръмжа в отговор Майкълсън.

Ашли въздъхна и измина в мълчание още няколко метра, преди да заговори отново спътника си.

— И какво? Докато беше тук, долу, нищо ли не видя и не чу?

— Почакай да стигнем до реката. Ревът и е направо оглушителен. И стадо биволи да беше минало, пак нямаше да го чуя — отвърна Майкълсън. Гласът му бе измъчен. — Ненавиждам такива забавяния! Досега трябваше да сме прекосили реката и да сме продължили нататък. Майната му на Холоуей!

Ашли се изненада от този внезапен изблик на раздразнение.

— Вината за случилото се не е негова.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти бе наредено да стоиш до отвора на тунела. Ти обаче реши на своя глава да продължиш напред. Бях длъжна да изпратя някого да те потърси. Заради това Холоуей се изгуби.

Майкълсън поклати глава.

— Занимавах се с разузнаване. Търсех начини да ускоря пътуването ни, да си спестим излишното бавене.

— Това са глупости, Денис!

Като чу тези думи, той спря. Цялото му тяло се напрегна.

— Денис, знам за какво си дошъл тук. Дошъл си заради брат си.

— Значи Блейкли ти е казал.

— Няма значение кой ми е казал. Важното е, че желанието ти да откриеш Хари започна да вреди на тази мисия.

— Не намирам да е така — отвърна той с напрегнат глас.

— Знам. Затова ти го и казвам. Все някой трябваше да ти го каже. Разсъждаваш с чувствата си, а не е главата си. Така пропускаш важни следи, като канчето например. Иска ти се да изпревариш целия екип. Да действаш сам. Това е рисковано и за самия теб, а по този начин излагаш на опасност и всички нас.

— Длъжен съм да намеря брат си — промълви тихо той.

Ашли положи ръка на рамото му. Почувства как той трепна от допира и.

— Непременно ще го открием. Но нека да работим като екип — каза тя.

Няколко мига той не каза нищо, след което направи крачка напред и се изкашля.

— Почти достигнахме реката. Намира се непосредствено пред нас.

Като поклати глава, Ашли последва Майкълсън зад следващата скала. Пътят към ревящата река ставаше все по-труден. Последните няколко метра до брега бяха блокирани от струпване от бисери, така че им се наложи да пълзят.

Целите окаляни, най-сетне стигнаха до брега. Между стръмните брегове течеше черна вода. Солените и пръски раздразниха очите им.

Ашли избърса калта от челото си с влажната си носна кърпа и се доближи плътно до Майкълсън. Започна да крещи в ухото му, опитвайки се да надвие рева на реката.

— Не ми се вярва да се е опитал да я прекоси сам. — Той кимна в знак на съгласие.

— Може би Бен и Вилянуева са извадили повече късмет — също изкрещя той. — Защо не…

В този миг ревът на реката бе заглушен от писък, който изкънтя из цялата пещера.

Изумени от чутото, Майкълсън и Ашли се спогледаха.

— Какво, по дяволите, беше това? — извика Ашли. — Стори ми се, че идва от другата страна на реката.

— Би могло да е ехо — отвърна Майкълсън, който се опитваше да прониже мъглата със светлината на фенера си.

— Това никак не ми харесва. Да се връщаме веднага — предложи тя. Тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли, когато се чу втори писък. След миг писъкът внезапно секна. — Да побързаме — каза Ашли.

Майкълсън все още се бе вторачил в мрака от другата страна на реката. Ашли стисна зъби и го дръпна за ръката.

— Да се махаме, войнико. Тук нямаме повече работа.

 

Бен се почеса зад лявото ухо. Защо Ашли и Майкълсън се бавеха? Заедно с Вилянуева бяха претърсили своя участък още преди петнайсет минути. Тюленът се движеше много бързо. Бен винаги бе смятал, че е в прекрасна физическа форма, но докато се опитваше да не изостава от Вилянуева, се почувства като болен от артрит старец. Неговият собствен принос към търсенето се изрази главно в напомняния на Вилянуева да не бърза чак толкоз. Въпреки усилията им не откриха и следа от Холоуей. Върнаха се при входа на тунела без каквато и да е нова информация за Линда и Халид.

Бен погледна Вилянуева. Тюленът се разхождаше напред-назад с ръка върху кобура на пистолета си. Човекът бе нервен като разгонено кенгуру. Чакането очевидно го измъчваше.

Бен започна да се тревожи. Другите трябваше досега да са се върнали. Удари с ръка по камъка, който бе огледал с фенерчето си. Трябваше да я придружи. Той разбираше от пещери повече от Майкълсън. Ами ако и тя изчезнеше като Холоуей?

— Бен, ела да видиш това — извика го Линда, надвесила се над пещерен бисер с размерите на голяма надуваема топка.

— Какво има? — попита Бен, като приклекна до нея.

— Освети бисера. Този е по-малък, така че подробностите се виждат по-добре.

— Линда, точно сега ли, му е времето да се занимаваме с такива неща? — промърмори той, но изпълни молбата и.

— Погледни костните дъги — отбеляза тя възбудено. — Прекалено са плътни. Обърни внимание и на ушните отвори. Прекалено ниско са. Бен, това не е човешко същество. Или най-малкото не е съвременен човек. Размерът на черепната кутия навежда на мисълта, че става дума за развито човекоподобно създание. Не мога обаче да разпозная към кой вид принадлежи. Това трябва да го види Ашли. Тя сигурно ще го разпознае.

