Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Metamorphoseon sive Asinus aureus, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
dave (2012)
Разпознаване и корекция
NomaD (2012)

Издание:

Апулей

Златното магаре

 

Римска

Четвърто издание

 

Превели от латински: Георги Батаклиев и Петър Радев

 

„Народна култура“, София 1984

 

Редакционна колегия: Георги Михайлов Анна Николова Богдан Богданов

Отговорен редактор: Иван Генов

 

Apuleius, Metamorphosen oder der Goldene Esel

Text mit Übersetzung, herausgegeben von R. Helm

© Akademie-Verlag, Berlin 1961

 

Apulei Metamorphoses

E lingua latina in bulgaricam traduxertmt (© Georgi Batacliev et Petar Radev

Prologura scripsit © Bogdan Bogdanov

Editio Narodna cullura

Serdicae MCMLXXXIV

 

Литературна група — ХЛ. 04 9536622411/5571-11-84

 

Редактор: Георги Михайлов

Оформление: Николай Пекарев

Рисунка: Иван Тодоров

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор януари 1984 г.

Подписана за печат март 1984 г.

Излязла от печат юли 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 18,50.

Издателски коли 15,54.

УИК 14,78

 

Цена 1,71 лв.

 

ДИ „Народна култура“

ДПК „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Осма книга

1. По петльово време дойде някакъв младеж от близкия град, както изглеждаше, един от слугите на Харита — девойката, която беше изтърпяла с мен еднакви мъки при разбойниците. Той приседна близо до огъня и разказа на множеството слуги за нейния край и за нещастието на целия й дом — чудни и страшни неща.

— Коняри, овчари и вие, говедари, няма я вече нашата Харита, тя, нещастната, загина от страшна смърт и отиде в царството на сенките, и то не сама. Но за да узнаете всичко, ще ви разкажа отначало какво стана, за да могат по-учените, на които съдбата е дала дар да пишат, да го предадат като нещо забележително.

Имаше в съседния град младеж от много знатен произход, прочут и много богат — пълен с пари. Но той беше свикнал да живее в разкош и разврат и в пиянство посред бял ден[1]. Не беше чудно, че се бе свързал с разбойническа банда и дори бе опетнил ръцете си с човешка кръв. Наричаха го Тразил. Какъвто бил той в делата си, такава беше и мълвата за него.

 

 

2. Когато вече Харита узряла за брак, той се явил между най-ревностните кандидати за ръката й; с голямо старание се стремял към своето, но макар и да оставял далече зад себе си всички свои съперници и да желаел с подаръци да склони родителите й да се съгласят, лошата слава за него му попречила: било му отказано и той се обидил не на шега. И дори когато господарската дъщеря премина в ръцете на добрия Тлеполем, Тразил не престанал да поддържа в себе си отхвърлената любов и я смесил с негодувание заради отказания брак: той замислил кърваво престъпление. Намерил най-после удобен случай да проникне в дома им и пристъпил към изпълнение на злодейския си план, който дълго време бил обмислял. В деня, когато девойката беше освободена с хитростта и храбростта на своя годеник от кървавите мечове на разбойниците, Тразил обърнал внимание на всички с необикновения си възторг от това събитие и се смесил в тълпата на поздравяващите. Уж радостен и за сегашното благополучие, и за бъдещото потомство на новобрачните, той беше приет поради уважение към блестящия му род между най-почетните гости и скривайки злодейските си замисли, се преструвал на много верен приятел. После с постоянни разговори, с често посещение, понякога дори на обед и на чашка, той ставал все по-мил и без сам да забележи, стремително се хвърлил в гибелните бездни на любовта. И защо не? Пламъкът на жестоката любов, слаб отначало, ни привлича с леката си топлина, но нажежавайки се от постоянно горене, се разгаря така, че ни кара да изгорим в лумналите й пламъци.

 

 

3. Вече дълго време Тразил бил обмислял в себе си какво да предприеме. Удобен случай за разговор насаме с нея не му се удавал и все повече и повече виждал затворени всички пътища за прелюбодеяние: той имал на пътя си многочислена стража и разбирал, че не било възможно да се разкъса здравата връзка на това ново и все по-засилващо се чувство; пък и самата непорочност на момичето, дори ако тя би се съгласила на това, на което не било възможно да се съгласи, му била пречка за нарушаване на съпружеската вярност; и все пак с гибелното си упорство той се стремял към невъзможното, като че ли то би станало възможно. Това, което той смятал в момента трудно за извършване, чрез засилваната от ден на ден любовна страст му изглеждало лесно за изпълнение; и така обърнете внимание, моля ви, и най-грижливо изслушайте до какви крайности се стига при подобно изстъпление на бясна страст.

 

 

4. Един ден Тлеполем взе със себе си Тразил и тръгна на лов за зверове, ако и дивите кози могат да се нарекат така; работата беше в това, че Харита не позволяваше на мъжа си да гони диви зверове, които имат зъби или рога. И вече бяхме в подножието на горист хълм, където в сенките на плътно преплитащите се клони се криеха от погледите на ловците тия кози; за да се вдигнат от леговищата, пуснахме ловджийски кучета, специално обучени за хайка; те, както бяха научени, веднага се разделиха на групи и заобиколиха и заеха всички достъпи: отначало се ограничаваха с глухо ръмжене, а след това по даден знак внезапно огласиха въздуха със злобен, буен лай. Не се появи изобщо нито коза, нито страхливо козле, нито най-кроткото от всички диви животни — кошута, но изскочи огромен, невиждан по размери глиган, с мускули, силно опънати под дебелата кожа, с настръхнала по тялото козина и с изправена по гръбнака четина, шумно триещ разпенени зъби, злобни пламъчета изскачат от очите му, гърмящ рев излиза от раззиналото му гърло като мълния в неговия див порив. Най-напред с удари на зъбите надясно и наляво разпори по-дръзките кучета, които отблизо го следваха по петите, и ги умъртви и след това стъпка нашите слаби мрежи и побягна по-нататък в посоката, откъдето се беше спуснал в началото.

