Виктор Сапарин
Изчезването на инженер Бобров (1)

Зелената лимузина

Ниската зелена лимузина по нищо не се отличаваше от автомобилите спрени на пресечката. Може би само по това, че нейните колела бяха преминали разграничителната линия — бялата черта, която разделя шосето на две равни части.

Прегрешението не беше голямо. Но известно е, колко са придирчиви регулировачите на уличното движение. Сержант Остапчук, който бе дежурен в този оживен участък на извънградското шосе, направи знак на водача на зелената кола: да остане за обяснение. Веднага след това, с изящна извивка на тялото си, почти с балетно движение, милиционерът даде път на спрения поток от коли.

Заедно с другите тръгна и зелената кола. Когато наближи Остапчук, последният се наклони, за да смъмри непослушния водач, но видя, че… шофьор няма. Остапчук ясно различи диска на кормилото, направен от пластмаса с нежнокремав цвят, и подобни топки по краищата на лостовете, но нищо повече не забеляза.

Беше ясно лятно пладне. Слънцето заливаше с ослепителна светлина предпазното стъкло на кабината и празното предно седалище на автомобила. Лимузината мина покрай слисания милиционер и, преди той да се опомни, се отдалечи по шосето.

Силата на служителите в милицията се състои в това, че те винаги се опират на реалните факти. Едва бе изминала половин минута, а Остапчук вече звънеше на съседния пост: той даде описание на колата и поиска щото нарушителят да бъде непременно задържан.

Но лесно е да се каже: да бъде задържан! На следващата пресечка милиционерът повелително вдигна пред зелената лимузина ръката си, с бяла ръкавица. В същия миг той схвана безсмислието на своята постъпка: та нали, ако се вярва на твърдението на Остапчук, лимузината няма водач. Смешно е да се дава каквото и да било нареждане на празната кола.

Но колата спря. Това изведнъж успокои милиционера Серегин.

„На Остапчук просто така му се е сторило, от горещината… — помисли той. — Или пък там седи някакво джудже?“

На Серегин веднъж му се бе случвало подобно нещо: той пожела да седне на едно свободно място в киното, а то се оказа заето. На него бе седнал дребен човечец спуснатите надолу крака, на когото не достигаха с една педя до пода…

Серегин се отправи към колата.

Но веднага щом спусна ръка лимузината тръгна. Вероятно шофьорът искаше да избегне неприятните обяснения.

Възмутеният милиционер прегради пътя на нарушителя, но зелената лимузина повече не желаеше да спре. Блестящият радиатор с жълтеникави фарове неотклонно се насочваше към корема на милиционера. Последният стоеше неподвижно, спуснал ръка в свит юмрук. Колата се приближаваше все повече и повече… Това представляваше своеобразно изпитание на нервите.

Но водачът, съществуването на който Остапчук отричаше, не издържа: на две крачки от милиционера зелената лимузина изви встрани.

Серегин се наведе — при неговия ръст той трябваше да се прегъне почти на две — и погледна под ниския покрив на лимузината. На предното седалище се виждаха шофьорски ръкавици и нищо повече. По-късно Серегин твърдеше, че видял със собствените си очи как ръчката на скоростите сама се придвижила и лимузината веднага увеличила скоростта.

Може ли човек да стане невидим? Във фантастичните повести и във филмите — да. Но в живота…

Милиционерът поотпусна подбрадната каишка и сне бялата си лятна каска. Топъл ветрец облъхна разгорещеното му чело; ято врабчета пролетя край него, напомняйки му за обикновените, реално съществуващи неща.

Но Серегин не остана за дълго вцепенен. Разсъждавайки трезво, че тук има нещо нередно, той пристъпи към действие. С решителни крачки се отправи към будката, където беше телефонът. Първо, трябваше да се установи номера на машината. И второ — трябваше да се намери начин тя да бъде задържана. В това, че се налагаше колата да бъде задържана нямаше никакво съмнение. Серегин позвъни на няколко поста едновременно.

… Зелената лимузина мина още няколко пресечки преди да бъде изработен план, как да бъде задържана. През това време бе изяснено, че на безлюдните участъци от шосето колата развива голяма скорост, но веднага я намалява, щом наближи кръстопът или пък настигне някой автомобил. Тя акуратно спира пред светофора^[1], ако свети червения сигнал, и търпеливо изчаква освобождаването на пътя, чрез зеления сигнал. Ако движещата се пред нея кола спира, зелената лимузина също спира. Особен респект на невидимия шофьор внушавала вдигнатата милиционерска ръка в бяла ръкавица.

Планът бе изграден именно върху последното обстоятелство. За неговото осъществяване бяха нужни само двама души. Единият трябваше да задържи колата с вдигната ръка, докато другия се приближи до нея и измъкне невидимия шофьор. А може би заедно с него и невидимия пътник, за чието присъствие свидетелствували портфейла и плъстената шапка, които се намирали на задното седалище.

Възможно би било, разбира се, да се направи опит да се спре тайнствената кола, като бъде настигната от друг автомобил и й се препречи пътя, но забелязано бе, че лимузината не винаги се спира пред препятствията. Ако съществуваше възможност за законно заобикаляне, тя наистина заобикаляше препятствието и продължаваше пътя си.

Най-простият начин — да се задържи подозрителната кола, заедно с другите автомобили пред светофора — отпадна, тъй като на разстояние от тридесет или четиридесет километра напред нямаше железопътен прелез, където има светофори.

… Малката засада очаква зелената лимузина на следващия регулировъчен пост. Трима души в милиционерска униформа се вглеждаха във всяка приближаваща кола. Отстрани на шосето трещеше готов мотоцикъл.

Известни бяха вече номерът на колата и всичките й отличителни белези. Липсваше само… самата кола. Тя не се оказа сред пристигащите на пресечката автомобили.

Старшият инспектор се метна на мотоцикъла и сред протяжния вой на неговата сирена се понесе срещу потока от автомобили. Той измина не по-малко от петдесет километра и въпреки това нищо не откри. Странната кола сякаш се бе провалила в земята.