Рой Лебо
Реката на смъртта (3)

ВТОРА ГЛАВА

Когато Лий пристъпи към него, размахал тежкия колан, младият индианец вдигна ръце да се предпази. При първото съприкосновение с дебелата кожа момчето се опита да ритне Лий в коляното.

Не се получи. Лий отклони удара и методично, сякаш си имаше работа с непослушен кон, започна да налага хлапака. Звукът напомняше плясък на камшик.

Индианецът от племето на Черния крак се помъчи да се изправи, да се претърколи настрани, само и само да избегне парещия огън, в който го хвърляше дългото парче полуощавена сурова кожа. Но Лий неуморно го следваше, сваляше го обратно на земята и всеки път, когато направеше опит да стане, замахваше с колана с цялата си сила.

Индианецът беше жилав, но все пак бе още хлапе, при това пияно. Накрая болката го надви и то замря, свито в храстите. Колчем коланът се впиваше в кожата му, за да остави поредната дълга пурпурна следа, то вдигаше ръце, за да се предпази от удара, но без особен успех. Там, където се бе забил по-надълбо-ко, домашно тъканата му риза бе разкъсана на тънки ивици, лросмукани с кръв. Лицето на момчето издаваше, непоносимата му болка, но то не плачеше. Звукът от силните удари, тежко врязващи се в човешката плът, отекваше в заобикалящия ги гъстак.

— Мистър… Хей, мистър Лий… — Тим Бап се размърда нервно на седлото. — Не мислиш ли, че вече му стига? — попита той, успял да надвика свистящия, рязък звук на биещия колан.

Лий удари хлапето още три пътги, пъшкайки от усилието, което влагаше при всеки замах. Коженият колан се заби в гърба на индианеца, когато той, сгърчен от болка, се претърколи по корем.

После Лий се изправи и хвърли окървавения колан на Бап.

Наведе се, сграбчи момчето за рамото и го обърна към себе си.

Под мръсотията лицето му бе смъртнобяло, а очите му блестяха, пълни с неизплакани сълзи. Вече изглеждаше съвсем трезво.

— Чуй ме, момче — каза Лий, — ти се опита да убиеш човек, да го пречукаш от засада, и си получи боя съвсем заслужено. Сега имаш две възможности — или да се махнеш завинаги от тази долина, или да дойдеш да работиш за мен в ранчото.

— Мистър Лий е новият собственик на реката, Том. — Бап явно изпитваше съжаление към него. — Може да те наеме отново.

Хлапакът не каза нищо, само лежеше и се взираше в тях.

Лий свирна на коня си, взе стария спенсър и отиде да докара животното.

— Защо не го послушаш, Том? — попита Бап. — Този човек можеше да те предаде на съдия-изпълнителя Фипс, а ти го знаеш. Какво щеше да стане с теб тогава?

Лий доведе коня си.

— Ще се видим горе в ранчото, Том Кук. Можеш да дойдеш утре вечерта. — Той обърна жребеца и се приготви да го пришпори. — Ще говорим тогава. Ако ли не, гледай да не те видят очите ми никога повече.

— Послушай го, Том — посъветва го Бап, преди да последва Лий. — Той те спаси от нещо много по-лошо от хубавия тупаник, който напълно си заслужаваше, кутре такова!

Момчето не му отговори. Просто си лежеше там и слушаше тропота на отдалечаващите се коне.

Когато гъсталакът отново потъна в тишина, нарушавана само от нежните въздишки на вятъра в клоните, Том Кук седна, скри лице в ръцете си и се разплака.

— Мислех, че това е областта Крий — каза Лий, когато старецът го настигна.

Пътят за града прекосяваше тучните поляни, разположени покрай потока.

— Това е Крий — отговори Бап, който подскачаше при всяко подрусване на коня си. — Онзи хлапак, Том, е последният мохикан тук, или поне последният оцелял от племето на Черния крак. Местните жители го мразят не по-малко от останалите бели.

— Защо тогава е останал?

— Щото майка му е погребана тук, представи си! Тя беше курва. Работеше за Ребека. Бе и перачка. Точно толкова грозна, колкото е и Том. А той е отвратително грозен, дори за индианец.