 

 

5. Всички ние, обхваната от ужас, свикнали при други случаи на по-безопасен лов, при това сега без оръжие и съвсем незащитени, се скрихме и се спотаихме под листната шума или зад дърветата; през това време коварният Тразил, намирайки удобен случай за изпълнение на подлите си планове, се обръща към Тлеполем с такива лукави думи:

— Как можем като тези долни слуги да се поддадем на женски страх и на празна уплаха и да изпуснем от ръцете си такава богата плячка? Защо не се качим на конете, защо не се спуснем да го гоним? На, ти вземи ловджийското, аз ще взема другото копие!

И без да се бавят, възсядат конете и с всичка сила се спускат да преследват звяра. А той, уповавайки се на естествената си сила, се обръща назад и горящ с огъня на дива жестокост, със стиснати зъби, за миг се спира, оглежда се и не знае на кого първо да се нахвърли. Пръв Тлеполем забил копието си в гърба на звяра, а пък Тразил не направил нищо на глигана, ами с копието подкосил подколенните жили в задните крака на коня, на който яздел Тлеполем. От изтеклата кръв конят се огънал, рухнал по гърба си и против волята си съборил и своя господар на земята. В миг бесният глиган нападнал лежащия, раздрал му отначало дрехата, а когато той поискал да се привдигне — нанесъл му със силния си зъб дълбока рана. Но добрият му приятел никак не се смутил от това престъпно начало — напротив, той не могъл да се задоволи с това да гледа дори в това опасно положение жертвата, поднесена на неговата жестокост: когато Тлеполем, в смущението, веднъж наранен, се стараел напразно да се запази от нови рани и жадно молел за помощ, Тразил го поразил с копие в дясното бедро с толкова голяма точност и сила, че разчитал на пълно сходство на раната от копието със следите от зъбите на звяра. След това довършил без мъка и глигана.

 

 

6. Така погубил той младежа, а пък ние, опечалените близки хора, възбудени се притичахме всеки от своето скривалище. Тразил, макар и да се е радвал в душата си, че е изпълнил своето съкровено желание и че е прострял врага си, все пак не даде вид, че е радостен, но намръщи чело, прие печален израз и жадно прегърна безжизненото тяло на този, когото сам бе лишил от живот; изкусно подражаваше във всичките си действия на убит от скръб човек, само сълзи не можаха да се покажат на очите му. Придаде си печален вид като нас, искрено скърбящите — престъпното дело на своите ръце той приписа на звяра.

Още не бе завършило злодеянието, а мълвата за него вече се разпространи и тръгнала по своя път към дома на Тлеполем, достигна до слуха на нещастната му съпруга. Щом чу тя тая страшна вест, каквато не ще чуе никога вече, обезумяла и обхваната от лудост, като вакханка в изстъпление се спусна през многолюдните улици, през полята и нивите и с глас на безумен човек крещи и известява за нещастието на своя мъж. Стичат се печални тълпи граждани, присъединяват се към нея срещнатите, споделят нейната скръб; от желание да види, целият град се опразва. И ето тя се спуска към трупа на съпруга си, безчувствена се строполи върху мъртвото тяло и едва ли тук не отдаде душата си на този, комуто преди това я беше поверила. С голяма мъка я подеха роднините й и тя, против волята си, остана жива, а погребалната процесия, съпроводена от целия народ, се отправи към гробищата.

 

 

7. А Тразил не преставаше да крещи, прекомерно ридаеше, проливаше сълзи, каквито нямаше в първите минути на скръбта, а сега — с растящата радост — потекоха и обсипвайки с ласкави имена покойния, лъжеше самата богиня на Истината[2]. С изпълнен от скръб глас той го наричаше и приятел, и близък, и другар, и дори брат й се стараеше да свали ръцете на Харита, която се биеше в гърдите; успокояваше скръбта й, въздържаше я от вопли, с мили думи притъпяваше жилото на скръбта й; с различни примери за други нещастия се мъчеше да я утеши; но с всичките свои престорени грижи на съчувствие не пропускаше случая да се докосне до младата жена и с това извратено наслаждение подхранваше своята престъпна страст. Веднага, след като свършиха погребалните обреди, младата жена започна да мисли как по-скоро да последва мъжа си в гроба; обмислила всичко, тя се спряла на един лек, спокоен и ненуждаещ се от никакви оръжия начин, но напълно подобен на спокойна почивка: отказа се от всякаква храна, съвсем се напусна, дотам, че дори престана да се мие, прости се с дневната светлина и се оттегли в най-дълбока тъмнина. Но Тразил с твърда упоритост, отчасти със собствените си убеждавания, отчасти чрез другите и близки и роднини и най-после чрез самите родители на младата жена, постигна това, че тя се съгласи да освежи с баня своето тяло, вече смъртно побледняло и покрито с нечистотия, и да подкрепи силите си. И ето тя, от почит към своите родители, макар и против волята си, се подчини на религиозната необходимост и с невесело лице, но малко прояснено вече, се възвърна, както искали от нея, към задълженията на живота; но в душата си — дълбоко в сърцето си, тя се е късала от скръб и печал: цели дни и нощи прекарваше в безутешна тъга и издигна статуи, които изобразяваха покойния във вид на бога Либер[3], в непрестанно служене му отдаваше божески почести[4], така че самия този начин на утеха тя превърна в мъчение.

