Рой Лебо
Реката на смъртта (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Фред Лий задържа дорестия си кон на място и се облегна удобно назад в седлото, за да обхване с поглед Райфъл Ривър. Тесният, ромолящ поток се спускаше по планинските склонове към широката, зелена долина под тях. На хоризонта се издигаха хребетите на Скалистите планини — гранитеносиви, с побелели от сняг върхове на фона на чистото, светлосиньо небе на Монтана.

Беше прекрасен пролетен ден. Ден, който те кара да се чувстваш щастлив, че живееш.

Едрият дорест кон, доловил мириса на свежа трева, идващ от тучната долина под тях, изпръхтя и нервно разтърси глава под успокояващата ръка на Лий.

Фред беше към тридесетгодишен, слаб, мускулест, висок около шест стъпки. Лицето му — скулесто, спечено от слънцето, придобило цвета на тъмен махагон поради живота на открито и честото взиране, бе набраздено с мрежа от бръчици около тъмносивите очи и тънките, широки устни.

Ако се съдеше по породистия му кон, хубавите вълнени панталони, украсените кожени ботуши и бледосивата му шапка, марка „Стетсън“, би могъл да е надзирател на ранчо или дребен собственик на имот. Носеше 45-калибров колт — умиротворител за повечето такива мъже. И все пак оръжието му се различаваше от обикновените револвери. Четиридесет и пет калибровата му цев бе скъсена допълнително четири-пет инча, освен това Лий го носеше затъкнат доста високо — ореховата му дръжка лежеше на десния му хълбок, като цевта бе насочена косо надолу и на страни, почти достигайки слабините му. Изглеждаше малко странно, но беше удобно. Единствените украшения на Лий бяха сребърната верижка на часовника и извънредно красивият, поръбен с ресни елек от еленова кожа с малки тюркоазени камъчета по шевовете. Приличаше на прецизна индианска изработка.

Лий измъкна стъпалото си от стремето, облегна се назад и преметна единия си крак през седлото. Бръкна в джоба на елека си и извади начената черна пура. Бе изпушил по-голямата част от нея сутринта. Драсна клечка кибрит в седлото, запали пурата, отпусна поводите на коня като млад пастир и се загледа в ширналата се пред него долина — хубава, обширна земя, простираща се на шестнадесет-осемнадесет мили надалеч от мястото, където бе той, досами полите на стръмните, непристъпни хълмове, постепенно сливащи се със Скалистите планини. Широка бе около осем-девет мили. Голяма долина. Наричаха я Крий. Вероятно през зимата тук беше студено като в Белам Волс.

В място като това човек би могъл да си свие гнездо. Изглеждаше добре. Сигурно бе толкова богато, колкото и Грийнбек Хевън.

Дори от това разстояние Лий можеше да различи къщите и пушека от комините на три-четири имения. Градът се виждаше ясно. Бе разположен под формата на квадрат в центъра на долината, там, където реката правеше първия си завой. Дотам водата течеше по права като куршумен изстрел линия, но малко преди града завиваше, за да се раздели на два ръкава.

Лий проследи с поглед единия от тях, който се отбиваше наляво и изчезваше зад някакъв хълм в далечината. Водата блестеше като сребро под лъчите на утринното слънце.

Не можеше да преброи колко сгради има в града, но явно не бяха малко. „Доста голям град“, спомни си Лий думите на Макгий. По това време той стоеше облегнат на барплота в Алтън Хауз, Хелена. „Голям град, мистър Лий, бе повторил Макгий, разположен сред една от най-хубавите долини, които някога съм виждал. Ала, предупреждавам те, зимите там са люти. Обаче северняците са много по-умни от южняците, които се препитават от гледане на добитък. Там; горе, хората трупат сено за животните си за през зимата, вместо да ги оставят да умрат от глад в снега. В Крий глупаци няма.“ Тук той бе погледнал Лий дяволито. „Но не мога да се закълна, че всички те са кротки хора…“

„Смятам да си гледам само моята работа където и да отида“, бе отговорил Лий.

„Ами да, сигурно, беше казал Макгий, все пак трябва да знаеш, че и там си имат същите дребни и по-големи проблеми, както навсякъде по света.“ Сетне бе въздъхнал дълбоко и бе отхапал голям залък от сандвича с говеждо. „Във всеки рай си има проблеми“, беше измърморил, дъвчейки месото. Парчета говежда мас бяха полепнали по прошарените му мустаци. „Няма рай без тях.“

Лий угаси пурата в подметката на ботуша си, изправи се и отново пъхна крак в стремето. Докосна коня с шпори и едрото животно, доволно, че отново е в движение, препусна надолу по склона, преминавайки в раван, когато достигна до напуканата земя край стръмния речен бряг.