Линда внезапно се зарази от тревогата на Бен.

— Защо толкова се бавят? — попита.

В пещерата внезапно изкънтя силен писък. Бен и Линда подскочиха едновременно. Линда се приближи до него. Бен усети, че сърцето му се свива. Какво ли ставаше с Ашли?

Вилянуева бе застинал с пистолет в ръка и държеше фенерчето така, че лъчът му да играе ролята на прицел. Халид се доближи до Линда и тя, подобно на луна, привлечена към друга орбита, се отмести от Бен и се скри в сянката на египтянина.

Чу се втори писък. Бен се доближи до Вилянуева.

— Трябва да ги потърсим — каза Бен. — В беда са.

— Не. Ще останем тук — нареди Вилянуева.

— Ти луд ли си? Някой ги е нападнал.

Лицето на тюлена запази каменното си изражение.

— Не. Писъкът се раздаде отдалеч. От другата страна на реката — уточни майорът.

— Откъде можеш да си сигурен? Акустиката на една пещера е много измамна.

— Сигурен съм — повтори Вилянуева, без да откъсва поглед от мрака.

— Не ме интересува. Ще отида да ги потърся.

— Ако се опиташ да се отдалечиш, ще те застрелям в крака — добави тюленът. От спокойния тон, с който изрече тези думи, стана ясно, че не се шегува.

— Ти какво си въобразяваш?

— Тук аз съм старшият командир. Заповедите ми ще се изпълняват.

— Но…

— Мястото на срещата е тук. Ако другите имат неприятности, трябва да тръгнат насам. Ще ги изчакаме още десет минути.

— И като изминат тези десет минути, какво ще правим? Ще отидем да ги търсим ли?

— Не. Ще се върнем в базата.

— И ще ги оставим тук? Не разчитай на мен.

— Радиостанцията е у Майкълсън. Без него няма как да се свържем с базата. Ако не дойдат до десет минути, ще се евакуираме.

Бен втренчи поглед в черната пелена и си представи как там се развиват ужасяващи събития. Как Ашли бяга и се крие, преследвана от лигави същества. Как те нападат Ашли и я осакатяват. През по-голямата част от тези десет минути не каза нищо. Проклетият тюлен, да върви по дяволите. Ако тя не се завърнеше, той знаеше как да се грижи за себе си в пещерите.

Вилянуева насочи пистолета си към земята. На мястото на лъча на фенера му се появи мрак, който жадно си възвърна изгубената територия.

— Пригответе багажа си — разпореди Вилянуева през рамо. — Връщаме се.

Бен започна неловко да тъпче на едно място, без да се отказва от опитите си да пробие тъмнината.

— Пригответе се за връщане, господин Бръст — каза тюленът, като му даде знак с пистолета си. — Не затруднявайте работата ми.

На Бен внезапно му хрумна една идея.

— Почакайте малко — предложи той. — Всички изключете светлините си.

— Какво? — попита Линда с треперещ глас. — Ти откачил ли си?

— Направете каквото ви казвам. Ако и тогава не видим следа от техните светлини, ще се върнем.

Вилянуева го погледна с присвити очи.

— Добре. Давам ви една минута.

Линда се притисна по-близо до Халид, преди да изгасят фенерите си.

Лагерът потъна в пълен мрак.

На Бен му бяха необходими само няколко секунди, за да привикне зрението му към внезапната слепота. Върху ретината му известно време се запазиха следи от светлините на лагера. След като и тези следи изчезнаха, той забеляза, че от лявата му страна все пак остана известно сияние. Разширените му от мрака зеници се напрегнаха. Забеляза сияещ пещерен бисер. След малко сиянието се отмести към друг пещерен бисер. Доближи се до него. Светлините се приближаваха до тях.

— Някой идва — каза Бен с облекчение. — Завръщат се.

— Да, и аз ги забелязвам — потвърди Линда. Вилянуева им каза да запалят фенерите си. Мракът отново бе отблъснат от лъчите им. След няколко минути откъм тъмното се доближиха шарещите светлини на фенери. Тюленът, все още заел бойна позиция, насочи пистолета към тях.

— Стой! Кой иде! Кои сте вие? — извика.

— Кой може да идва, по дяволите? — чу се сърдитият глас на Ашли.

— Ние сме, майоре. Бъдете спокоен — обади се и Майкълсън.

Вилянуева отмести пистолета си.

На светлината се появи Ашли, следвана от Майкълсън, който все още извръщаше поглед към реката, останала зад него.

— Чия бе гениалната мисъл да изключите внезапно светлините? — попита раздразнено Ашли. — Използвахме ги като фар, когато идвахме насам. Решихме, че нещо ви се е случило, и побягнахме назад. Насмалко щях да падна в един разлом.

Линда посочи с пръст Бен.

— Просто искахме да ви открием — каза той и кимна към тюлена. — След като чухме писъка, колегата реши да се приберем горе с подвити опашки, ако не се появите.

— Как така? — настръхна Ашли. Майкълсън я прекъсна с жест.

— Действал е правилно. Ние разполагаме с радиостанция. Те — не.

Ашли разтри замислено слепоочията си и после кимна в знак на съгласие.