 

 

8. Тразил, човек изобщо буен и както личи от името[5] му, безразсъден, не дочака скръбта да се насити на сълзите й и да се успокои безумието в размътения мозък и мъката й от само себе си да утихне; без колебание заговори за брак с жената, която все още продължаваше да оплаква мъжа си, да разкъсва дрехите си и да къса косите си. Със страшно безсрамие той издаде тайните на душата си и откри неизразимото с думи коварство. А Харита изпадна в ужас и отвращение при тия безбожни думи; тя падна, като че ли лишена от чувства и поразена от гръм или от слънчев удар, или от мълнията на самия Юпитер. След известно време дойде на себе си, изпусна на няколко пъти зверски вой и сега вече ясно си представи цялата подлост на Тразил; тя отложи отговора на молбата му, докато грижливо го обмисли. Между това по време на целомъдрения й сън й се явила сянката на коварно убития Тлеполем, с лице, обезобразено от бледност и покрито с кръв, и я заговорила с такива думи:

— Скъпа съпруго, дано никому другиму не бъде дадено да те назове с това име; но ако в твоите гърди вече споменът за мене е изчезнал или ако моята печална смърт е разрушила нежния ни съюз — омъжи се за когото и да е друг щастливо, само не се давай в нечестивите ръце на Тразил, не разменяй думи с него, не разделяй трапезата си с него, не отпочивай на същото легло! Избягвай кървавата десница на моя убиец; недей свързва брак с отцеубиец[6]. Тия рани, чиято кръв измиха твоите сълзи, не са изцяло рани от зъби: копието на злия Тразил ме раздели от тебе.

И прибавил и други думи, като разказал всичко наред — цялата сцена на престъплението.

 

 

9. А пък тя, както почивала опечалена и притискала лицето си в леглото, започнала да облива още насън със сълзи бузите си, а изтръгната от неспокойния си сън като от някакво мъчение, започнала силно да въздиша поради отново усилилата се скръб, разкъсала ризата си и безжалостно заудряла с длани красивите си рамене. Но с никого тя не сподели своите нощни видения, а старателно скри всичко, което й било известно за престъплението; мълчаливо била решила да накаже безсрамния убиец и да се избави от жалкия си живот. Ето отново се явява отвратителният нахалник, търсещ безразсъдно удоволствие, и я безпокои с разговорите си за бракосъчетание, за което тя не желае и да чуе. Но тя кротко прекъсва думите му и с удивителна хитрост играе своята роля на досадния бъбривец и на унизителните му молби тя отговаря така:

— Все още е пред мен прекрасният образ на твоя брат и мой любим съпруг, все още усещам в моите ноздри приятния дъх на канела[7] от божественото му тяло; все още прекрасният Тлеполем живее в моето сърце. Ти ще постъпиш умно и добре, ако предоставиш на нещастната му жена необходимото време за законна скръб, докато изминат останалите месеци на годината; това ще бъде удобно не само за моето целомъдрие, но и за твоето спокойствие; да не би с привързаността[8] на нашия брак да възбудим отмъстителните мани[9] на съпруга ми за твоя гибел.

 

 

10. Тези думи не вразумили Тразил и от обещанието, което в скоро време трябвало да бъде изпълнено, той съвсем не се почувствувал по-добре и продължавал до пресищане да й нашепва нечисти брътвежи, докато Харита се престорила, че я е убедил, и му казала:

— Само едно много те моля да отстъпиш, Тразиле: необходимо е, докато изтекат останалите до годината дни, тайно да правим нашите срещи, така че никому от домашните ни да не стане известно това.

Убеден напълно в лъжливите обещания на жената, Тразил се поддал на тях и на драго сърце се съгласил на тайното съжителство; той силно желаел нощния мрак да обгърне земята и един стремеж го овладявал над всичко — да я има.

— Но слушай — казва Харита, — покрий се колкото може по-плътно с плаща си и без някакъв спътник мълчаливо ела при първата нощна стража[10] до вратите ми, свирни един път и почакай моята дойка, която ще те чака при самия вход. И дори като те пусне вътре, тя няма да запали свещ, а в тъмното ще те въведе в моята спалня.

 

 

11. Тразил харесал обстановката на този брак на смъртта. И не подозирал нищо лошо, но се вълнувал от очакване, оплаквайки се в себе си, че така дълго продължава денят и че се бави вечерта. Но щом като слънцето отстъпило място на тъмната нощ, той веднага се покрил, както му бе поръчала Харита, и попаднал в мрежата на хитрата дойка, която стояла на стража; изпълнен с надежди, той се вмъква в спалнята. Тогава старата жена по заповед на господарката си го обкръжила с грижи и взела чаша и съд с вино, в който тайно било примесено приспивателно; докато той спокойно пиел жадно чаша след чаша, тя го лъгала за отсъствието на господарката си с това, че била задържана при болния си баща: така лесно го приспала в дълбок сън. Когато вече лежал по гръб, достъпен за враждебно действие, тя повикала Харита, която се втурнала в бесен порив и тръпнеща от мъжка решимост, се изправила над убиеца.

 

 

12. — Ето — извикала тя — верния другар на моя съпруг, ето отличния ловец, ето милия ми жених! Ето десницата, която проля моя кръв, ето гърдите, които измислиха лъжливи сплетни за моята гибел, ето очите, на които за зло се харесах и които, предчувствувайки този мрак, който ги очаква, и сега още изпитват бъдещи мъки. Почивай безгрижно, сънувай блажени сънища! Аз не ще те нападна нито с меч, нито с желязо; няма да стане така, че ти да се изравниш чрез еднакъв вид смърт с моя съпруг! Ти ще живееш, но очите ти ще умрат и нищо не ще виждаш с тях, освен когато спиш. Ще направя така, че да чувствуваш по-щастливо убийството на твоя неприятел, отколкото твоя живот. Ти не ще виждаш вече светлината и ще се нуждаеш от ръката на спътник; не ще прегръщаш Харита, не ще се наслаждаваш на брака; не ще потънеш в смъртен покой и не ще се радваш на удоволствията на живота; като непозната сянка ще блуждаеш, между царството на Ада и слънцето.[11] Дълго време ще търсиш десницата, която е извадила твоите очи, и което е още по-тежко в нещастието — не ще знаеш от кого да се оплачеш. А пък аз с кръвта от твоите очи ще извърша възлияние в гробницата на моя Тлеполем и ще ги посветя на неговата блажена душа. Но защо използуваш ти забавянето на наказанието, заслужено за теб, и си представяш може би гибелните за теб мои прегръдки! Остави сънния мрак и се събуди за друг мрак, мрака на възмездието. Повдигни празното си лице, узнай отмъщението, разбери нещастието си, пресмятай мъките си! Така се харесаха на целомъдрената жена твоите очи, такива сватбени факли осветиха твоето брачно ложе! Ще имаш за шаферки отмъстителките[12], а за другар — слепотата и вечното угризение на съвестта.

