Ана Зегерс
Нова среща (10)

X

Щом майка й прехвърлеше ръка през рамото й, на Луиза й беше все едно дали пътуват с автобус в град Мексико от дома на семейство Батиста на гости у семейство Мендес, или летят със самолета над Атлантическия океан заедно с госпожа Дюверже и персонала на канадското посолство. В Париж тя беше учудена, защото не разбираше какво казват хората, ала Селия набързо й обясни много неща. В Испания Луиза стана неспокойна не защото езикът звучеше по-различно и тя трябваше да си напряга ума, а защото от възбуда Селия често притискаше силно рамото й. Детето току поглеждаше майка си отстрани. Какво се беше случило? Какво имаше още да се случи? Защо лицето на мама се беше променило така?

Селия бе се справила благополучно с всички разпити на испанските власти в Париж и на границата. Преди всичко й помогна писмото на леля Хосефа. Тя беше съпруга на покойния търговец Алберто Рамирес, уважаван гражданин, някогашен собственик на известна фирма за търговия на едро с текстил в град Б.

Пред властите Селия не спомена, че още в Мексико бе получила второ остро и укоризнено писмо от леля си Хосефа със съобщението за смъртта на майка й. Защото в такъв случай завръщането й в родината ставаше ненужно.

Сега тя минаваше заедно с детето си почти по същия път, по който бяха минали, напускайки Испания, само че в обратна посока. Припомняше си всичко. Нямаше нужда дори да напряга мисълта си:

„Тук групата ни трябваше отново да се раздели. Останахме Мендесови, аз и децата от дома, и още неколцина бежанци, които се бяха присъединили към нас. Алфонсо и двамата му другари вървяха ту с нас, ту с някоя друга група. Тук ни откъснаха от големия поток бежанци. Защо ли бие сега камбаната? И защо стоим толкова дълго на това място? Познах ви, огромни дънери на двете отрязани дървета, които, кой знае защо, са ви оставили да лежите тук зад тази редица от нови бараки. Само че сега дънерите ви са се покрили изцяло със зеленина. Отсечката, която преминаваме сега, е истинското, действително преживяно време, докато всички онези години, които последваха, бяха само прах. С изключение на дните, които преживях заедно с Алфонсо — само те бяха истински, само те не бяха прах…“

— Наричат ме Конча — каза възрастната любезна жена, която ги посрещна в Б. в градското жилище на леля Хосефа. — Госпожа Рамирес живее почти постоянно в своята вила. О, това е вашето дете? Какво хубаво момиченце! — Тя им поднесе кафе и бисквити. Може би бе забелязала колко изгладнели са гостенките.

Селия се огледа в стаята. Картините по стените, стари и нови майстори, бяха доста хубави. Селия се страхуваше само, че детето може да се изплаши от разпятието, което стоеше на ниска подставка. Лицето на Христос, белязано от всички преживени и бъдещи страдания, беше извънредно близко. Но Луиза, привикнала с мексиканските разпятия и светци, само попита:

— Защо кръвта, която тече по него, не е червена?

Чак когато се наложи Селия да я остави при Конча, уверявайки я, че скоро ще се върне, малката се разплака. Досега Луиза бе плакала само три пъти през живота си. Сега обаче тя заяви, че ще плаче, докато се върне майка й. Когато Конча я увери, че тя няма толкова сълзички, Луиза отвърна:

— Ще видиш, имам.

— Не — отвърна Конча, — защото аз ще ти ги бърша ей с тази кърпичка. Я погледни какви ангели и звездички са избродирани по нея и след това няма да пуснеш нито една сълзичка повече.

Веднага след тези думи детето застина в търпеливо очакване…

Селия замина за село Сан Педро.

„Тук спряхме да почиваме. Привидно атаката ни бе сполучлива. Бяхме щастливи. После Франко завзе отново селото.“

Селия се спря пред белия фронтон на вилата. Рамирес я беше купил след Гражданската война заедно с малко земя, за да заживее като земевладелец. Същевременно се занимаваше и с банкови операции…

Хосефа Рамирес, по-възрастната сестра на покойната майка на Селия, беше красива жена на младини. Още по време на Гражданската война тя вече беше омъжена за този заможен мъж. Селия едва си спомняше нейния единствен син, братовчеда Емилио. Рамирес бе успял да продаде изгодно своята фирма за търговия на едро с текстил малко преди изборната победа на Народния фронт. Той винаги успяваше навреме да надуши накъде клонят събитията и винаги бе съумявал да се осланя само на собствените си устойчиви убеждения. Още тогава той инстинктивно беше недоволен от това, че по-малката сестра на Хосефа се бе омъжила за този републикански лекар. В същност отначало шуреят и жена му им гостуваха в тяхното градско жилище. По онова време по-скоро беше полезно, отколкото вредно за Рамирес да има такъв шурей. Като дете Селия беше играла понякога заедно със своя братовчед Емилио… После бе извършен генералският преврат и Франко пристигна със своите марокански полкове. Алберто Рамирес усети — въпреки ожесточената съпротива на републиканците, въпреки наличието на интернационалните бригади, — че Франко ще победи и ще се задържи. И тогава той забрани на жена си Хосефа да се занимава повече с републиканското лекарско семейство. Той остана в града, когато Франко го завзе…

Прислужницата огледа още на вратата любопитно Селия, която явно очакваха тук. И във вилата стаята, в която я въведоха, не беше грозна. И тук имаше разпятие, само че готическо, високо горе на стената, а по останалите стени имаше най-различни картини, пейзажи и портрети. Вуйчото, търговец на текстил и земевладелец, явно бе имал слабост към изкуството.