Имаше доста път до дъното на долината — една-две хиляди крачки, — щеше да му е нужен почти цял ден, за да стигне. А и Лий трябваше да спре някъде по пътя.

Рано следобед, след като се нахрани със студена пастърма и един от снощните, печени на огън картофи, Лий спря в началото на малка полянка. От другата страна на високата биволска трева реката се бе ширнала по неравното скалисто корито, ромоляща и клокочеща, плитка на места, огряна от яркото планинско слънце.

Лий издърпа сгънат лист хартия от джоба на елека и го разтвори на седлото пред себе си.

Това беше груба карта на долината и на ограждащите я планински вериги. Една малка част от тези стотици квадратни метри бе очертана с мастило. Лий прокара пръст по линията, отново погледна отвъд реката, после сгъна картата и я прибра.

Пришпори коня през поляната, проправи си път през високата трева край плитките речни бързеи и без да спира, навлезе във водата, срещу течението. Конят се хвърли напред в пенливата река, газейки с високо вдигнати крака плитката, кипяща вода, като копитата му се хлъзгаха и чаткаха по мокрите, гладки камъни.

Дорестият кон достигна другия бряг и потъна в рядката букова гора край потока. Лий нахлупи шапката си ниско над очите и се наведе над седлото, за да избегне гъвкавите клони, които го заудряха по гърба.

— По дяволите, не бързай толкова! — той сграбчи юздите и накара коня да забави ход. Животното бе наследник на жребец, порода „Морган“, а кобилата, която го бе родила, беше кръстоска между арабски жребец и луизианска превъзходна. Бе нервен, неспокоен кон, много силен и достатъчно бърз, за да спечели което и да е надбягване, ако Лий бе решил да участва.

Той язди около час, според големия си сребърен часовник. Тогава видя къщата в подножието на дългия, планински склон.

Все още от дъното на долината го деляха около хиляда фута, но къщата и пристройките бяха разположени в естествена падина, след която започваше полегат склон, постепенно сливащ се с Крий. Два ниски хълма, гъсто обрасли с букове и борове, представляваха естествена крепост на ранчото.

Лий се спусна надолу.

На стотина ярда от себе си той видя един мъж да излиза изпод някакъв навес. Непознатият бе преметнал през рамо торба, явно пълна със сено или зърно.

Проблясна стомана — мъжът имаше пистолет, затъкнат в колана на панталона. Вървеше си по пътя и си вършеше работата. Или не бе видял Лий да приближава по хълма, или се преструваше, че не го забелязва.

Лий се пресегна назад, за да измъкне от джоба на седлото карабината, марка „Хенри“. Това не беше любимото му оръжие — късите й патрони имаха много тесен обхват. Ако смяташе да се засели тук, щеше да има нужда от друго снаряжение.

Сега вече непознатият го видя; остави торбата на земята и зачака край оградата…

Беше възрастен, към шестдесетгодишен мъж с голяма сива брада като на Свети Николай. Носеше омърляни, овехтели каубойски дрехи и скъсани ботуши. Освен това бе доста кривокрак.

Лий се насочи към него.

Пистолетът бе Колт-38, с малка дръжка. Чист и смазан.

Старецът явно не смяташе да го използва.

— Казвам се Тим Бап — извика той. — А ти кой си, по дяволите?

Лий изчака да се приближи съвсем. Не го изпускаше от очи, като същевременно наблюдаваше и прозорците на къщата.

— Там няма никой, нахалнико — рече старецът. — Освен това бих искал да знам кой си.

— Казвам се Лий.

— Кръстен си на известния генерал, предполагам — той оглеждаше с любопитство дорестия кон.

— Не.

— Е, който и да си, не ти е мястото тук, господинчо. А това е собственост на „Чикаго Юнион“ и „Дивелопмънт Корпорейшън“. А аз съм надзирателят — с договор и заплата.

— Ами добре — каза Лий. — Защо не яхнеш някой кон и не дойдеш с мен в града?

— Откъде взе тоя жребец? Има доста странен гръб. — Старецът вдигна глава. — И защо, по дяволите, трябва да идвам с теб в града?

— Сега аз съм собственик на ранчото — заяви Лий. — А на коня му липсва една от костите на гърба — има арабска жилка.