— Дръж! — Лий откачи от седлото пушката на момчето и я подаде на стареца. — Можеш да му я върнеш, ако го видиш.

— Не знам дали ще дойде — изрази съмнение Бап. — Ти го натупа доста здраво.

Лий не отговори нищо на това и двамата продължиха да яздят в мълчание. Вдясно от тях, блестящ като сребро, течеше единият ръкав на Райфъл Ривър. Изглеждаше удобен за плуване и риболов. Ставаше за всичко.

— Не — повтори старецът, — не мисля, че ще се появи утре в ранчото.

— Тогава по-добре да не се показва изобщо — отсече Лий. — Поне в тази долина.

Бап го погледна, но не каза нищо.

Вече се бе мръкнало, когато стигнаха града.

По пътя спираха само веднъж, за да могат конете да се напият и да си починат. Бап го бе помолил да поязди дорестия жребец, Лий му разреши и старецът се бе представил добре — успя да се задържи на гърба на коня доста време, преди той да се изправи на задните си крака и да го хвърли на земята. Старецът дълго куцука наоколо, наричайки животното „шибан негодник“, докато най-после се почувства по-добре. При падането се бе ударил наистина лошо.

Лий спря на едно малко възвишение в южния край на града, откъдето се откриваше хубава гледка.

Крий бе голямо селище, открояващо се на светлината на изгряващата луна. Прозорците на къщите светеха в тъмното. Имаше тридесетина сгради, построени от тухли, груби дървени греди или дялани дъски. Три-четири от тях бяха масивни двуетажни постройки. По периферията на града бяха пръснати няколко колиби, едната от които бе разположена в подножието на възвишението.

По улиците имаше много хора. Ако се съдеше по шума, достигащ до тях, в града кипеше бурен живот. Лий дочу звуците на пиано и устна хармоника. Отнякъде долетя женски смях.

— По-голям е, отколкото очаквах.

— Ами, има около две хиляди жители, които постоянно са в движение. Кравари от фишхук, Бент Айрън или някое от малките селца. Както и дървосекачи, чиито лагер е в подножието на планината.

— Лагер ли? Как извозват дървения материал?

— Ей там има езеро, от него до Хелена има два дена път с влак. В едната посока.

— Може ли да се превозва добитък по линията?

Бап го погледна косо с блестящите си на лунната светлина очи.

— Хубаво е да чуеш един умен въпрос. Отговорът е „да“. Ще можеш да я използваш за превоз на добитък до Хелена, но ще ти струва скъпо.

— Да вървим — каза Лий и пришпори коня си в тръст.

Градът бе твърде оживен за петък вечер.

Главната улица беше мръсна, осеяна с камъни и чакъл, виждаха се каруци, двуколки и вързани коне.

Дъсчените тротоари от двете й страни кънтяха под стъпките на разхождащите се нагоре-надолу каубои, хванати под ръка. Порядъчно пияните крещяха и се смееха високо. Придружаваха ги и няколко грозни, дебели жени, не по-малко пияни от тях.

Лий видя няколко дървари. Едри мъже с големи бради; носеха груби якета и тежки, подковани ботуши. Забеляза, че се отбягват с каубоите.

Хубаво бе да е отново в град. Бяха минали три седмици, откакто тръгна от Хелена, шест — от Денвър. Тъжно време за Лий, ако не се броеше купуването на ранчото. Никога не е приятно да се сбогуваш с приятел.

— Ей там е хотелът на мисис Болтуит — старецът посочи една малка сграда, построена до нещо, което приличаше на банка.

— Къде е службата за поземлената собственост? — попита Лий, повишавайки леко глас, за да надвика двамата минаващи каубои, които пееха „Лорена“.

— В банката — Бап кимна по посока на тухлената сграда, — Виж какво, мистър Лий, един малък аванс би ми дошъл твърде добре, ако нямаш нищо против…

Конят нервничеше, понеже не обичаше тълпите.

— Да се махаме оттук — каза Лий и насочи жребеца си към един от коловете за връзване пред банката.

