Азаря Фархи
Пет дни на Луната (13)

XIII. Последната схватка

Най-напред Колев усети тъпа болка в главата. С мъка отвори очи. Намираше се в някаква стая. Точно пред себе си видя на стената портрета на възрастен мъж, облечен в старовремско облекло. Взря се по-внимателно и разбра, че това е портретът на видния физик Фарадей. Опита се да се изправи. Не му се удаде. Ръцете и краката му бяха здраво свързани.

„Вързали са ме“ — помисли разузнавачи. Дошъл вече напълно в съзнание, той обгърна с поглед помещението, в което се намираше. Това бе голяма стая, навярно гостна. Мека луминесцентна светлина я осветяваше. Големи кадифени завеси закриваха прозореца. На стената, която можеше да вижда от кушетката, на която лежеше, видя, че до Фарадей, от двете му страни са окачени портретите на Ломоносов и Ползунов.

„Сигурно е гостната на вилата“ — реши веднага офицерът. Той отново се опита да се изправи, но веднага се строполи на кушетката.

— Добър вечер, другарю капитан! — язвително го поздрави Берлие, който влезе тихо в стаята, откъм гърба на офицера. — Как се чувствувате?… Не ви ли боли малко главата? — продължи със същия тон той. — Нашият Вили се попрестара малко… Ние му се карахме… Че може ли така да се посрещат гости!…

Дружен смях на още двама души посрещна закачките на журналиста.

„Прегледали са ми документите“ — каза си Колев.

— Както виждам, не ви е осакатил — продължи той, — макар и да е голям специалист в тези неща. Но вие много ни трябвате и ние му заръчахме да се отнесе внимателно. Трябва да отговорите на няколко въпроса!

— Побързай, Берлие! — каза заповеднически на английски единият от мъжете и спря словоизлиянието на кореспондента. — Нямаме много време. Професорът и Пацев трябва вече да дойдат. Закъсняха!… Ще почакаме още малко. Ако не дойдат до половин час, ще излетим сами!…

— Вижте какво, Колев — започна с променен тон той. — От вашите отговори зависи какво отношение ще имаме и ние към вас. Надявам се, че сте разумен човек и ще отговорите на въпросите, които ни интересуват. Тогава ние ще си заминем и вас никой няма да докосне с пръст. Ако пък не, имаме и други средства — каза той и погледна злокобно офицера.

— В твърде неудобно положение за разговор съм! — отговори разузнавачът и посочи с поглед свързаните си ръце и крака.

Французинът размени поглед с високия мъж. Сетне се обърна към третия:

— Отключи белезниците — нареди той. — Нашият Вили е страшно недосетлив. Разбира се, че разговорът ни трябва да се проведе в съответна обстановка. Но да ви предупредя — продължи той и отново погледна остро изправилия се офицер, който разтъркваше китките на ръцете си. — Не правете глупости. Куршумите на нашите пистолети ще ви намерят. Всички до един имаме отличие за стрелба. Желаете ли цигара? — предложи златната си табакера той.

Разузнавачът взе цигара, запали я от предложената му от високия мъж запалка, вдъхна дълбоко от дима и зачака.

— Кажете — обърна се високият мъж към него, — какво търсеше майор Гранитов в института и защо непрекъснато ходите по петите на Берлие? Какви данни имате?

Колев разбра, че по петите на диверсантите не е само той. „Трябва да печеля време — помисли той. — Всяка минута може да се окаже решителна за залавянето им.“

— Преди да отговоря на въпроса — започна капитанът, — бих искал да зная по какъв начин господин Берлие разбра, че съм по следите му?

— Много просто — отвърна презрително журналистът. — И слепият може да разбере, че е следен. Най-напред при пристигането разбрах, че някой е ровил в куфара ми. След това вече беше лесно. Няколко пъти ви видях в ресторанта на хотела. А когато излязох от хеликоптера, се скрих в гората и гледах дали някой не е пътувал с мен. Тогава ви видях.

— Мога да се закълна — заяви разузнавачът обидено, — че всичко оставих в куфара, където си беше.

— Да — засмя се французинът. — Само че не забелязахте, че краищата на яката на една от ризите, без да искате, леко сте притиснали с друго бельо.

— Умно!… — каза Колев и като че на себе си продължи: — Ако може още един въпрос. По какъв начин предавахте с флейтата? Радиопредавателят е твърде слаб, вероятно с район на действие до десет километра.

— Точно така! Една любителска станция препредаваше — обясни журналистът. — Доволен ли сте? Вероятно!… А сега обяснете ни: какво има предвид Гранитов, та така упорито следи института.

— Не зная. Трябва да запитате него — отвърна разузнавачът и се усмихна.

— А, така ли? — злобно изръмжа Берлие, обърна се към шефа си, и му каза нещо на английски. След това даде знак на едрия мъж, когото наричаше Вили.

Но високият, облечен спортно мъж погледна часовника си и спря Вили с ръка.

— Оставете! — каза той. — Минаха повече от два часа. Професорът може и да не дойде вече — обезпокоен каза той. — Не ни губи повече времето, Берлие!… Достатъчно познавам тези комунисти от разузнаването. Нищо няма да каже. Ликвидирай го, Вили, и да вървим, че онази хрътка всеки момент може да пристигне.

Вили се приближи до разузнавача, извади пистолета си и се примери в главата му.

Пистолетен гърмеж екна в стаята.

Колев, който беше затворил очи и очакваше всеки момент да получи куршум, след изстрела с изненада разбра, че не е засегнат никъде. Отвори очи и видя как пистолетът на шпионина падна на килима.

— Никой да не мърда!… Горе ръцете! — чу се гласът на Гранитов. — Навреме пристигнахме! — каза той на офицера, който стоеше до него с изваден пистолет.

Един по един от вратата излязоха арестуваните. Със здраво сковани в белезници ръце те се отправиха към колата, която ги чакаше пред входа на вилата. Агент 303 и неговата банда бяха обезвредени.