— Всъщност, прав е. Следващия път изпълнявайте заповедите му, Бен — нареди тя. После мина покрай него и огледа лагера. — Добре. При тези обстоятелства ни предстои да решим дали да продължим по-нататък, или да се връщаме.

— Предлагам Вилянуева и аз да прекосим реката и да огледаме по-обстойно местността, докато вие ни изчакате тук — каза Майкълсън, като направи крачка напред. Ашли обаче поклати глава.

— Не. При тези обстоятелства няма повече да се делим. Видяхме какво ни се случи, когато направихме това.

— В такъв случай ще трябва да се евакуираме — констатира мрачно Майкълсън. — Не мога да си позволя да рискувам живота на граждански лица. Холоуей знаеше, че пътуването крие рискове.

— А ако този писък бе издаден от някого от нас, пак ли щеше така да бързаш? — попита сърдито Ашли.

Майкълсън не каза нищо.

— Разбрах те — каза Ашли. — Според мен Холоуей заслужава също помощ, както всеки от нас.

— Но той може би е ранен или е в безсъзнание — вметна Линда. — Въобще не го чухме, след като се раздадоха писъците. Не можем да напуснем това място, без да сме го огледали най-внимателно.

Майкълсън понечи да възрази, но Ашли го прекъсна с жест:

— След като са изложени на опасност нашите цивилни задници, то и ние трябва да решим дали да продължим по-нататък, или не.

Бен и Линда я подкрепиха с кимване. Халид не каза нищо.

— Според мен трябва да продължим — каза Ашли. — Някой да възразява?

Никой не каза нищо.

— Добре. В такъв случай искам след трийсет минути да сме от другата страна на реката.

Ашли се движеше напред-назад по брега на реката. Вилянуева, съблечен по бельо внимателно нагази в черната като нефт вода. На кръста му бе привързано въже. Майкълсън бе прикрепил другия му край към близък сталагмит.

— Досега можеше да сме преплували реката — каза Ашли. — Само си губим времето с тези излишни предпазни мерки.

— Не си права — възпротиви се Майкълсън, като затегна възела на въжето. — Течението е много силно. Реката спокойно би могла да отнесе някого от нас, ако просто се опитаме да я преплуваме.

— В такъв случай дайте да се навържем всички на това въже — каза Ашли. Не можеше да разбере причината за упорството на майора. Нима не си даваше сметка, че всяка изгубена секунда можеше да причини смъртта на Холоуей?

Бен поклати глава и се опита да я успокои с усмивка.

— Така много лесно бихме могли да се заплетем във въжето, мила. Това е най-сигурният начин някой от нас да се удави.

Вниманието на Ашли бе привлечено от силен плясък. Вилянуева се бе гмурнал под бурната вода и излезе повторно от нея, след като бе преплувал половината път. Силните му ръце пореха равномерно и спокойно водите, но въпреки това течението го отнесе далеч встрани.

— Погледни! — изкрещя паникьосано Линда, като стисна Ашли за ръката.

Ашли насочи поглед към мястото, посочено от биоложката. Еднометров тръбен плавник, бял като на албинос, пореше водите. После плавникът изчезна. Бен също го бе забелязал и бе зинал от удивление.

— Господи мой Иисусе Христе! — успя да смотолеви. Майкълсън, чиято ръка бе все още омотана във въжето, с което бе вързан тюленът, се опита да се освободи, но не успя. С другата ръка взе пушката си и я подхвърли на Бен, който се намираше най-близо до него.

— Стреляй! Използвай я, преди това нещо да е достигнало Вилянуева!

Бен намести приклада на пушката на рамото си и потърси с поглед своята мишена. Непосредствено под тях нещо се белна под повърхността и последва изстрел. На мястото, където куршумът удари водата, се образува малък гейзер. Бе на близо метър, от плавника. Бен не бе улучил.

— Майната му — изруга и зареди повторно карабината. Пак не улучи.

Вилянуева, който бе чул изстрелите, спря да плува напред и ги погледна въпросително. Линда и Ашли му дадоха знаци с ръка да побърза към отсрещния бряг.

— Плувай! Изчезвай оттук! — разкрещя се Ашли. Плавникът отново се появи над водата в целия си размер. Сега бе на половината от разстоянието, отделящо екипа от тюлена. Майорът се устреми с все сили напред, като водата побеля от движенията на неговите крайници. При все това течението го забавяше. Създаваше впечатлението, че е муха, залепнала върху смола. Няма да успее да достигне брега, разтревожи се Ашли. Стисна с все сила юмруци и му пожела късмет.

Плавникът се извърна в посока към плуващия тюлен.

Бен повдигна пушката още веднъж и сетне я отпусна.

— Дявол да го вземе! Не мога да стрелям! От този, ъгъл бих могъл да улуча Вилянуева!

Ашли грабна пушката от ръцете му и се прицели. Първият и изстрел откъсна част от плавника. Прицели се по-ниско, под него. Натисна спусъка и усети силата на отката върху рамото си. Този път гейзерът, който се появи, бе червен. Плавникът се наклони встрани и сетне изчезна.

Ашли стисна зъби. Боеше се да не би раненото животно внезапно да се появи от водата и да се нахвърли върху тюлена. Не отмести пушката от рамото си, докато Вилянуева не достигна отсрещния бряг и се закатери по хлъзгавите скали. Той отвърна с ръкомахане на поздравите на екипа и тръгна нагоре по брега.

