Ана Зегерс
Нова среща (13)

XIII

В търговската фирма бяха доволни от Селия. Преместиха я в друг отдел. Повече работа, но и по-добра заплата. Започнаха да я изпращат в различни магазини за платове, понякога в близките малки градчета, които получаваха стоката си от фирмата за търговия на едро, в която тя работеше.

Понякога при тях идваше един чиновник, за да урежда сметки. Наричаха го на шега Малкия Мануел, за разлика от друг чиновник — едър, самонадеян и високомерен, когато наричаха Големия Мануел. Малкия Мануел беше винаги много любезен, всякога старателно облечен, сякаш искаше по този начин да компенсира дребния си ръст.

Когато веднъж се наложи Селия да намери една стара сметка, за да направят някакво сравнение, тя остана за няколко минути сама с Мануел в едно прашно помещение, което използуваха като склад за стари документи. Мануел веднага й предаде поздрав от Мария Перес, която бе ходила заедно с нея на училище и бе прекарвала ваканциите заедно с нейния съпруг Алфонсо и жената на Мануел. Това бе уговорената парола с испанското партийно ръководство.

Тъй като Мануел често идваше по служба, не беше трудно да се виждат. Той поръча на Селия най-напред да се срещне на пазара с една жена от тъкачната фабрика и да организира заедно с нея женска група. Същевременно приеха Селия в една създадена вече група от неколцина мъже и жени. За първи път в този град трябваше да издадат позив по случай Първи май. Тъй като задачата й се стори твърде лека, Селия си припомни думите, изречени веднъж от Мигел в Мексико. Той бе прочел на всички членове на тяхната група доклада на един куриер, дошъл от Испания, и бе добавил, че този доклад е стигнал до тях с опасност за живота на донеслия го и че зад всяко изречение се крие трудна и опасна, наглед дребна работа… Освен това, бе допълнил Мигел, ще трябва да издадат колкото се може по-скоро и един позив с искания за по-високи заплати, отговарящи на непрекъснато покачващите се цени на олиото, ориза, хляба и други хранителни продукти. Нека полицията мисли, че много повече хора са замесени в играта, а не само тази шепа другари…

— Глупости — рече един счетоводител от фирмата, когато позивът попадна в ръцете му, — по-добре да си живее човек спокойно с ниската заплата, отколкото да получава по-висока заплата сред кървави безредици.

Веднага го попитаха:

— Нима смятате, че вашата заплата тук е ниска?

— Че аз въобще не съм говорил за моята заплата.

Скоро го уволниха.

Селия се безпокоеше, щом Мануел не се появеше по-дълго време във фирмата. А той можеше да се среща с нея незабелязано само ако имаше сериозен повод. Щом си помислеше обаче, че такъв повод отдавна вече има, страхът й за този дребен, любезен човек, който непрекъснато мислеше за общото дело, нарастваше още повече.

Най-после той се появи, усмихнат и спокоен, и уреди работите си в канцеларията. Скоро след това се намери повод двамата да заминат заедно в едно предградие. Там той щеше да диктува нещо на Селия.

По пътя Селия го попита за някои може би общи техни другари от времето на Републиката. Някои той не бе познавал, един беше в затвора, друг бе заминал в емиграция, трети пък си живеел спокойно, привидно предан на новото правителство, уважаван в службата си. Наистина не издавал старите си другари, ала когато отидели да поискат от него подпис или малка помощ за семейството на някой арестуван другар, отговарял: „Разбери ме правилно защо не мога да участвувам в такива акции. При действително сериозен случай можете да разчитате на мене.“

— И не само той говори така — продължи Мануел, — мнозина приказват същото, сякаш сериозният случай в наше време не е постоянен!

Тогава Селия го попита уж случайно, без да издава особеното си нетърпение, дали познава един човек, който изглеждал така й така и преди години се наричал Алфонсо Варела. Мануел се замисли. После каза:

— Мисля, че знам за кого ме питате, ако става дума за същия човек. Междувременно той сигурно много пъти вече си е сменял името. Разбира се, и вида си. Доколкото това е възможно. Да, да, имаше един Алфонсо Варела през Гражданската война. След това обаче не съм го виждал вече.

Селия успя да скрие вълнението си, защото беше време да слизат и Мануел трябваше най-напред да потърси сградата, в която работеше търсената фирма. Тамошният шеф му даде сведенията, които Мануел след това издиктува на Селия. Шефът разглеждаше Селия със задоволство, после прочете бегло диктовката, за да я подпише.