Леля Хосефа се появи с държане, което трябваше да внуши респект на посетителката. Тя все още беше представителна жена. Бял кичур коса се проточваше през цялата й червеникавокафяво боядисана коса. Тя поздрави Селия със студена любезност, после гласът й прозвуча направо сурово:

— Защо не дойде по-рано? И защо въобще идваш сега? Нима не получи писмото ми за смъртта на майка ти? За щастие тя изобщо не разбра къде живееш. Защо напусна страната след Гражданската война? И защо ти беше нужно да заминаваш толкова далеч? Какво прави отвъд Океана? Къде е мъжът ти? Какво работи той?

— Собственик е на една голяма търговска къща — и Селия разказа приблизително онова, което Алфонсо й бе разказал веднъж за своя спътник на парахода. После добави: — Оставих детето си във вашето градско жилище, лельо.

Хосефа я погледна учудено.

— Детето си? Тук? Индианско дете?

— Детето ми е с испанска кръв. Можете да бъдете съвсем спокойна.

Сега лелята се разплака.

— Смъртта на майка ти беше много тежка и за мен. Изглежда, моите страдания няма да имат край. Синът ми Емилио падна убит в края на Гражданската война. Може би дори той беше последната жертва. Защото по това време ние вече отдавна бяхме победили, ала имаше все още няколко разбойнически гнезда в Пиренеите. После умря и мъжът ми.

— Мъжът ви? През Гражданската война?

— Не, не, една година след Световната война. В Америка. Замина там по търговски сделки. Самолетна катастрофа.

Една минута госпожа Рамирес остана загледана право пред себе си. После каза съвсем неочаквано:

— Къде ще живееш? Как смяташ да живееш тук? Предполагам, че не си пристигнала тук след смъртта на майка си на екскурзия?

— Разбира се, че не. Надявам се, че ще мога да преспя няколко нощи тук или във вашето градско жилище? След това ще си потърся работа.

— Нима няма да се върнеш при мъжа си?

— Не. Той искаше на всяка цена да остане там, а аз исках на всяка дена да се върна в Испания. Ние се разделихме.

— Нима така е прието там?… Щом търсиш работа, аз ще мога да ти помогна с някой и друг съвет…

— Време е за инжекцията! — чу се откъм вратата нечий заповедно-насърчителен глас.

Леля Хосефа каза:

— Това е моята племенница Селия, а това е госпожица Тереса.

Тереса стоеше изправена като свещ, тъмната й рокля ясно очертаваше хубавата й висока фигура. Лицето й не беше грозно, не беше в същност и високомерно, ала отблъскващо, малко напрегнато, неестествено. Тя поздрави Селия, ала погледът й беше недоверчив.

„Защо тази жена е така нащрек? — помисли си Селия. — Аз нямам намерение да й отнемам нищо.“

— В тази стая, на това легло — поде леля Хосефа; междувременно Тереса бе облякла бяла сестринска престилка над роклята си, — умря майка ти. Ако се случи да пренощуваш някога тук, ще спиш в същата стая — добави тя, сякаш искаше да я накаже с това.

Тереса провери пулса й, измери кръвното налягане и постави инжекцията — правеше всичко, което можеше да подсили и да продължи този живот.

После госпожа Рамирес каза:

— Моля ви, Тереса, да ми покажете наредената трапеза. Ти, Селия, не можеш да вземеш участие в нашата тържествена вечеря, понеже тази година си в траур. — Тя забравяше, че траурната година важеше и за нея — сестрата на покойната. — Това, че си се върнала в Испания, не може да остане тайна. Освен туй хората не са забравили кой беше баща ти. Бяха започнали разни приказки още когато тежко болната ти майка намери подслон тук. Но хората разбраха, че правилно съм я подслонила. Дори ме уважаваха за това. Аз винаги казвах: не мога да се сърдя на собствената си сестра, която е толкова сериозно болна, за онова, което е вършил мъжът й по време на Републиката. Баща ти искаше да те праща да се учиш все в светски училища и други подобни. Така поне ще можеш сега сама да се грижиш за себе си. Често се случва лошото да е примесено с добро…

В една тясна продълговата зала бе сложена маса за гости, с пъстър керамичен сервиз в народен стил, ала с кристални чаши и сребърни свещници със свещи.

— Тереса, детето ми, ти винаги всичко вършиш по мой вкус!… Да изпием по чашка кафе със Селия, преди да я откара автобусът в града. Той пристига с последната работническа смяна.

Тереса, която бе свалила сестринската си престилка, сервира кафето в хола. Леля Хосефа се обърна живо към нея:

— Тереса, Тереса, само за едно те моля: бъди мила с господин Ечевария. Той прие поканата да дойде само заради теб. Колко пъти вече съм ти говорила за това! На тази възраст никога вече няма да имаш такъв обожател, дори кандидат за женитба, като господин Ечевария. Защото той има искрени намерения. Вземи пример от моята племенница. Тя е изоставила мъжа си, хем има дете. А ти искаш да тъжиш вечно за първата си любов!

Тереса и Селия си размениха бързо по един страничен поглед. При това очите им се срещнаха. Всяка прочете в погледа на другата: „Тая жена ги дрънка какви ли не за тебе.“

Тереса отвърна:

— Щом свършим инжекциите, тоест през следващия месец, мен ме очакват в моята болница.

— Как не искаш да се откажеш от това!

— Казах ви още веднага и все ви повтарям, че обещах на сестра Вероника да се върна в уговорения срок.

— Внимавай, Селия, да не изпуснеш автобуса, който докарва последната смяна работници от града. Впрочем това са работниците от текстилната фабрика, която снабдява фирмата, ръководена от господин Бордатеги, който може би, повтарям, може би ще се съгласи да те назначи за секретарка.