— Бях останал с чувството, че ненавиждаш оръжията — каза Бен, докато поемаше пушката от треперещите и ръце.

— Трябва да познаваш нещата, които ненавиждаш — отвърна тя и разтри ръцете си.

Бен просто кимна. Стана му ясно, че тя не желае да продължава този разговор.

Ашли погледна към другия бряг. Вилянуева бе отвързал въжето от кръста си и го привързваше към дебел сталагмит, Майкълсън опна въжето откъм своя край и между двата сталагмита се образува въжен мост. Двамата се държаха така, сякаш не се бе случило нищо. Сякаш едно кошмарно създание не се бе опитало току-що да погълне един от тях.

Майорът провери надеждността на моста, като опна въжето. Удовлетворен от резултата, обърна се към екипа:

— Можем да тръгваме!

Като си пое дълбоко дъх, Ашли се опита да успокои все още бързо туптящото си сърце. Трябва да прекося реката, каза си наум. Все още са ми останали екип за ръководене и съекипник за откриване.

Като използва карабинери, за да се закачи на въжето, екипът прекоси реката с помощта на ръцете си. Висящата от въжето Ашли се постара да не гледа надолу. Височината не бе голяма, но мисълта, какво ли още се крие под черната повърхност на реката, действаше парализиращо.

Вилянуева, вече облякъл гащеризона си, и помогна да се откачи от моста. Ръката му леко трепереше, когато и я подаде, за да се изправи. Тя така и не успя да си обясни дали треперенето се дължеше на студената вода, или на закъснялата уплаха.

— Благодаря ти — каза той, като я погледна смутено. — Дължа ти благодарност.

Тя понечи да му каже нещо, но той бързо се отдалечи от нея и насочи вниманието си към Майкълсън, последния, който прекоси реката.

След като и майорът стъпи на скалистия бряг, Ашли отново събра групата.

— Тази част от пещерата е много по-малка, така че ще я изследваме заедно. Да тръгваме. Бъдете много внимателни. Това, което издаде тези писъци, може би е все още тук.

Това търсене е безсмислено, прецени Халид, като изчегърта калта изпод нокътя си с малко ножче. Холоуей трябваше да е мъртъв. Тези проклети идиоти кога щяха да разберат това, и да продължат пътя си? Проследи с поглед как тюленът огледа отвора на току-що открития тунел. Там нямаше и следа от отсъстващия съекипник. Бяха огледали всяко камъче и всяка пукнатина. Не бяха открили нищо.

— Няма смисъл да търсим тук — каза Вилянуева, след като освети с фенера си вътрешността на тунела. — Оттук никой не е минавал поне години. Погледнете само колко кал се е наслоила пред входа. Няма нито отпечатъци от човешки крака, нито следи от шейни.

Ашли се приведе до него и бръкна в калта с пръст.

— Прав си. Ако някой бе минал оттук, щеше да е оставил следа. Някъде трябва да има и друг изход, който не сме забелязали — обърна се към групата.

— Възможно е — каза Халид. Искаше му се екипът да тръгне отново на път. Така или иначе той трябваше да изпълни своя план, независимо дали щяха да открият Холоуей, или не. — Нищо чудно реката да го е отнесла.

— Не — поклати глава Майкълсън. — Писъкът се раздаде далеч от брега на реката. Съгласен съм с Ашли. Някъде трябва да има друг изход.

Халид успя да прикрие презрителната си усмивка.

— Преди да тръгнем обаче, някой ще трябва да огледа този тунел — каза Ашли. — За да се уверим, че сме прави. Има ли доброволци?

— Аз съм готов — отговори Вилянуева и започна да разгъва шейната си.

— Добре, обаче бъди внимателен. Просто разбери какво има на другия край и веднага се върни. Без солови изпълнения.

Той даде знак, че е разбрал, и се вмъкна в дупката. Ашли засече часа.

Халид, ядосан от поредното забавяне, отиде при Линда. Бе седнала на една скала, скръстила ръце на гърдите си. Седна при нея.

— Смяташ ли, че ще го открием? — попита тя със страдалчески глас.

— Не. Каквото и да казва майорът, според мен реката го е отнесла.

Линда потрепера. Той отгатна мислите и. Плавникът бе бял, като корема на личинка. Сякаш някоя призрачна акула се бе явила, за да погълне душите им. От хората и от камъните не го беше страх. Но колкото до тукашните създания, нещата стояха иначе. Първо се появи сепията, която се опита да разкъса ръката му, а после и това чудовище. Белият плавник бе накарал кожата му да настръхне. Стори му се, че самата Природа бе пожелала да им покаже колко са незначителни.

Като малък му бяха разказали за пясъчната буря, погребала лагера в Сирия, в който бе живяла майка му. Никой не бе оцелял. Бяха нарекли бурята „черната ръка на Аллах“, но той не се съгласи с това. Хората бяха станали жертва на Природата — божество, безразлично към човешките съдби. Всеки беше уязвим спрямо дивата и стихия. Халид не обичаше да бъде уязвим.

Линда се раздвижи, без да отмества поглед от реката.

— Тази акула албинос бе наистина огромна. Местната водна екосистема трябва да е много по-богата, отколкото сме предполагали, за да може да осигури оцеляването на такъв хищник. Ако не трябваше да търсим Холоуей, с удоволствие щях да взема някои проби.