Оставиха конете до редица уморени понита.

Застанаха на тротоара, Лий извади портмонето си от джоба на елека, отброи пет сребърни долара и ги пъхна в ръката му.

— Ето ти пет от общо тридесетте долара на месец.

Бап кимна и въздъхна:

— И какво по-точно искаш да се науча да готвя, мистър Лий?

— Яйца, бекон, бисквити, пържола, картофи и пай.

— Боже милостиви! Ще ми трябва цяла година за всичко това!

— И задушено. Научи се да готвиш тези неща и аз ще бъда напълно доволен.

— Естествено, че трябва да си, дявол да го вземе! Та, викаш, пай също?

— Всички възможни видове.

Двама дебелака, които приличаха на комарджии или джамбази, дотолкова бяха погълнати от обсъждането на някаква цена, че се блъснаха в тях.

— Ще направя всичко възможно, ама не знам какво ще се получи — Бап се понесе към хотела на мисис Болтуит. — Пай, хм… — мърмореше си той.

Лий тръгна по тротоара към двойната, облицована с желязо масивна врата на банката. В горния й десен ъгъл имаше малък решетъчен отвор. Повече приличаше на врата на затвор, отколкото на банка. Крий явно бе град с бурно минало.

Той потърси табела с работното време на службата за поземлената собственост, но такава нямаше. Опита дръжката на вратата — бе отворено.

Вътре нямаше никой друг, освен едно пъпчиво момче с чиновнически ръкавели. Младежът се бе разположил на висок стол зад дъбово бюро и пишеше в някаква счетоводна книга. Газената лампа, която висеше над главата му, хвърляше бледа светлина върху празните писалища и гишета.

— Какво обичате, господине? Банката работи от осем до осемнадесет часа.

— Кога започва работа службата за поземлената собственост?

Зад чиновника се отвори една врата.

— По същото време — обади се мъжки глас. Осветена от бледата светлина, фигурата му се открояваше в рамката на вратата. — Искате да регистрирате някакво прехвърляне ли, мистър?

— Вие ли сте агентът по недвижима собственост?

— Да.

— Купих едно ранчо в долината. Искам да го регистрирам.

— Боже мой, така ли? — каза мъжът. — Ами работното ни време свърши, но какво толкова… заповядайте.

Когато Лий влезе в стаичката, непознатият вече седеше зад бюрото и го гледаше. Сетне се наведе напред и протегна ръка:

— Бил Калтроп, а вие сте…?

— Лий, Фредерик Лий.

— Сега да видим… Та какво казвате, че сте купили, мистър Лий? — Калтроп бе едър, червендалест мъж с чорлава черна коса и дебели вежди, които представляваха права, черна непрекъсната линия. Очите му бяха като на мечка — малки, кафяви и наблюдателни.

— Ранчото Ривър — отговори Лий.

Онзи не продума нищо в първия момент. Седеше и го зяпаше, сякаш изобщо не го бе чул. След това се наведе напред:

— Ранчото Ривър ли казахте?

— Точно така.

Калтроп замислено сви устни.

— Виж ти, виж ти… Това се казва новина. Мога ли да запитам от кого го купихте?

— Филип Макгий от Хелена.

— Филип Макгий. Бихте ли ми показали документите?

Лий извади от ризата си дълъг мушамен плик и му го подаде.

— Седнете, моля, седнете, мистър Лий. Къде отидоха добрите ми обноски? — той разгърна документите и ги прехвърли набързо. Подреди ги върху бюрото си и после внимателно ги изчете. — Мили боже… — измърмори накрая.

— Някакъв проблем ли има, мистър Калтроп?

Агентът го погледна и въздъхна. После бавно сгъна листите, остави ги настрани и извади от едно чекмедже бланки за регистрация.

— Няма проблеми с продажбата, мистър Лий. Изглежда съвсем редовна. Платили сте двайсет и седем хиляди и петстотин долара, така ли?

— Да.

— Не са ви излъгали с цената — въздъхна той отново. — Това е съвсем справедлива сума.

— Тогава какво ви притеснява, мистър Калтроп?

