Рой Лебо
Реката на смъртта (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

През следващите три дни Лий се опита да забрави неприятната случка. Не му беше много лесно. Никога не се бе считал за жесток грубиян, който би направил всичко, стига то да му доставя удоволствие.

Бе смятал, надявал се бе, че е по-свестен човек. Човек, а не животно. Сега обаче вече не беше сигурен, че е такъв. Явно жестокият франк Леели продължаваше да живее в новия мистър Лий и тази тъмна страна от характера му нямаше нищо общо със законния подтик да убиваш, за да запазиш живота си. За това, което бе направил, нямаше никакво извинение. Абсолютно никакво.

И сега, ако Индия разкажеше на брат си какво е направил с нея, щеше да бъде битка на живот и смърт. При това Лий не се чувстваше в правото си да застреля Ащън сега, когато не ставаше дума за смъртта на младия Джейк, а за насилието над една жена. Това би било просто мръсно убийство.

Лий откри, че се надява момичето дотолкова да се срамува от станалото между тях, че да не разкаже нищо на брат си, а това бе проява на малодушие.

За първи път след смъртта на Розали той изпита радост, че тя никога няма да научи какво бе сторил. Това чувство го накара да се почувства изключително зле. Случилото се петнеше паметта й по начин, който нямаше нищо общо със случайния секс с момичета, които бе срещнал след смъртта й. Розали никога не би му се разсърдила за една любовна нощ; но това, което бе причинил на обезумялата от мъка жена, нямаше нищо общо с любовта.

Лий хвърли всичките си сили в работа по стопанството. Трудеше се от тъмно до тъмно — оправяше оградата, цепеше дърва, измаза отново пода на конюшните, занимаваше се с конете.

По този начин той успяваше някак да забрави онзи следобед в тревата с Индия Ащън.

Опитваха се да накарат малките кончета да се подчиняват на най-простите команди, да свикнат да бъдат водени на въже. Това беше деликатна работа. Същите онези качества, които правеха апалузците толкова ценна за неравния планински терен порода, бяха едновременно причина за всички трудности, свързани с тренировката им. Един лек удар, дори една изпусната не на място по-груба дума, и жизнените, тънкокраки кончета щяха да се отдръпнат в себе си, да загубят вярата си в шумните, миришещи на тютюн мъже, които ги държаха затворени в тесни, оградени с въжета пространства.

По някакъв странен начин нежността, с която приласкаваше животните, компенсираше жестокостта към момичето в онзи проклет следобед.

Така Лий се занимаваше с обучението на конете си до пълно изтощение, ден след ден, очаквайки появата на Найджъл Ащън, дошъл да убие мъжа, изнасилил родната му сестра.

Изминаха три дни, но никой, освен Сандбърг и Тим Бап, не дойде в ранчото.

Лий бе доволен да види отново стария човек, хубаво, че пак бе при тях. Въпреки че не преставаше да се оплаква от тиранията на мисис Болтуит, Бап очевидно се гордееше с готварските си умения — при това имаше защо; вече можеше да приготви прилични пържоли, нелошо задушено (макар и с малко по-малко от необходимото пипер) и приемлив, но все пак доста воднист ябълков пай. Още не се справяше добре с пържените яйца: явно му беше много трудно да внимава, като ги прави толкова рано сутринта, така че обикновено ставаха толкова твърди, че човек се нуждаеше от остър нож, за да може да си отреже едно парче.

При все това бе хубаво, че е отново с тях. Той и Сандбърг се разбираха чудесно. Един ден съвсем неочаквано Бап изтърси на шведа:

— Толкова съжалявам, че не можах да се запозная с момчето ти, Оул. Чух, че бил страхотен.

Лий работеше по оградата съвсем наблизо до тях, когато го чу да казва това и просто застина на място в очакване на неприятности от страна на Сандбърг. Нищо такова обаче не стана — шведът само въздъхна и кимна с глава в отговор.