Истински почитател на красивите жени беше шефът на тази фирма, ала Селия нито веднъж не отвърна на косия му поглед. Мануел трябваше да остане още малко там, а Селия отнесе продиктуваното й в града…

В едно писмо, което й бе изпратила Жаклин, имаше и един лист, написан с непознат детски почерк.

„Пиша на Ана, за да не може баща ми да прочете писмото. Ти си остана за мен най-близката сред всичките ми стари познати. Може би това ще те учуди, защото ние едва се познаваме. Когато си помисля за тебе, сърцето ми се свива, задето не съм при теб, но ако бях при теб, сърцето ще ме тегли назад, натам, където съм сега. Така е с мен. Ала само на теб мога да го кажа. В никакъв случай на баща си. Нито пък на новото си семейство. Тук всички се отнасят добре с мен, мъжът ми също. Имаме три деца.“

Селия се порови в паметта си, докато си припомни лицето на девойката, която се бе омъжила за един мексиканец за голямо неудоволствие на родителите си…

През февруари 1951 година фирмата изпрати Селия до няколко търгуващи с платове фирми в съседни градове, между които и в малкия град Н. Мануел много се зарадва, когато тя му съобщи тази новина.

— Това ще ми спести доста време. Там ти ще можеш да уредиш някои неща вместо мене.

Тя трябваше да отиде в една малка книжарница на ъгъла на улица Сан Исидоро и улица Калдерон, в нещо като полуоткрит павилион, в който освен вестници продавали разни дреболии, кройки, карти за игра, и да поиска едно модно списание. Миг след това в магазина щял да влезе един човек и да попита има ли още календари за тази година. През февруари те почти не се намирали вече. Тогава Селия трябвало да каже:

— И аз бих желала да си купя един.

Мануел й подаде един лист, който тя трябвало да даде незабелязано на другия купувач, без да го заговаря.

Селия замина. Щом свърши работата за фирмата, в която работеше, тя се поразходи из непознатия пъстър градец с удоволствието на човек, който е бил принуден да живее дълго в еднообразно селище. При разходката си тя видя къде се намира полуоткритият павилион. Отиде там в уречения час, за да си купи модното списание.

Миг след това вътре влезе някой и произнесе уговорените думи. Селия се вслуша в този глас. Пребледня, ала разумът й следеше всяка дума. Изрече, полуизвърната натам, думите, които й бяха заръчани, спокойно, безгрижно. При това погледна в лицето влезлия мъж. Той каза още нещо, потопявайки бавно погледа си в нейния, сякаш по този начин мигът можеше да продължи. Очите му, без да се издават, че я гледат, обгърнаха цялата и фигура и той рече:

— Жалко, благодаря ви — и излезе.

Селия плати покупката си. Никой не видя колко бледо беше лицето й. Улицата, която стигаше чак до паметника, гъмжеше от хора, от пъстрите чадъри пред кафенетата. На нея обаче й се стори пуста. Слънцето беше студено. Премина разстоянието без напрежение, сякаш тикана от някаква въздушна струя.

Алфонсо не забеляза, че тя мина още веднъж край масата в кафенето, където той се беше върнал. Той тъкмо разговаряше със своя спътник. Познаваше този човек на име Пабло от доста време. Отначало той му се беше сторил напълно порядъчен. През последната седмица обаче му направи впечатление, че Пабло непременно искаше да замине заедно с него за града, където трябваше да отиде Алфонсо. Също и това, че не можеше да се отърве от него и че той остана да чака в кафенето, докато Алфонсо отиде да направи покупката си. Погледът на Пабло не се отместваше от гърба му. Алфонсо бе усетил това; в същност у него все още не се бе загнездило истинско съмнение, но все пак нещо го предупреждаваше да бъде внимателен. И сега Пабло наблюдаваше внимателно лицето на Алфонсо — така поне си мислеше Алфонсо, — за да забележи по него нещо необикновено, някакво разочарование.

„Може би само си въобразявам всичко това — помисли си Алфонсо, — а може и да е така…

Дали той съзнателно не ме накара да се срещна с жената, която обичам? Нима е могъл да узнае това?

