Азаря Фархи
Пет дни на Луната (12)

XII. Нови изпитания

Повече от четири земни денонощия пътешествениците с малки прекъсвания за храна и почивка работиха усилено. Наближаваше време за тръгване. Всички гледаха да приключат навреме изследванията си.

Седнала при първата сонда в подножието на планината, Занкина класираше минералите. През две минути сондата изхвърляше проби от пластовете, през които минаваше. Изготвена по специална конструкция за лунните условия, тя работеше автоматически и спираше, след като достигаше определена дълбочина. Атомна батерия я подхранваше с енергия. Съоръжението имаше голяма пробивна сила и бързо достигаше големи дълбочини, дори и при най-твърдите скали и минерали.

След като отдели пробите, които трябваше да вземе на всъдехода, девойката погледна часовника си.

„Изминали са вече четири часа — помисли тя. — Трябва вече да е тук. Дали не се е случило някакво нещастие?“ — И внезапно, като хваната в някаква простъпка, девойката се изчерви. — „Твърде много се занимавам с Веселинов — помисли си тя. — Изглежда, че ме интересува не само като спътник. Не!… Положително бих се обезпокоила и за останалите другари — противопостави се на себе си тя. — Но защо още го няма?! Сигурно ме чака при втората сонда“.

С помощта на транспортната лента младото момиче пренесе минералите. Сетне затвори всъдехода и го насочи към планината при втората сонда.

„И тук го няма — разтревожи се тя. — Пък може да е открил нещо интересно. И аз на негово място не бих се върнала“ — отново се зауспокоява тя.

Успокоена от тези мисли, тя започна да работи край втората сонда. Тук попадна на някакъв непознат минерал. За него нито беше чела, нито знаеше нещо.

„Ех, да беше тук Веселинов — със съжаление мислеше тя, — нямаше сега да се лутам. Но къде ли още се бави?“

Тя отново погледна часовника си. Геологът беше закъснял повече от пет часа. Избра вълната, на която беше настроена неговата радиоприемателна станция, и даде сигнал за повикване.

Отговор не последва.

Силно обезпокоено, младото момиче отправи последователно няколко повиквания. Веселинов мълчеше. Вече разтревожена, Занкина избра вълната на кораба, съобщи за изчезването на геолога и тръгна да го търси. В нейна помощ се отправи с малкия всъдеход и инженер Иванов.

* * *

След като се раздели с лекарката, Веселинов пое към кратера Медведев. Той се бе натоварил с доста багаж и при земни условия трудно би могъл да пренесе този товар, който сега мъкнеше без големи усилия. Със себе си той носеше автоматична кинокамера със собствено осветление и макара с тънко, леко, но много здраво въже. С него геологът смяташе да свали киноапаратурата на голяма дълбочина. Веселинов вървеше бодро нагоре, като оставяше дълбоки следи подир себе си. Неговият опит на алпинист, който е обходил почти всички планини в родината, му помагаше да се движи по-бързо. Застиналата лава, обсипала целия склон до върха, му позволи удобно да се изкачи до кратера. За около половин час той стигна върха.

Размерите на кратера на вулкана бяха огромни в сравнение с тези, с които бе запознат на нашата планета. А върхът Медведев представляваше обикновен лунен кратер. Неговата дължина се губеше някъде в далечината. Тъмна дупка закриваше от погледа дълбините на вулкана.

„Камерата ще разкрие тайната“ — каза си геологът и започна да търси подходящо място за закрепване на макарата с въжето.

Като не намери удобно място на повърхността, той внимателно започна да слиза. На три метра от себе си видя подходяща издатина. Здраво закрепи макарата, настрои автомати и бавно започна за спуска апаратурата в кратера. Но едва успя да я пусне на около десетина метра, и фотокамерата спря да работи.

— По дяволите — изруга геологът. — Закачила се е някъде. — Ядосан, като се придържаше внимателно за въжето, започна да слиза надолу.

Като забеляза една издатина, той стъпи леко на нея и дръпна апарата. От усилието апаратът се откъсна и заслиза надолу, но едновременно в кратера полетя и издаденият камък, на който бе стъпил. Той изпусна въжето и полетя към дъното.

* * *

Когато дойде в съзнание, най-напред Веселинов видя надвесената над него лекарка, която го гледаше нежно.

— Как сте? — запита го тя.

— Благодаря, вече по-добре. Само че се чувствувам твърде слаб. Но къде се намирам? — запита той, като обгърна с поглед светлото и просторно помещение, съоръжено с най-разнообразни уреди, в което се намираше.

— На нашата лунна станция — отвърна с гордост щурманът. — Оздравявайте, че след два часа тръгваме.

