Рой Лебо
Реката на смъртта (8)

СЕДМА ГЛАВА

Няма нищо по-опасно от това да предизвикаш един истински мъж.

Лий и Том Кук отново подложиха рамене под каруцата и, напрегнали всичките си сили, я повдигнаха. Тя се наклони встрани и колелото бавно се измъкна измежду камъните. Заедно я избутаха и Том Кук се метна на седалката, хвана поводите и я закара през плитчините до брега.

Лий изтича след него, намери ботушите си и седна, за да ги обуе.

— Как се случи това, Оул?

Сандбърг скочи от уморения си кон.

— Бяхме откарали конете до боровата горичка на хълма, за да ги пуснем да попасат по западния склон, когато онези копелета изведнъж ни нападнаха, мистър Лий. Бяха трима или четирима.

Издълженото му лице бе почервеняло от гняв. Той посегна да пипне кървавата бразда върху бузата си.

— Ако не беше това, щяхме да се оправим с тях. Просто се свлякох в безсъзнание от коня си. Джейк помислил, че съм убит. Докато дойда на себе си, онези разбойници бяха офейкали.

— И казваш, Джейк е след тях? — Лий възседна коня си.

— Точно така. Момчето ми ще успее да ги забави, можете да разчитате на него.

Лий не бе изненадан. Беше очаквал неприятности да връхлетят ранчото му. Пък и него самия.

И те не закъсняха. Първо Слоусън. Сега това бяха или приятелчетата на убития, или Ащън, който бе решил да му покаже кои е истинският господар на реката.

Е, който и да бе, щеше да си плати.

При това много. Ако трябваше да се бие, за да го оставят на мира, тогава добре — на война, като на война.

— Слушайте ме внимателно — каза Лий на Сандбърг и Том Кук — и правете каквото ви казвам. Откарайте каруцата в храстите, развържете конете и ги пуснете да пасат. После заведете и другите коне там, разтоварете ги и ги оседлайте. Оул, твоят жребец е уморен, смени го с един от отпочиналите.

Сандбърг отвори уста, за да спори, но погледна Лий и се отказа. Том Кук вече бе насочил каруцата към ниските върби край реката.

— След това ме последвайте възможно най-бързо — продължи Лий. — Аз тръгвам към водопадите в дефилето. Ако смятат да откарат животните ми извън долината, ще трябва да минат оттам.

Оул Сандбърг отново не каза нищо. Дори не попита Лий защо не ги изчака, за да вървят заедно. Мислеше си за своя Джейк, останал сам там, горе.

Лий мълчаливо обърна коня си, смушка го силно в хълбоците и препусна по полегатия склон нагоре към ранчото. Жребецът кипеше от енергия, която Лий усети, докато се изкачваха в галоп по стръмния хълм. Но скоро щеше да се наложи да поотпусне поводите — чакаше ги дълъг път.

Мислеше си за Джейк Сандбърг. Толкова приличаше на баща си, че човек би ги взел за близнаци. Само дето Джейк все още имаше коса. Бе само на петнадесет, сам в планината с няколко мъже, които биха могли да го убият, преди той да разбере какво става. Опитваше се да спаси конете на Лий.

Лий се молеше момчето да е успяло да ги забави и се надяваше да е още живо.

Посегна назад, за да се увери, че петдесеткалибровият „Шарпс“ още виси в калъфа, окачен на седлото. Знаеше, че при такова лудо препускане е възможно да загубиш оръжието си. Кимбъл му бе взел добри пари за пушката, като към нея бе прибавил и сто патрона. Май щеше да ги използва още преди да се смрачи.

Мина край една малка горичка и леко намали хода на коня си, докато прекосяваха някакво диво, обрасло с висока трева, пасище.

Все още бе далеч.

Оул и Том Кук би трябвало вече да препускат след него.

Имаше само един начин Джейк да задържи нападателите: при водопадите. Ако успееше да пресрещне конекрадците и ги нападне при брода, би могъл да им попречи да минат от другата страна. Щеше да им се наложи да прекосят реката под прицела на Джейк, а това бе достатъчно трудно и без да трябва да се грижат за откраднатите коне.

Дано Джейк да се бе сетил!

И дано да бе пристигнал на мястото преди тях. Лий отново смушка коня в галоп. Трябваше да стигне там преди мръкване или да се прости с мисълта за фермата.

Пристигна около половин час по-рано. Дърветата вече хвърляха дълги сенки, когато Лий излезе от боровата горичка точно под водопада на Райфъл Ривър.

