Азаря Фархи
Пет дни на Луната (3)

III. На път

Сигнал… Ракетата се засили по релсите и започна да изкачва връх Мальовица. След като набра скорост, междупланетният кораб „ЛИ–7“ с невиждана бързина напусна високия връх в източна посока. Мощни взривове, напомнящи артилерийска канонада, оглушиха изпращачите. „ЛИ–7“ вече се движеше със свръхзвукова скорост.

Най-сетне след многогодишни търсения, след упорита и непрекъсната работа на много поколения учени от целия свят започна да се осъществява мечтата на човечеството — човешки крак да стъпи на друго небесно тяло.

В космическия кораб е тихо. Чува се само слабото тиктакане на уредите. Изолацията не позволява да се чуе шумът на машините. Автоматически се включва и последният мотор, „ЛИ–7“ увеличава скоростта си и се движи вече с 11.1 километра в секунда. Още малко и корабът ще навлезе в междузвездното пространство. Остър звън!… Ракетата е навлязла в космоса.

Неподвижно до стената, облечени в големи скафандри, пълни с течност, са застанали хората. Това облекло, направено от здрав и лек метал и снабдено с малък радиопредавател и приемник, придава на хората фантастичен вид.

— Като че е време да излизаме — обади се професорът. — Може да съблечем скафандрите. Но къде ли е това дяволско копче за течността — и той започна с пръсти да опипва пояса на странната си металическа дреха. — Ето го, проклетото!… — И Медведев натисна малката пластинка. След това натисна и съседното копче. Скафандърът се разтвори и от него излезе ръководителят на междупланетната експедиция.

Един след друг съблякоха скафандрите Иванов, Занкина и Веселинов. Но още при първата стъпка пътешествениците се сблъскаха и полетяха в различни посоки.

— Хванете се за държалките — спокойно каза щурманът, който пръв се опомни и успя да се хване за добре прикованото кресло, което беше до него. — Изглежда забравихме, че сме в космоса и че вече нямаме тежест — усмихна се той.

Медведев и Занкина бързо се хванаха — лекарката за една от държалките при стената на кораба, а професорът — за скафандъра, който току-що бе съблякъл.

Геологът обаче полетя назад, тръшна се с гръб в стената, полетя напред, опита се да достигне една държалка на тавана на кораба, но не успя. От направеното усилие той се вдигна нагоре, чукна главата си о тавана и полетя на пода, където най-сетне се залови за една от държалките при стената.

— Така ви се пада — смеейки се, го порица професорът. — Вие бяхте най-нередовен в упражненията, които водехме за живота без тежест. Имате късмет. Целият кораб и предметите в него са облицовани с тази мека пореста материя. Иначе и доктор Занкина нямаше да ви помогне срещу синините.

— Виноват, другарю началник!… При следващото пътешествие ще се упражнявам двойно повече — на свой ред се засмя Веселинов. — Вие знаете, виновен е моят ненаситен професор. Свободна минута не ми остава, дори и да харесам някое момиче — той отново се усмихна и погледна към Занкина.

— Не се оправдавай с професор Стоилов — намеси се Иванов, — да не мислиш, че не знаем къде си губеше времето! Вместо на тренировки за живота без тежест висеше край скалите при Лакатник. Мен ако питаш, бих те оставил на земята на някоя скала, но ме е страх от твоя професор. Той би вдигнал такъв скандал, дето не сме те взели, че не бих си намерил място на земята!… А ти се оплакваш от него!… Засрами се!… — шеговито го порица щурманът.

За краткото време, през което работиха заедно по подготовката на експедицията, инженерът и геологът се сближиха и станаха добри приятели. Щурманът харесваше този снажен младеж, който по-скоро приличаше на спортист, отколкото на научен работник. Само очилата, които прикриваха неговите пъстри очи, издаваха, че геологът усилено се занимава с умствена работа. Весел и жизнерадостен по характер, той обичаше хората и се радваше на света. Но най-много Веселинов обичаше планината. Негова страст беше изкачването по високите върхове, което вършеше с голямо удоволствие по време на геоложки проучвания. Преди две години младежът стана майстор на спорта по алпинизъм. Добре се развиваше и като научен работник. Неговият професор бе много взискателен и не му прощаваше никакво опущение. Благодарение на тази помощ, която геологът получаваше ежедневно от професор Стоилов, той не се отпускаше. Младежът искрено уважаваше и обичаше професора си, но често във форма на шега се оплакваше от неговата взискателност.

