Рой Лебо
Реката на смъртта (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Лий не беше ударен зле, но не се опита да скочи веднага от земята и така да покаже на Ащън, че почти не го е засегнал. Вместо това той тръсна глава и бавно се надигна. Каубоите ревяха като индианци и тропаха с крака в прахта.

— Довърши го, Ащън! Дай му да се разбере! — крещяха те.

Лий забеляза, че Ащън много внимателно проследи начина, по който се изправи — явно искаше да разбере как е понесъл удара. Горе на балкона проститутките си шепнеха, шумейки като птички в клетка.

Лий се престори на ядосан и се хвърли към англичанина диво размахал юмруци. Едрият мъж бързо блокира ударите, подскачайки и навеждайки се със страхотна бързина. Беше все едно да се биеш с подвижно дърво. Дори когато един от юмруците на Лий попадна в целта, англичанинът не даде никакви признаци, че го е усетил.

В цялата тази бъркотия Ащън успя да нанесе един много силен удар в корема на Лий горе, вдясно, който щеше да го накара да се привие на две и да се признае за победен, ако го бе уцелил малко по към средата.

Лий отстъпи назад, като все още се правеше на слаб и нестабилен.

Англичанинът изглеждаше доволен. Той се усмихва на себе си и тръгна към Лий, масивен като скала. Лий продължи да отстъпва назад, оставяйки мьжът с червената брада да го следва.

Англичанинът се движеше много леко, но най-голямото му предимство бе бързината на нападението. Лий се правеше на смутен и отстъпваше ли отстъпваше. През цялото време внимателно бе наблюдавал стила на едрия мъж. Без съмнение Ащън бе тренирал с професионалист. Това си личеше не по силата на удара му — много хора, които никога не бяха учили как да се боксират, можеха да удрят силно като конски ритник, — а по начина, по който се прикриваше и движеше наоколо: с брадичка, притисната към рамото, и вдигната лява ръка.

Каубоите крещяха на Лий да се стегне и покаже малко повече нападателност — явно бяха решили, че се е уплашил при последния нокдаун. Лий се надяваше, че и Ащън мисли така.

Направи още една крачка назад, без да сменя уплашеното си изражение. С ъгълчето на окото си мерна Тод Фипс, който изглеждаше доволен от развоя на битката.

В момента, в който Лий доближи наредените в кръг каубои, Ащън се изстъпи към Лий, като с все сила замахна да го удари с дясната си ръка. Бе достатъчно близо до главата на Лий, за да може той да чуе свистенето на въздуха покрай ушите си — все едно че към него летеше стрела.

Лий бързо се наведе, за да избегне удара, изви тялото си така, сякаш хвърляше бейзболна топка и цапардоса Ащън с левия си юмрук право в носа.

Този път го заболя.

Главата на великана отхвърча назад; малките му сини очи се разшириха от болка. Каубоите нададоха изненадан вик. Но който и да е учителят на Ащън, явно си знаеше работата. Беше го научил какво да прави, когато го ударят с такава сила.

Ащън не отстъпи назад. Не бързаше. Просто стоеше на мястото си и събираше сили. След това отново атакува Лий, като този път серията от два удара включваше аперкут, последван веднага от дълбоко врязване право в ребрата.

Лий се измъкна настрани, леко се дръпна назад, за да възвърне равновесието си, и цапардоса Ащън два пъти право в лявото око. За момент се изкуши да използва палеца си, за да му бръкне в окото, но се възпря навреме — трябваше да играе чисто.

Колебанието му го забави за секунда и Ащън се възползува, за да го удари в слепоочието с един бърз въртелив удар, който накара ушите му да запищят.

Лий отново се дръпна. Още един такъв удар можеше да сложи край на борбата.

Той пак започна да обикаля в кръга, като с всички сили мислеше как да неутрализира Ащън. Едрият англичанин бе успял да го изненада и нарани, но не бе успял да го повали на земята.

Ащън отново вървеше след него. От носа му течеше кръв, но очите му гледаха настървено; левият му клепач бе вече доста подут.

Той се опита да удари Лий отдалече. Този път не беше толкова бърз. Юмрукът му се стовари върху рамото на Лий; заболя го така, сякаш някой го удари с тежък прът. Лий отвърна с десния юмрук. Ръката му потъна в стомаха на Ащън, като в чувал със сено. Англичанинът само изсумтя и продължи да настъпва.

В този момент Тод Фипс обяви края на рунда.

Един от каубоите, младо момче на не повече от шестнадесет години, подложи коляно, за да може Лий да седне да си почине.