— На твое място бих стоял по-далеч от тази екосистема и не бих се отдалечавал много-много от сушата — вметна намръщено Халид и докосна мястото, където го бе наранило животното.

— Открих нещо! — възкликна намиращият се на няколко метра от тях Бен.

Халид изви главата си и насочи поглед към него. Бен бе застанал до стената на пещерата със запалена кибритена клечка в ръка.

— Какво откри, Бен? — разнесе се гласът на Ашли.

— Открих друг тунел, който може да ни изведе оттук.

Защо ли се шегуваше? Ашли погледна тясната цепнатина в лицето на скалата. Простираше се от тавана до пода, но широчината и не надвишаваше трийсет сантиметра. Нищо чудно, че преди това не я бе забелязала.

— Прекалено тясна е. Никой не би могъл да мине оттук — отбеляза тя.

— Не си права. Успях да я измеря — отвърна Бен.

— С какво?

— С крака си.

Тя го погледна с недоумение.

— Това е старо правило на пещерняците. Щом е по-широка от крака ти, можеш да минеш и ти.

— Не ми се вярва. Особено пък за Холоуей. Той е едър мъж.

— Вярно е, че би му се сторило малко тясно, но би могъл да премине.

— А и можем ли да знаем има ли нещо в другия край?

Вместо да и отговори, Бен поднесе запалената кибритена клечка към пукнатината. Пламъчето и се раздвижи в обратна посока.

— Има течение — каза Бен. — Оттам вее някакъв въздушен поток.

Ашли проследи с поглед как пламъчето продължава да примигва. Дали пък…

Вниманието и бе отклонено от стъргане, раздало се от тунела зад гърба и. Оттам се подадоха два крака. Беше Вилянуева. Изправи се и изтри ръце о коленете си.

— Запушен е — каза той, леко задъхан. — Трийсет метра след входа има срутване. Видях зор, докато се измъкна.

Ашли изруга. Щом онзи път е блокиран, щеше да бъде възможно да се продължи единствено оттук. Появи се Линда и надникна в тясната цепнатина.

— Защо ли пък му е трябвало на Холоуей да минава оттук? — попита. Личеше си, че цепнатината я плаши. — Защо му е трябвало въобще да прекосява реката?

— Възможно е нещо да го е нападнало — отговори Вилянуева. — Нещо, с което не е могъл да се справи. Вероятно се е опитал да го отведе по-далеч от нас. За да не изненада и нас така, както е изненадало него.

— Защо мислиш така? — попита Ашли. Вилянуева я погледна право в очите.

— Защото на негово място щях да постъпя точно така.

— Какво предлагаш да направим? — зададе отново въпрос Ашли, като прехапа устната си.

— Опитва се да спечели време, през което да можем да избягаме. Според мен би следвало да го оползотворим.

Ашли затвори очи. Не можеше да се примири с мисълта, че трябваше да изоставят Холоуей.

— Ела да видиш какво открих! — обади се отново Бен. Подаде и ръката си, която току-що бе измъкнал от тесния отвор. Дланта му бе покрита с кръв. Прясна кръв.

— Минал е оттук, и то съвсем неотдавна — промърмори Ашли. После се обърна към Вилянуева. — Все още ли смяташ, че трябва да се връщаме?

— Ти си командирът, ти решаваш — отвърна той и стисна устни.

— Б, кой ще влезе пръв? — попита Бен. — Трябва да побързаме.

Ашли въздъхна. Бен очевидно не бе чул разговора им.

— Нещата са малко по-сложни — каза тя.

— В какъв смисъл? Та ние сме съвсем близо до него!

— Вилянуева допуска, че Холоуей се опитва да отклони нещо опасно от нас.

— Ами ако е само ранен? — запита възмутено Бен. — Ако просто се е опитал да се укрие някъде? Аш, кълна ти се, че е някъде съвсем близо до нас! Не можем да го изоставим!

— Добре, да вървим — отвърна тя и разтри уморените си очи.

 

Линда, останала по бельо, трепереше до стената. Не само бе свалила раницата си, но и съблякла гащеризона си. За да няма какво да се закача по стените, бе пояснил Бен. Цепнатината бе тясна. Тя потрепера. Как можеше да се пъхне там? Та нямаше да може въобще да си поеме дъх!

Изчакваха завръщането на Бен, който бе решил да огледа тунела. Бе се вмъкнал в черната скала преди три минути. Ашли и Майкълсън стояха като часовои от двете страни на цепнатината и се вслушваха в съобщенията му.

— Приключих — обади им се, като гласът му закънтя в пещерата. — Тесни са само първите два метра. След това цепнатината внезапно се разширява и се превръща в съвсем приличен тунел. Нищо му няма. Както казах, тясно е само в началото.

— Ще изпратя Вилянуева — реши Ашли. — Той е най-едър от всички ни. Ако той може да мине, ще успеем и ние.

Никой не възрази.

Линда затаи дъх. Надяваше се, че тюленът ще се провали и нямаше да и се наложи да се пъха между тези страшни стени. Сърцето и застина, когато чу радостния възглас на Бен.

— Мина! Малко си поодраска гърдите, но нищо му няма!

— Чудесно! — възкликна Ашли и радостно потри ръце.

— Да тръгваме.