 

 

13. Така пророкува тя и измъква игла за коса от главата си, избожда изцяло очите на Тразил и го оставя съвършено лишен от зрение; докато той, понасящ нетърпими болки, отмахва от себе си упойката и съня, тя грабва голия меч, който Тлеполем носел на пояса си, и като безумна се впуска да бяга през града и без съмнение, замисляйки някакво ново злодеяние, се отправи право към гробницата на своя мъж. И ние, и целият народ излязохме от домовете си и упорито я запреследвахме, подбуждайки се един друг да изтръгнем меча от безумните й ръце. А Харита застана близко до ковчега на Тлеполем и с блесналия меч накара всички да отстъпят; като видя, че всички леят обилни сълзи и отвсякъде се раздават жалостиви вопли, каза:

— Оставете неуместните сълзи, премахнете скръбта, недостойна за моята доблест. Отмъстих на кървавия убиец на моя съпруг, наказах злокобния похитител на моето щастие. Вече е време с този меч да намеря пътя надолу в задгробния свят при моя Тлеполем.

 

 

14. И като ни разказа всичко подробно едно по едно, каквото й беше съобщил в съня съпругът й, и с каква хитрост бе наказала вкарания в дома й Тразил, тя заби меча под дясната си гръд и падна, валяйки се в своята кръв; и най-после, бъбрейки нещо с неясен глас, се прости с мъжествената си душа. Тогава близките старателно и внимателно измиха тялото на нещастната Харита и я погребаха в същата гробница, завинаги връщайки на мъжа неговата съпруга.

А Тразил, след като узна всичко станало и не можейки да намери наказание, с което да изкупи това бедствие, но уверен, че смърт от меч е недостатъчно наказание за такова престъпление, заповяда да го пренесат тук в същата гробница и извика:

— Ето ви, зловещи сенки, доброволната жертва!

И плътно бяха затворени след него вратите на гробницата: той реши да завърши живота си с гладна смърт, осъждайки се със собствена присъда.

 

 

15. Това разказа младежът на тежко опечалените селяни, прекъсвайки нееднократно своя разказ с дълбоки въздишки и със сълзи. Те пък, страхувайки се за своята участ, ако преминат под нов господар, и горчиво оплаквайки нещастието в дома на господарите, се приготвиха да бягат. А управителят на конюшнята, оня, който беше приел с големи поръчения да се грижи за мен, събра всичко ценно, каквото било скътано от него в къщичката му, постави го на моя и на гърба на другите впрегатни животни и със скръб напусна предишното свое жилище. Ние носехме малки деца и жени, пилета, врабчета[13], козленца, кученца — въобще всичко, което не можеше достатъчно бързо да върви и пречеше в бягството, се движеше чрез нашите крака. Аз не чувствувах тежестта на товара, макар че той бе огромен: до такава степен се радвах, че бягам и оставям зад себе си оня, отвратителния човек, който искаше да ме лиши от мъжественост.

Преминавайки стръмно било на гориста планина, отново се спуснахме в дълги разстояния през полетата и едва привечер по тъмна пътека стигнахме до едно укрепено селище, многолюдно и богато. Жителите ни убеждаваха да не продължаваме пътя си през нощта, дори и рано сутринта, тъй като цялата околност, та и самите пътища били пълни с глутници от чудовищно огромни вълци, отличаващи се с яростна свирепост и навикнали на нападения и грабежи; също като разбойници те нападали пътниците и побеснели от безумен глад, извършвали набези над съседните имения и заплашвали вече с жалката участ на беззащитен добитък живота на хората. При това те говореха за пътя, по който трябваше да минем, че бил осеян от полуизядени човешки трупове, а наоколо се белеели оглозгани кости, така че ние трябвало да вървим с най-голяма предпазливост: преди всичко, за да избегнем засадите, които можели да ни се устроят на всяка крачка, трябвало да вървим, когато стане съвсем светло, денят напредне и слънцето блести силно, та дневната светлина да задържи стръвта на дивите зверове, и докато минем тези опасни места, да сме вървели не разпръснато, а в сгъстен строй.

 

 

16. Но тия избягали негодяи, дето ни водеха, неспособни да разсъждават в заслепението си да бързат и от страх пред полагаемото преследване, пренебрегнаха полезния съвет; без да дочакат близкия изгрев, почти около третата нощна стража[14], ни подкараха, както си бяхме натоварени, на път. Тогава аз поради страх от опасността, за която ни бяха говорили, доколкото можех, се държах по средата на групата и се криех между струпаните в куп животни, пазех моите задни части от нападенията на зверовете: и всички се чудеха на моята пъргавина, с която надминавах вече и конете. Но тая бързина не беше поради моята пъргавина, а доказваше по-скоро моята страхливост; по повод на това аз си мислех, че може би и прочутият Пегас повече от страх е станал летящ кон: страхувайки се именно да не го ухапе огнедишащата Химера, той скачал високо, чак до небето, така че мълвата с право го е надарила с крила[15]. Впрочем и онези пастири, които ни караха, бяха въоръжили ръцете си за сражение: един носеше обикновено копие, друг ловджийско, трети стрели, четвърти тояга, а всеки и камъни, които щедро предлагаше неравната камениста пътека; имаше и такива, които се бяха въоръжили с островърхи колове; повечето обаче носеха запалени факли, за да плашат зверовете. И нищо не липсваше освен една военна тръба, за да заприличаме на военна част. Но като се отървахме в тоя случай само с напразен страх, ние попаднахме в още по-лоша клопка. Защото вълците, уплашени може би от шума на младежите в плътна колона или още по-сигурно от прекомерната светлина на горящите факли, а може би се скитаха и другаде, не предприеха никакво нападение върху нас или поне отдалеч не се показваха никакви.