— Господине — каза хлапакът, — справяте се-много добре, щом сте още жив.

Лий беше съгласен с него. Седеше приведен напред и дишаше възможно най-дълбоко. Забеляза, че Тод Фипс разговаря с Ащън и се смее — бе избрал победителя. Докато изтичаха последните секунди от почивката, Лий погледна нагоре към балкона, за да види дали момичетата се забавляват, и срещна погледа на Беатрис Морган. Слабичкото момиче беше облечено и гримирано като проститутка, но лицето му бе много бледо под ружа и сенките. Лий забеляза, че е много притеснена, но щом очите им се срещнаха, Беатрис се насили да се усмихне ведро и победоносно вдигна юмрук за поздрав, сякаш не англичанинът, а Лий бе излязъл победител от първата схватка.

Това накара Лий да се почувства доста странно.

Тод Фибс извика: „Начало“, с глас на особено щастлив човек.

Лий скочи от коляното на момчето, хвърли се към Ащън и го прасна право в челюстта. В отговор англичанинът го удари с все сила, хвана го за врата и го повлече към наредените в кръг викащи мъже. Вдигна го във въздуха и заби мощния си юмрук в тялото му.

Лий едва устоя на желанието да забие коляното си между краката на великана, след което да се измъкне от лапите му и да пробие кръга от хора. Но нямаше сили да направи това: страхотният удар на Ащън го бе уцелил право в ребрата. Чувстваше се така, сякаш бе прерязан на две — толкова силна бе болката му, когато успя да си поеме въздух.

А и англичанинът още не бе приключил.

Лий го пресрещна с един бърз удар в лицето, последван от друг в слепоочието.

Нещата стояха така: Лий още не бе успял да намери начин да нарани Ащън, докато англичанинът се справяше с тези задачи отлично. Още съвсем малко подобна обработка и Лий щеше да бъде повален. Веднъж паднал, бе въпрос на издръжливост, докога ще може да остане в съзнание под ударите на Ащън.

Трябваше или да действа бързо и настъпателно, или да се остави да бъде пребит от бой — такава беше простата истина.

Следващия път, когато англичанинът замахна да го удари, Лий го изпревари и отново го цапардоса в лявото око. Без да му даде време да се опомни, повтори удара и заби юмрук в стомаха му. Целта на последното действие бе да отвлече вниманието на Ащън от истинските си намерения.

А те бяха да го ослепи.

Естествено, ако можеше. Ако продължаваше да има късмет и да стои на краката си.

Почти успя.

Лий отново удари Ащън в окото, като вложи цялата си сила. После го цапардоса в слепоочието.

И тогава, точно когато Лий отстъпваше назад, преценявайки как да продължи нападението си, нещо се случи.

Лий така и не разбра как го удариха.

Изведнъж, без да знае как се е озовал там, Лий се оказа коленичил в прахта. Около него каубоите подскачаха и крещяха. Някъде над главата му се чуваха женски писъци.

Той се надяваше, че Беатрис Морган не бе останала, за да види това. Лий не знаеше защо се намира опрян на ръце и крака в прахта — дали се опитва да стане, или се канеше да се просне на земята по цялата си дължина. Имаше само един начин да открие кое от двете е вярно. Премести първо единия, после другия си крак и направи опит да стане. Гадеше му се.

В този момент, докато все още се опитваше да се изправи, той чу гласа на фипс да брои:

— Шест… седем…

Лий се закрепи на краката си. Не усещаше лицето си, фигурите на заобикалящите го хора се размиваха във въздуха. Ударът на Ащън се бе оказал фатален.

Англичанинът обаче смяташе да довърши работата си докрай.

Лий по-скоро усети, отколкото видя едрата грамада на тялото на нападателя му да се приближава към него. Насили се да се движи, за да се опита да отложи сблъсъка, докато съзнанието му отново се избистри.

Но Ащън успя да го удари в гръдния кош; уцели страната с нараненото ребро. Острата болка накара Лий да се събуди от вцепенението.

Той задържа дишането си и здраво стъпи на земята. Отново се хвърли към Ащън, издържа следващия удар на англичанина, който попадна в гърдите му, и в отговор го прасна в дясното око. Ащън залитна назад, а Лий приклекна и пак го удари на същото място.

Ащън си даде сметка какво цели Лий и вдигна ръце, за да предпази лицето си от ударите му. На Лий обаче му бе все едно. Той продължи да се цели на същото място веднъж, два, три пъти. Последният удар премина през блокадата на англичанина и попадна в окото. От клепача потече кръв.