— Той беше най-доброто момче на този свят. — И нищо повече.

Още цели четири дни работиха по стопанството. После дойде време да обиколи земите си. Лий предпочиташе да го направи сам, макар че това означаваше да язди цяла седмица в тая пустош, а може и две, без да срещне жива душа, с която да размени две думи. Мисълта да остане сам за малко, неудържимо го привличаше. Но реши, че не бива да се поддава на изкушението по-добре да изпрати Сандбърг и Том Кук с конете. Бап щеше да се грижи за имението, докато самият Лий отиде до града.

Не виждаше смисъл да се крие. Почти цели две седмици Ащън не се бе появил да отмъсти за смъртта на хората си или изнасилената си сестра. Ако се срещнеха в града — добре. Щеше да стане каквото има Да става.

Рано сутринта на следващия четвъртък Лий проведе дълъг разговор с Том Кук, Сандбърг и Бап. Има-ше им пълно доверие — всички те бяха истински прия-тели и отлични помощници и той не можеше да желае от съдбата нещо по-добро от тях.

Трябваше да яздят внимателно и добре въоръжени. Лий знаеше, че макар и по някакви известни само нему причини Ащън избягваше прекия конфликт. Той не бе забравил нито пък простил смъртта на хората си.

Том Кук и Сандбърг не трябваше да се делят, дори и това да значеше, че пътуването ще им отнеме повече време. Ако някъде по пътя си срещнеха заблудил се добитък на фишхук, просто щяха да го върнат обратно в границите на съседното имение. Лий никога не би започнал да убива животни заради кавги със собствениците им.

— Тим — каза той на Бап, — винаги дръж една карабина подръка, докато работиш наоколо. Рано или късно, по един или друг начин, неприятностите ще се появят отнякъде.

— Много ми е приятно да го чуя — отговори Бап. — И сигурно предполагаш, че ще мога да спя спокойно след това, което ми каза.

— Точно сега не ти трябва да спиш дълбоко — отбеляза Лий.

Лий се метна на коня си и препусна, следван от погледите на застаналите до къщата мъже. Мисълта, че тримата зависеха от него до такава голяма степен, го караше да се чувства някак странно. И неудобно. Да бъдеш собственик на ранчо, си имаше своите неприятни страни. Налагаше се да мисли и за други хора през цялото време, докато правеше едно или друго. Точено сега мисълта, че Ащън може да изпрати нова банда главорези, докато го няма, го правеше неспокоен.

Ако това станеше, той щеше да загуби някой от хората си, какъвто и да е резултатът от схватката. Том Кук? Сандбърг? Старият Бап? Кой от тримата? И заради какво? В името на кого? Заради желанието на някакъв наемен убиец да опита още веднъж шанса си? Защо някой от тези доблестни мъже трябваше да умре заради Франк Лесли?

Дори само мисълта за това го караше да се чувства неудобно. Опита се да се съсредоточи върху нещо друго, но без особен успех. Бе минало вече достатъчно време, за да може телеграмата да стигне до Мисури или където там се намираше голямото братле на Том Смол, за да го накара да хукне насам. Ащън сигурно се бе погрижил да я изпрати — иначе би бил кръгъл глупак. Така че имаше вероятност Джордж Смол да се появи в ранчото през следващите два-три дни и Лий нямаше да е там, за да го посрещне. Не, господа! Новият собственик на Ривър Ранч междувременно щеше да си седи на задника в Крий и да чака една пратка с лекарства за коне и банков превод от Ногейле, Ню Мексико.

Последната заплата, която му дължеше Дон — по-закъсняла, но повече от добре дошла. При това парите си бяха съвсем заслужени, като се има предвид, че Лий бе получил куршум в крака, защитавайки живота на стария мошенник.