— А, това било значи… Така… — промърмори старецът и бавно заразглежда жребеца от всички страни. — Хубаво животно. — Върна се там, където бе стоял преди малко, и се наведе да вземе торбата със сеното. — По дяволите! Та викаш значи, ти си купил ранчото. Ако е вярно, това е лоша новина за мен.

Отново нарами торбата и тръгна напред. Лий яздеше до него.

— Защо да е лоша?

— Защото съм твърде стар за говедар. Пък и не мога да готвя свястно.

— В града няма ли някоя жена, която да готви добре?

— Ами има, дявол я взел, защо питаш? — Бап започна да провира сеното през решетката на оградата, докато напълни яслите.

— Може да поработиш няколко дни с нея, докато се научиш да готвиш прости неща и после ще те наема.

Двамата гледаха как конете идват до яслите, за да се хранят. Имаше две нелоши кобили „Грула“, едната бременна, и стар, късокрак, но силен кон, станал обаче твърде бавен, за да може да се използва за работа.

— Къде са конете на ранчото?

— Продадени са — каза Бап. — Продадохме ги, когато тук бяха говедарите. — Наблюдаваше бременната кобила, за да е сигурен, че се храни добре. — Тези са мои.

— Щом конят се нахрани, го оседлай. Искам да отида до града, за да свърша някоя и друга работа.

Когато Бап отведе късокракия кон в конюшнята, за да му сложи седло, Лий бавно обиколи постройките на ранчото. Навесите бяха стари, но в добро състояние, хамбарът бе почти нов и по-голям от повечето хамбари, които бе виждал. Сигурно заради сеното за зимата. Всички сгради имаха каменни основи и бяха построени от солидни дебели греди. Изглеждаха като забити в земята, устойчиви на бури и студени планински зими.

Най-накрая разгледа и къщата. Спря коня си до един от страничните прозорци, наведе се и погледна вътре. В къщата бе тъмно. Повечето от прозорците бяха затворени. Варосаната стая с нисък таван беше чиста и почти празна, ако не се броеше оскъдната мебелировка: кожени кресла и диван, няколко пълни със сено възглавници. Виждаше се и маса с плот от борово дърво, както и няколко стола около нея. Помещението явно бе предназначено за всекидневна. Зданието имаше най-малко четири стаи и бе по-голямо от повечето такива къщи. Лий познаваше хора, които притежаваха цели области, а бяха започнали да изграждат империите си от колиба с пръстен под, не по-широка от осем на шест фута и не по-висока от шест. Това бе много хубава сграда — щеше да е странно сам мъж да живее в нея.

Лий прибра карабината обратно в калъфа. Къщата със сигурност бе необитаема.

Чу зад гърба си тропота от копитата на дебелия кон.

— Защо, по дяволите, не слезеш и не влезеш вътре? Това е твоя собственост, нали така?

Без да отговори, Лий обърна коня си и пое по пътеката край оградата. Явно това бе пътят към долината.

Отвъд поляните и тъмнозелената гора той можеше да види как следобедното слънце се спуска ниско над хълмовете. В тази дълбока долина нощта падаше бързо.

Бап мълча през първите няколко мили, яздейки тромаво до Лий, като от време на време, когато пътеката се изгубваше в пролетната трева, го изпреварваше, за да показва пътя. Лий го следваше, като запаметяваше откъде минават, за да може да се ориентира сам следващия път.

На една широка поляна Бап спря, посочи надясно и рече:

— Ей там се намира лошият ти късмет, мистър Лий — каза го с някакво особено задоволство.

— Така ли?

— Аха. Ей там, отвъд поляната, е границата на ранчото ти. От другата страна е Фишхук.

— Какво?

— Фишхук. Ранчото на мистър Аштън. Всичко оттук до планината е негово. Той притежава всяка педя земя тук — законно закупена и платена, мътните да го вземат!

— Няма да му преча — заяви Лий, — ако и той не ми пречи.

Бап се извърна и го погледна.

— Да не ти пречи, а? Говориш повече като арабия, отколкото като каубой, мистър Лий!

— Играл съм малко комар — каза Лий.

— Дано да си — отбеляза Бап и смушка коня си надолу по пътеката. — Защото сега ще трябва да правиш точно това, бъди сигурен!

Когато час по-късно стигнаха дъното на долината, наложи се да си проправят път през гъсти шубраци. Райфъл Ривър се отклоняваше от планината, течеше успоредно на пътеката. Храсталаците, подхранвани от водата, бяха избуяли до такава степен, че дори и конят с мъка се промъкваше между тях.

— Ще трябва да поразчистим малко тук. Налага се да изгорим тия гъсталаци, ако не искаме да изгубим някое жребче.

