Ана Зегерс
Нова среща (12)

XII

Тереса дойде за малко, за да види дали всичко при Селия е наред — с работата и жилището.

„Дали е дошла по поръчение на леля — помисли си Селия — или по свое желание?“

На тръгване Тереса каза:

— Чудя ви се как понасяте всичко това, Селия, цялата тази бъркотия. Този шум.

Селия отвърна усмихнато:

— За щастие хората и спят понякога. — И после добави: — За жалост не всички по едно и също време.

Тереса отвърна:

— И в моята болница не всичко е спокойно. Но все пак има часове, в които мога да бъда свободна. — В същото време си помисли: „Тя трябва да има някаква причина, за да понася всичко това. А тая баба Рамирес излива омразата си към покойните родители върху младата жена!“

След няколко дни Тереса дойде с кола да вземе майката и детето. По пътя разказа:

— Леля ви е на почивка в Балеарските острови. Аз няма да я видя повече. Обещах на сестра Вероника, че ще се върна най-късно следващата седмица в болницата. Имах още малко работа тук в града. Във вилата ще бъдем съвсем сами.

Селия си помисли:

„Какво иска Тереса именно от мен? Защо настоява да останем насаме?“

Скоро след като пристигнаха, Тереса разведе гостенките си из патиото. Детето се ослушваше в тишината, погали с ръка пъстрата мозайка на басейна, като се опитваше да хване с ръка капките вода.

Във вилата Тереса каза:

— Избери си в коя стая искаш да спиш, макар че госпожа Рамирес смята, че трябвало да се настаниш в стаята, където умря майка ти. — И после добави, без да чака въпрос: — Майка ти умря спокойно. Вярно е, че често питаше за теб, но тя си мислеше, че ти само си излязла. Напоследък тя беше изгубила чувство за време…

Над бюрото на лелята бяха окачени много фотографии на единствения й син Емилио, който бе паднал убит малко преди края на Гражданската война, когато Франко ликвидира последните метежнически групи в Астурия. На всяка от тях Емилио бе на различна възраст — като момче при някакво сложно упражнение на гимнастически уред, като млад човек в униформа с много ордени.

Селия посочи момчето на гимнастическия уред.

— Аз го познавах такъв. Дори мисля, че тогава се възхищавах от него. Вие сигурно го познавате от по-късния му период?

Тереса отвърна сухо:

— И още как!

— Какъв стана той в същност?

— Че какъв може да е станал? Един прекрасен Франков офицер. — Тя замълча за миг.

Тонът на отговора й накара Селия да вдигне поглед към лицето на Тереса. Макар младата жена никога да не казваше мнението си, Селия предполагаше, че като икономка на този дом, тя сигурно е привърженичка на фалангата. Сега лицето на Тереса беше открито, неподправено, всяка следа на двусмисленост или равнодушие бе изчезнала от него. То бе помрачняло. Ала именно защото не беше подправено, сега то изведнъж се стори на Селия хубаво, дори младежко, и тя си помисли:

„Ако не беше тази постоянна принуденост и двусмисленост у нея, особено като говори, тя би могла да изглежда дори хубава.“

Тереса извърна очи към Селия и я погледна внимателно. Лицето й не беше само мрачно, а и нещастно. И тя изведнъж избухна:

— На теб, Селия, мога да кажа всичко. Ти няма да ме издадеш. Ти никога няма да ме издадеш.

Селия усети колко студена бе ръката, която Тереса положи върху нейната. Тереса я изведе най-напред от стаята на леля й, а след това и от вътрешния двор в голямата градина. Непосредствено зад оградата земята вече беше обработена; нивите се простираха чак до хълмовете, тук-таме под лъчите на утринното слънце проблясваха тънки вади. В зиданата ограда имаше само две-три, известни единствено на обитателите на дома портички, през които се излизаше на полските пътища. В градината имаше малка дървена къщичка с веранда. Оттук се виждаха само нивя чак до хълмовете.

— Твоя братовчед аз познавах като мъж. Впрочем само в продължение на две седмици. Но това ми стига. Как попаднах в този дом ли? След края на Гражданската война бях останала в манастира „Санта Клара“, който се вижда оттук по пътя към Б. Исках да се добера до моя настойник, защото изобщо не знаех какво да правя. Майка си не познавам, баща ми беше някъде из Африка и ме бе оставил в училището на „Санта Клара“ и на настойника ми, някакъв далечен роднина, който се интересуваше от мен само по задължение. Мислех си да му разкажа, че войната ме е задържала на страната на републиканците. На времето той живееше в къщата, където беше и малкият му магазин. Когато след време успях някак да се добера дотам, къщата беше изчезнала. Просто беше изчезнала. Там вече строяха нещо ново. Неприятно ли ти е, че ти разказвам толкова надълго?