Ако Смол пристигнеше в ранчото, докато го няма, без съмнение щеше да убие и тримата мъже. Кук, Сандбърг, пък и Тим Бап имаха достатъчно кураж, но всичката смелост на тоя свят нямаше да им помогне Да се справят с изпечен убиец като Смол, пък бил той и поостарял. Никой нормален човек, дори и да беше смелчага, не би могъл да се пребори със стрелец от класата на Джордж. Смол сигурно бе убил към стотина мъже и поне половината от тях — в открит двубой.

Един обикновен човечец не би имал никакви шансове срещу него, закоравелия убиец, който не само че бе изпотрепал толкова много хора, но и си спомняше всеки един от тях. За мъж като него и най-отчаяната престрелка бе също толкова позната и приятна, колкото компанията на стар приятел.

За бога, ако Джордж Смол дойдеше в долината Крий, дано провидението го изпрати първо в града, а не в Ривър Ранч.

Жребецът му бе малко поуморен от тежката работа през тези няколко дни, въпреки че Лий се беше опитвал да го щади и винаги когато това бе възможно, бе използвал някой от товарните коне. В действителност имаха нужда от още животни за фермата. Освен това още не бе купил на Том Кук обещания кон. И това щеше да стане. Но със сигурност нямаше да използва за работа апалузците, преди те да бъдат готови за нея — а това щеше да стане чак след няколко месеца. Кобилите имаха нужда от раздвижване. Том Кук бе прекалено груб, но старият Бап чудесно щеше да се справи със задачата.

Лий стигна до върха на хълма точно в началото на Крий. Спря и се огледа — градът изглеждаше заспал в ярката слънчева светлина. Каруците с шумни дървари щяха да дойдат от северните планини след още едно денонощие. Тогава щяха да пристигнат и работниците от именията фишхук и Бент Айрън.

Лий прекоси града, минавайки в раван по улицата зад големия магазин. Сега в центъра имаше само няколко прашни каруци, наредени в колона една зад друга, както и няколко коня, завързани пред магазина на Мартин за платове и готови облекла. Лий се зачуди как така Кимбъл не бе успял да купи и него, когато явно притежаваше всички останали търговски сгради в града. Този Мартин — бил той мъж или жена, трябва да е доста „труден клиент“, според търговския жаргон.

Когато мина покрай витрината, Лий се наведе над седлото, за да я разгледа по-добре. Вътре имаше три или четири клиентки, които чакаха да бъдат обслужени от един тлъст, приличен на жаба, мъж с преметнат през врата шивашки метър. Господен Мартин. Изглеждаше достатъчно упорит, за да може да създаде на Кимбъл много проблеми.

Беше му приятно да мисли за Крий като за свой град, да чувства близки всичките му продавачи и бизнесмени, пияници и курви, коняри и прислужници, адвокати и дървари — ами че всички те му бяха в известен смисъл съседи, хора, които може би щеше да вижда често през остатъка от живота си.

Точно такава беше представа му за дом, за роден град.

Само да можеше Ащън да го остави на мира, а Ребека Чейс да държи устата си затворена…

Каруца с едно фермерско семейство изтрополя надолу по калдъръмената улица. Караше я висок, слаб мъж с уморено, сбръчкано лице. Жена му бе дребна, изтерзана от тежкия труд. Имаше три, не, четири деца — не видя веднага едното, защото то се бе скрило в товара от зеленчуци. Трудно им беше на тези хора. Лий не разбираше как изобщо се справяха с всички несгоди, които съпътстваха живота в суровия високопланински климат. Как успяваха да отгледат нещо при тези дълги и студени зими? Каруцата бе натоварена със зелки — обикновено и червено зеле. Заради тях тези хора се бяха съсипвали от работа цяла година, фермерството бе толкова странен поминък, Лий изобщо не го разбираше.

Когато стигна до хотела на мисис Болтуит, той скочи от седлото с въздишка на умора, завърза поводите на коня за един стълб и тръгна към вратата.