— Да не смяташ да отглеждаш коне? — попита Бап и стрелна Лий косо с поглед.

— Да. Планински породи, ако се настаня тук завинаги.

— И никакви крави?

— Никакви. — Лий наведе глава, за да се предпази от една ниска вейка. — Не разбирам много от добитък.

Бап продължи да язди напред, ругаейки тихичко ниските брези, чиито клони се заплитаха в ризите им и спъваха хода на конете.

— Виж какво — каза той — мисис Волтуит е собственичка на хотела в града, макар че това е всичко друго, но не и хотел. Всяко пътно ханче е по-добро от него. Но в готвенето я бива, по този въпрос няма спор. — Бап млъкна за малко. Вече почти бяха излезли от гъсталака. През клоните на крайните храсти се виждаше проблясващата на слънцето река. — Хм — продължи Бап — предполагам, че тя няма да има нищо против да ме научи да готвя, ако седмица-две поработя здраво за нея.

— Тогава мястото ти при мен е сигурно.

След като излязоха на открито, Бап отново излезе напред, за да води.

Изведнъж прозвуча изстрел. Куршумът мина близо до ръкава на Лий и закачи ръкава на стареца.

— Божичко!

Бап смушка коня си и препусна в галоп към поляната край реката. Това бе грешка. Човекът, който бе стрелял по тях, явно се криеше в храсталака, откъдето тъкмо бяха излезли. На открито Бап представляваше лесна мишена.

Лий изправи коня си на задните крака, обърна го и се втурна обратно към преплетените върбови и брезови клони. Конят изцвили от болка, когато усети шпорите да се забиват в хълбоците му и устремно, с мощта на парен локомотив, се хвърли напред в храстите. Беше създаден точно за такива резки, бързи движения.

Без да обръща внимание на клоните, които го удряха през лицето, Лий се пресегна назад, за да вземе карабината си. Лекото оръжие щеше да му свърши чудесна работа за стрелба отблизо. Докато конят препускаше напред в гъсталака, сърцето на Лий биеше учестено — винаги бе ненавиждал престрелките. Мисълта, че един от враговете му ще се окаже достатъчно умен, за да го проследи до някое открито място и ще го застреля от засада, не му бе давала мира дълго време.

Сега обаче случаят не бе такъв.

Както опитният моряк смело управлява лодката си в бурно море, така Лий умело насочваше коня си, без да изпуска от очи гъсталака пред себе си, за да може веднага да види издаиническото потрепване на клоните, което да му покаже къде се крие ездачът, стрелял по тях. Никой не би очаквал точно такова поведение.

За миг си помисли, че може да е объркал посоката, от която бе дошъл изстрелът. Ала изведнъж той видя близките храсти да помръдват. Точно отпред и малко вляво.

Неприятелят бягаше.

Лий се приготви да стреля. Дръпна предпазителя на карабината, изправи се на стремената на галопиращия кон и започна да стреля, без да го е грижа за шибащите го клони.

С цялата бързина, на която беше способен, той изпразни пълнителя право в центъра на развълнувания гъсталак пред него.

Това бе стрелба напосоки, с която човек не можеше да се гордее. При това мишената му беше един препускащ кон. В тези гъсти, зелени храсти нямаше смисъл да се опитва да уцели ездача.

Като че не бе успял.

После, на тридесетина ярда от себе си, Лий видя между клоните черно-белия крак на петнист кон, както и муцуната на животното, което се опитваше да излезе от шубрака.

Беше ударено лошо — от главата му течеше кръв.

Лий пришпори жребеца си към мятащия се кон, озъртайки се за ездача му.

Прибра карабината, скочи от седлото и се претърколи в храстите, като счупи няколко клона с тежестта си.

Не се показа никой.

Изправи се на крака, промуши се под една ниска бреза и стигна до мястото, където лежеше петнистият кон. Животното продължаваше отчаяно да рита и да се мята на всички страни. Лий не бе извадил пистолета си — нямаше нужда да го прави, бе достатъчно бърз, за да го измъкне навреме, ако се наложеше.

Съвсем наблизо зад него жребецът му пръхтеше, цвилеше и тъпчеше с копита храстите под себе си.

Тогава Лий видя ездача.

Човекът, който бе стрелял.

Изправен с гръб към ранения кон, той се бе хванал за близкия храст, за да не падне — може би бе улучен. Носеше мръсни дочени панталони и изцапана, домашно тъкана риза. Пушка не се виждаше.