Ащън отстъпи назад, за да си даде време да се съвземе. За първи път от началото на битката правеше крачка назад.

Лий скочи след него и с всичката бързина, на която бе способен, го заудря първо с левия, после с десния си юмрук. Великанът отклони част от ударите, но все пак един от тях попадна в дясното му око. Той разтърси глава като бик, нападнат от мухи, рязко се хвърли към Лий и замахна с дясната си ръка към главата му. Без малко да улучи.

Тод Фипс обяви края на рунда.

— Е, сега вече започна да правиш това, което трябва, макар и късно — каза младият каубой на Лий, докато той се мъчеше да си поеме въздух върху коляното му. На Лий му се прииска да види момчето на неговото място. — Сигурно си мислите, че трябва да си затварям устата — отбеляза младокът. Лий кимна и вдиша дълбоко, опитвайки се да намести някак си пукнатото ребро така, че да не го боли толкова.

Хвърли поглед към балкона. Беатрис Морган го гледаше. Без да знае защо го прави, той се усмихна и вдигна юмрук нагоре, така както бе направила тя преди малко. Нямаше начин всички присъствуващи да не са видели как успокоява една най-обикновена курва.

— Начало — изкрещя Тод Фипс.

— Извинете ме — каза Лий на дебелия каубой — но трябва да се върна към задълженията си — той се изправи и тръгна към Найджъл Ащън.

Очите на англичанина изглеждаха по-добре. Един от хората му ги бе промил със студена бира. Великанът изглеждаше съвсем бодър и свеж. Подобно на мечка гризли, той атакува Лий, като го удари първо в рамото, а после в челюстта. Последният удар бе много силен и Лий заотстъпва назад в кръга, за да си даде време да му се избистри главата.

После удари Ащън и все сила в лявото око. Англичанинът направи гримаса от болка. Окото изглеждаше ужасно. Някой от тълпата извика: „О, боже!“

Лий нанасяше удари по лицето му с всичка сила, като се целеше най-вече в очите. Ащън се хвърли напред и заби един ъперкът право в корема на Лий — ударът му изкара въздуха. Лий не се опита да вдиша (знаеше, че и това ще стане някога), вместо това се възползва от възможността и се пресегна да цапардоса противника си в дясното око. То също веднага се наду и сега вече англичанинът трябваше да се напряга и примигва, за да вижда с него.

Лий се чувстваше все по-добре и по-добре. Вярно, че изпитваше страшни болки, пък и Ащън все още можеше да го свали в нокдаун, но той откри, че въпреки това се забавлява. Всичко около него изглеждаше ярко и ясно, движенията му бяха бавни и отмерени както по време на престрелка. Това бе приятно чувство.

Лий се усмихна на Ащън, а той с един удар го хвърли към кръга от хора. Отскочи от тях и удари англичанина отстрани, в ребрата, сякаш цепеше дърва. После той се върна в центъра и зачака Ащън да дойде при него. Когато се приближи достатъчно, Лий отново го заудря в очите. Англичанинът вдигна ръце към лицето си, но веднага ги свали, за да се предпази от един лъжлив удар в корема. Лий моментално го фрасна в окото.

Ащън изпъшка и залитна надясно. Следващият удар в лявото око предизвика силен кръвоизлив.

— Олеле! — извика както преди някой от тълпата.

Ащън започна да пъшка, сякаш бе уморен от боя. Някои от каубоите бяха спрели да крещят. Бе достатъчно тихо, за да може Лий да чува влаченето на собствените си и на Ащън крака, докато обикаляха в прахта.

Той се престори, че смята отново да удари англичанина в очите и го видя да отстъпва назад.

Лий се чувстваше все по-добре и по-добре.

Ащън се приготви да го нападне, като се стараеше да държи ръцете си не прекалено високо, а да защитава само очите си. Едрият мъж бе доста смел, а и учителят му не си беше губил времето.

Лий го цапардоса в брадата. Ащън не му обърна внимание.

Лий повтори удара, този път влагайки цялата си сила в него.

Ащън нямаше друг избор, освен да свали малко гарда си надолу, за да прикрие долната част от лицето си и Лий веднага го прасна в окото. Избликна кръв.

Сега каубоите не издаваха нито звук; не извикаха дори когато водачът им удари Лий в гърдите. С хитра странична маневра Ащън удари противника си отново и го накара да залитне настрани. Но Лий веднага се върна и цапна Ащън в дясното око, което още не кървеше, но при все това изглеждаше твърде зле.

