Виктор Сапарин
Изчезването на инженер Бобров (2)

Интересната задача

Влакът почти безшумно се носеше напред.

Зоя Виноградова се облегна на гърба на седалката, излагайки на въздушното течение лицето си. Ветрецът идваше някъде от тавана на вагона, на леки струи облъхваше всички седалки и изчезваше в решетъчните отвори на пода. Прозорците бяха добре затворени. Ни прах, нито задушно.

Да, ето така живееш, работиш и не забелязваш, как постепенно се оказваш в бъдещето.

Колко години изминаха, а парният излетен влак, димящ на спирките, изглежда вече анахронизъм — нещо подобно на конски трамвай.

А светещата във височината точка — движеща се искрица в гълъбовото небе, която оставя бяла следа — това е огромна метална ракета, която отнася във Владивосток бързите пощенски пратки и току що излезлите броеве на списанията. Довечера те ще пристигнат на местоназначението си.

А вестниците? Централните вестници изобщо повече не се доставят в далечните градове по пощата. Зоя, слава богу, добре познава този въпрос. Изображението на току що свързаните вестници — страница по страница — се предава чрез билдапарата от печатницата в Москва по всички краища на страната и се приема от местните печатници, където уреди-автомати веднага отливат стереотипни — точни копия на московските. „Правда“ се печата едновременно в петдесет града, и новият брой се чете в деня на излизането му по цялата страна. Смешно е да се четат в старите броеве оплакванията на читателите за закъснението на вестниците.

Мислейки върху всичко това, Зоя разсеяно поглеждаше през прозореца. Има мигове, когато ти се поисква да си дадеш сметка за протеклия живот. Подобни мигове на размисъл те спохождат понякога съвсем неочаквано: на заседанието, за което трябва да напишеш протокол, при случайно пробуждане посред нощ или пък във влака, както сега, когато в монотонното тракане на колелетата миналото се разгъва пред съзнанието като мислена кинолента.

… Войната… Зоя е тринадесетгодишна ученичка. На нейните плещи легна грижата за домакинството, за по-малките братчета. Майка й постъпи на работа в оръжейния завод. „Може би и за нашия татко“, казваше тя, когато вечер, уморена, преди вечерята с тих глас съобщаваше колко снарядни пръстена е с приготвила през деня.

Но ето че суровото изпитание, на което бе подхвърлена родината, завърши.

Баща й се завърна със златната нашивка за ранени и с три медала, и постъпи на работа в същия завод, където през време на войната работеше майка й. Сега там изработваха селскостопански машини. И майка й също остана в завода. По-големият й брат постъпи в занаятчийското училище.

Веднъж баща й донесе вкъщи модел на самоходен комбайн, който той конструирал заедно с други инженери от завода. Комбайнът, изпускайки бензинени пари, ходеше по масата, като „стрижеше“ въздуха с ножовете си и енергично махаше криле. По-малкият й брат, който беше очарован от тази играчка, плака цяла вечер и се успокои едва след като му подариха тази машинка, която не можеше да се купи нито от един магазин за играчки. Кой знае дали от този момент у него не се появи желание да стане като баща си инженер, за да може в бъдеще да стане знаменит машиностроител.

В бъдеще? Зоя се усмихна. А нима самата тя не бе мечтала за бъдещето? И ето че то дойде. Завърши висшето училище, изминаха първите месеци на самостоятелна работа, и ето сега, вече достатъчно опитна журналистка (много й се искаше да каже „известна“), тя е изпратена на интересна задача.

На всеки случай, обещава да бъде такава, ако се съди по това, което се говори за инженер Бобров.

Кой знае още какви мисли биха дошли в главата на младата журналистка, ако влаковото радио не й бе напомнило, че тя трябва вече да слиза.