Ана Зегерс
Нова среща (3)

III

Партийното ръководство в Мексико извикваше на определени интервали нелегални от Испания, за да може да си състави мнение за положението въз основа на техните доклади…

Енрике Гомес в същност се наричаше Алфонсо Варела. Щом в някой разговор се споменеше за Алфонсо от Теруел, всички знаеха за кого става дума. Защото там той бе играл важна роля при победата над Франко и всички знаеха това… И ето сега неочаквано получи нареждане да замине при ръководството в Мексико и успя да се добере по всевъзможни обиколни пътища до Португалия, снабден с нови документи. За да може изцяло да се вживее в личността на паспорта си, известно време той работи в Кадис в едно предприятие за параходно оборудване. Предохранителните мерки и наложените му от тях продължителни престои тук и там му бяха отнели доста време. Така че, когато той замина в една кабина със стария мексиканец, вече бе лятото на 1944 година.

Изкачил се на палубата, за да вземе, както сам каза, малко въздух, той тръгна напред и назад, изцяло обзет от увереността, че скоро ще види отново Селия. Разпери ръце. Знаеше, че сега може да се отдаде на щастието да мисли за нея, без по този начин да прекъсне изпълнения си с постоянно напрежение живот.

Разбира се, той трябваше добре да обмисли доклада, който щеше да изнесе пред партийното ръководство в Мексико — тежък и сериозен доклад. Не можеше да си взема никакви бележки, не можеше да го стори и сега, защото отдавна вече не бе Алфонсо Варела, а само Енрике Гомес и трябваше да остане същият по време на цялото пътуване и на пристигането си. Затова докладът му трябваше да бъде съвсем точен, за да може ръководството да си направи изводи от него, не бегло обмислен, нито пък писан или произнасян преди това и все пак трябваше да бъде като изваян, като издялан от камък. И въпреки трудната си задача от време на време, като например сега, той можеше да си позволи да мисли с най-голяма радост за Селия. Не мислеше дали е все още така красива, както при раздялата, когато тя, последна от групата бежанци, се бе извърнала за последен път в Пиренеите към него, отчаяна, ала сдържана, леко помръкнала, може би вследствие на някаква болест или от непосилен труд — той не мислеше сега за това.

Крачеше бързо напред и назад. Отдавна вече бяха излезли в открито море. Нощта бе погълнала последните светлини на брега. Скоро и вечерната омара се разнесе съвсем. Не се виждаше никаква светлинна нито откъм сушата, нито от други кораби, навред пълна самота. Единствен португалският флаг беше осветен. Алфонсо търсеше по небето отделните небесни съзвездия, които добре познаваше още от детинство. Дали Южният кръст се вижда и в Мексико?

Той слезе в кабината и попита спътника си. Мексиканецът лежеше неподвижен, ала с отворени очи. Изправи се бавно и отвърна:

— Да. В южната част. В северната — не. — И той отново се излегна и не каза нищо повече.

Хората от тази страна явно не задаваха въпроси на непознати, ала и сами не разказваха много-много за собствения си живот. Това бе добре дошло за Алфонсо.

Когато влязоха в столовата, отново го заразпитваха: накъде пътува? Защо? По каква работа? Той бе подготвен за подобни въпроси. Добре, че бе живял известно време живота, за който сега още веднъж трябваше да разкаже най-подробно. Задоволи любопитството на спътниците си по всички линии.

След храна Алфонсо отново се изкачи на палубата. Оформи мислено началото на своя доклад. После се отдаде известно време — без някой да го дебне, без никакви опасности, само на мислите си за Селия. След това се върна в кабината за сън.

Спътникът му още не спеше; този път обаче той пръв заговори:

— На мен не ми пречи, ако пушите. Лежа, но не спя.

— Вие в Мексико ли живеете?

— Да. Заедно с брат ми сме управители на един голям магазин. Жена ми беше испанка по майчина линия. Единствената ни дъщеря, която умря наскоро, беше омъжена за португалец, преподавател по химия. Заради нея предприех това пътуване в такова неспокойно време. Дойдох късно, ала все пак навреме за погребението и панихидата й.

Алфонсо изрече обичайните съчувствени думи. Учуди се на това, че човекът не пропусна да спомене в своя тъжен разказ, че в семейството му тече и испанска кръв. Той твърде много приличаше на индианец.

По време на пътуването Алфонсо отново си възвърна дълбокия сън. През следващата нощ обаче някой го разтърси; бе се промъкнал в тяхната кабина. В първия миг Алфонсо веднага си помисли да бяга, както бе навикнал през последните години. След това обаче се сети, че тук няма възможност за бягство, пък навярно няма и повод. Младият корабен инженер, португалец, с когото бяха играли заедно шах, го изведе навън на стълбичката.

— Трябва веднага да ви кажа какво съобщиха по радиото. Нещо ново се е случило в нашия свят. Открит е втори фронт! Съюзниците са акостирали в Нормандия!

Алфонсо изтръпна. Отидоха двамата с инженера в кабинката с предавателя. Започнаха да търсят по картата местата, на които бяха акостирали съюзниците на нормандския бряг.

Офицерите и пасажерите се изплашиха, защото това означаваше, че съюзниците възнамеряват да унищожат заедно с русите Хитлерова Германия. Някой подхвърли, че работите скоро щели да се изменят, възможно е това да е само шахматен ход. Младият инженер, който бе открил заедно с Алфонсо по картата местата, съобщени по радиото, каза:

— Само че този шахматен ход ще коства много кръв.

Двете жени се разтрепераха от ужас и страх, когато заговориха за германските подводници, които сега сигурно претърсваха Атлантическия океан.

Долу в кабината мексиканецът каза, че за него животът и без това нямал вече никакъв смисъл, а Мексико било на страната на съюзниците. Варела не отвърна нищо. Новината го бе поразила. Ако Франция се освободи чак до испанската граница, вълненията веднага ще се прехвърлят и в неговата родина. Ако там все още има хора като него, които ще съумеят да намерят точните слова, подходящия призив!

Дали неговите другари в Мексико бяха подозирали нещо, когато му наредиха веднага да замине? Едва ли. Всички толкова време бяха очаквали втория фронт, че никой вече не допускаше, че той ще бъде открит на следващия ден. Откакто му бяха наредили да тръгне, бяха минали седмици. Варела беше доволен, че в кабината им е тъмно, и се престори на заспал. Жените на масата се страхуваха за жалкото си съществуване. Жалко? Защо жалко? Ами аз самият? Нима съм готов да умра на последната отсечка, преди да съм видял отново Селия?

Да потъне безсмислено в океана, вместо да се бори у дома в планините, когато испанската съпротива ще се обедини с френската?… Така или иначе, сега вече бе само въпрос на време кога заедно със Селия ще заживее завинаги в Испания.

През всичкото това време той бе давал от себе си толкова много на живота и ето че сега най-после наближаваше мигът, в който той сам ще получи нещо от живота. Ала щом си помислеше за Селия, било тук в кабината или горе на палубата, измъчен, притеснен, разхождайки се напред и назад, веднага му се натрапваше мисълта за онова, което можеше да се случи у дома му, в родината.