Изведнъж англичанинът се метна напред и замахна отгоре надолу, влагайки в движението цялата си страхотна тежест; все едно забиваше колове в земята с грамаден чук.

За секунда Лий реши, че с него е свършено — мъжът бе прекалено грамаден — но после си спомни какъв бе планът му, вдигна юмруци към лицето на англичанина и ги стовари право в кървящите му очи.

— Край! — изкрещя Тод Фипс. — Край на рунда!

— Това беше най-хубавият бой, който съм виждал! — отбеляза дебелият млад каубой, когато Лий се дотътри при него и с въздишка се отпусна на коляното му.

Лий се тревожеше за ръцете си. Вече изобщо не ги усещаше. Дори не го боляха. Не се притесняваше, че няма да може да издържи до края на битката. Само се надяваше, че няма счупени кости. В битка като тази, с голи ръце, бе почти невъзможно да опазиш костите си цели. Особено когато човек се целеше в главата на противника си, както правеше през цялото време Лий. Ако се беше счупила някоя кост, особено в дясната му ръка, това щеше да е много неприятно. Лий се справяше съвсем добре, когато трябваше да стреля с лявата ръка, но не можеше да удря хубаво с нея. А това можеше да се окаже голям проблем.

Тод Фипс застана в центъра на кръга. Изглеждаше дяволски чист и спретнат в този вълнен жакет. Беше накарал някого да му донесе една бира отвътре и сега отпи от халбата и извика:

— Начало!

Лий скочи и отиде да пресрещне Ащън. Англичанинът го удари в лицето. Остра болка преряза главата му.

Лявото око на великана приличаше на разрязана слива, от която бликаше кръв и се стичаше по бузите му. Със сигурност не виждаше нищо от тази страна.

Лий се изтегли вляво от едрия си противник и, възползвайки се от това, че не можеше да бъде видян от тази страна, му нанесе мощен удар право в ухото. Ащън се заклати и се опита да се обърне към Лий, но той се завъртя заедно с него, без да влиза в обсега му на зрение. Англичанинът получи още два удара в слепоочието.

Ащън отново загуби равновесие, после се съвзе, извърна се бързо и здраво цапардоса Лий.

Докато се извърташе, Лий се опита да го уцели в дясното око, но първия път не успя, затова опита пак и сега вече попадна право в целта. Англичанинът из-сумтя от болка, пристъпи напред, заби юмруци в тялото на противника си и замахна към лицето му, но не можа да го удари. Сега вече и двамата пропускаха удари и Лий се чудеше дали ще му се удаде да цапардоса Ащън толкова силно, че да го извади от играта.

Той се престори, че смята да удари вляво, откъм сляпата страна на англичанина. Когато Ащън се извърна, за да се защити, Лий замахна с все сила към лицето му и го фрасна в окото.

— По дяволите… по дяволите! — каза един от каубоите. Останалите не промълвиха нито дума. Горе на балкона жените също мълчаха. Лий видя, че Ащън с мъка си поема дъх. Червената му брада бе просмукана с кръв. Сега вече и дясното му око бе почти напълно затворено.

„Ако успея да изкарам и това око извън строя, ще съм спечелил битката“, помисли си Лий. Вече дори не знаеше за каква битка мисли — толкова беше уморен.

Но все още се чувстваше добре.

Ащън плю, стисна зъби и удари Лий два пъти. Единият удар попадна в тялото му отстрани, другият, който по-скоро приличаше на побутване, го уцели в устата. Един от зъбите му се заби в устната.

„Време е вече да приключвам с всичко това, помисли си Лий, ако въобще мога.“

Той отстъпи назад и измери с поглед едрия фермер.

Ащън изръмжа и тръгна към него, размахвайки юмруци. Лий отново направи крачка назад. Англичанинът явно имаше повече сили от него да продължи битката.

Лий пое дълбоко въздух, пристъпи напред, изби нагоре ръката на противника си и го удари два пъти в дясното око.

Ащън направи две огромни крачки назад. Лий не го изпускаше. Вървеше след него. Когато великанът се опита да си възвърне равновесието, Лий го фрасна в лицето отново. Англичанинът се спъна и падна на едно коляно.

Лий го изчака да се изправи. Очите на едрия мъж бяха подути и тъмно сини; лицето му бе на петна от кръвта.

Никой от зрителите не издаваше звук.

Чуваше се единствено тежкото дишане на двамата противници.