Сигурно. Не. Да. Не.“

Във всеки случай Алфонсо не се издаде с нищо. Беше се случило онова, което той толкова бе желал. Година след година, ден след ден. Като в някаква старинна легенда, която някой му бе разказал, любимата жена се бе появила още веднъж от подземния свят. Ала за разлика от легендата, той не се бе обърнал да я види отново. Тя не се бе потопила в мрака. Той не бе издал нито нея, нито себе си. Затова тя не бе изгубена и той щеше да я види отново. Беше уверен в това, докато отговаряше на отегчителните въпроси на Пабло…

Когато на другата заран Селия влезе в затворения двор на техния жилищен блок, Луиза изтича от безводния фонтан и се хвърли на врата й. Детето уж си бе играло, но всъщност я бе очаквало.

— Какво ти е, мамо?

— Че какво трябва да ми е? Нищо ми няма.

— Има ти, има.

— Нали ти казвам, нищо ми няма.

Селия отиде на работа и се върна у дома, както слепец се оправя по обичайния си път. В двора им я посрещнаха с възгласи:

— Много за кратко! Аз, красавице, не бих те пуснал да си идеш така бързо!

— И все пак успяхме да се видим! — А в сърцето й отекваше ехото: „И все пак успяхме да се видим!“

Лицето й бе просветнало. Хората говореха помежду си:

— Те наистина се обичат, личи й.

Когато Мануел й каза: „Аз трябва да се махам“ — тя посрещна новината трезво и дори нема̀ време да се стресне. Защото той веднага продължи:

— Ще ме замести Естебано, чиракът, когото познаваш от тенекеджийската работилница. Той обича да си подсвирква, като работи. Уточнил съм с него паролата, която трябва да си размените.

В този град има седем-осем напълно надеждни другари. За мен Естебано е най-добрият от тях. Има десетки други, които мислят като нас, ала се страхуват. И стотици, ако не и хиляди, които вече са започнали да се замислят. Желая ти успех. Довиждане…

Тя отиде в уречения час в тенекеджийницата. Там отдалеч чу Естебано да си подсвирква, докато тя уговаряше поръчката си с майстора. Естебано беше слаб, хубав човек, с тесни сръчни ръце, лицето му имаше дързък израз дори и когато той си подсвиркваше весело. Селия пристъпи към него при първата възможност.

— Братовчед ви Карлос ви поздравява най-сърдечно. Той живееше по време на отпуската си при моя братовчед в планината.

— Благодаря. Как е той?

Селия продължи усмихната, след като двамата вече се бяха уверили кои са от разменената парола:

— Ами не е много добре, защото братовчед ми го изхвърли.

Майсторът търсеше нещо зад гърба й.

— Божичко, че защо?

— Ами защото започнал роман с жената на братовчед ми.

Естебано се разсмя.

Няколко седмици след като Естебано бе заел мястото на Мануел, полицията стреля в група работници, връщащи се заедно от циментната фабрика. Като причина бе посочена забранена демонстрация.

За първи път след Гражданската война Селия видя отново върху огрения от жаркото следобедно слънце паваж тъмни сенки и кръв… Подобни инциденти имаше във Валенсия и в други градове все под същия предлог. Скоро след това един работник стреля по някакъв полицай, когото разпознал сред патрулираща група. Веднага го скрили в неизползувания кокошарник на една дървена жилищна барака. След залавянето му той самият и предполагаемият му помощник бяха осъдени на смърт; всички наематели на дървената барака, макар и да не бяха подозирали нищо за скривалището, получиха присъди по за десет-петнадесет години затвор…

Веднага след случилото се Естебано бе подготвил и извъртял на циклостил в своя роден град един позив заедно с мъжете и жените от неговата група. Толкова много възбудени разговори имаше по този повод в предприятията, работилниците и канцелариите, че никой не можеше да повярва, че само неколцина души са могли да предизвикат подобни размирици.

След това Естебано трябваше да изготви нов позив за случая във Валенсия — за смъртта на двамата работници и за присъдите на всички възрастни обитатели на бараката. Позивът трябваше да бъде колкото се може по-остър и добре обмислен: затова Естебано искаше да го съгласува със Селия. Не можаха да намерят по-подходящо място за това от нейната собствена стая. За да могат да останат половин час сами, той й показа как може да повреди незабелязано водопровода у тях и дойде да го поправи с инструментите си и с проекта за позива.

Поялната лампа блещукаше. През капаците на прозореца слънчевата светлина падаше на ивици върху листа. Селия си мислеше:

„Мануел действително си избра достоен заместник.“

През всичкото време Естебан си подсвиркваше и най-после възкликна:

— Готово! — И си отиде.

В службата на Селия една чиновничка веднага изтича с позива при шефа. Някои казаха:

— Единият е стрелял, другият го скрил. Полицията е имала право.