Мъжът спря за момент попълването на формулярите.

— Проблемът, мистър Лий, евентуалният проблем, се крие в обстоятелството, че някой друг се канеше да купи тази земя. Всъщност този някой вече изпрати своето предложение до „Чикаго Юнион“.

— И какво ме засяга това?

— Нищо, наистина. Просто сте имали късмет да налетите на Макгий в Хелена и така да сключите сделката с техния агент на място. Мисля, че сте голям късметлия.

— Има ли му нещо на имота?

— О, не, всичко с него е наред. Имате много хубави сгради там, горе — доста над средното ниво, бих казал, — и още три хиляди акра земя заедно с тях. Е, разбира се, не е много голямо ранчо, що се отнася до пасища, но земята си я бива.

— Е, тогава? — успокоен, Лий седеше и гледаше агента право в лицето. Явно той още не бе свършил.

— Работата е там, мистър Лий, че имотът ви се нарича Ривър, понеже е разположен от двете страни на северния ръкав на Райфъл Ривър и стига чак до водопадите.

Лий просто седеше и слушаше.

— Вижте, на практика вие сте собственик на реката, дявол да го вземе! Притежавате правата за плаване по нея. Ако решите да я преградите, никой от съседите ви не би могъл да направи нищо, за да ви попречи, поне законно.

Лий се понаведе. Тъмносивите му очи изглеждаха почти черни на тази светлина.

— А предишния собственик? Някой да се е страхувал, че може да се възползва от правата си?

— Ами не. Но пък Томпкинс бе стар човек. Всичките му роднини живееха далеч, или бяха умрели. Бе тих човек. Не би създал проблеми на никого. Всички го знаеха…

— Как тогава чикагската фирма се сдоби с ранчото?

— Томпкинс им дължеше пари. При игра на карти бе заложил парите от зърнената реколта, така че онези момчета пипнаха стария глупак здраво и след смъртта му сложиха ръка на имота.

Лий се изправи. Като повечето поземлени агенти, и този бе доста бъбрив.

— Благодарен съм ви за информацията. Колко ви дължа за регистрацията?

Калтроп също се изправи и му върна документите.

— Ще ви струва хиляда и петстотин долара. И трябва да ви кажа, мистър Лий, че за реката ще се наложи да се споразумеете с вашите съседи. Повечето от тях са свестни хора.

Лий взе копията от нотариалния акт и регистрацията, пъхна ги в плика и отново го мушна в ризата си.

— Имам още няколко въпроса — каза той.

— Да — агентът го изпрати до вратата.

— Първо, кой искаше да купи мястото?

Калтроп се поколеба.

Лий мълчеше и го гледаше.

— Ами… Мисля, че бе Ащън. Той е собственик на ранчото Фишхук. На изток граничи с вас, мистър Лий.

Той кимна.

— Още нещо. Не бих искал да обсъждате моите дела с други хора, така както направихте днес пред мен.

Едрият посредник се изчерви. За момент изглеждаше, че ще добави нещо, но после се отказа.

Когато Лий протегна ръка, за да се сбогува, той я пое мълчаливо, после се обърна, върна се в стаята и затръшна вратата.

Пъпчивият чиновник все още пишеше нещо, седнал на високия си стол.

— Кажи, момче…

Той го погледна.

— Кажи ми къде в града мога да намеря най-чистото легло и най-добрата вечеря?

Хлапакът се замисли за миг, засмукал края на писалката си.

— Ами… Най-приятното място за нощуване е хотелът на мисис Волтуит. А и тя е добра готвачка. Или пък може да отидете в „Аркадия“. Приготвят вкусна вечеря… — подсмихна се хитро той. — Освен това там са най-хубавите момичета в града.

След като излезе от банката, Лий се разходи до хотела на мисис Болтуит. Някакви мъже, които приличаха на коняри или дребни търговци, седяха в тъмното на стълбищата, пушеха лули и пури и наблюдаваха минувачите, които пееха.

Лий мина покрай тях и влезе през бялата предна врата. Във фоайето на малкия хотел имаше само една маса и стара пейка, сложена до тясно и стръмно стълбище. Отзад, откъм кухнята, идваше миризма на пържено месо. Тръгна натам.