— Нашите проучвания не са завършени — възпротиви се болният. — Или може би вие сте приключили с тях? — обърна се той към Занкина. — Прибрахте ли фотокамерата? Проверихте ли дълбочината на кратера, намерихте ли следи от атмосфера? Взехте ли проби от сондите?…

— Всичко е наред. Планът е изпълнен. Само не се вълнувайте… Като се подобри положението ви, ще видите всичко. За да ви уверя, мога само да ви кажа, че всички уреди са прибрани и са в склада на станцията. Минералите са класирани и подредени. Имаме такъв материал, който ще постави начало на нова наука — лунна геология, както вие няколкократно сте споменавали пред…

— Та… та, та, та… — се чу повикването на апарата.

— Предаване от Земята… — каза Иванов. — Моля за тишина.

Погледите на всички се обърнаха към приемника. Щурманът наложи слушалките и даде знак. Последва дълга поредица от морзови знаци.

След като прие съобщението, той го прочете няколко пъти, замисли се и каза:

— Нищо не разбирам. Това е някакво шифровано съобщение. Но този шифър не ми е познат.

— Може би е у професора — подхвърли лекарката.

— Възможно — отвърна той. — Трябва да го извикаме.

Не стана нужда да се търси Медведев, защото тъкмо в този момент той влезе, внимателно свали скафандъра си и го закачи.

— Здравейте — поздрави той. — Как е нашият болен? Охо, вие вече сте в съзнание — обърна се Медведев към геолога. — Радвам се, че всичко свърши благополучно… За живота си трябва да благодарите на здравия скафандър, на ниската площадка, на която паднахте, и на Занкина. Ако тя не беше ви извадила и пренесла на всъдехода, ние щяхме да закъснеем. Скафандърът ви изпускаше малко въздух от удара и вие бавно се задушавахте.

Геологът с благодарност погледна младото момиче и посегна да хване ръката й. Смутената лекарка се изчерви и като видя, че всички я гледат, отдръпва ръката си.

За да отклони вниманието от това неудобно положение, Иванов се обърна към професора:

— Получихме шифрована телеграма от Земята. Обаче шифърът ми е неизвестен. Не е ли предаден на вас друг поверителен шифър?

— Поверителен шифър ли? Да!… За него ме предупредиха, че ще го използуват само при екстрени случаи… Спомних си, че го сложих на сигурно място. Къде точно, не мога да се сетя… — и той бързо, по навик, започна да тършува из всичките си джобове. Сетне застана неподвижен за момент и като че осенен за момент от някаква мисъл, продължи: — Сигурно е в касетката ми на кораба. — И бързо се отправи към изхода, като посегна към дръжката на вратата.

— За момент, другарю Медведев — спря го лекарката. — Няма ли да облечете скафандър?

— А, да — отвърна професорът и откачи скафандъра си от закачалката. — Забравих, че сме на Луната — смутено се засмя той, облече се и бързо излезе навън.

— Много е разсеян — каза Иванов. — Човек трябва да се грижи постоянно за него. Иначе може да се случи нещастие.

Внезапно лекарката, която стоеше замислена, радостно извика:

— Зная къде е!… Преди да заминем от Москва, го видях, че иска да зашие някакъв вътрешен джоб на работната си дреха. Той така несръчно шиеше, че аз взех дрехата му и направих искания джоб. Тогава той под секрет ми съобщи, че иска да постави в него някакви тайни документи. Сигурно и шифъра е сложил там!…

Едва казала тези думи, и в стаята влезе бавно професорът, съблече скафандъра си и отчаяно съобщи:

— В касетката го няма. Сигурно съм го изгубил!…

— Проверихте ли в джоба, който ви заших в обсерваторията? — запита го лекарката.

— Не — отвърна ученият и бързо опипа с ръка мястото, където трябваше да бъде джобът. — Има нещо — каза той, разкопча дрехата си, отвори ципа и бързо пъхна ръката си в него. — Ето го — радостно съобщи Медведев и подаде малка книжка на инженера.

Иванов съсредоточено започна работа. От време на време бавно прелистваше книжката и събираше някакви цифри. След като завърши и последния сбор, на малък лист написа съобщението и зачете:

„До междупланетния кораб «ЛИ–7»

Важно съобщение

Изменете маршрута на връщането. Мощна капиталистическа фирма е подготвила сблъскване на кораба с изкуствен спътник. Бъдете бдителни!

Москва

Академия на науките“

— Подлеци! — възмутено промълви професорът. — Готови са да унищожат и най-благородните прояви на човечеството. Въпреки тях ние ще се върнем. Правдата ще победи!… А сега на път към родната планета!…