Беше необичайно, но на стълбите нямаше никой-конярите сигурно бяха в конюшните си, а търговците на въжета и уиски обикаляха наоколо, опитвайки се да продадат стоката си. Нямаше кой да стои и да зяпа убиеца на Мики Слоусън.

Мъжът, който бе изнасилил Индия Ащън…

Мисис Болтуит седеше на малкото бюро в основата на стълбището. Огромното й туловище правеше писалището да изглежда направо миниатюрно. Днес тя беше облечена в жълто. С очилата приличаше на детска учителка. Когато Лий влезе, мисис Болтуит вдигна поглед към него и му кимна студено.

— Здравейте, мистър Лий.

— Имате ли свободна стая, мисис Болтуит? Тя отново кимна.

Очевидно му беше сърдита за нещо, но едва ли беше поради загубата на безценната помощ на Бап в кухнята.

Тя го поведе нагоре по стълбите.

— Колко време смятате да останете, мистър Лий?

— Вероятно три дни. Чакам банков превод. Мисис Болтуит спря в края на коридора, точно пред малката стая, където Лий бе спал и предния път, и му подаде ключа.

Най-добре беше да повдигне въпроса без увъртване.

— Тревожи ли ви нещо, мисис Болтуит?

Тя го изгледа сурово:

— Щом питате, мистър Лий, да, тревожи ме — мисис Болтуит спря за момент и прочисти гърло. — Не мога да уважавам… мъж, който се възползва от женската слабост.

Лий усети, че стомахът му се обърна. Бе смятал по дяволите, бе се надявал — че Индия Ащън няма да каже на никого за случилото се. Но явно надеждите му се бяха оказали безпочвени.

— Когато представя моя приятелка — продължи мисис Болтуит — на мъж, когато смятам за джентълмен, аз очаквам от него да се държи като такъв, а не като последен грубиян с толкова добро момиче.

За момент Лий не разбра за какво става въпрос. После, за негово огромно облекчение, той си даде сметка, че тя изобщо няма предвид Индия Ащън, а говори за малката проститутка, Беатрис. Спомни си, че действително се бе държал доста рязко с нея. Значи това бе накарало старата квачка да се разкудкудяка.

— Беатрис Морган — не спираше мисис Болтуит — е много добро момиче.

— Сигурен съм, че е така, госпожо — отговори Лий. — Може и да съм бил малко груб с нея, но…

— Точно така. Беатрис решила, че е заради професията й.

— Но мисис Болтуит, вие знаете, че това не е вярно. Не съм толкова зелен — той се обърна за да отключи вратата на стаята си. — Но ако съм я обидил, ще й се извиня.

Когато Лий прекрачи прага на стаята, мисис Болтуит му се усмихна с конската си усмивка — изглеждаше доволна.

Лий захвърли багажа си на леглото и отиде да налее вода от порцелановата кана в легена, за да се измие. Изплакна ръцете и лицето си, после намокри косата си и я приглади с пръсти. Огледа се в огледалото над умивалника. Нямаше нищо общо със старото конте от Сан Франциско, нито пък с предишния убиец и сутеньор. От огледалото го гледаше лицето на един уморен, обветрен, безпаричен и притеснен собственик на ранчо за отглеждане на коне. Точно такъв се и чувстваше.

Изтупа прахта от елека си, разхлаби колана с оръжието и набързо изтри с кърпичката си окаляните ботуши. Действително от контето, което представляваше преди, не беше останала и следа. Излезе и заключи вратата след себе си.

Мисис Болтуит вече не седеше на бюрото в основата на стълбището. Стълбите бяха все така празни. Лий тръгна по тротоара надолу по улицата. Каменната настилка не успяваше напълно да се пребори с прахоляка.

Пресече улицата, за да отиде до „Аркадия“. Имаше нужда от една студена бира. В този планински край трябва да разполагаха с лед през цялата година. Пък и докато беше вътре, можеше да се обади на Ре-бека Чейс, за да й напомни за даденото обещание да пази в тайна името на несъществуващия вече Франк Леели. Едно напомняне нямаше да й бъде излишно.