Водата се пенеше шумно край Лий, докато той яздеше на запад, откъдето се чуваше бученето на водопада. Изправен в стремената, стиснал пушката си в Ръка, оглеждаше потъналите в мек сумрак поляни край брега.

Нищо.

Никаква следа.

За секунда Лий усети как го свива стомахът. Беше действал като последен глупак. Конекрадците сигурно се бяха върнали назад, бяха прекосили долината и вероятно вече бяха стигнали до дърварския лагер, вместо да рискуват да минат по най-прекия път.

Тогава Лий ги видя.

Първо забеляза апалузките коне. Едрият жребец се заплете в някакви храсти. Докато се опитваше да се освободи от внезапния капан, кобилите и малките кончета нервно обикаляха около него. Животното можеше да изгуби търпение и да се осакати в стремежа си да се измъкне от клоните.

После Лий видя и мъжете. Бяха двама. Лежаха прикрити зад дънера на едно дърво с насочени към водопадите пушки „Уинчестър“.

Джейк Сандбърг ги бе довел до тук.

Лий спря коня си и леко скочи от седлото, стиснал своя „Шарпс“ в ръка. Докато правеше това, чу изстрел, след него втори. Момчето явно бе сред скалите отсреща.

Конекрадците отвърнаха на стрелбата. Не бързаха. Междувременно Лий пусна поводите на коня и се запромушва внимателно между разпръснатите наоколо брези.

А другият или другите? Къде се криеха те?

Сигурно бяха по-нависоко, над водопадите — опитваха се да изненадат момчето в гръб.

Това бе възможно. Реката там бе бърза, но плитка. Стръмен, скалист терен. Прекалено стръмен за коне, но не и за хора.

Лий се надяваше, че и Джейк се е сетил за това.

Вече почти бе излязъл от гората. Виждаше двамата мъже съвсем ясно. Те се смееха, докато презареждаха оггьжието си. Изобщо не изглеждаха притеснени. Пък и защо да бъдат? Сигурно мислеха, че са убили Оул и сега смятаха, че от другата страна на реката ги дебне само един мъж.

При това приятелчетата им със сигурност вече се приближаваха към него, за да го убият.

Нямаше време да чака Оул и Том Кук.

Лий коленичи до дървото и вдигна карабината си, готов за стрелба. Трябваше да уцели мишена на триста и петдесет ярда. Голямо разстояние за повечето пушки, но не и за неговия „Шарпс“.

Той нагоди мерника си на триста и петдесет, после опря оръжието в рамото си. Взе ги на мушка, като се целеше ниско в гърба на ио-близкостоящия — слаб мъж в избелели дънки. Тъкмо се смееше на нещо, което приятелят му бе казал току-що.

Лий пое въздух, леко издиша и натисна спусъка.

Пушката даде силен откат. Все едно го бяха ударили с юмрук при кръчмарски бой. Лий се претърколи на дясно, за да излезе от пушека, презареди и се опря на лакът, за да стреля отново.

Слабият мъж все още лежеше до дънера. Другият отговори на стрелбата. Лий видя как от цевта на „Уинчестъра“ излезе огън. После пак. Човекът се оправяше добре с оръжието. Тъкмо когато Лий се приготви отново да стреля, мъжът скочи и се скри от другата страна на дебелия дънер. Лий вече се бе прицелил, но в последния момент се отказа.

Секунда по-късно бледото лице на конекрадеца се показа над падналото дърво. Видя се и цевта на „Уинчестъра“. Без да бърза, той стреля два пъти. Куршумите минаха на сантиметри от целта. Явно разстоянието бе твърде голямо за неговата карабина.

Лий опря цевта на пушката си по-здраво и се прицели в бялото петно, което представляваше едва подаващото се над грапавия дънер лице на мъжа.

Този път Лий бе готов за удара при отката.

Когато димът се разпръсна, мъжът бе изчезнал. Не се виждаше нито лицето, нито пушката му.

Може и да не го бе уцелил. Вероятно човекът просто бе залегнал и сега чакаше Лий да излезе на открито.

Нямаше време за дълги разсъждения.

Лий презареди пушката си, изправи се на крака и тръгна през високата трева към поваления дънер. Това бяха най-дългите триста и петдесет ярда в живота му.