— Трябва да е сухо! — прогърмя женски глас — глас на едра жена. — Сухо!

— Добре де, добре! — това бе Тим Бап. Явно старецът взимаше първия си урок по готварство.

— Вие пък сега какво искате? — една висока, грозна жена с конска физиономия и студени сиви очи се обърна към Лий, когато той влезе в кухнята. Тиган с пържоли цвърчеше върху широкия, черен котлон.

— Ако ви трябва стая, идете отпред Ейбъл да ви регистрира, ако искате да вечеряте, вече е твърде късно.

— Здрасти, мистър Лий — поздрави го Бап.

— А — каза тя, — значи вие сте приятелчето, дето ми натресе тоя стар глупак! Да ме вземат мътните, ако може да нацепи достатъчно дърва, че да ми плати за изгубеното време.

Говореше с ясен канзаски акцент. Лий го бе чувал много пъти в миналото. При това бе доста цинична. Изглежда, бе преживяла трудни времена: излъчваше някаква сурова тъга. Бивша курва, станала почтена на стари години.

— Ами тогава го карай да остъргва загорели тигани — предложи Лий и се настани до кухненската маса.

— Междувременно, мисис Болтуит, смятам да опитам една от готовите пържоли.

За миг му се стори, че дебеланата ще се пръсне от гняв. После тя застина и се вторачи в него.

— Ти пък кой си, мама му стара? — попита го тя.

— Един от новите заселници в тази долина, госпожо Болтуит. При това гладен.

Тя му хвърли дълъг, изпитателен поглед, сетне неохотно даде съгласието си.

— Нахрани го — нареди на Бап — и, за бога, следващия път, преди да започнеш да пържиш пържола, я изсуши. — После се изнесе от кухнята.

— Накара ме да мина през самия ад, мистър Лий — каза Бап, бърникайки и дрънчейки с нещо по печката. Бодеше пържолите с една вилица с дълга дръжка. — Тая стара вещица е направо божие наказание и няма как да се спасиш от нея.

— Пържолите са готови, Бап. Можеш да ми викаш просто Лий, без мистър. И, да не забравя, заведи конете в конюшнята за тази вечер.

— Добре, добре — старецът изглеждаше сгорещен и раздразнен. Забоде една от цвъртящите пържоли, пльосна я в плоска дървена чиния, понесе я с двете си ръце, както баща новороденото си дете, и му я сервира.

Пържолата бе жилава като щавена кожа. Дъвчейки упорито, Лий бе успял да я изяде наполовина, когато конската глава на мисис Болтуит се подаде на кухненската врата.

— Жилава е, нали? — с известно задоволство попита тя.

— Не е лоша — отговори той.

— Не е лоша ли? — смехът й бе дълбок и цвилещ. — Как пък не!

— Има ли достатъчно подправки? — попита Бап с надежда в гласа.

— Вкусна е колкото конско лайно — изхили се мисис Болтуит. Явно имаше доста грубо чувство за хумор. — А колкото до вас, мистър Лий, ако искате стая, имате я. Е, на втория етаж, отзад. — Главата й отново се скри. Беше си отишла.

— Проклета стара вещица — рече Бап.

След пържолата и чашата кафе, приготвено от Бап — при това доста по-добро от пържолата — Лий получи парче от прасковения пай на мисис Болтуит. Може и да беше дръпната дърта кранта, но умееше да готви. Сетне излезе от хотела, мина покрай пушещите мъже на стълбите — те го изгледаха с голямо любопитство и тръгна надолу по улицата.

„Аркадия“ бе най-голямата кръчма в града, но изглеждаше по-скоро като административна сграда. Лий я обиколи веднъж, за да се отпуснат схванатите му от дългата езда мускули. Провери задната врата и стълбището по стар навик. Винаги държеше да знае къде е задният изход — особено на място, където можеше да стане напечено.