— Не, не — отвърна Селия, — с удоволствие бих чула всичко за тебе. — И все пак тя беше малко изненадана от това внезапно излияние. Стори й се странно, че Тереса разкрива душата си именно пред нея.

— През ваканциите обикновено заминавах в провинцията на гости на моята най-добра приятелка. Боже, колко много време мина оттогава! И въпреки всичко то ме мъчи и досега… — Тя говореше тихо и бързо. Гласът й почти съскаше от възбуда. — Чакай да си опомня: колко време мина оттогава? Бяхме във ваканция, когато се случи онова, което по-късно нарекоха въстанието на генералите. През 1936. Малко преди Гражданската война, през ваканцията аз се бях влюбила в един лекар. После той постъпи в републиканската армия. Ние живеехме като мъж и жена и аз останах да работя като медицинска сестра при него. Той често пътуваше до фронта, а аз изпълнявах задълженията си и го чаках. Когато дойде новината, че е паднал убит, бях като замаяна. Не бях вече на себе си. Пресметни само, нима е възможно, та това е било преди дванадесет-тринадесет години, а аз тогава сигурно съм била на осемнадесет и бях действително хубава, много хубава, можеш да ми вярваш. Днес лицето ми е разкривено в гримаса. Как да ми повярваш, като ти казвам, че съм била хубава? — Във въпроса й прозвуча плаха молба: „О, моля те, открий у мене следа от някогашна хубост!“

Селия каза искрено:

— Понякога ти действително изглеждаш хубава.

— Така ли смяташ? — попита Тереса с детски глас и Селия се учуди колко много държеше тази жена на това.

— Фалангата беснееше и гонеше всичко живо. А аз, вече не на себе си, откъсната от всички, заминах в близкия град. Неочаквано ме обзе някакъв страх, че в този град, в който бях съвсем сама, може да ме познае някой, може да знае, че и с разума, и със сърцето си съм на страната на републиканците. Че съм била медицинска сестра и по собствена воля съм се грижела за републиканците. Че приятелят ми е бил червен лекар — някой можеше да знае всичко това.

Така заминах на юг. Ту вървях пеша, ту някой камион ме взимаше в кабината си. Най-после, навярно по стар навик, който отново се бе прокраднал в напълно опустошеното ми, открито за всички ветрове сърце, изнурено до смърт, потърсих убежище в манастира „Санта Клара“. Там предположиха със сигурност, че съм дошла като медицинска сестра с хората на Франко. Дадоха ми работа в една от техните болници.

Сестра Вероника, която преди това беше моя учителка — понякога тя ме поглеждаше така странно, че ме обземаше страх да не би да знае нещо за мен, — ме помоли да отида за известно време като медицинска сестра при някоя си госпожа Хосефа Рамирес. След това щях да постъпя на работа в градската болница в Р. Предпочитах госпожа Рамирес да ме бе взела просто като медицинска сестра. Тя обаче открила някъде си, че уж съм била далечна родственица на мъжа й. И ме прие като роднина. Затова не ми даваше заплата. Но беше винаги мила с мен, твоята леля; насърчаваше ме да си купувам всичко, от каквото се нуждаех. С течение на времето ми възложи изцяло надзора над прислугата и тук, и в градското й жилище. Сметките. Всичко.

Един ден чух навън да пристига автомобил. Миг след това къщата се огласи от възторжен вик. Чух новодошлия, Франков офицер, да казва:

— Ликвидирахме ги веднъж завинаги. Затова си взех няколко дни отпуск, да дойда да те видя, майко…

Емилио приличаше на истински офицер. Правех всичко възможно, за да се крия от него. И без това имаше много работа. При нужда помагах ту тук, ту там. Уреждахме в негова чест тържествени обеди и вечери. Идваха чиновници, духовни лица, негови другари, офицери. Скоро забелязах, че той все търси да ме види, именно мен. Откриеше ли ме, очите му блясваха. Най-после веднъж ме свари сама. Ужасих се от ухажванията му. Избягах, ала той изтълкува поведението ми другояче… Няколко дни по-късно се изпречи на пътя ми. Лицето му беше разкривено от ярост.

— Един познат ме уверява, че си имала нещо общо с някакъв червен. Казах му на тоя тип, че ако си позволи да каже още веднъж подобно нещо, ще му счупя черепа с юмрука си, защото ще бъде жалко да си хабя патрона за него.

