Виктор Сапарин
Изчезването на инженер Бобров (11)

Ползата от обявленията

Тя повече не се унасяше, управлявайки колата. Това беше много опасно. Настъпи времето на т.нар. „пик“, когато след завършването на работното време, улиците на големия град са особено оживени от движението.

Ниската, спретната кола вървеше по правата аутострада без спирки. Когато наближаваше пресечка, настилката започваше постепенно да слиза надолу, и пред самия кръстопът автомобилът на Зоя се вмъкваше в широк тунел, осветен с невидими лампи така, че не се забелязваше никаква разлика в сравнение с дневната светлина. Понякога, обратно, Зоя профучаваше през кръстопътя по полегатия гръб на асфалта, докато напречното движение протичаше отдолу под гумите на нейната кола.

Само в централната част на града, където се строеше огромно здание, колона от десеттонни камиони, която не бе успяла да вмъкне края си в широката врата, забави Зоя. Хвърляйки поглед върху оградата около постройката, Зоя забеляза едри букви, които я накараха да потрепери. „Бобров“ — бе напечатано на залепения афиш, а отгоре и отдолу личеха редове, напечатани с по-дребен шрифт.

Онова, което последва приличаше на откъс от комичен филм.

Отзад свиреха и шумяха. Но Зоя, която бе наближила афиша изглежда, че не чуваше нищо, поне до момента, докато не прочете обявата до края.

Добре че последната беше къса. Гуменият буфер на появилия се неизвестно откъде влекач, вече побутваше отзад колата й.

Под нестройния хор от различни възгласи Зоя напусна непозволеното за спиране място, като този път мина без намесата на милицията.

„Голямата аудитория на Политехническия музей — повтаряше тя на себе си. — Всесъюзно дружество за разпространение на научни и политически знания. Лекция от инженер Бобров. Днес 7.30 часа.“

— Седем часа и тридесет и една минута! — съобщи гласът от лимузината, щом спря до входа на Политехническия музей.

Тя дори не успя да съобрази дали бе помислила за това колко е часа, или услужливият механизъм започва да дава справки, преди мисълта за времето да е дошла до съзнанието на човека.

Оказа се, че всички билети са разпродадени и само журналистическата карта на Зоя й отвори вратата на аудиторията за последното празно място от тези, запазени за администрацията.

Салонът бе препълнен и шумът бе твърде оживен. На всеки случай тук бе по-шумно, отколкото в цех №3.

Мястото на Зоя бе отпред — точно срещу празната още катедра.

След като настани Зоя, старият разпоредител съобщи, че Бобров, който винаги е бил извънредно точен, днес по неизвестна причина е закъснял вече пет минути. Обадили са се във вилата му, но от там отговори…

Зоя се накани да съобщи, че Бобров е изчезнал и го търсят, когато изведнъж влезе… самият Бобров.

Зоя се досети, че това е Бобров по аплодисментите, от които салонът загърмя, и още повече — от пълната тишина, която последва след аплодисментите. Така се посрещат само познати и популярни лектори.

Бобров беше висок, плещест човек, с едри черти на лицето. Той бе облечен със светло-сив костюм, и държеше в едната си ръка шапка, а в другата чанта, препасана с каишки. Като постави и шапката и чантата на катедрата, той, след като се извини набързо за закъснението си, веднага започна лекцията си.

Всичко стана така бързо — отвори се малката странична вратичка, през нея влезе Бобров, който след няколко мига се намери до катедрата — че Зоя не успя да каже нищо на разпоредителя. Впрочем, и той изчезна някъде, до нея нямаше никой. В салона настъпи тишина.