Ана Зегерс
Нова среща (7)

VII

През следващите седмици Селия успя да се овладее напълно; не поставяше излишни въпроси, на които Антонио Мендес нито желаеше, нито можеше да отговори. Преди тя беше весела и общителна, сега само привидно беше весела и общителна и особено в модното ателие, което държаха двете с Ана Мендес. Имаха добра клиентела. Останеше ли сама, Селия преглеждаше внимателно вестниците. Те пишеха подробно за освобождението на Франция от нацистите, за напредването на Съветската армия от Изток на Запад. На 20 юли 1944 година големи заглавия обявиха: „Безуспешен атентат срещу Хитлер!“ Нацистите бяха застрашени, ала все още не искаха да се предадат.

В Мексико приемаха за законно правителство на Испания емигрантското, а не Франко. А Селия се осведомяваше не само от вестниците какво става в Европа след откриването на втория фронт и не само чрез срещите си с другарите, които все така се вълнуваха и надяваха, а и от други, странични хора, с които случайно се бе запознала благодарение на шивашкия си занаят.

Една от техните клиентки правеше чести и богати поръчки в ателието. Вкусът й напълно съвпадаше с вкуса на Ана Мендес и на Селия Варела. Семейството на клиентката беше от Канада. Съпругът й беше син на заможни родители, беше следвал във висши учебни заведения и говореше няколко езика. Отначало той бил съсобственик на едно издателство, ала скоро поел дипломатическата кариера; в момента беше посланик на своята страна в Мексико.

Селия почти не задаваше въпроси, макар че двете жени, които бяха на една възраст, обичаха да пият заедно кафе и да разговарят. Така канадката, госпожа Дюверже, покани веднъж Селия да им гостува в тяхната вила в Куернавака, за да могат двете да обсъдят там обстойно целия гардероб на госпожата — от костюмите до вечерните тоалети. Мъжът й Робер бил получил поръчение да замине заедно с новото посолство на Франция веднага щом там се сложи край на последните бъркотии. Най-после тази ужасна война и фашизмът щели да бъдат ликвидирани в Европа. Съпругът й, заяви госпожа Дюверже, щял да бъде доволен, ако Селия се съгласи да им гостува няколко дни, тъй като и той щял да има възможност да упражни малко с нея своя испански, който щял да му бъде необходим по-късно за службата.

Госпожа Дюверже често казваше, че е благодарна на щастливата случайност, отвела я в модното ателие на двете испанки. Тя знаеше, че след победата на Франко Селия се е прехвърлила във Франция през Пиренеите, а оттам — в Мексико. Възхищаваше се от умерената веселост на Селия след всичко преживяно както и от нейната външност, и от вкуса й.

Антонио Мендес посрещна дори с известно облекчение временното заминаване на Селия. Тя действително нищо не питаше, ала той имаше чувството, че непрекъснато чете върху лицето й нейното мълчаливо, но вечно напрегнато очакване. Самият той беше напрегнат, почти отчаян. Отдавна вече бе изтекъл срокът, в който Алфонсо трябваше да им съобщи, че е пристигнал благополучно в родината. Такова съобщение обаче не се получаваше и в никой доклад от родината не се споменаваше нищо за него. Почти всяка новина, която достигаше до тях по един или по друг начин, беше винаги двусмислена и съдържаше нещо, което все повече усилваше тяхната надежда, почти, но винаги само почти, докато пристигнеше друга, съдържаща нещо уклончиво и несигурно, което донякъде бе проличало и в първата.

Мигел не вярваше, че Алфонсо е могъл вече да се включи във въстанията, избухнали на север, или да има нещо общо със стачката в Астурия; по това време той сигурно е бил все още по път. Научил обаче, че приятелят на Алфонсо, който му беше същевременно и свръзка, е бил арестуван. Малко след това бяха арестувани и двама ценни, еднакво разумни и предпазливи другари. Изглежда, мислеше си Мигел — ала той съвсем не беше сигурен в този тежък извод, за да може да го зададе дори като въпрос на някой от другарите си, — че Франко е започнал да действува особено решително и жестоко именно сега. Това не е някой хищен звяр, който удря диво около себе си с последни сили. Това е опасен хищник, готов винаги за скок. Франко е сигурен в себе си. Той има здрава опора, сериозна поддръжка. Американците ли? Наистина по това време те се биеха заедно със Съветския съюз срещу Хитлер. Само че нашият осведомител намеква за някакви преговори, които, изглежда, се водят между франкистите и американците. Понякога някой нелегален знае повече от посланика в неговото посолство, някой нелегален в някое пристанище, предприятие или хотел…

Антонио Мендес се стъписа, когато една вечер тоя и жена му Ана седяха мълчаливи, замислени всеки за нещо свое, и тя каза, че Селия сигурно очаква дете. На неговия вълнуващ въпрос тя отвърна:

— То й личи, когато наблюдава нашите деца, пък се вижда и по лицето й. — И след малка пауза добави: — По-рано тя ми беше заявила веднъж, че иска и ще има дете единствено от Алфонсо.