Лий се чувстваше замаян, сякаш всеки момент щеше да се издигне над земята.

Той изтегли юмрука си толкова назад, колкото му бе възможно, и се засили. Изпъшка силно и заби ръката си в лицето на Ащън с цялата мощ и бързина, която му беше останала.

Ударът бе придружен от звук, който напомняше изпуснат чувал с жито. От лицето на англичанина бликна кръв. Той залитна към Лий. Опита се да сграбчи дрехите му, да се задържи, но не успя и се просна в прахта в цял ръст.

— Не ставайте — го посъветва Лий. — Не ставайте.

Не че му беше ясно какво щеше да прави, ако мъжът наистина се изправеше. Удоволствието от боя си бе отишло. Чувстваше се изцеден и уморен до смърт.

Найджъл Ащън за момент остана да лежи без да мърда, после сви крака и зарови ръце в прахта. Широкият му гръб се изви на дъга; целият трепереше, когато се напрегна, за да се опита да седне.

— Мили боже! — възкликна една от жените на балкона.

— Мама му стара! — изруга един от каубоите.

Грамадният англичанин силно изстена. Напрегна се и изтегли тялото си нагоре до седящо положение. Седеше и се взираше около себе си, търсеше Лий. Посегна да изтрие с ръце кръвта от очите си, за да може да вижда.

Преди да си даде сметка какво прави, Лий се наведе и сложи длан на рамото на мъжа.

— Боят приключи, Ащън, — каза той. Собственият му глас му звучеше странно. — Това беше една много хубава битка.

Англичанинът протегна треперещата си ръка, напипа китката на Лий и я хвана. Лий реши, че човекът се опитва да се изтегли нагоре, а не може. За момент мъжът задържа ръката му и я пусна.

— Боже милостиви! — каза един от каубоите.

Лий се обърна, мина през тълпата и влезе в „Аркадия“ през задния вход. Вътре бе хладно. Хладно и тъмно. За част от секундата Лий почувства, че му се гади.

Първото, което усети, когато се събуди, бе нещо хладно да докосва ръката му. След това започна да му пари.

Един груб глас каза:

— Хубаво го намажете навсякъде.

Лий отвори очи и разбра, че се намира в една тиха, хладна, тъмна стая. Над него се беше надвесил някакъв грозен, приличащ на жаба, дребосък. Изглеждаше му познат.

Беатрис Морган държеше дясната му ръка и я мажеше с парцал, напоен с нещо, което миришеше на конски цяр.

— Точно така — каза дребният мъж. — Няма полза от него, Беатрис, докато не попие хубаво — той погледна Лий. — Така, така, значи нашето палаво момче най-после се събуди? — мъжът поклати заканително пръст към него. — Много непослушно момче.

— Кой, по дяволите, сте вие? — успя някак си да изграчи Лий.

— Боже, звучите така, както изглеждам аз. Казвам се Бъд Мартин, собственик на дрогерия и магазин за шапки, смъртен враг на Грийди Кимбъл, Краля на търговците, и за ваш късмет — студент втора година в Тюлей Колидж, който по случайност е най-добрйят колеж по медицина в целия Юг.

Той се задъха и изпъчи горделиво.

— Наложи се да напусна колежа поради моите разбирания за тоталната любов.

— Припаднахте долу на стълбите — каза Беатрис на Лий и продължи да маже ръката му с разтвора. Китката му беше подута и яркочервена.

— Колко дълго…

— О, я се напънете да не бъдете толкова тривиален — каза дребосъкът. Лежите в хубавото легълце на тази кукличка от около три-четири часа. Мъжът потупа Лий по рамото. — Хубав е този, който върши хубави дела — и той се вторачи разсеяно в очите на ранения.

— Не се притеснявайте — каза дребосъкът. — Не съм някой сантиментален глупак. Просто проверявам доколко зле сте пострадали… Беатрис, запали тази лампа и я донеси тук!

Когато момичето изпълни нареждането му, той насочи светлината в лицето на Лий и започна да я движи насам-натам.

— Колко лампи виждате, калпазанино?

— Една — отговори Лий.

— Хм… — дребният мъж се извърна и подаде лампата на момичето. — Мисля, че ще се оправите, нищо че в момента не изглеждате много красив.

— Как е… — за секунда Лий не можа да се сети името на англичанина.

— Кой? — Мистър Мартин изглеждаше заинтригуван.

— Ащън.

— О, мистър Ащън предпочете да не се възползва от медицинските ми услуги. Май не харесва моя стил на работа…

— Или разбиранията ви за тоталната любов? — с усмивка попита Лий.

