Виктор Сапарин
Изчезването на инженер Бобров (3)

На гости у инженера

Зад висока решетъчна ограда, в дъното на буйна градина се виждаше ниска, едноетажна вила с голяма веранда.

„Вила №3 на инженер Бобров“ — бе написано на матов глобус, поставен на върха на един стълб. Към стълба бе закрепена вратичка. Последната се оказа затворена. Нищо не напомняше за ключалка или катинар: сигурно бравата се намираше отвътре.

„Липсва дори отвор за ключа — се зачуди Зоя. — А как самият инженер влиза във вилата си?“

Но тя изведнъж забеляза на стълба бутон на звънеца.

„Има звънец — помисли си тя, натискайки бутона — това значи, че има и портиер. Или пък инженерът сам излиза да отваря своята чудновата врата?“

— Кой е там? — раздаде се глас съвсем близо до Зоя. Гласът идваше от… стълба, пред който тя бе застанала.

— Аз съм, Зоя Виноградова — отвърна Зоя машинално, обръщайки се към стълба. — Вие ми определихте това време за интервю…

Зоя се запъна. Да разговаря със стълба й се видя малко смешно. Пък и наистина не е твърде вежливо от страна на инженера да кара гостите си да отговарят на въпросите на дъбовия портиер. Зоя забеляза на стълба дълбоко отверстие, закрито с решетка. По-долу имаше още едно отверстие, закрито с мрежа. „Това е микрофон — досети се тя, — а другото е динамо“.

— Моля, влезте — каза вежливо стълба, след като вратичката се разтвори, сякаш канейки госта в градината.

Зоя направи няколко крачки по пясъчната пътечка и чу зад себе си лек шум. Тя се огледа: вратичката се бе затворила и бе щракнала някаква вътрешна ключалка.

При входа на вилата също я очакваше затворена врата.

„Това вече става неприятно — помисли си тя. — Отново преговори? Този път с вратата!“ Но щом стъпни на първото стъпало на ниската стълба и вратата се отвори.

Оставаше само да влезе вътре.

— Моля, влезте в кабинета — се раздаде познатия глас (сега неизвестно от къде), щом тя пристъпи в малкия вестибюл. В дъното се отвори някаква врата.

Зоя схвана това като покана.

„А може би той не ще ме посрещне дори и на вратата на кабинета? — се учуди девойката. — Но, почакайте, другарю Бобров, струва ми се, че ще ми се наложи да ви дам малък урок по вежливост.“

Но нямаше на кого да се даде урок. Стаята, в която влезе Зоя беше празна. Обаче това не беше нито всекидневна, нито гостна, а както ясно личеше — работния кабинет на инженера. Голямата работна маса, разположена близо до широкия, заемащ почти цялата стена, прозорец, чертежната дъска, поставена встрани на масивен триножник и макета на някакъв завод в ъгъла, покрит с целофан, не оставяха никакво съмнение относно това.

Зоя застана по средата на кабинета. Измина минута, втора… Никой не се появяваше. Зоя смутено се огледа. Какво да предприеме?

— Седнете, моля — се раздаде неочаквано същият, познат вече глас. — Почакайте малко, моля да ме извините.

„Отначало разговарях със стълба — усмихна се Зоя, сядайки на креслото — а сега, вероятно, с библиотечния шкаф. Впрочем, с мен разговаря, разбира се, самият инженер, който всеки път приема нов образ. Аз ще му кажа, когато, надявам се, най-после ще благоволи да се покаже, че особено му подхожда да е представен във вид на стълб.“

Обаче тайнственият инженер не се появяваше и дори престана повече да дава знак за своето съществуване. По всяка вероятност, той съвсем бе забравил своя гост.

Зоя почака в кабинета може би десетина минути.

„Но къде е той най-после?“ — помисли си тя, не знаейки трябва ли все още да се учудва или е вече време да се възмути.

И сякаш в отговор на този въпрос, библиотечният шкаф, който дълго пази мълчание, се изкашля и с делови тон съобщи:

— Инженер Бобров не е във вилата. Но той трябва да пристигне всяка минута. Той ви моли да го извините за непредвиденото закъснение и ако можете да почакате.

Това бе друг глас — със сухата интонация на делови човек.

„Секретарят на Бобров — реши Зоя. — Но, както личи, и той подражава на маниерите на своя шеф.“

Измина още четвърт час в мълчаливо очакване. През това време нищо не се случи, ако не се вземе под внимание това, че библиотечният шкаф още веднъж се извини за закъсняването на стопанина и обърна внимание на Зоя върху новите списания, цял куп от които лежеше върху ниска, въртяща се етажерка.

„Той се изхитрява дори да занимава гостите си задочно — помисли Зоя за секретаря на инженера. — Може би той и любимото си момиче ухажва по този начин и така му се обяснява в любов? В такъв случай не му завиждам.“

На нея й се прииска да погледне този ултраделови човек. Тя си го представи като розоволик юноша с очила, старателен и изпълнителен — нещо подобно на млад съсухрен старец, който се стреми във всичко, дори и в старческото покашлюване, да подражава на побелял от занимания учен мъж — това се случва само, когато човек е извънредно млад.

Но оставаше само да се правят догадки, тъй като секретарят не смяташе за нужно да се покаже.

Всъщност, положението беше твърде странно: да стоиш в празна стая в чужда вила, бог знае колко време, без дори да знаеш не са ли те забравили.

„Колко ли е часът?“ помисли си Зоя и отправи поглед към своя златен часовник.

Но преди да е успяла да се взре добре в малкия циферблат, отмереният глас услужливо произнесе:

— Единадесет часа и двадесет минути!

И веднага млъкна. Това бе трети глас — равнодушен глас на директор, който отговаря на „колко е часът?“, щом завъртиш съответния номер на телефонния автомат.

Шкафът се оказа не само книгохранилище, но и високоговорящ часовник.

Но как пък отгатна мисълта на Зоя?

„Да не би пък той да може да отгатва мислите?“ — се зачуди девойката.

Кой беше този „той“ Зоя трудно би могла да каже. Шкафът не може да отгатва мислите й, секретарят, който не е в стаята, също, не и инженерът, който изобщо не се намира във вилата… Но кой? Или това е случайно съвпадение?