Следващият бе Халид. Преди да влезе в отвора, стисна ръката на Линда. Тя обаче не усети ръкостискането му. Проследи с поглед как той изчезна в отвора с въже, вързано на кръста. С това въже предстоеше да изтеглят раниците си през процепа.

— Отпред е чисто! — провикна се Бен. — Изпратете раниците!

В продължение на десетина дълги минути раниците и оръжията бяха изтеглени на другата страна.

— Готово. — провикна се Ашли. Сетне се обърна към Линда. — Сега е твой ред!

Линда, без да откъсва поглед от черната цепнатина, не помръдна от мястото си. Опита се да направи крачка напред, но краката и не се подчиниха, Сърцето и така затуптя, че и стана трудно да разбира какво и казват.

— Линда?

— Няма да… мога.

— Как няма да можеш? Вилянуева е два пъти по-едър от теб.

Линда поклати глава. Преглъщаше трудно и още по трудно произнасяше думите:

— Не. Няма да успея. Прекалено тясно е.

Ашли се доближи до нея и я прегърна. Линда трепереше неудържимо.

— Не можем да те оставим тук — каза Ашли и притисна Линда още по-силно. — Виж какво, ще тръгнем заедно. Ще бъда непосредствено зад теб. Бъди сигурна, че ще се справиш, Линда.

Ашли направи крачка напред и накара Линда да я последва.

— Добре… Ще се опитам… — смотолеви Линда, като повлече натежалите си като олово крака. Дръж ме обаче за ръката. Не ме пускай.

— Няма. Ще се справим заедно.

Линда се опита да се усмихне, но не се получи нищо. Водена за ръката, тръгна към отвора. Струваше и се, че някой е налял кофа с нагорещен пясък в устата и.

— Дръж така шлема си, че светлината му да сочи напред — посъветва я Ашли. — Притисни се с гръб към лявата стена. Според Бен тя е по-гладката. После просто се плъзгай напред.

Линда успя да пъхне лявото си рамо в процепа. После започна бавно да се вмъква в пукнатината, като се опита да укроти уплашеното туптене на сърцето си и да мисли само как да върви напред. Някъде пред нея се виждаха отблясъци на светлина. Очевидно само на няколко крачки от тясната цепнатина другите я изчакваха.

Цепнатината я погълна. Стените я притиснаха и тя не можа дори да извърне глава, за да види движещата се зад нея Ашли. Успя само да приплъзне единия си крак напред и да повлече тялото си след него. Започна да брои движенията си, опитвайки се да се разсее.

— Чудесно се справяш — разнесе се зад нея гласът на Ашли. — Още съвсем малко остана.

— Пет… шест… седем… — Дишането на Линда се бе стабилизирало, като си поемаше дъх при всяка стъпка. Вече виждаше началото на тунела и нечие лице.

— Браво, Линда — каза Бен. — Още три стъпки и си при нас.

Върху устните на Линда се появи сянката на усмивка. Щеше да успее! Осем… девет… Левият и крак се премести напред, но когато се опита да извие тялото си, гръдният и кош се затисна в пукнатината. Неволно изписка. Опита да се придвижи, но се залости още по-силно. Понечи да направи движение назад, но не успя.

Само не по този начин, започна да се моли на Бога.

Не ме оставяй да умирам така!

Започна да диша тежко. Пред очите и заиграха светли точици. Коленете и отмаляха.

— Линда, не бива да спираш точно сега — окуражи я Ашли. — Остана съвсем мъничко.

— Заклещих се — изписка Линда. Гласът и издаваше паника.

— Бен, Линда се заклещи — извика Ашли.

— Дявол да го вземе! — отвърна той. — Я подайте повече светлина насам!

Само за един миг пукнатината се изпълни със светлина.

— Виждам те! — обади се Бен. — Линда, чуй ме! Подай си ръката. Така. Сега ще я стисна. Ще броя до три. Когато кажа „три“, искам да издишаш изведнъж всичкия въздух от дробовете си, да свиеш гръдния си кош, и аз ще те изтегля.

— Не — прошепна тя, като затвори очи. Почти не можеше да разтвори гръдния си кош. — Отново ще се заклещя. И няма да мога въобще да дишам.

Настъпи кратко мълчание. След това Линда усети как Бен пусна ръката и и я стисна някой друг. Тя позна тази ръка. Бе и помагала да преодолее много препятствия. Това бе Халид, нейният партньор в пещерата.

Египтянинът я заговори с равен и спокоен глас, сякаш се опитваше да я хипнотизира.

— Линда, знаеш, че няма да те изоставя. Познаваш силата на ръцете ми. Прави, каквото ти казва Бен. Ще те изтегля при себе си. Имай ми доверие.

Сърцето на Линда лудо затуптя. Звездичките пред очите и се бяха превърнали в малки съзвездия. Вярваше, че след малко ще се измъкне от процепа. Кимна с глава.

— Да, имам ти доверие.

— Значи, ще броя до три — повтори Бен, намиращ се зад Халид. — Едно… две… три!

Линда изкара целия въздух от белите си дробове. Изпита болка в тях. Ръката и и тялото и бяха изтеглени трийсетина сантиметра напред, но ето, че се заклещи отново. По бузата и потекоха сълзи. Ето как щеше да умре.

