Майкъл Харт
100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството (49)

49. РЕНЕ ДЕКАРТ
1596 — 1650

Рене Декарт, прочутият френски философ, учен и математик, е роден в 1596 г. в село Ла Хайе. В ранните си години посещава престижно йезуитско училище — колежа „Ла Флеш“. Двайсетгодишен, получава научна степен по право от университета в Поатие, но никога не го е практикувал. Макар че има превъзходно образование, Декарт е убеден, че никоя област с изключение на математиката не дава истински знания. Вместо да продължи образованието си, решава да пътува из Европа и да види света с очите си. Семейството му е заможно, така че разполага с достатъчно средства, за да си го позволи.

От 1616 до 1628 г. Декарт се отдава на пътешествия. Служи за кратко време в три различни армии (холандската, баварската и унгарската), при все че очевидно не е участвал в бойни действия. През тези години той формулира нещо, което е според него главен метод за откриване на истината. На трийсет и две годишна възраст Декарт решава да използва своя метод, за да представи разбираема картина на света. Тогава се установява в Холандия, където остава през следващите двайсет и една години. Избира Холандия, защото там има по-голяма свобода на мисълта и защото предпочита да стои по-далеч от парижките шумни забавления.

Около 1629 г. написва „Правила за насочване на ума“, книга, в която излага метода си. (Но тя е непълна и вероятно не е била предназначена за публикуване; издадена е за първи път повече от петдесет години след смъртта му.) От 1630 до 1634 г. включително Декарт използва метода си, за да изучава задълбочено различни науки. За да вникне по-добре в анатомията и физиологията, прави дисекции. Започва самостоятелни сериозни изследвания в оптиката, метеорологията, математиката и още няколко дяла от науката.

Декарт възнамерява да представи научните си резултати в книга, озаглавена „Льо Монд“ („Светът“). Обаче в 1633 г., когато тя е почти завършена, научава, че църковните власти в Италия са предявили обвинение срещу Галилей, защото проповядва Коперниковата теория, според която Земята се върти около Слънцето. Въпреки че Холандия не е подчинена на римокатолическата власт, Декарт все пак намира за по-благоразумно да не издава книгите си, тъй като той също застъпва Коперниковата теория. Вместо нея в 1637 г. той издава най-прочутия си труд — „Размишление върху метода за правилно насочване на разума и откриване на истината в науките“ (обикновено се съкращава като „Размишление върху метода“). Книгата е написана на френски, а не на латински, за да могат да я четат всички интелигентни хора, включително и които нямат класическо образование. „Размишление върху метода“ съдържа притурка от три съчинения, в които Декарт дава примери за откритията, до които е стигнал чрез своя метод. В първата част — „Оптика“, Декарт представя закона за рефракция на светлината (открит впрочем по-рано от Вилеборд Снел). Разглежда лещите и разни оптични инструменти; описва как функционира окото и различни негови увреждания; представя теория за светлината, която е ранен вариант на вълновата теория, формулирана по-късно от Кристиан Хюйгенс. Втората част на притурката съдържа първото виждане за метеорологията. Той разглежда облаците, дъжда и вятъра и дава правилно обяснение на дъгата. Оборва схващането, че топлината се състои от невидима течност и стига до правилния извод, че тя е форма на вътрешно движение. (Но това схващане вече е застъпено от Франсиз Бейкън и други учени.) В третата част на притурката — „Геометрия“, Декарт представя най-голямото си откритие — аналитичната геометрия. Това е важен успех на математиката, който подготвя пътя на Нютън към висшата математика.

Може би най-интересната част от философията на Декарт е неговата отправна точка. Като вижда колко много неточни, но общоприети понятия има, той решава, че за да стигне до истината, трябва да тръгне от самото начало. Ето защо започва да подлага на съмнение всичко — всичко, което са му казвали учителите, всички свои най-съкровени убеждения, всички свои представи, опрени на здравия разум — дори съществуването на външния свят, дори собственото си съществуване. С една дума, всичко.

Това, разбира се, води до един проблем: как е възможно да преодолееш такова универсално съмнение и да добиеш сериозни познания за каквото и да било? Обаче чрез редица преки метафизични доводи Декарт със задоволство успява да докаже, че самият той съществува („Дишам, следователно съществувам“), че съществува Бог и съществува и външният свят. Това са отправните точки на Декартовата теория.

Значението на Декартовия метод е двустранно. Първо, той поставя в центъра на философската си система основния епистемологичен^[1] въпрос: „Какъв е произходът на човешкото знание?“ По-ранни философи са се опитвали да определят естеството на света. Декарт ни учи, че този въпрос не може да получи задоволителен отговор, ако не се свърже с въпроса „Откъде го зная?“.