Не изпускаше дънера от погледа си, готов да стреля и да залегне, ако мъжът откриеше огън. Лий бе много доволен, че е бил твърде млад, за да участва във войната. Сигурно войниците са вършели точно това вървели са през полето, без да знаят дали няма да ги посрещне вражески патрон.

Докато прекоси поляната, Лий вече се бе изпотил. Мъжът, по когото бе стрелял първо, беше мъртъв. Петдесет калибровият патрон го бе уцелил право в гръбнака.

Иззад дънера не долиташе нито звук.

Лий сложи пръст на спусъка и заобиколи дънера.

И другият бе мъртъв като приятелчето си. Куршумът го бе уцелил в челото и бе пръснал мозъка му. Скалпът му липсваше. Сякаш някой бе излял кофа червена боя върху черепа му.

Не беше приятна гледка. Лий мразеше боя с пушки. Първо, той не умееше да си служи много добре с това оръжие и второ, дори когато успееше да спечели схватката, не се чувстваше като победител. Някак си му се струваше, че е проява на малодушие да стреляш отдалече по човек, чиито очи не можеш да видиш, сякаш това е бик или елен.

После той чу нещо. Приличаше на крясък на ловуващ ястреб.

Някой изпищя.

Лий презареди пушката си, докато тичаше с цялата бързина, на която бе способен, към брега на реката. Прескочи падналото дърво, вряза се право в оплетения гъсталак и дори не се извърна да вземе шапката си, закачила се в един храст. Когато доближи водата, той чу вика отново.

Беше Джейк Сандбърг.

Лий тръгна през брода. Вдигаше високо крака над пенещите се бързеи, около него хвърчаха пръски вода, от време на време се подхлъзваше или прескачаше от камък на камък.

Първият куршум дойде, когато почти бе преполовил реката. Пистолетен изстрел. Не го улучи. Приведен, той продължи да тича, борейки се с водното течение в плитчината. Вторият куршум мина по-близо — Лий чу свистенето на въздуха край ухото си. Размина му се на косъм.

Стигна брега и се изкачи по него, като с едната си ръка държеше пушката, а с другата се хващаше за тръстиките и клоните на надвисналите над водата върби.

Третият куршум откърти малко от кората на дървото точно до главата му. Добър изстрел.

Но не достатъчно точен.

Лий усети, че го обзема добре познатото чувство на спокойствие — сякаш се движеше много бавно, но все пак по-бързо от забавените движения на хората около него. В такива моменти всичко му изглеждаше съвсем ясно и отчетливо. Сякаш можеше да вижда на мили разстояние. Всичко се случваше извънредно бавно.

Той се втурна през гъсталака и когато стигна първата от големите скали, които ограждаха реката, започна да се катери по нея. Зад него, надругия бряг, някой стреляше. Гърмежите, заглушавани от шума на водата стигаха до Лий съвсем слабо. Сандбърг и Том Кук бяха пристигнали. Както и да е — нямаше нужда от тях сега.

Лий стигна широка издатина, изкачи се върху нея и видя, че от там има път към върха на скалното образувание. Обраслите в храсти струпани камъни приличаха на останки от някакъв древен град. Потъналият в сенки връх беше съвсем близо.

Наведе се и остави пушката на земята. Тук, горе, не можеше да се стреля надалече.

Нямаше нужда да губи време, за да извади колта си. Тръгна нагоре по издатината към сенките на скалистия връх.

Лий спря и се ослуша. Не се чуваше нищо друго, освен клокочещата в ниското река и шума, който издаваха някакви подскачащи катерички. После чу човешки стъпки върху камъните малко над него. Някои хвърли дълга сянка върху пътеката в скалите. Един висок мъж с цилиндър и дълго бяло палто се показа на открито. Усмихваше се, сякаш му бе много приятно да го види. Държеше руски модел „Смит и Уесън“.

— Неканен гостенин… — извика той, без да престава да се хили. Беше хубав мъж с големи кавалерийски мустаци. — Страхувам се, че…

Лий стреля два пъти, целейки се малко над колана му.

Лицето на мъжа изведнъж стана много неприятно. То изразяваше изненада и унижение от това, че се е оставил да бъде убит толкова бързо и от такова разстояние, без дори да успее да довърши мисълта си, без дори нито веднъж да стреля. Изглеждаше така, като че ли всичко е една голяма грешка и сега трябва да започнат отначало, за да може този път да свърши цялата работа както трябва.