 

 

17. Обаче селяните в някакво имение, покрай което ни се случи да минем, смятайки нашата тълпа за разбойници, до смърт изплашени и загрижени за своите имущества, насъскаха срещу нас огромни бесни кучета, по-зли от вълци и мечки, които грижливо бяха отхранени за защита, на имота; насъскаха ги с обичайните дюдюкания и с най-различни викове. Кучетата покрай вродената си жестокост, настървени и от шума, причиняван от господарите им, ни нападнаха и като заобиколиха от всички страни нашия отред, се нахвърлиха и без никакъв избор започнаха яростно да разкъсват едновременно и животни, и хора, а мнозина събориха и на земята. Кълна се в Херкулес, това зрелище не заслужава толкова възпоминание, колкото състрадание: огромни кучета, страшно раздразнени, грабват едни, както бягат, залепят се за други, както са спрели, трети се хвърлят върху тези, които са паднали на земята, и по целия отред опитват зъбите си. Към тази толкова голяма опасност се прибави и друга — още по-лоша: отгоре от покривите и от най-близкия хълм селяните хвърляха срещу нас камъни, та ние вече не знаехме от коя беда повече да се пазим: отблизо ни разкъсваха кучета, отдалече летяха камъни. Случи се един камък да улучи главата на жената, която седеше върху ми. От болки тя започна да плаче и да вика на помощ своя съпруг — същия пастир, който се грижеше за мене.

 

 

18. А пък той започна да призовава боговете за свидетели, изтри кръвта от лицето на жена си и изкрещя силно:

— Защо нападате и смазвате нещастните, измъчени пътници с толкова голяма жестокост? Каква плячка искате? За какви простъпки си отмъщавате на нас? А пък не обитавате пещери на диви зверове или скали като варвари, та да се радвате на пролята човешка кръв!

Едва беше успял да каже това, и обилният град от камъни пресекна. Утихна по команда и предизвиканата от свирепите кучета буря. Тогава един от селяните от самия връх на един кипарис заговори така:

— Ние не сме разбойници, нямаме желание да ви ограбим, а да защитим нашата собственост от вашите ръце. Сега вече мирно, без всякакъв страх можете да продължите вашия път!

Така каза той, а ние поехме нататък, след като всеки от нас бе различно пострадал: кой от камък, кой от куче! Най-после, като изминахме известно разстояние, стигнахме до някаква гора с високи дървета и приятни зелени морави; тук нашите водачи решиха да спрат, за да си отпочинем за малко и да полекуваме старателно пострадалите си различно тела. И ето разположихме се на земята, кой където бе; хората бързаха да се отморят и след това да употребят различни лекарства за раните си: един промива кръвта с вода от ручея край него, друг налага с напоени с оцет сюнгери подутините си, трети превързва с бинт зеещите рани. Така всеки посвоему се грижеше за своето здраве.

 

 

19. Между това горе от хълма гледаше към нас някакъв старец, около него пасяха овци. Явно това беше овчар. Един от нашите го попита дали има да ни продаде мляко или прясно сирене. А той дълго клати глава и каза:

— И вие мислите още за ядене и пиене или изобщо за някаква почивка! Нима никой от вас не знае в какво място се намирате? — Като каза това, той се обърна, подкара своите овчици и се отдалечи.

Тия думи и неговото бягство причиниха голяма уплаха у нашите пастири. И докато ужасени се стараеха да узнаят какви качества притежава тая местност и нямаше кой да ги осведоми, друг старец се приближи по пътя, висок, натежал от години, цял наведен над тоягата, едва влачейки краката си и обливайки се в сълзи; като ни видя, той още по-силно заплака, докосваше коленете[16] на всички млади хора поред и така се замоли:

 

 

20. — Заклевам ви в името на Фортуна и на нашите Гении-хранители[17], дано доживеете в здраве и веселие до моите години, моля ви — помогнете на немощния старец и върнете на белите коси малкия ми, грабнат от подземните богове! Моят внук и любим спътник в това ми пътуване пожела да хване врабче, което чирикаше на един стобор, и падна в съседния ров, обрасъл отгоре с храсти; животът му е в крайна опасност, а по риданията и по това, как той зове на помощ своя дядо, разбирам, че е още жив; но моето тяло е слабо, както виждате, и аз не мога да му помогна. А вие, надарени с младост и сила, лесно ще помогнете на нещастния старец и ще възвърнете жив и здрав последния от моите потомци и моята единствена издънка.

 

 

21. Всички го съжалиха — при това той се молеше и скубеше белите си коси. А един от пастирите, по-храбър по дух и по-млад от другите, силен телесно, единствен излязъл без рана от горната битка, скочи пъргаво и разпита на кое място е паднало момчето; после без колебание тръгна след стареца към гъстия храсталак, който с пръст му бе посочен от него. През това време всички си почиваха, лекуваха раните си, нас пък ни нахраниха; после, като си събраха багажа, започнаха да се готвят за път. Отначало дълго викаха по име тоя младеж, а после, разтревожени от дългото му отсъствие, изпратиха човек да го върне и да му напомни, че е време вече за път. След известно време пратеният се върна смъртнобледен, разтреперан от страх, и съобщи чудни работи за своя другар: видял младежа да лежи по гръб, целият изпояден, а над него огромен дракон гризял неговото тяло; от нещастния старец и помен нямало! Като чуха това, те сравниха разказа на пратеника с думите на овчаря; нашите водачи разбраха, че драконът е същият жесток обитател на тези места, за който ги предупреждаваха; и като напуснаха тая опасна местност, впуснаха се в бързо бягство и ни подкараха с чести удари на тоягите.