Когато изкачи главното стълбище и бутна летящата врата, бе блъснат грубо от трима излизащи дървосекачи. Вътре бе претъпкано. Въздухът трептеше от виковете на тълпата — мъже и жени. В широката зала с нисък таван миришеше на разлято уиски, пот, повръщано, бира и евтин, парфюм.

Лий се дръпна от вратата и се огледа. Отзад някой свиреше на пиано и барабани. Мелодията бе заглушавана от силни крясъци и спорове, от тропота на ботуши по дървения под. В средата танцуваха десетина двойки, които се въртяха постоянно и се блъскаха една в друга.

Масите за игра на карти бяха наредени покрай лявата страна на залата. По-нататък имаше и маси за покер. Барът бе отдясно.

Лий видя две момичета да изкачват стълбището отзад, всяка под ръка с по един пиян мъж. Сводникът ги спря на площадката, взе полагащите му се пари и ги упъти към една от стаите в коридора зад него.

Заведението процъфтяваше — не по-малко богато от което и да е друго такова в Додж Сити или форт Смит. Лий се впечатли. Забеляза, че дървосекачите са най-многобройни. Краварите не биха могли сами да вдигат тая врява. Това бе един първокласен вертеп.

Той не съзря нито едно познато лице.

Проправи си път до бара, намери място и успя някак си да седне. Барманът веднага го забеляза.

— Какво да бъде?

— Мартини.

Онзи дори не трепна. Обърна се към напитките, извади лед, наля джин, после добави вермут и разклати сместа с професионално умение. Лий бе сигурен, че ще е добро още преди да го опита, вкусът просто потвърди онова, което бе видял. Повечето бармани от малките градове не знаеха как да приготвят смесено питие — да не говорим за готов коктейл. И ако изобщо се опитваха, само съсипваха питиетата. Но това бе дяволски добро мартини „Уолдорф“.

— Направи ми още едно.

Барманът го чу и кимна, докато подаваше три бири на някакви юнаци в другия край на бара. Истински професионалист.

Лий изпи и второто си мартини, плати осем долара за двете и усети джина да разлива приятна топлина в стомаха му. Пасваше си с прасковения пай на мисис Болтуит. После напусна бара, мина през тълпата и се насочи към дъното на залата. Още един сводник с пищов марка „Грийнър“ се бе облегнал на парапета и гледаше танцуващите.

Лий видя две жени, зачервени и потни от танците, да разговарят малко встрани от другите.

Държаха се за ръце.

Той ги приближи, за да ги разгледа по-добре. Едната бе малко по-възрастна, някъде към четиридесетте. Сигурно някога е била красавица, пък и сега не изглеждаше зле. Имаше удължена челюст и големи синьо-зеленикави очи. Без съмнение — бивша хубавица. Без да спира да говори с момичето, тя се извърна към Лий. Няколко от долните й зъби липсваха.

Жената с нея бе по-млада, наполовина индианка — с тъмно, широко лице, голям нос и дръпнати черни очи. Бе кривогледа с лявото око, не много, но достатъчно, за да не е истинска красавица. Имаше широки, тежки бедра и къси, набити крака, обути във високи ботуши от червена кожа, с връзки. Изглеждаше закръглена и узряла като разгонена кобила.

— Колко струваш, хубавице? — запита я Лий. По-възрастната направи гримаса и се извърна, като пусна ръката на момичето. Без съмнение бяха любовници.

— Колкото един наем — отговори полуиндианката.

— Два долара за четвърт час, четири за половин — изгледа го от глава до пети — от ботушите погледът й мина по панталоните, после по колана и револвера, елека, ризата и шапката. Опитният й кривоглед поглед не пропусна нищо.

Лий видя, че тя отново погледна левия му ботуш. Умна курва. Бе забелязала леката издутина в кожения ботуш, където бе пъхнал шестинчовия си нож. Наблюдателна проститутка.

Той се реши.

— Взимам ви и двете. По седем долара на всяка за един час.

По-възрастната изсумтя презрително, а по-младата отсече:

— Не стига.

Лий сви рамене и се обърна. Оставиха го да направи няколко крачки, за да се убедят, че наистина си тръгва.

После го настигнаха и казаха, че са съгласни.