Дошлите един след друг куршуми го бяха блъснали назад със сила, равна на силата на бик, и той не успя да запази равновесие. Падна отвъд скалата, но в последния миг успя да се вкопчи в нея с едната си ръка. Опитваше се да се изтегли нагоре, като заедно с това се прицели в Лий.

Но отново закъсня. Бе твърде бавен.

Лий го простреля още веднъж, този път в горната част на гърдите, право в сърцето. Шапката на мъжа падна от главата му и той се свлече назад върху камъните, мятайки с ръце и крака като плувец, който отчаяно се опитва да избяга от смъртта си.

Лий изтича край него, мина през нещо като естествена каменна арка и видя Джейк Сандбърг да лежи на земята, проснат на слънцето.

Гърлото му бе прерязано.

Главата на още един мъж се показа над скалата вляво от Лий. Гледаше в другата посока.

— Хей Том — извика той — какво…?

Мъжът чу стъпките на Лий и бързо извърна глава към него, широко отворил очи от изненада. В дясната си ръка държеше дългоцевна 45-калиброва пушка, но докато се извърти и прицели в Лий, щеше да мине доста време. Прекалено дълго време.

Каубоят бе над четиридесетте — твърде старичък за тая работа. Имаше малко коремче и къси криви крака…

— О, Боже! — извика той. — Моля ви господине, не ме убивайте!

Пусна пушката си и тя изтрака върху камъните. Човекът гледаше Лий, без да мига, сякаш, ако дори и за миг затвореше очи, Лий щеше да го застреля.

— Моля, моля ви… — хленчеше той — не правете това… не правете това! — не успя да каже нищо повече.

Лий чу шум от приближаващи се стъпки. Секунда по-късно Том Кук и Оул Сандбърг, всеки стиснал пушката си в ръка, тичешком преминаха през каменната арка.

Когато Сандбърг видя момчето си да лежи в локва яркочервена кръв, побесня.

Решиха да обесят дебеличкия каубой на една върба край реката.

— Няма да ви се размине току-така — заплаши ги мъжът, когато Том Кук премина от другата страна на реката и се върна със ласото, което им бе нужно за бесилката. — Няма да ви се размине толкова лесно — лицето му бе червено и обляно от сълзи. — Мистър Ащън ще ви накара да съжалявате, ако сторите това с мен…

— Скапан лъжец! Ти си един от приятелчетата на Мики Слоусън, знам те аз — кресна му Том Кук.

— Сега работя за мистър Ащън, мръсен червен негър — каубоят се бе вторачил в примката, която Том държеше. — Не смейте да ми слагате това! — Носът му течеше като на разплакано дете. Огледа се, сякаш за момент бе забравил какво става с него, — Не бих искал да съм на ваше място, мистър — каза той на Лий. — Не и за всичките пари на тоя свят. Онзи, дето го застреляхте ей там, беше Том Смол. Бог да ви е на помощ, когато брат му научи.

Лий не бе много изненадан. Човекът с цилиндъра не приличаше на прост кравар. Значи това бе братът на Джордж Смол. Явно каубоят имаше предвид именно него. Това означаваше още неприятности.

— Бог да ви е на помощ, само това мога да кажа — повтори каубоят.

Том Кук вече бе направил възела.

— Не-аз убих това момче. През целия си живот не съм убил никой.

Лий взе въжето, прехвърли края му през един дебел клон и отиде да нахлузи примката на врата на каубоя.

— И на конете не съм сторил нищо лошо. Много хубави животни, рядко съм виждал такива. Чудесни коне! Никога не бих ги наранил. Грижех се за тях, като за собствени…

Лий отстъпи от него, хвана свободния край на ласото и го нави около китката си.

— Няма да направите това! — промълви каубоят. Бе спрял да плаче и сега гледаше Лий право в очите, като мъж — мъж. — Само ме плашите. Не можете да ме убиете.

Лий заби пети в калния бряг, приготви се и с всичка сила дръпна въжето.

Сандбърг извика нещо, вкопчи се в ласото и задърпа заедно с Лий. Том Кук също подложи рамо под въжето и присъедини усилията си към тях.

Издигнат над земята, каубоят се заклати във въздуха. Не ги изпускаше из очи. Изглеждаше така, сякаш всичко бе някаква шега, сякаш нямаше нищо по-нормално от това да виси така, само на няколко фута от земята.

Опита се да вдиша и не успя. Лицето му стана аленочервено. Той зарита във въздуха, люлеейки се кръгообразно на въжето. След малко спря да рита и остана да виси неподвижно, загледан нагоре в короната на върбата. Спуканите кървоносни съдове караха очите му да изглеждат огненочервени.