 

 

22. Минавайки много бързо значително разстояние, стигнахме най-после някакво село и там прекарахме в почивка цялата нощ. Тук стана много интересна за споменаване случка и искам да ви разкажа за нея.

Някакъв роб, комуто господарят бил поверил цялата закрила на господарския дом и който управлявал онова голямо имение, в което се бяхме отбили и ние сега, живеел тук, женен за робиня от този дом, но бил пламнал от страст по някаква свободна жена — не оттук. Неговата съпруга, оскърбена от измяната, изгорила напълно всичките му отчетни книжа и всичко, което било скрито в хамбара. Но не се задоволила с това; тя смятала, че такава загуба е недостатъчно отмъщение за поруганото й брачно ложе: обърнала гнева си против собствената си плът и кръв — сплела за себе си примка и вплела в същото въже малкото си дете, което била току-що добила от същия тоя съпруг, и се хвърлила заедно с младенеца в дълбокия кладенец. Техният господар се много разгневил, като узнал за тая смърт; хванал роба, който със своята разпуснатост станал причина за толкова голямо престъпление, и заповядал да го съблекат гол, да го намажат цял с мед и да го завържат здраво за смокиново дърво. В кухината на това дърво имало мравуняк — цяло гъмжило, и мравките сновели насам-нататък като буйно бликащ извор. Щом само усетили сладкия дъх, на меда, идващ от тялото, те се впили дълбоко в него и макар и с малки, но безчислени и непрекъснати ръфания дълго го мъчили и така изкълвали месото и вътрешностите му, че само костите висели на дървото и блестели с особен блясък, останали без всякакво месо.

 

 

23. Напуснахме и това отвратително място и оставихме жителите в дълбока скръб. Отново продължихме и през целия ден вървяхме по равни пътища из полето и вече уморени достигнахме някакъв многолюден и известен град. Тук пастирите решиха да се установят за постоянно, надявайки се да намерят безопасно убежище от всевъзможни преследвания и привлечени от мълвата за изобилно плодородие. За три дни те възстановиха силите на впрегатните животни, за да изглеждаме по-добре за продаване; после ни изкараха на пазара и със силния глас на глашатая-посредник се извести цената на всяко поотделно; конете и другите магарета бяха закупени от богати купувачи; мен отминаваха с пренебрежение и ме оставиха самотен. Досаждаха ми вече тези докосвания на купувачите, които пресмятаха възрастта по зъбите ми, така че когато един с мръсните си пръсти започна също да опипва венците ми, аз хванах със зъби вонещата ръка и напълно я разтроших. Тази работа отблъсна от мене купувачите и те вече ме сочеха като диво животно. Тогава глашатаят с раздрано гърло и прегракнал глас започна, смеейки се, да си прави шеги за моя сметка:

— Докога ще подхвърляме за продан, и то напразно, тази кранта, тоя старец, тази кожа и кости, с изтрити копита, обезобразен от скръб и див в непохватната си леност, и нищо повече от едно протрито сито? Дори може и да го подарим на всеки, комуто не е жал да хаби сеното си.

 

 

24. С тия приказки глашатаят предизвика силен смях у присъствуващите. Но от моята скръб, през каквито и места да бягах, не можех да избягам, нито да я умилостивя с толкова изпитани от мен злини; сега отново тя обърна към мене слепите си очи и ми изпрати купувач, чудно подбран, най-подходящ за моите жестоки изпитания. Вие трябва да знаете какъв е: развратник, и то стар развратник, плешив, но украсен с полубели, увиснали къдрици, един от изметта на тълпата, които през села и градове ходят и просят под звуците на цимбал и кастанети, разнасяйки със себе си изображението на Сирийската богиня[18]. Той прояви силно желание да ме купи. Попита глашатая откъде съм родом. Този му съобщи, че съм от Кападокия[19] и че съм много силен; отново попита — сега за моята възраст, а глашатаят подигравателно отговори:

— Един астролог, който е подредил неговите звезди, е изброил пет години; но, разбира се, той по-добре от всички знае според това, какво е заявил за гражданското си състояние[20]. Защото, макар и да рискувам да сгреша умишлено против Корнелиевия закон, ако вместо роб ти продам римски гражданин, все пак ти ще купиш верен и ревностен слуга, който ще може да те подпомага и в къщи, и вън от къщи.

След това омразният купувач не престана да пита едно-друго и най-после запита загрижено дали съм кротък.

 

 

25. А глашатаят му отвърна:

— Агне[21] стои пред тебе, а не магаре; обича да работи спокойно, не хапе, не рита — може да се каже, скромен човек в магарешка кожа; и тази работа не е трудно да се провери. Само да си мушнеш лицето всред бедрата му и лесно ще изпиташ колко голямо търпение ще покаже към тебе.

Така язвително постъпваше глашатаят с този развратник, а той, разбирайки, че му се присмиват, уж се разсърди и каза:

— А тебе, мършо, глухо, нямо и безумно дрънкало, дано всемогъщата и всеродителка Сирийска богиня и светият Сабадий[22], Белона[23] и майката от Ида[24] със своя Атис и богиня Венера заедно със своя Адонис[251] те ослепят, че толкова време вече ми подхвърляш обидни шеги. Как смяташ ти, глупако, мога ли аз да поверя богинята на непокорно, диво животно, та то да хвърли с къч внезапно божественото й изображение, а пък аз, нещастната[252], да бягам с разрешени коси и да търся някакъв лекар за повалената на земята богиня?

При тези думи мислех да скоча като безумец, та смятайки ме за непокорен и див, да осуетя покупката. Но обезпокоеният купувач предугади моите замисли и веднага побърза да заплати 17 денария; зарадван, господарят лесно ги получи, разбира се, от срам за мене и веднага ми метна юзда от сплетена трева и ме предаде на Филеб — това беше името на моя нов господар.

 

 

26. А пък той поведе новия си слуга към дома и едва престъпил прага, завика:

— Момичета, доведох ви от пазара прекрасен роб!