Антонио се изплаши. Той не бе произнесъл нито дума пред никого, дори и пред жена си, за краткото пребиваване на неговия приятел тук. Не можеше да повярва, че Селия би споделила нещо.

В мисълта на Ана се събираха много нишки, които тя разплиташе наум. Преди седмици, може би бяха минали и месеци, мъжът й се бе замълчавал доста често и упорито; по същото това време той бе заминал при Мигел някъде извън града. От подобни срещи той се връщаше обикновено възбуден и винаги чувствуваше нужда да сподели нещо с нея. А нали по същото време и Селия бе заминала нанякъде за няколко дни под претекст, както сега, че ще гостува на семейство Дюверже в Куернавака? След това тя се бе сторила на Ана съвсем променена, и то по необясними причини. Сега вече Ана беше сигурна. Куриерът, когото очакваха тогава, е бил Алфонсо. На своя съпруг Антонио Ана каза само:

— Не. Селия не е споделила с мен нито дума.

След това и двамата замълчаха…

Невъзмутима, спокойна и весела се стори на всички във вилата в Куернавака гостуващата им Селия. Госпожа Дюверже знаеше, че тази прелестна и винаги любезна шивачка не е упражнявала открай време този занаят, макар че имаше истинска дарба за него. Тя знаеше също така, че Селия е републиканка и че живее тук в емиграция. Селия си позволяваше само от време на време да спомене някоя и друга дума за миналото и за бягството си, като например:

— Това манто, което обличам тук понякога, от една страна, защото ми е спомен, от друга, защото все пак ми е необходимо, когато неочаквано стане студено, го носех по времето, когато се прехвърляхме през планината във Франция.

Тогава госпожа Дюверже си помисляше:

„Смела жена и винаги весела“ — ала не питаше нищо. Сега тя беше решила да изпрати на Селия нова клиентка. Във вилата бяха дошли на гости и двама съпрузи — мъжът бил сътрудник на Дюверже в издателството. Сред гостите бе и един съвсем млад канадец на име Хенри Филд, който щеше да заминава заедно със съпруга на госпожа Дюверже за Европа.

Хенри Филд, който говореше добре френски, искаше да усъвършенствува и своя испански. Сега вече беше почти сигурно, че Дюверже ще бъде назначен посланик във Франция, а Хенри Филд — негов аташе. Бяха ги предупредили, че е полезно да знаят за работата си и испански.

Хенри Филд имаше съвсем младежки вид. Издателят от своя страна приличаше на учен. Жените разглеждаха модни списания. Хенри Филд често прекъсваше техния разговор, като гледаше Селия и никак не криеше, че тя му харесва.

На трапезата той седеше между нея и съпругата на издателя. Тук имало най-добра възможност, заяви той, да упражнява своя испански. И Селия се зае да му обясни разликата между испанския език в Мексико и в Испания.

По време на яденето пиха доста. След това мъжете продължиха да пият. Хенри Филд опита различни питиета, докато най-накрая се установи отново на своето уиски. Селия усмихнато го подкани да се въздържа. Тогава той решително остави шишето си сред мъжката компания, която се бе образувала междувременно. Селия прелистваше ту някой моден журнал, ту някое списание. Звънкият младежки глас на Филд често долиташе до тях:

— Борби с бикове. Прадо, Ескориал! Аз твърдо се надявам, че скоро ще им видим сметката! — И малко по-късно: — Ужасно хитра лисица е тоя Франко. Изпрати на Хитлер своя син легион, докато самият той остана вън от играта. Запази неутралитет в тази проклета война.

Селия не отместваше поглед от едно списание, сякаш нещо съвсем необикновено бе привлякло вниманието й. Домакинът Дюверже, бъдещият посланик, заяви:

— Той е затворил херметически северната си граница и оттам не може да мине нито човек, нито оръжие. Потушава най-жестоко всяко недоволство сред баските и каталонците.

Издателят каза спокойно:

— Сега там сигурно затварят и избиват много повече хора, отколкото в края на Гражданската война.

Младежки звънкият глас на Хенри Филд надвиши без никакво напрежение останалите гласове:

— И то без никой да му попречи. Именно защото запази неутралитет по време на войната, тая хитра лисица, тоя шмекер, точно това имах пред вид преди малко, успя хем да не се компрометира, хем да не се присъедини към немците и към италианците. Затова сега американците могат спокойно да преговарят с него. Ех, Дюверже, кога най-после ще ни изпратят в Мадрид?

Селия бе прелистила няколко страници и сега гледаше втренчено някаква нова снимка. От възбуда Филд неочаквано скочи, допря за миг главата си до главата на Селия и се върна отново на мястото си. Селия смачка нещо в ръката си.

— Моля, моля! — извика засмяна госпожа Дюверже. — Това е нашата рисунка!

Селия заоправя старателно листа хартия. При това си мислеше:

„Какви мерзавци са тия мъже! Колко е гаден този Хенри Филд! Безразсъден, глупав, тъп! Никаква вяра, никаква цел. Само да получи назначение за Мадрид. Това е неговата цел — да запази мястото си като аташе. Всичко друго му е безразлично.“