Докато се изкачваше по стъпалата към летящите врати на „Аркадия“, Лий забеляза, че за желязната ограда отпред бяха вързани няколко понита. Сред тях имаше един много хубав червено-кафяв жребец. Изглеждаше почти чистокръвен.

Отне му твърде много време да се сети кой е собственикът на коня.

Вече бе късно за отстъпление — бе влязъл.

Барът беше празен. Очевидно жителите на Крий не си падаха по пиене през работно време.

Но все пак вътре имаше някой.

Шестимата каубои седяха в другия край на барп-лота. Барманът тъкмо им сервираше студена бира в големи хал би.

Сред групата се открояваше един мъж, който не приличаше на селянин. Беше по-едър от другите — най-малко шест стъпки и половина висок. Приличаше на голяма мечка. Но в него имаше нещо особено. Човекът със сигурност бе чужденец. Косата му беше оранжево-червена. Същият бе цветът и на огромната му къдрава брада. Носеше яке от кожата на къртица и бяла риза с колосана яка. Шапката му беше с тясна, извита нагоре, периферия. Бе обут в панталони за езда и високи английски ботуши.

Това можеше да е само един мъж и Лий откри, че се срамува да се срещне с него очи в очи: братът на Индия — Найджъл Ащън.

Но тогава в съзнанието му изплува образът на Джейк с прерязано гърло — убит, ако не според пряката заповед на същия този човек, то най-малкото с негово разрешение. Това го накара да се почувства по-малко притеснен. Гадното чужбинско копеле не бе по-добро от повечето мъже, които познаваше.

Когато Лий влезе, каубоите вдигнаха глави, за да го изгледат. Червенокосият англичанин също го прониза с малките си, светлосини очи. После отново се обърнаха към чашите си. Не го познаха. Пък и как биха могли, когато не се бяха срещали никога преди.

Лий вече си мислеше, че ще успее да си изпие бирата и необезпокояван от никого да напусне „Аркадия“, когато видя барманът да се навежда към един от каубоите и да му прошепва нещо в ухото. Мъжът му хвърли бърз поглед, от който му стана ясно, че няма да мине без неприятности. После щеше да се наложи да размени няколко думи с приказливия барман.

Забеляза как новината тихо се предаде от човек на човек, докато стигна до главатаря им. Когато чу новината, англичанинът за момент застина, а после бавно сложи халбата върху плота и се извърна към Лий.

Гледаше го така, сякаш бе улично куче, което си беше избрало точно пода на кръчмата, за да се изходи по голяма нужда. Това бе един дълъг, студен, презрителен поглед, изпробван години и поколения наред върху тълпите от прислужници и бедни крепостни селяни.

В отговор Лий му се усмихна най-лъчезарно, като даже му кимна с глава, сякаш бяха стари приятели, които най-после, след много време, се срещаха отново. Едновременно с това той почука по барплота, за да бъде обслужен.

Барманът пристигна веднага. Изглеждаше притеснен.

— Една голяма бира — студена — каза Лий.

Докато отпиваше от чашата, той не сваляше очи от бармана и огледалото зад бара, където се отразяваха англичанинът и неговите хора. Ащън не изглеждаше да е въоръжен, освен ако не бе скрил някой „Деринджер“ в задния си джоб. Никой от каубоите нямаше вид на голям спец с оръжията. Сред мъжете от тяхната професия рядко имаше добри и бързи стрелци. Когато човек изкарва само четиридесет долара на месец трудно би си позволил да харчи пари за патрони, за да се упражнява.

Това обаче не означаваше, че шестимата мъжаги не могат да го направят на решето, особено ако всички наведнъж се заемат с тая работа. Дори и да успееше да убие двама-трима от тях, нямаше да се справи с цялата банда.

Все пак не беше особено притеснен — на малко хора им стискаше да участват в подобна кървава баня.