Внезапно рязка болка проряза рамото и. Пак я бяха дръпнали за ръката, като почти я измъкнаха от ставата. Тя изхвърли последните молекули въздух от дробовете си. Това се оказа достатъчно. Излезе от пукнатината така, както тапа излиза от разклатена бутилка шампанско. Беше свободна.

— Добре ли е? — попита Ашли, когато се измъкна от коварната пукнатина. Забеляза, че Халид държеше Линда в ръцете си.

— Мисля, че да — кимна Бен. — Най-вече е уплашена. Е, рамото и ще има доста да я боли, но друго нищо и няма.

— Остава само Майкълсън — каза Ашли. — След като и той се появи, искам всички да продължим.

Вилянуева, приклекнал на няколко метра от тях, им даде знак да се приближат.

— Холоуей е минал оттук — отбеляза тюленът и освети един от пръстите си. Бе почервенял от кръв. Сетне освети част от тунела. — Следата води насам.

Ашли замълча за миг. Значи Холоуей все още бягаше.

— Искам всички да се въоръжат! — разпореди се тихо. — Веднага!

Чу стържене зад себе си и се извърна. От процепа се измъкваше Майкълсън. Ризата му бе скъсана. Ашли даде знак на групата да се съберат.

— Да се подготвим. След две минути тръгваме. Искам всеки да бъде въоръжен с пистолет или карабина.

— Може би трябва просто да се махнем оттук — предложи Линда с треперещ глас. По бузите и все още се стичаха сълзи.

— Вече отидохме твърде далеч — каза Ашли, като постави ръка върху рамото на Линда. — Не трябва повече да се делим.

Линда си пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да се съвземе. Когато проговори, гласът и бе по-спокоен:

— Права си!

— Да тръгваме — нареди Ашли, като се обърна към екипа и пусна рамото на Линда.

Никой не възрази. След няколко мига групата тръгна по тунела. Вилянуева и Бен бяха на няколко метра пред останалите.

— Не се отдалечавайте прекалено много! — извика Ашли, когато Бен отиде твърде напред. — Нека има видимост между нас. Трябва да се движим плътно.

На едно място тунелът се раздвои. Накъде да тръгнат? Ашли погледна въпросително водачите на групата.

— Следата от кръв води в тази посока — отбеляза Вилянуева, като я освети с фенера си.

Ашли даде знак с пистолета на останалите да я последват. Зад всеки завой очакваше да открие неподвижното тяло на Холоуей. Докато напредваха по тунела, ускориха ход. Основната група започна да притиска водачите.

— Още малко, и ще се качиш на гърба ми — изсъска Бен, на Ашли. — Холоуей няма да спечели нищо, ако паднем в някоя пропаст.

— Съжалявам, но кръвта е твърде много.

— По-бързо от това не можем да вървим, без да се излагаме на опасност.

Вилянуева прекрати спора им, като им даде знак с ръка. Посочи следващия завой. Ашли се доближи до него и надникна. Малко след завоя тунелът свършваше и преминаваше в голяма пещера.

— Струва ми се, че е добре да продължа сам — предложи тюленът. — Редно е да огледам района.

— Не — възрази решително Ашли. — Няма да се делим. Нека повече очи оглеждат гърбовете ни и нека повече пръсти, поставени върху спусъците, защищават тези гърбове.

Вилянуева повдигна рамене.

Групата навлезе в пещерата. Лъчите на фенерчетата се разпростряха във всички страни, подобно спиците на колело. Пещерата приличаше на останалите, които бяха прекосили. Сталагмити, стърчащи от пода, и сталактити, провесени от тавана. Имаше обаче нещо ново. Ашли изтри една снежинка от миглите си.

— Дявол да го вземе, та тук вали сняг!

И наистина през лъчите на фенерите им се спускаха гъсти снежинки. Линда протегна ръка и няколко снежинки паднаха върху дланта и.

— Не са нито студени, нито мокри — отбеляза тя.

— Това е лошо — каза Бен, като се доближи до Ашли.

— Защо?

— Това не е сняг. Това са кристали от гипс — поясни Бен и насочи лъча на фенера си към колоните от гипсови кристали, спускащи се от тавана, подобно на десетметрови бели свещници. — Те са много крехки и нежни образувания. Под въздействието на телесната топлина те се размекват и започват да падат.

— Все още не мога да разбера каква опасност крие това за нас — попита Ашли, като изтупа няколко подобни на пърхот гипсови снежинки, паднали на раменете и.

— Този снеговалеж означава, че неотдавна тук се е излъчвала много телесна топлина. Много повече от тази, която може да излъчи тялото на ранен тюлен.

Очите на Ашли се разшириха, когато осъзна смисъла на думите на Бен.

— Тук, долу, не сме сами — каза той.

Гипсовият снеговалеж стана все по-гъст, когато наближиха средата на пещерата. Светлинните лъчи подскачаха във всички посоки, а заедно с тях и сенките. Ашли намести по-добре кърпата, която бе вързала над носа и устата си, за да не вдишва снежинките. Останалите бяха направили същото. Приличаха на група маскирани разбойници, приближаващи се към нищо неподозираща жертва.

Все още водач на групата бе Вилянуева. Той се привеждаше и придвижваше с бързи движения от едно място на друго, преди да им даде знак да продължат. Никой не говореше. Всички се бояха от това, което можеше да се укрива зад следващата сянка.