— Точно така. — Мистър Мартин отново го потупа по рамото. — Скъпа моя — каза той на Беатрис, — вие май имате по-правилна преценка за нещата от повечето представителки на вашия пол. А сега ви оставям насаме, за да грешите колкото си искате…

— Благодаря, докторе — каза Лий.

Доволен, мъжът се спря на вратата и се поклони с достойнство.

— Той е добър човек — каза Беатрис, когато дребосъкът си отиде.

— Сигурно — отговори Лий.

— Справя се не по-зле от истински доктор, когато става въпрос за обичайните неща.

— Дано да е така — Лий се усмихна на момичето. Лицето го заболя — явно англичанинът го бе подредил добре.

— Каза, че до утре не трябва да ставате от леглото. — Тя се изчерви.

„Срамежливка такава“, помисли си Лий. — А, аз все пак мисля, че мога да си отида — чувствам се съвсем добре. Рядко ми се случва да припадам из разни барове.

— Не — възпротиви се момичето, — не бива да си ходите. Мисис Чейс каза, че можете да останете тук толкова дълго, колкото е необходимо.

Тя се изправи, отиде до един шкаф и извади шише с лекарство.

— Гади ли ви се от лауданума? Знам, че на някои хора действа така.

Лий поклати глава и Беатрис внимателно отмери две капки от опиата в чаша с вода. Когато протегна ръка, за да вземе лекарството, Лий разбра, че дясната му ръка беше съвсем наред — изтръпнала и с разранени кокалчета, но без счупени кости. След няколко дена щеше да стреля с оръжие толкова добре, колкото и преди.

— Мистър Мартин каза, че сте имали голям късмет, дето реброто не се е счупило по цялата си дължина — можело е да пробие някой от вътрешните ви органи.

Лий се размърда. Действително гърдите му бяха здраво превързани. Онзи удар на Ащън наистина му бе счупил реброто, или поне го бе пукнал не на шега.

Момичето дойде до леглото, хвана ръката на Лий и отново започна да я разтрива с лекарството. Малко щипеше, а освен това миризмата му напомняше на конюшнята в старата семейна ферма в Паркър, Индиана.

Лий заспа и сънува, че пак е вкъщи, в голямата купа сено, прегърнал котката Писана и чака Джеймс да се прибере у дома.

Чуваше как майка му говори с Берта Мей, докато двете приготвят в кухнята вечеря за всички, които щяха да дойдат да посрещнат Джеймс.

Това беше голямо събитие, понеже Джеймс се връщаше със сержантски чин, който бе получил, след като го бяха наградили с медал заради боя при фреде-риксбург. Лий много му завиждаше през тези две години, когато бе чакал да порасне достатъчно, за да участва в сражения. Но за да можеше това да стане, той и Джордж Бебкок трябваше да изтърпят още три години, а войната не продължи толкова. И двете момчета бяха на тринадесет и близките им не им разрешаваха да отидат на фронта, дори и само като барабанчици. Не беше честно, при условие че всички казваха, че това е последната война, която щеше да се води изобщо. Значи Джеймс щеше да се къпе в слава До края на живота си, а Лий щеше да остане с пръст в устата, и то само защото се бе родил няколко години по-късно!

Той се претърколи по гръб в сеното и вдъхна миризмите на конюшнята — кожа, конски изпражнения и мехлем. Беше станал рано и вече бе приключил с всичките си задължения. Не му оставаше нищо друго, освен цял ден да чака завръщането на Джеймс и да гледа как се вдига шум около него — просто да ти се доповръща от отвращение! За какво беше цялата тая суматоха? Той самият би се справил не по-зле, ако някой му беше дал шанс да го направи. Щеше да им даде да се разберат на тези Републиканци!

Писана все се опитваше да се измъкне от ръцете му, искаше да отиде при котенцата си долу, в едно от отделенията на конюшнята. Лий се замисли дали да не отиде да ги види, но реши, че това би било само загуба на време. Така или иначе, ако ги намереше, майката просто пак щеше да ги премести на друго място.

Стори му се, че го викат. Да, майка му наистина го викаше да се прибира. Беше много развълнувана — Джеймс си идваше най-после!

Лий излезе на пътя, за да го чака. Денят бе необикновено горещ. И ето го и самият Джеймс — пристигаше с една каруца и всички му викаха и радостно го поздравяваха. А Джеймс им махаше с ръце и щастливо се смееше. Баща им водеше конете…