Виктор Сапарин
Изчезването на инженер Бобров (6)

Станцията — система Бобров

От върха на язовирната стена, по която се движеше колата, Зоя виждаше сините води на водохранилището, оградени в рамки от розов камък, и на хоризонта се очертаваше тъмна гора. В епохата на големите трудови усилия съветските хора се научиха да строят здраво и красиво. Красотата стана едно от най-важните изисквания за всеки строеж. След като инженерите завършваха всички изчисления, явяваше се художникът и помагаше на конструкторите да облекат своите формули в хармонични форми. Планът на завода не бе утвърждаван, докато художественият съвет не решеше, че в предложения план новият строеж сполучливо хармонира с околния пейзаж.

Опушените тухлени ковчези, мрачните дълги постройки, със замърсени и изпотрошени стъкла, отдавна са погребани в безвъзвратното минало. Те са запазени само тук-таме заедно със старите схлупени къщурки, като музейни паметници, жива илюстрация на историята: ето при какви условия са живели и работили трудещите се преди Великата Октомврийска революция.

А наоколо се издигат светли нови постройки, с прости, но благородни форми. „За народа — се носи крилатия израз — всичко най-хубаво“. „Мястото на труда — казва друга пословица — е място на творчество“. „Човекът е творец — твърди трета поговорка, — само творческият труд носи радост.“

Да, това бе епоха на невиждан творчески размах.

Зоя си спомни всичко това понеже една вечер чете някаква статия относно планът за следващите 10–15 години. Наистина, откриваха се главозамайващи перспективи. Но в живота всичко това ще бъде още по-красиво и по-интересно, в сравнение с разказаното в тази безспорно талантливо написана статия, мислеше си Зоя. Не е лесно да е описва бъдещото, когато и за настоящето често липсват думи. Благороден е трудът на журналиста, и не случайно очерците върху първата петилетка влязоха в христоматиите и дори в учебниците по история, но само журналистите знаят, колко трудно е да се подберат измежду 200 000 — тези думи, които съдържа руския език, такива, които биха предали точно мисълта и чувствата на автора. А нали от сега издаваните книги и списания, от колоните на днешните вестници, от изказванията на съвременниците, бъдещите поколения ще съдят за нашите велики дни? Труден и отговорен е трудът на журналиста. Така разсъждаваше Зоя.

Колата премина баража. Изчезна чувството, че стихията внезапно е разменила местата: отляво се простираше езерото, издигнато толкова високо, че хоризонтът се губеше в облаците, отдясно — пропаст, образувана от стръмна, почти отвесна стена, бяла постройка далече, долу, и безкрайни нивя и гори до самия хоризонт. Чувство, замайване — прилично на онова, което летецът изпитва, когато самолета преди кацването се наклонява. За водача на автомобилна кола това, напротив, е чувство за откъсване от обикновената и спокойна земя. Струва ти се, че ей-сега мостът ще се измъкне изпод колелата на автомобила и ще увиснеш във въздуха над реката, която шумно изтича през придънните отвори.

По стръмното серпантинно шосе, ловко маневрирайки покрай гранитните парапети, Зоя отправи колата към постройката на станцията.

Високи прозорци, започващи почти от земята, снабдени с художествено украсени решетки, ъгловати колони по ъглите, подпиращи плосък покрив с украсени корнизи, водоскок сред квадратна площадка до самата станция — гранитен блок и върху него тритони, изхвърлящи водни струи. А наоколо никаква жива душа…

Като остави колата край цветната леха, близо до водоскока, Зоя се запъти към постройката, като търсеше с очи врата с надпис „Дежурен инженер“, „вход“ или нещо подобно. Трябваше да обиколи станцията от трите страни. Четвъртата стена беше недостъпна: огромните бетонни тръби, през които протичаше водата, бяха сякаш врязани в белия куб на зданието.

Никаква следа от служебен вход. Оставаше голямата врата, която, както предполагаше отначало Зоя, служеше повече за декорация. Високата двойна врата, достигаше до самия корниз, чиито две половини бяха закръглени на горния край, и изглеждаше да е направена от метал и цветно стъкло. Тази врата навярно е била отворена, когато през нея са били внесени в зданието машините — турбини и генератори, и следния път ще се отвори, когато настъпи времето да се сменят или да се ремонтират изхабените машини.

Едва ли инженерите и техниците, работниците и чистачите — изобщо, хората, които работят в станцията, се ползуват от този вход постоянно? Не е ли това твърде разточително, дори ако тази великолепна врата се привежда в действие само с натискането на някакъв бутон?

Но, разбира се! Как не се досети веднага! Щом инженер Бобров има нещо общо тук, значи би трябвало да има бутон. Трябва да се открие този бутон, да се натисне, веднага, като дяволче из сандъчето на фокусника, ще се покаже дежурният инженер или най-малко, ще се чуе неговия глас.

Зоя се приближи до парадния вход. Бутонът би трябвало да се намира някъде наблизо. Бобров, естествено, би избрал такова място за него, че да се забелязва изведнъж. Но вместо звънец Зоя видя огромен катинар, който свързваше твърде красноречиво двете масивни ковани халки на вратата. Това старомодно приспособление сякаш искаше да подчертае, че вратата се отваря твърде рядко. Наистина не би било много удобно, всекидневно, идвайки на работа да отваряш врата с килограмов ключ!

Зоя наблюдаваше катинара с недоумение. Как са влезли вътре участниците в съвещанието? То вече (Зоя погледна ръчния си часовник) е започнало преди една минута.

Доближавайки се до ниския прозорец, Зоя прилепи длани отстрани на лицето си и погледна през стъклото. Залата с двойни прозорци бе празна, ако не се смятат трите огромни машини, чиито отвесни цилиндри се въртяха с бясна скорост. По едно време на Зоя се стори, че те не се въртят, но че това са неподвижни блестящи колони, тъй като не се чуваше никакъв шум, не се усещаше ни най-малко да потреперва постройката. Идеално излъсканите бели и жълти кахлови плочки на пода хладно блестяха.

Тук тя нямаше какво да дири. Обръщайки се Зоя забеляза един милиционер, който без да бърза се приближаваше към нея. Явно, неговото внимание бе привлечено от тази девойка-туристка, която вече петнадесет минути разглеждаше станцията.

— Харесва ли ви? — попита той вежливо, докосвайки с ръка козирката на белия си шлем. Той огледа Зоя, колата й, след това пак отправи поглед към нея и продължи: — Забележителна постройка. А вие разгледахте ли панорамата от моста? Горе има специална площадка за туристи.

— Кажете ми къде ще намеря дежурния инженер? — го прекъсна Зоя. — Много ми е необходим. Аз… — и тя подаде на милиционера журналистическата си карта.

— Дежурният — любезно отговори милиционерът, като й връщаше картата — не е тук. Той се намира в Черемше. На шестнадесет километра оттук. Ще карате ето по този път, засаден отстрани със сини ели. Покрай пътя ще забележите другата станция — тя също е твърде красива.