Второ, Декарт внушава, че не би трябвало да започваме с вяра, а със съмнение. (Това е правопротивоположно на гледището на Свети Августин и повечето средновековни богослови, които поставят на първо място вярата.) Вярно е, че Декарт след това продължава, за да стигне до правоверни богословски изводи. Читателите му обаче обръщат много по-голямо внимание на предложения от него метод, отколкото на изводите, до които стига.

В своята философия Декарт подчертава разликата между душата и всичко материално и в това отношение застъпва изцяло идеята за дуализма. За тази разлика са говорили и други, но Декартовите писания предизвикват философски разисквания по темата. Въпросите, които повдига той, винаги са интересували философите и все още не са решени.

Много силно впечатление прави навремето и схващането му за материалната Вселена. Той смята, че целият свят — с изключение на Бог и човешката душа — действа механично и следователно всички природни явления могат да бъдат обяснени с механични причини. Ето защо Декарт отхвърля решително астрологията, магьосничеството и всички форми на суеверие. Той отхвърля също и богословските обяснения на явленията и събитията. (С други думи, търси преки механични причини и не приема, че събитията се случват, за да служат на някаква далечна крайна цел.) От Декартовите възгледи следва, че животните са по същество сложни машини и че човешкото тяло също се подчинява на обикновените закони на механиката. Оттогава насам тази идея е една от основните в съвременната психология.

Декарт вярва в научните изследвания и е убеден, че от приложението им в практиката обществото само ще спечели. Той смята, че учените трябва да избягват мъгляви понятия и да се опитват да представят света в математически уравнения. Всичко това звучи много съвременно. Но Декарт, макар лично да е извършвал наблюдения, не е наблягал истински на огромното значение на експеримента в науката.

Прочутият британски философ Франсиз Бейкън говори за необходимостта от научни изследвания и за ползата от тях няколко години преди Декарт. Прословутата мисъл на Декарт „Дишам, следователно съществувам“ също не е оригинална: тя е изразена преди повече от 1200 години, вярно, с други думи, от Свети Августин. Също така Декартовото „доказателство“ за съществуването на Бог е само разновидност на антологичния аргумент, изложен за първи път от Свети Анселм (1033–1109).

В 1641 г. Декарт издава друга прочута книга — „Съзерцания“. Неговите „Начала на философията“ излизат в 1644 г. И двете са написани първоначално на латински, но в 1647 г. се появяват в превод на френски.

Въпреки че Декарт е изискан автор с очарователен стил, тонът на произведенията му е изненадващо старомоден. Той често звучи (вероятно поради рационалистичния си подход) като средновековен схоластик. За разлика от Франсиз Бейкън, роден трийсет и пет години преди Декарт, който звучи съвсем съвременно.

Както се вижда от произведенията му, Декарт твърдо вярва в Бога. Той се смята за добър католик, но църковните власти не одобряват неговите възгледи и трудовете му са включени в католически списък на забранени книги. Дори в протестантска Холандия (по онова време най-толерантната страна в Европа) Декарт е обвиняван в атеизъм и има главоболия с властите.

В 1649 г. Декарт приема щедрото предложение на шведската кралица Кристина да се пресели в Стокхолм и да стане неин частен учител. Декарт обичал топлите стаи и предпочитал да става късно. И стигнал до отчаяние, когато разбрал, че кралицата иска уроците й да започват в пет часа сутринта! Уплашва се, че студените утрини ще го погубят, както и става: не след дълго хваща пневмония и през февруари 1650 г. умира — само четири месеца след пристигането си в Швеция.

Декарт не се е женил. Имал е обаче една дъщеря, която за жалост умира млада.

Много от съвременниците на Декарт критикуват неговата философия отчасти защото намират, че тя се отличава със заобиколен начин на мислене. Някои по-късни философи сочат много недостатъци в системата му, а и днес малцина са онези, които биха я подкрепили изцяло. Ала значението на един философ не зависи единствено от точността на неговата система: по-важно е дали идеите му — или по-скоро идеите, които хората извличат от неговите произведения — имат широко въздействие. На тази основа едва ли може да има съмнение, че Декарт е важна фигура.

Поне пет от Декартовите идеи оказват силно въздействие върху европейската мисъл: а) механичният му възглед за Вселената; б) положителното му отношение към научните изследвания; в) важното значение на математиката в науката; г) идеята към всичко да се подхожда с неверие; д) вниманието, което философът отделя на епистемологията.

Като оценяваме цялостното значение на Декарт, не можем да не се съобразим с внушителните му научни постижения и по-конкретно с откриването на аналитичната геометрия. Именно това ни убеди да го поставим доста по-високо от изтъкнати философи като Волтер, Русо и Франсиз Бейкън.