След като донесе бирата му, барманът се обърна, за да се отдалечи от него възможно най-бързо, но Лий го сграбчи за ръката и не му позволи да мръдне.

— Знаеш ли, че имаш прекалено голяма уста, приятелче. — му каза той с приятна усмивка.

Барманът — висок мъж, с кривогледо дясно око — понечи да отговори нещо грубо, но после погледна Лий в лицето и се отказа.

— Май… май не ми влизаше в работата да им казвам кой сте, мистър Лий — по челото му имаше капки пот. — Много съжалявам…

За момент Лий просто го остави да стои пред него и да се поти. Не му правеше удоволствие да плаши един толкова плах човечец. Но понякога това беше единственият начин да накараш такива хора да си научат урока.

— Никога повече не прави това! — Лий го погледна настойчиво. — Изненадан съм, че такъв добър барман като теб е способен да дрънка толкова пред всеки глупак, който се случи да седи на бара.

Мъжът отри челото си с кърпата за почистване на плота.

— Това няма да се повтори, обещавам. — Лий кимна с глава и остави бармана да си отиде.

Когато мина покрай групата в другия край на бара, един от каубоите се опита да го заговори, но той само сведе глава и побърза да се махне, като се мушна през една скрита в дъното врата. Там сигурно се намираше стаята, където държаха различните бутилки с алкохол, реши Лий. Запомни местоположението й за всеки случай. И преди бе срещал мъже, които бяха същински божи кравички, но ако някой ги обидеше или пък се ядосаха за нещо, те бяха в състояние да изчакат някой друг да започне разправията, за да се включат в нея с оръжие в ръка. Не трябваше да подценява бармана.

Лий надигна халбата и отпи голяма глътка. Бирата беше много добра може би бе домашно приготвена или пък бе докарана чак от Бат. Прекрасна бира, при това добре изстудена. Отпи още веднъж, наслаждавайки се на удоволствието от чудесната, освежаваща течност. Като свърши чашата щеше да си поръча още една, дори две, в случай че срамежливият барман се върнеше на работното си място.

— Май това приятелче хубаво наплаши стария Бил.

Така си беше. Звучеше като първи акорд на валс. Лий го бе чувал много пъти през живота си. Допи бирата си на един дъх, като заедно с това хвърли поглед към огледалото. Никой от групата не бе мръднал още. Англичанинът седеше най-близо до него на около двадесет фута вляво от Лий. Каубоите бяха все така наредени в редица от другата страна на шефа си. Никой не си бе разчистил място за стрелба.

Значи още известно време просто щяха да си говорят.

— Този гражданин трябва да е голяма работа — намеси се още един от каубоите. — Нали той застреля пияния ирландец?

— Няма начин да не е бил пиян. Щото нашия симпатяга е специалист по сплашването на бармани.

Лий очакваше всеки момент някой от тях да стане от мястото си и да дойде да се заяжда с него по-отблизо. В това беше проблемът — не можеше просто да плати и да си тръгне, защото това би означавало да отложи разправията за неопределено време. От друга страна, не можеше да застреля на място нахалника или някой от приятелчетата му, понеже това би му докарало лоша слава в града. А Лий не желаеше да бъде смятан за невъздържан, безпощаден убиец. Никога повече.

Колко неприятно!

Англичанинът пое нещата в свои ръце.

— Стига толкова — нареди той на хората си. Имаше приятен глас с онзи оксфордски акцент, който бе типичен за богатите англичани на Запад. Звучеше възпитано и учтиво, но човек не можеше да не усети металните нотки в привидно мекия тенор. Сигурно много поколения прислужници бяха подскачали уплашено при звука на този глас.

Каубоите се подчиниха на заповедта. Никой не оспори нареждането, дори с една дума. Мистър Найджъл Ащън здраво държеше юздите на екипажа си, а това беше полезна информация.

Лий остави чашата си на масата и се обърна да си върви. Друг път щеше да си допие. Само да го оставеха на мира.