Лий се подвоуми дали да го убие — сигурно щеше да го направи, ако онзи бе въоръжен.

Приближи се към него като внимаваше къде стъпва сред оплетените клони и коренища. Петнистият кон умираше — от устата му вече бликаше яркочервена, пенеста кръв. Явно един от куршумите го бе улучил в белите дробове.

— Копеле мръсно, обърни се!

Мъжът леко се извъртя, спъна се и падна по очи. Лий реши, че може би все пак го бе ранил.

— Ей, мистър Лий! — Бап го търсеше. Гласът му трепереше — явно бе уплашен.

Лий се приближи до падналия. Мъжът се размърда. Лий го прекрачи, ритна го в главата и стъпи върху дясната му ръка.

Беше индианец, съвсем млад, на не повече от петнадесет-шестнадесет години, почти хлапе. Висок, мършав, грозен като самия дявол.

Лежеше, без да мръдне — просто гледаше Лий и примигваше с очи, все още зашеметен от удара.

Действително беше много грозен. Белязаното му от едра шарка лице бе почерняло от слънцето и мръсотията. Очите му бяха индиански — черни, тесни и дръпнати като на китаец. Големият му нос бе счупен и това го оприличаваше на една от товарните камили на генерал Майл.

Лий потърси наоколо оръжието му, но не го намери. Неочаквано момчето се извърна под ботуша и Лий отново го удари. Хлапето започна да повръща в клоните и листата до него.

Лий усети възкиселата миризма на уиски. Стоеше и гледаше как момчето, едва дишайки, с мъка изпразва съдържанието на стомаха си.

Пиян индианец. При това млад.

— Мистър Лий? — старецът яздеше из шубрака напосоки.

— Тук съм.

— Хвана ли го? — Лий чу, как конят му се спъна в някакъв корен.

— Пипнах нещо, мистър Бап.

Бап прекара коня си през шубрака до мястото, което петнистият жребец бе разчистил в агонията си.

— Ти гадно червенокожо копеле! — възкликна Бап, като видя момчето. Лицето му все още бе смъртнобледо под къдравата сива брада.

— Познаваш ли го? — попита Лий. Хлапето продължаваше да се раздира от спазми, макар че стомахът му бе вече празен.

— Дали го познавам? Това е Том Кук. Копелето работи при мен две години. И ето какво получавам сега за отллата — опита се да ме застреля от засада!

Старецът се тресеше като лист. Лий остави момчето и пак обиколи наоколо, като търсеше пушката.

— Наложи се да го уволня, понеже компанията не можеше да му дава повече заплата. По дяволите, те и на мен ми плащат само колкото да не умра от глад! — Бап се наведе и размаха юмрук над индианеца: — И ето как ми се отблагодаряваш, копеле мръсно!

Лий намери пушката под една прекършена фиданка. Беше марка „Спенсър“ много стара и с разцепена дръжка. Върна се на мястото, където лежеше хлапето.

— Така ли е наистина? — попита той. — Искаше да пречукаш мистър Бап, а?

— Да — каза индианецът, изхрачи се и се отпусна назад в храстите. Не изглеждаше добре. — Той ме изгони… — говореше на добър мисионерски английски. Гласът му бе дебел като на голям мъж.

— Нямах пари да ти платя, бе, пикльо такъв!

Момчето се опита да седне. Още беше пияно.

Обърна се и отново се отпусна назад.

— И това беше преди цял месец! — продължаваше Бап. — През всичкото това време малкото копеле е крояло планове как да ме пречука!

— Какво ще му направи местният шериф, ако го закарам при него? — попита Лий.

— Няма да си мръдне и пръста. Пък и сега той е в Касуел, на четиридесет мили оттук. Виж, съдия — изпълнителят няма да му цели басмата — като нищо ще увисне на въжето, говедото! Хич не ги обича индианците, особено пък тия от племето на Черния крак.

— Правете каквото щете — хлапето легна по гръб и затвори очи.

— А така! Как ти харесва това? — възмути се Бап. — Малкото червенокожо копеле едва не ни пречука, а сега не му пука какво ще стане с него!

— Не е толкова просто, момче — рече Лий.

— Ще го закараш ли при съдия-изпълнителя?

— Не, няма. Я ми дай колана си.

— Какво, какво?

— Казах, свали си колана.

Старецът разпаса широкия си кожен колан и се наведе над коня, за да го подаде на Лий. Момчето бе седнало отново.

— Да не мислите да ме биете с това?

— Точно така — каза Лий. — Ще те бия, докато изкарам всичките зли духове от теб!