Тия момичета се оказаха тълпа развратници, които веднага, скачайки радостно, надигнаха нестройни гласове, хрипкави и пискливи като на жени, смятайки, че наистина е доведен за техните услуги някакъв роб. Но като видяха, че не девойка е подмамена със сърна[253], а мъж — с магаре, те се намръщиха и започнаха да се надсмиват над своя началник, че той не е купил роб, а мъж, и то за себе си, разбира се!

— Хайде — казваха, — внимавай сам да не изтощиш едно толкова хубаво магаренце, пък дай и на нас, твоите гълъбчета, да го използуваме. — Бръщолевейки помежду си по този начин, те ме привързаха за яслите. Имаше между тях някакъв младеж, доста дебеличък, голям майстор в свирене на флейта, купен от тях на робския пазар с общи средства; а той, когато носели вън статуята на богинята, ходел заедно с тях и свирел с рог; в къщи служел за обща работа и действувал като общ любовник. Щом ме видя в къщи, с радост ми постави щедро храна и весело ми заговори:

— Дойде най-после заместникът за моя нещастен труд! Дано дълго време живееш и да се харесваш на господарите, и да се погрижиш за моите отслабнали вече хълбоци.

Като слушах тия думи, аз се замислих за моите бъдещи мъки.

 

 

27. На следния ден се облякоха с пъстри дрехи и всички безобразно, размазаха, лицата си с грозна боя, почерниха си и очите и пристъпиха, украсени със забрадки и с шафранови дрехи от платно и коприна. Някои имаха бели туники, на които бяха изрисувани тесни пурпурни ленти, които напомняха малки копия в полет, препасани бяха с пояси, а краката им обути в жълти чехли. Изображението на богинята, покрито с копринена покривка, поставиха върху мене да го нося и като оголиха ръце до раменете, повдигнаха огромни мечове и секири, започнаха да скачат с викове в бесен екзалтиран танц под такта на звуците на флейта. И след като преминаха край много малки къщи, стигнаха най-после до някаква вила на богат собственик. Щом влязоха в нея, веднага въздухът се изпълни от ужасни вопли, а те в изстъпление започнаха да се носят с отпуснати глави в стремителни движения, въртейки шии, така че разветите коси образуваха кръг; понякога се втурваха и хапеха плътта си; а накрая с двуостър меч, който носеха, започнаха да насичат всеки своите ръце. Между това един от тях особено беснееше: от дълбочината на гърдите му излизаха чести задъхвания и той изобразяваше диво безумие; сякаш върху него изцяло е слязъл дух божи и като че ли всъщност божественото присъствие, вместо да направи човека по-съвършен, правеше го немощен и болен.

 

 

28. Виж най-сетне каква награда получи той заслужено от небесното провидение! Чрез гръмогласни пророкувания той започна лъжливо да напада себе си и да се обвинява, че е престъпил в нещо против законите на свещената религия; и затова той поиска сега да получи справедливо наказание за безбожното си деяние. Най-после грабна присъщото оръжие на тия полумъже — бич, направен от гъсти, тънки, изплетени от вълна ленти, накрай с ресни, с навързани по тях овчи кокалчета, и започна да си налага чести удари с тия възли и чудно понасяше болките от ударите с особена издръжливост. Можеше да види човек как от насичано с мечовете и от ударите на бичовете земята се бе овлажнила от тяхната нечиста кръв на скопци! А тази работа подбуди и у мен не малко безпокойство: като гледах толкова изобилно лееща се кръв от раните, страхувах се да не би при друг случай стомахът на чужденката-богиня да пожелае и кръв от магаре, както някои хора жадуват за магарешко мляко! Накрая, уморени и наситени от кръвта, прекратиха кръвопролитието и започнаха да събират и да турят в широките си пазви медни и дори сребърни монети, които в надпревара им предлагаха многобройни дарители; имаше и делви с вино, и мляко, и сирене, и брашно от различни сортове, а някои подариха и ечемик за носителя на богинята. Всичко това те грабнаха жадно и напъхаха в торби, нарочно приготвени за такава милостиня. Натрупаха го на моя гръб. И аз бях обременен от двоен товар и едновременно пристъпвах и като хамбар, и като храм.

 

 

29. По този начин, скитайки се, те обираха цялата онази местност. Най-после в едно село, радостни от изобилната щедрост, решиха да си устроят весело пиршество. Поискаха от един селянин, уж че ще правят предсказание, много тлъст овен, за да задоволели с неговото жертвоприношение ненаситната Сирийска богиня. Като нагласиха малък обед, отидоха на баня и след това, окъпани, доведоха на трапезата със себе си някакъв здравеняк селянин, добре развит физически, със силни бедра и хълбоци; и едва хапнали някоя и друга овошка, преди самия обед, тия долни скотове, обзети от похот, се понесоха към нечувани оргии: с крайно срамни прояви се струпаха и затърсиха жадно оголения и паднал по гръб младеж и започнаха да го оскверняват с гнусните си уста. Аз не можех да понасям дълго време с моите очи това срамно деяние и започнах да викам: „Насам, граждани!“, но лишен от други срички и думи, излезе само „о“[254], разбира се, ясно, силно и съвсем магарешко, но тъкмо навреме! Защото от съседното село много младежи, търсещи откраднато предишната нощ магаренце, с голямо старание претърсваха във всеки ъгъл; като чули моя рев от дома, те помислили, че то е скрито в къщата, и неочаквано и нахално влязоха, за да сложат ръка лично на своята вещ: тогава ги завариха при явно гнусната им дейност. Веднага повикаха отвсякъде съседите и им разкриха безсрамната сцена и отгоре на това хвалеха със смях прекомерно чистото целомъдрие на жреците.