Аз само промълвих нещо неразбрано и избягах. О, Селия, предполагам, че ти никога не си изпитвала подобен страх.

Селия прекъсна този съвсем неочакван за нея задъхан разказ:

— Как да не съм. Смятам, че всеки човек е трябвало да преодолее някога силен страх.

— Може би си права. Аз във всеки случай имах чувството тогава, сякаш потъвам в някакво блато. Никаква опора. Молитвите ми бяха празни. Защото аз почти вярвах в бога. Не съвсем. Наполовина. Мислех си: „Господи! Дано те има! Помогни ми! Не, ти не съществуваш и няма никаква помощ отникъде!“ После страхът ми поутихна, ала от време на време пак ме обземаше, пристъпът траеше винаги само около минута…

Неочаквано повикаха Емилио да замине на север. Трябвало да разчистят още няколко метежнически гнезда в планините. Заминаването му беше съвсем срочно. Ала той не забрави заканата си. Предполагам, че у него все пак бе останало някакво подозрение.

— Престани най-после да мислиш за това — каза Селия. И същевременно си помисли: „Къде сбърках, та тази жена ми демонстрира толкова голямо доверие?“

Сякаш повлияна от спокойствието на Селия, сега Тереса продължи с променен глас:

— Повярвах, че все пак има съдба, когато дойде съобщението, че Емилио е паднал в бой. Майка му крещеше и се вайкаше. Аз обаче, и това е много странно, щом отпадна от мен този ужасен страх, из един път се почувствувах освободена от всякакъв страх. Никога вече няма да изпитам страх. Пред никого. Пред нищо. Колко унизително нещо е страхът! Колко жалки прави хората! Разяжда мозъка и сърцето ти. Днес не мога вече да си обясня как можах да почувствувам толкова силно облекчение от смъртта на един човек, пък бил той дори толкова лош!

Селия мислеше:

„Но защо ми разказва тя всичко това? Дали все още я гнети? Може би ще се освободи от него едва когато го разкаже някому?“

В този миг момиченцето изтича при тях.

— Ето ви къде сте били! Най-после. Търсих ви навсякъде!

— А сега иди да ни донесеш и на двете по една чаша сок. Внимавай да не го разлееш. Пълна чаша за всяка от нас!

Когато отново останахме сами, Тереса продължи:

— Колко много прилича детето на твоя Алфонсо! Да, аз знам, че вие бяхте заедно през войната. Виждала съм го няколко пъти. Всички го обичаха и го уважаваха. В лазарета казваха: „Сега той ще дойде при нас.“ Няколко пъти го виждах. Може би и теб съм те виждала. Ала не съм обръщала внимание на жената, която беше с него. Той имаше светли очи, нали? Спомних си това, когато видях детето ти. При това то съвсем не е дете на Алфонсо, защото той въобще не е напускал Испания. Вярно е, казват, че децата често приличали на човека, когото майката е обичала силно, защото е мислила за него при зачеването.

След минута мълчание Тереса заговори с обикновения си невъзмутим глас с едва забележима подигравателна нотка, сякаш разказва за нещо, случило се на някой непознат:

— Сестра Вероника, която ме бе довела тук, ме отведе отново в болницата, както се бяхме уговорили преди това. Ала госпожа Рамирес си спомнила отново за мен по-късно, когато тежко болната ти майка се бе пренесла при нея. Тя успя — как, и днес не мога да си го обясня — да ме задържи много по-дълго, отколкото се бяхме уговорили, дори и след смъртта на майка ти.

А може би, може би — добави тя тихо, повече като на себе си — сама си бях виновна за това, защото все още тайничко изпитвах известен страх, че може синът й да е споделил с нея подозрението си…

— Ами — каза Селия, — не започвай пак да си мислиш за това. Нали сама си се убедила, че страхът е унизително нещо? Нима си забравила всичко онова, което ти е говорил твоят другар, истинският, първият ти приятел?

— Всеки ден си спомням всичко като някакво ехо, залутало се сред планините и отекващо отново. Само страхът ме бе направил глуха и жалка…

Съседите на Селия я заразпитваха:

— Как прекара празничните дни? Хубаво ли беше? Добре ли мина всичко?

А Селия отвръщаше:

— Чудесно беше! Макар че много малко бяхме заедно. Нали ви казвах вече, че той пътува по океана. Дойде ли за малко на сушата, праща да ме вземат с кола. А когато дойде за по-дълго, аз отивам и оставам при него.