— Един момент, господине.

Нямаше защо да се обръща, за да разбере кой му говори.

Лий се извърна и застана лице в лице с англичанина, който бе вторачил в него стоманения си поглед, леко разкрачил крака за по-голяма упора.

— Да?

— Трябва да обсъдим нещо с вас, мистър Лий. Нали така се казвате?

— Така се казвам.

— Тогава значи трябва да обсъдим въпроса за убийството на четирима от моите хора.

Лий отново почувства да го облива същата вълна на облекчение, която бе почувствал у мисис Болтуит. Индия Ащън не беше разказала на брат си за случилото се в гората.

Вероятно именно заради това чувство Лий успя да се овладее.

— Убийство ли? Такова ли е според тукашния закон, Ащън? — нямаше намерение да се обръща с „мистър“ към арогантното копеле. Лицето на едрия мъж почервеня над оранжевата брада.

— Каквото и да е мнението на мистър Фипс, Лий, за мен вие и вашите главорези сте най-обикновени убийци.

Лий пое дълбоко въздух.

— Сега ме чуйте добре — каза той. — Вашите хора — при това единият от тях — добре известен на всички престъпник — при тези думи англичанинът присви очи — пресякоха незаконно границата на моите земи, нападнаха ранчото ми и откраднаха апалузките ми коне. Откараха животните до реката и щяха да успеят да ги прекарат от другата й страна, ако момчето, което работеше за мен, не ги бе проследило и задържало при брода. — Ащън понечи да каже нещо, но Лий не му даде възможност да го прекъсне. — И същият този Том Смол, този изпечен убиец, пречука едно петнадесетгодишно дете. Преряза му гърлото! — Лий се ядосваше все повече и повече; разказвайки за случилото се, той изживяваше всичко отново. — Дали съм убил хората ви ли? И още как! Трима застрелях, а един обесих. И цялата работа ми достави огромно удоволствие!

Лицето на едрия мъж вече бе огненочервено — почти се сливаше по цвят с брадата му.

— Господине — избухна той. — Вие сте долен лъжец. Ако моите хора изобщо са доближили конете ви, то това е било, за да проверят дали случайно между тях няма животни на мистър Алънсън. Неговото ранчо е само на тридесет мили от вашето и той също отглежда тази порода индиански коне.

Лий вече не бе ядосан. Ядът му беше преминал.

— Ащън, вие лъжете. Освен това сте страхливец. Изпратихте хората си да откраднат животните ми, като дори нямахте куража да вървите с тях. Вие сте един лъжец, страхливец и крадец.

Това трябваше да го накара да излезе извън равновесие.

Така и стана.

Ащън замръзна на място за момент. Лицето му побеля. Сигурно никой досега не му бе говорил така.

— Изпроси си го, устато копеле такова! — един от каубоите се отдели от бара. Ръката му беше на дръжката на пистолета. Бе много млад, почти момче, с изпито уморено лице и рядка, изрусяла от слънцето коса.

Лий не искаше да го убива.

— Остави, Франклин — каза Ащън, без да се обръща към него. — Това е моя работа — той изгледа Лий от главата до петите. — Чудя се какъв мъж сте без този револвер на кръста.

Това беше добре дошло за Лий. По-добре да се бият с голи ръце, вместо да трябва да стреля и да го убие.

— Имам достатъчно сили, за да те победя, англичанино.

— Е, това тепърва ще трябва да се види! — Ащън отиде до най-близката маса, съблече якето и колосаната си риза, хвърли ги върху нея и започна да навива ръкавите си нагоре. Изглеждаше доволен от развоя на нещата. — Ще се бием отзад — каза той на Лий. Голите му ръце бяха мускулести и космати — ковашки ръце. Лий бе чувал, че някои английски благородници отдават голямо значение на боя с юмруци и дори специално се обучават от професионалисти. Може и Ащън да е от тях: бе достатъчно мускулест за това.