 

 

30. Изплашени от този позор, мълвата за който бързо се разпространи и заслужено ги направи отвратителни и ненавистни за всички, те почти около полунощ събраха всичко и тайно се измъкнаха от селото, след това преминаха доста път преди изгрев-слънце и вече при ясен ден достигнаха безлюдни места встрани от пътя. Дълго се съвещаваха помежду си и се готвеха да ме погубят: свалиха изображението на богинята от моя самар и го поставиха на земята; освободиха ме от всички стремена и привързан за някакъв дъб, ме биха с бич, обкован с овчи кости, и ме докараха почти до смърт; имаше един, който заплашваше със своята секира да подсече моите подколенни жили — затова, че съм тържествувал жестоко над неговото блестящо целомъдрие; но останалите решиха не толкова за моето спасение, а заради лежащата на земята статуя да ме оставят да живея. И така, отново натоварен с багаж и заплашван с удари на мечове, стигнахме до някакъв град. Тук един от първенците на града, мъж благочестив и особено почитащ нашата богиня, подбуден от звъна на цимбалите и от звука на тимпаните, и от нежните тонове на фригийски[255] мелодии, изтича насреща ни и приемайки по обичая богинята, предложи ни гостоприемство: настани всички ни в своя обширен дом и се стремеше да умилостиви божеството с върховна почит и обилни жертви.

 

 

31. Тук, доколкото си спомням, бях подхвърлен на най-големи опасности. Защото някакъв селянин беше изпратил като подарък на своя господар, у когото ние се установихме на квартира, част от своя уловен дивеч — много тлъст бут от огромен елен; той висеше закачен небрежно горе над кухненската врата, не много високо, и някакво куче, може би ловджийско, тайно го беше сграбчило и развеселено от плячката, бързо беше избягало от очите на своите пазачи. Забелязал тази загуба и като се укоряваше за своята небрежност, готвачът проливаше дълго време безполезни сълзи, понеже господарят настоявал за такъв обед, и то скоро; натъжен и извънредно много уплашен, се прощаваше вече със своя малък син и подготвяше за себе си смърт чрез обесване. Обаче този нещастен случай не остана скрит от очите на вярната му съпруга. Тя хвана здраво с двете си ръце гибелния възел и му каза:

— Дотолкова ли се изплаши от това нещастие, та си загуби ума! Не виждаш ли простия изход, който божественото провидение ти предлага! Ако можеш само малко да се съвземеш в тая силна вихрушка на съдбата и ако имаш още здрав разум, изслушай ме внимателно: отведи това чуждо магаре в някое скрито място, заколи го и отдели неговия бут така, че да наподобява загубения, сготви го много грижливо с вкусен сос и го поднеси на господаря вместо еленовия.

Злият негодник се усмихна и реши да се спаси с цената на моя живот: похвали горещо своята съпруга заради находчивостта й и започна да точи ножовете за моето решено вече посичане.

Бележки

[1] Ядене и пиене през деня се смятало като признак на разпуснатост и порочност. Порядъчните хора пиели вино само привечер на трапезата.

[2] Богинята Истина — дъщеря на Зевс, майка на Добродетелта.

[3] Виж бележка 15 към II книга.

[4] Любимият покойник ставал бог и бил почитан от близките си. Олтарът му бил в най-обичното приживе място в къщата.

[5] Тразил — от гр. trasỳs — дързък.

[6] Лат. parricida — отцеубиец или убиец на близък родственик. Така се приравнява и убийството на Тлеполем от Тразил.

[7] От канеленото дърво добивали благовонно масло.

[8] Минимален срок за траур е 10 месеца. Ако вдовицата се омъжи за друг мъж до една година, тя загубвала цялото имущество, оставено й от съпруга.

[9] Мани — душите, сенките на умрелите.

[10] Между 6–9 ч. вечерта.

[11] Сянката на Тразил ще бъде larva — призрак — душа на умрял зъл човек. Виж бележка 23 към IV книга.

[12] Тоест фуриите. Виж бележка 47 към I книга.

[13] Опитомени врабчета — любима забава за деца и жени. Тук може вместо passeres да се чете anseres — гъски.

[14] Около полунощ.

[15] Виж бележка 19 към VII книга.

[16] Докосване на коленете — знак на гореща молба.

[17] Гений — дух-хранител, придружаващ според римляните човека от люлката до гроба.

[18] Център на тоя култ бил гр. Хиерапол в Сирия. Името й не е установено с точност. Предполага се, че се е наричала Атаргатис. Била почитана като богиня на земята — както гръцката Кибела. Празненствата й имали характер на оргии — нанасяли си рани с мечове, бичували се и дори се скопявали. Жреците на богинята били скопени и се обличали в женски дрехи. Те се скитали из цялата Римска империя.

[19] Кападокия — област в Южна Мала Азия; кападокийските роби били търсени много на пазара, понеже били здрави и силни. От Кападокия изнасяли също и породисти коне.

[20] Законът, който забранявал да се слага ръка върху свободен човек и да се продава като роб, погрешно наричан от Апулей — Корнелиев.

[21] Виж бележка 18 към VII книга.

[22] Сабадий (Сабазий) — фригийски бог, отъждествяван с Дионис и с Атис — любимец и жрец на богинята Кибела.

[23] Белона — кападокийска богиня на войната. Култът й, характерен със своята жестокост и кръвопролития, бил пренесен и в Рим.

[24] Майката от Ида, или Великата майка, е Рея, съпруга на Кронос, майка на олимпийските богове, сравнявана с азиатската Кибела.

[251] Адонис бил обичан и от Афродита, и от Персефона; затова Зевс наредил 6 месеца да бъде при Персефона в царството на мъртвите, 6 месеца при Афродита. Божество от източен произход, символизира умирането и пробуждането на природата.

[252] Тук и по-долу (глава 26: „момичета“) се употребява саркастично женски род за женствеността на тези адепти на сирийската богиня.

[253] Загатва за Ифигения, която богинята Диана спасила от жертвеника, като я подменила със сърна.

[254] Звукът от началната сричка на думата porro (насам), която се опитало да произнесе магарето.

[255] Виж бележка 45 към IV книга.