— Трябваше да ме оставите! Нямаше сега да се мъча като грешен — шеговито отговори геологът на закачките на щурмана, усмихна се, смигна на инженера, като че искаше да му каже да не говори по този въпрос, и отпусна едната си ръка от държалката. Сетне направи крачка към креслото, което се намираше до него, отпусна другата си ръка, хвана се за облегалото, седна и се превърза с гумен колан. — Сега вече съм добре… — продължи той. — Така може да стигна не само до Луната, но да отида и на Марс.

— Брей, че се засилихте — звънливо се засмя лекарката, която го гледаше с интерес. — Ще трябва да ви предадем няколко урока за живота без тежест, иначе ще прекарате цялото пътешествие в креслото. Но да преминем към работа. Моля, другарю Медведев, подайте си ръката. Интересува ме пулсът ви. — И тя пое ръката на професора, на която постави малък пулсомер.

— Как се чувствувате? — запита го тя. — Вашето сърце най-много ме плаши.

— Сега, след като загубихме тежестта, се чувствувам добре — каза ученият, като се усмихна. — Но при тръгването почувствувах такава тежест и такова усилено биене на сърцето, че в първия момент помислих, че ще се пръсне.

Лекарката го погледна съсредоточено. В зелените й очи не остана и следа от нейната закачливост. Пулсомерът сочеше за напрегната работа на сърцето.

— Като се поосвободим малко, ще трябва да премерим кръвното налягане — добави тя. — Но нека видим как се е отразило излитането на останалите. А вие как се чувствувате? — обърна се медичката към щурмана и геолога.

— Вече много по-добре — избърза да се обади геологът, като гледаше закачливо младото момиче. — Но и с мен се случи нещо подобно.

— Трябва да призная, макар че от години летя със скоростни самолети на големи височини, че и аз се почувствувах зле — каза Иванов. — Необходимо е да помислим за някои допълнителни подобрения на скафандрите.

— И аз така мисля. Ако внесем още някои подобрения в тях, по-леко ще се пътува — отвърна Занкина. — Още докато бях в скафандъра, ми дойде една идея. Какво ще кажете, ако под скафандрите се подложат здрави пружини. Тогава сигурно ще се облекчи още малко напрежението при излитането.

— Трябва да се помисли повече — каза професорът. — Сега няма да разрешим въпроса. Я по-добре да се заловим за работа, че тя нас чака. Вие, Иванов, съобщете на академиите в Москва и София, че сме навлезли в междупланетното пространство. Проверете и посоката, в която се движим. А вие, Занкина, следете за измененията в температурите. Вас, другарю Веселинов, ще ви прикрепим към кинокамерите и без това не умеете да се движите както трябва. На всеки три часа трябва да ги зареждате. Аз пък ще поработя в обсерваторията.

— Не е ли по-добре — обади се щурманът — другарката Занкина, като домакин на експедицията, да провери състоянието на нашите запаси от течности. Възможно е въпреки всички предварителни мерки, които взехме, от силния тласък при излитането да изтече нещо. Нека Веселинов да следи измененията в температурите. И без това кинокамерите трябва да се зареждат на три часа. Освен това ще му се даде възможност да се поупражни да ходи без тежест — каза Иванов и смигна на геолога.

— Правилно забелязахте — каза професорът. — Нека така да бъде! Може да започнем работа!…

Щурманът се отправи към кабината за управление и седна до радиотелеграфния апарат, откъдето започна да търси връзка със Земята. След няколко минути той се свърза с Московската академия на науките.

Занкина усилено работеше в склада. Най-напред тя провери резервоарите с кислород. Апаратурата сочеше, че и двата резервоара са в ред. Тласъкът не беше ги повредил. Обаче странно впечатление й направи, че въздухът в склада е много богат на кислород. Освен това миришеше и на някаква миризма, която й напомняше на болница. Тя отново погледна към резервоарите. Кислородомерите сочеха, че газът изтича правилно. „Дали пък не е станало нещо с аптеката?“ — премина като ток мисъл през главата й. Тя направи крачка напред. Почувствува голяма умора. Спеше й се. Потърка очите и се опита да продължи работата, като си наложи цялата воля. Но нищо не помогна. Въпреки волята си тя заспа, като се просна край вратата.