Бен вървеше до Ашли с пистолет, насочен към земята. Освети пода на пещерата.

— Ивицата от кръв става все по-тънка — прошепна. Трябваше да се свържат, с базата Алфа още преди час, но не можеха да си позволят да прекратят търсенето. Щеше да им бъде необходим поне половин час, за да извадят частите на радиото от водонепроннцаемите им пластмасови опаковки, да ги сглобят и да установят връзка. Времето, подобно на кръвта на тюлена, изтичаше.

Ашли откъсна поглед от червената следа, след като чу шепота на Вилянуева. Останалите бяха приклекнали и не мърдаха. Само тя все още бе изправена. Бен я придърпа към себе си и я стисна за ръката.

Тюленът, приклекнал до една огромна скала, бе доближил пръст до устните си и и даде знак да се приближи, без да вдига шум. Ашли отиде при него. Вилянуева притисна устни към ухото и и започна бързо да говори.

— Достигнахме другия край на пещерата. Има два изхода. Един широк тунел и един тесен, като тези, през които минахме.

— И какво от това? Да продължим! Следата накъде води?

— Трудно ми е да определя — отвърна той, като поклати глава. — Калта тук е твърде много, за да можем да разберем.

— В такъв случай ще проверим и двата тунела — реши тя и понечи да се отдалечи.

— Почакай. Не за това те извиках — каза той. — Подай си главата и се вслушай.

Като присви вежди, Ашли подаде глава иззад скалата. На каменната стена видя отвора на друг тунел, подобен на този, през който бяха достигнали пещерата. В началото не чу нищо освен собственото си тежко дишане. Може би слухът и не бе толкова остър, колкото този на тюлена. Тъкмо щеше да го заговори, когато и тя чу шума. Пукот, като този, който издават настъпените сухи съчки. Също и гърлесто сумтене. По гърба и полазиха тръпки, Звукът се раздаваше от тунела пред тях.

Повдигна фенера си, за да освети вътрешността на тунела, обаче Вилянуева я хвана за ръката.

— Недей. Каквото и да има там, то не знае, че сме тук.

— Може би това е Холоуей — каза тя, без сама да вярва на думите си.

— Глупости — отвърна тюленът.

— И какво според теб трябва да направим? Просто да седим и да чакаме?

Зад гърба им се чу силно кихане. Ашли рязко се извърна. Халид присви рамене в знак на извинение и посочи с ръка падащите снежинки. Другата ръка бе притиснал към устата си, за да не кихне повторно, Ашли се извърна повторно към Вилянуева и затаи дъх.

— Вече не чувам нищо — прошепна на тюлена, който бе затворил очи.

— И аз — въздъхна той.

Дявол да го вземе! Каквото и да се таеше в тунела, вече бе уведомено за присъствието им. Нямаше смисъл повече да се крият. Тя се изправи, като държеше пистолета в двете ръце.

— Бен, Вилянуева, елате с мен — разпореди Ашли. — Майкълсън, ти остани при останалите и бъди готов да ни прикриваш.

— Това е военна работа — отсече Майкълсън и направи крачка напред. — Ти остани тук, а аз ще придружа Бен и Вилянуева.

— Не — отвърна тя, като огледа пистолета си. — Искам да останеш тук. Да пазиш тила ни и останалите. Може да ни се наложи да се оттеглим бързо.

Проследи с поглед как майорът обмисля решението и. Очевидно не можа да открие недостатъци в него.

— Добре — прие той. — Внимавай.

— Да тръгваме — нареди тя, като свали предпазителя на пистолета си.

Групата излезе иззад скалата и насочи оръжията си към вътрешността на тунела.

— Трябва да открием огън — каза тихо тюленът. — Първо ще го обсипем с куршуми, а после ще задаваме въпроси.

— Не — просъска в отговор Ашли. — Все още съществува някаква възможност Холоуей да е там.

— Трябва да се възползваме от предимството си, докато го имаме — оспори Вилянуева и повдигна автомата си.

Тя отмести с рамо автомата му и направи крачка напред.

— Холоуей! — извика с все сили. — Ако си там, дай ни някакъв знак!

Тунелът им отвърна с мълчание.

— Е, сега доволна ли си? — попита тюленът, като вложи цялото си презрение в тази дума. Той приведе глава и се прицели. Пространството сякаш се взриви, след като куршумите се понесоха слепешком във вътрешността на тунела. Цялата пещера затрепера.

Ушите и продължиха да пищят и след като тюленът прекрати стрелбата. От отвора на тунела излезе облак от прах и дим.

Бен се опита да стесни лъча на фенера си, за да проникне по-дълбоко в мастилено черния мрак. Без какъвто и да е успех.

— Дявол да го вземе — изруга той.

От устата на тунела се раздаде вик, подобен на вика на кукумявка, само че по-гърлен и дрезгав. Ашли се намръщи, когато го чу. Първичната част от нейното същество реагира с желание да се скрие някъде или да избяга. Тя обаче коленичи и се прицели с пистолета си. След това някакъв малък предмет се изтъркаля в голямата пещера.

— Мамицата му мръсна да… — започна да псува Вилянуева, като отстъпи крачка.

Беше Холоуей. Или по-точно, главата му. Главата на тюлена, отделена от тялото му, се изтъркаля на метър от отвора. Очите и се втренчиха в нея. Върху миглите и започнаха тихо да падат снежинки.