— Какво право? Нима хората не бива да разговарят на връщане от работа?

— Никой не е стрелял заради това.

— Но то се било случило другаде, така пише в позива.

— В кой позив?

— Значи, е имало и друг?…

Рано сутринта някой почука на вратата й. През ума на Селия минаха какви ли не мисли, преди почукването да се повтори; това я успокои, защото полицията би нахлула веднага.

В рамката на вратата се показа бяла престилка на медицинска сестра. Тереса рече:

— Идвам толкова рано, защото пропуснах един влак, за да мога да те видя макар и за малко. Трябваше да отведа един болен до дома му. Днес вече изобщо не мога да си обясня защо се съгласих да отида повторно при леля ти Хосефа. Но сега вече мисля, че съм отново такава, каквато бях преди. Ти ми помогна за това.

Селия си помисли тревожно:

„Откъде накъде? Какво съм й помогнала толкова?“

А Тереса продължи спокойно, със замислено лице:

— Вярно е, ти почти не говориш, но аз виждам, че си истински човек. В същност дойдох само за да ти кажа какво става с мен. Сега работя в градската болница и имам квартира навън, също и свободно време. Ами ти? Детското креватче е празно. Знам от сестра Вероника, че Луиза нощува сега в „Санта Клара“, откакто ходи там на училище.

Селия отвърна:

— Какво да ти кажа, точно от това се страхувах. Но се оказа, че не е толкова страшно, колкото си представях. Тя си идва при мен на края на седмицата и ми разказва всичко, което чува и вижда там, като някаква приказка с лоши и добри духове и с една невероятно добра жена, която помага на хората със своите чудеса.

— Тя може би има право, това е действително една невероятно добра жена. Детето скоро ще учи при сестра Вероника, която беше и моя учителка.

Тереса изведнъж си спомни, че може да изпусне и последния влак, ако не отиде веднага на гарата. Вече беше поставила ръка на дръжката на вратата, когато видя скроен плат на облегалката на един стол.

— Нима ти можеш и да кроиш?

— Научих се във Франция, за да мога да се изхранвам.

Тереса я погледна изненадана и каза:

— Желая ти всичко хубаво за днес. До скорошно виждане.

След това посещение Селия си мислеше:

„Нима Тереса дойде при мен само за да ме увери, че най-после окончателно е успяла да се освободи от своите съмнения и страхове? И то именно мен? Само задето неочаквано се появих в онази вила?“

 

 

Леля Хосефа беше доволна, че племенницата й напредва в службата и от място на място най-после бе стигнала до канцеларията на господин Бордатеги. При това тя си мислеше:

„Добре е да имам там човек, който може да научава разни неща за фирмата, която работеше в тясна връзка с предприятието на моя покоен съпруг.“

Тя изпрати колата си и покани Селия да я посети вечерта в градското й жилище.

— Радвам се, че напредваш в службата. Още повече, че в самото начало бях казала на господин Бордатеги: „Опитайте! Не знам дали младата жена може да ви бъде полезна. Забравете, моля ви, че тя изобщо ми е някаква роднина. В края на краищата истински роднински връзки не съществуват. Аз дори не ви я препоръчвам.“ Щом вече получаваш по-висока заплата, явно господин Бордатеги е доволен от теб.

Макар че никога не бе правила никакви подаръци нито на Селия, нито на детето й, сега госпожа Рамирес добави припряно:

— Ще си купиш две скромни, но подходящи рокли за канцеларията и освен това и една официална рокля. Хората сигурно са разбрали вече чия роднина си. Иди в магазина на Моралес и Родо̀. — После тя направи кратка пауза сякаш за да обмисли нещо. — Те сигурно ще ти предложат най-подходящото, след като разберат, че ще изпратят сметката на моя адрес. Противно ми е да ти давам пари на ръка. Освен това ти самата имаш добър вкус, което можах да забележа от някои дреболии. — И тя заостри устни в някаква усмивка, сякаш всмукваше нектара на собственото си великодушие.

Селия отвърна:

— Много ви благодаря. Но както сама забелязахте, аз успях и със старите си дрехи и с новите евтини неща, които си набавих, да получа повишение в службата. Освен това сега получавам по-висока заплата и мога да си купя каквото си искам. Пък и вие сама похвалихте добрия ми вкус.

— Колко си горда! — рече леля Хосефа. — Би могъл да си помисли човек, че си кръвна роднина на моя покоен съпруг.