Застанал до една кинокамера, Веселинов си тананикаше една ария от „Севилския бръснар“ и внимателно зареждаше фотоуреда. Въпреки злополучното ходене из кораба той беше в отлично настроение. Затова спомагаше и хубавият свеж въздух, който внезапно започна да прониква през открехнатата врата на склада.

„Прекрасно работи вентилационната уредба — помисли той, — истински озон. Но на какво ли мирише, като че на хирургия!…“

Той зареди фотокамерата, седна на едно кресло, върза се с колана и се протегна. Пак почувствува някакъв лек, странен мирис. Погледна с премрежени очи към термометрите, но нищо не видя. Той вече спеше.

След като предаде радиограмата и провери пътепоказателя, Иванов се отправи към кабината на професора. Той почука на вратата и като получи отговор, влезе.

Застанал в специално уредената за астрономически наблюдения кабина, Медведев внимателно гледаше през един телескоп. От време на време той сваляше очи от окуляра и записваше нещо в една тетрадка, която беше здраво закрепена на работната му маса.

Професорът вдигна очи и погледна въпросително инженера, който стоеше прав до вратата, като се стараеше да не го смущава.

— Всичко е в ред — отвърна на погледа му Иванов. — Предадох радиограмата. Имаме много поздрави от Москва и София. Проверих и посоката, в която се движим. Точно по маршрута. Апаратите за управление от излитането досега са действували безупречно. След като навлязохме в междупланетното пространство, моторите са спрели автоматически — докладва на началника си щурманът.

— Не може да бъде! — не се сдържа професорът. — Нещо не е в ред. Или моят далекоскоп е повреден, или пътепоказателят сочи грешна посока. Като наблюдавам лунния сърп, той си остава непроменен. Големината му продължава да е една и съща. А би трябвало дискът постоянно да расте. Например морето на дъждовете трябва да е много по-голямо от това, което виждам през уреда!…

— Невъзможно! — противопостави се Иванов. — Лично присъствувах, когато проверяваха пътепоказателя в института. Нима е възможно да се повреди при монтирането му на кораба? Не допускам? — отговори той на въпроса си.

— Елате да видите — покани го Медведев. — Някой от уредите греши!

Инженерът отиде при далекоскопа и погледна през него. Лунният диск беше твърде малък.

— Прав сте — каза замислено той, като барабанеше с пръсти по бюрото на Медведев, навик, добит още през ученическите години и по който неговите съученици познаваха, че усилено мисли за нещо. — Единият от уредите греши.

— Трябва да ги проверим! — каза професорът. — Заемете се веднага с пътепоказателя. Него по-лесно може да проверим, тъй като специалисти по далекоскопи нямаме. Вероятно известно време ще пътуваме, без да знаем точно в каква посока се движим. Но друг избор нямаме.

— Не е необходимо — каза щурманът. — Аз имам резервен пътепоказател. Ще ви призная едно нарушение, другарю началник — смутено измърмори щурманът, като виновно гледаше пода. — Взех повече резервни части, отколкото се полагаха. За това ме помоли моят най-добър приятел — майор Гранитов от МВР в София. Той така настоя, че аз не можех да му откажа. Не ви казах, защото ме беше страх, че ще наредите да ги сваля.

— И бих ви наредил! — сърдито го погледна професорът. — Без мое знание на кораба нищо не трябваше да се внася. Необходима е дисциплина, другарю щурман. Но след като вече сте взели, ще използуваме резервния пътепоказател. Втори път повторно нарушение да не се повтаря, защото ще ви накажа!…

— Разбрано, другарю началник на експедицията — отрапортува по военному инженерът. — Критиката е правилна.

— А сега — продължи по-меко професорът — вземете в помощ Веселинов и на работа. Впрочем не е лошо да видя и аз какви са температурните разлики.

Двамата излязоха от обсерваторията и се отправиха към дневната кабина.

Какво беше тяхното учудване, когато видяха, че Веселинов спи.

— Не ви ли се спи и на вас? — запита началника си инженерът и с цели гърди вдъхна от пребогатия на кислород въздух.

— Да, спи ми се — заоглежда се учудено професорът. — Странно.

Но Иванов вече не го чуваше. Той спеше на пода, където бавно се свлече. Медведев направи крачка към него, но го налегна толкова силна дрямка, че и той бавно се просна и заспа.

Екипажът на „ЛИ–7“ заспа дълбок сън.