— Няма ли да ми дадете пистолета си, мистър Лий?

Гласът дойде някъде отзад. Лий се обърна и видя ухиленото лице на Тод Фипс, който стоеше до вратата и го гледаше. Бе влязъл много тихо, без да вдигне и най-малкия шум. Лий отбеляза грешката си; не биваше да застава с гръб към вратата. Ако бе започнал престрелка с каубоите, Фипс щеше да го опушка на място.

Фипс протегна ръка и се захили. Явно всички бяха много доволни, че събитията взеха такъв обрат. Нямаше нищо чудно в това. Особено за Фипс — както и да завършеше боят, той не можеше да загуби: или надменният, големеещ се Найджъл Ащън щеше да изяде хубав тупаник, или пък новият фукльо щеше да бъде размазан от бой. И двата варианта задоволяваха Тод Фипс.

Лий откопча колана си и го подаде на помощник-шерифа.

— А ножа? — усмихна се още по-широко отпреди Фипс. Лий се наведе към ботуша си, извади ножа и му го подаде. — Не се притеснявай — каза Фипс, — сигурен съм, че ще видим една честна борба.

Лий обаче не бе толкова убеден, пък и вече не вярваше, че юмручният бой е толкова добра идея. Не че не можеше да победи Ащън. Това изобщо не го притесняваше. Бе се справял и с по-силни противници от него. Тревожеше го фактът, че е напълно обезоръжен. Обезоръжен срещу Ащън и хората му и още по-лошо — срещу Фипс.

Е, както и да е, той бе направил избора си, като предизвика англичанина. Сега трябваше да изиграе играта докрай.

Лий и хората на Ащън последваха широкия гръб на англичанина през задния изход на „Аркадия“. Без съмнение това бе един едър мъж и труден противник. Трябваше да удря бързо и силно и възможно най-скоро да го свали на земята. Като начало май щеше да е най-добре да го срита в капачката на коляното.

Сега каубоите се държаха съвсем приятелски с Лий — намигаха му и се побутваха един друг, докато образуваха широк кръг на задната, огряна от слънцето, прашна улица. Повечето от тях бяха млади момчета, с изключение на един — двама. Докато чакаха борбата да започне, те нервно пристъпяха от крак на крак и се хилеха. Боят между двама богати собственици не бе много често явление, дори може да се каже, че беше изключително събитие.

— Давайте, мистър Ащън! Смелете го от бой!

Лий съблече кожения си елек и го метна на един железен пилон. След това нави нагоре ръкавите си. Ащън вече го чакаше в центъра на кръга. Лий забеляза, че бе застанал така, че да не може слънцето да му свети в очите.

— Желая късмет — лицемерно му каза Фипс.

Когато влезе в кръга, Лий чу женски гласове над себе си. Погледна нагоре и видя, че няколко проститутки бяха излезли на балкона на втория етаж, за да гледат. Хилеха се нервно и не изпускаха от поглед тълпата от мъже на улицата и най-вече двете, облени от слънчева светлина, фигури на застаналите един срещу друг Ащън и Лий.

— Предполагам, че знаете правилата на маркиза та от Куинсбъри? — попита Ащън.

Лоша работа. Лий трябваше да предвиди, че Ащън ще се бие по джентълменски, което означаваше без ритници и непозволени удари.

Това не беше добре за Лий. Сега трябваше или да пледира за бой, в който всичко бе разрешено, или да се остави да бъде пребит по правилата. Нямаше нужда да се обръща, за да види, че Фипс се е захилил тържествуващо зад гърба му.

Нямаше път за отстъпление. Бе желал собствена земя и почтен живот — сега бе моментът да ги заслужи.

Лий кимна:

— Ще се бием по правилата на Куинсбъри.

Почти веднага той чу Фипс да крещи „Начало“. Ащън веднага го атакува с прав и след него десен удар. За толкова едър мъж бе много бърз.

Уцели Лий в устата и го просна на земята.