Тримата вече не теглеха. Том Кук бе завързал другия край на въжето за едно дърво и сега те просто стояха и гледаха.

За момент каубоят остана да виси, без да мърда, но после се замята отново, този път по-бавно — само вдигаше колена нагоре към гърдите си, а цосле с рязко движение спускаше краката си надолу един след друг. Правеше това бавно, като леко се полюляваше на въжето.

После обесеният спря да се движи. Замириса на човешки изпражнения. На дъното на панталоните му се появи черно петно.

— Това е краят на кучия му син — каза Сандбърг. — Усещате ли какво е направил в гащите си?

— Добре… — каза Лий. Чувстваше се уморен от цялата работа. — Хайде да погребем сина ти, Оул.

Никой не проговори, докато копаеха дупка за тялото на Джейк на западния бряг на Райфъл Ривър. Използуваха джобните си ножове и една разцепена по дължина пръчка. Гробът, в който щяха да положат увитото в одеяло момче, бе далеч от обесения каубой.

Оул взе сина си на ръце и го спусна в дупката, без да позволи на някой да му помогне. После взе манерката, която висеше окачена на седлото на коня му, напълни я с речна вода и я остави до момчето.

Лий не знаеше дали това е част от лутерански религиозен обряд, или пък просто Оул бе превъртял от мъка. Том Кук обаче явно не виждаше в действията му нищо странно.

— О, боже… — изплака Сандбърг. — Боже милостиви.

Не можеше да намери думи. Просто стоеше и безмълвно се взираше в увитото в одеяло тяло на момчето.

— Добре Оул — каза Лий. — Сега отиди и доведи конете. Ние ще се погрижим за всичко тук — той хвана Сандбърг за ръката и леко го побутна. — Върви ти казвам!

Сандбърг се обърна и навел глава като дълбоко замислен човек, се отправи да изпълни нареждането.

„Знам за какво си мислиш, бедни ми приятелю“, каза си наум Лий, докато го гледаше как се отдалечава. Същото си бе мислил и Лий, когато убиха Розали, както вероятно и Том Кук след смъртта на майка си. Сега вече те бяха сами, съвсем сами на този свят.

Лий и Том Кук запълниха с пръст гроба, после донесоха камъни от брега, за да го покрият така, че койотите и вълците да не могат да изровят момчето. Натрупаха хубава купчина.

— А какво ще правим с тях? — попита Том и посочи в другия край на реката.

— Нищо. Нека изгният така — Лий се обърна и тръгна към поляната, където Оул Сандбърг ги чакаше с конете. Бе освободил жребеца и сега Шокан се разхождаше напред-назад по тревата, като от време на време побутваше с муцуна кобилите. При всяко движение петнистата му кожа играеше върху мускулестото тяло.

„Каква хубава гледка, помисли си Лий. Ето поне едно същество в тези планини, което не се чувства нещастно.“

— Да яхваме конете и да тръгваме — каза той. — Искам да съм вкъщи, преди да се мръкне.

Беше приятна привечер.

Лий яздеше малко напред, следван от Том Кук и Сандбърг, които се оправяха с товарните коне.

Лий се обърна да провери кончетата — конекрадците сигурно ги бяха преуморили от бързане. Но те бяха съвсем жизнени, пълни с енергия като майски бръмбари. Втурваха се напред във весела гонитба, после се връщаха назад при кобилите, за да наврат муцунки в коремите им, и после отново препускаха пред тях, улисани в играта си.

Лий видя, как една малка кобилка догони жребче, родено само месец преди нея. Толкова бе бърза и хубава. Реши да я кръсти Светулка.

Когато стигнаха до основата на източния хълм, вече бе почти напълно тъмно. Сандбърг и Том Кук развързаха конете и ги оставиха да се разпръснат по поляните пред сградите на ранчото.

Сандбърг мълчаливо препусна към къщата, а Том Кук отиде при Лий, за да види дали има други заповеди.

— За днес свършихме — каза Лий. — Върви и яж нещо. Опитай се да накараш и Сандбърг да хапне нещо.

Том Кук кимна и се обърна, за да препусне към къщата. Лий извика след него:

— Как се казваше стария каубой?

— Чарли.

— Чарли кой?

Младият индианец сви рамене и си тръгна.

— Е — каза сърдито Лий, — както и да е, бих убил всеки, който посегне на моя собственост.