Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Metamorphoseon sive Asinus aureus, (Обществено достояние)
Превод от латински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)
Сканиране
dave (2012)
Разпознаване и корекция
NomaD (2012)

Издание:

Апулей

Златното магаре

 

Римска

Четвърто издание

 

Превели от латински: Георги Батаклиев и Петър Радев

 

„Народна култура“, София 1984

 

Редакционна колегия: Георги Михайлов Анна Николова Богдан Богданов

Отговорен редактор: Иван Генов

 

Apuleius, Metamorphosen oder der Goldene Esel

Text mit Übersetzung, herausgegeben von R. Helm

© Akademie-Verlag, Berlin 1961

 

Apulei Metamorphoses

E lingua latina in bulgaricam traduxertmt (© Georgi Batacliev et Petar Radev

Prologura scripsit © Bogdan Bogdanov

Editio Narodna cullura

Serdicae MCMLXXXIV

 

Литературна група — ХЛ. 04 9536622411/5571-11-84

 

Редактор: Георги Михайлов

Оформление: Николай Пекарев

Рисунка: Иван Тодоров

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор януари 1984 г.

Подписана за печат март 1984 г.

Излязла от печат юли 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 18,50.

Издателски коли 15,54.

УИК 14,78

 

Цена 1,71 лв.

 

ДИ „Народна култура“

ДПК „Димитър Благоев“


Първа книга

1. А сега аз ще ти сплета в милетски стил[1] низ от всякакви историйки и ще погаля благосклонния ти слух с приятно бъбрене, стига само да благоволиш да надникнеш в египетския папирус, изписан с острие от нилска тръстика[2]. Ти ще се удивляваш на образите и ориста на хора, които се преобразяват в други същества и по същия начин отново получават предишния си вид. Започвам. Кой ли пък съм аз?[3] Чуй накратко.

Атическият Химет[4], ефирският Истъм[5] и спартанският Тенар[6], щастливи места, възхвалени навеки в още по-щастливи книги, са откърмили в древността моя род. Там още с първите занимания на моето детство овладях атическия език[7]. По-късно в столицата на Лациум[8] като новак в науките с непосилен труд усвоих и изучих родния език на квиритите[9] без помощта на учител.

Ето защо моля предварително за снизхождение, ако в неопитността си в този чужд за мен език употребя понякога неподходящ израз[10]. Но, разбира се, и самото преминаване от единия на другия език отговаря на този стил на неочаквани обрати[11], към който пристъпвам сега. Започвам гръцки разказ. Читателю, внимавай: ще останеш доволен.

 

 

2. В Тесалия[12] — оттам именно води произхода си майчиният ми род, който се гордее с потеклото си от прочутия Плутарх[13] и внука му, философа Секст[14], — та именно в тази Тесалия отивах по работа. Пребродих планински стръмнини и прелестни долини, росни морави и плодородни поля, възседнал снежнобял местен кон. Когато усетих, че той вече се заморява, за да се раздвижа и аз, претръпнал от дългото седене, скочих на крака, изтрих потта на коня с шума, разтърках му грижливо челото, помилвах го по ушите, свалих му юздата и го поведох полека, с бавна стъпка, докато отстрани умората, като облекчи стомаха си по обикновения и естествен начин. И докато той, навел глава, вървешком уталожва глада си с трева по края на ливадата, аз застигам двама пътника, които вървяха малко по-напред. И докато давам ухо да разбера за какво приказват, единият от тях избухва в смях:

— Остави — казва — тези приказки, те са толкова глупави и са такива дебели лъжи!

Като чувам това, жаден както винаги за нещо ново, аз се обаждам:

— Напротив! Позволете и на мен да взема участие във вашия разговор. Аз наистина не съм любопитен, но бих желал да зная ако не всичко, поне нещичко повече. В същото време забавните и приятни истории ще облекчат изкачването ни по голямата стръмнина.

 

 

3. Този, който беше почнал, добави:

— Разбира се, тези измислици са толкова верни, колкото ако някой каже, че с магически шепот бързите реки се връщат към извора си, морето лениво се сковава, ветровете безжизнено стихват, слънцето спира, от луната закапва на земята пенлива роса[15], звездите се отронват, денят се скрива, нощта се задържа. Тогава аз се окуражих да кажа:

— Ей ти, който беше започнал да разказваш, не се стеснявай и не се докачай, ами продължи разказа си.

А на другия:

— Ти със запушени уши упорито отхвърляш това, което може би с право се казва. Бога ми, ти си на погрешно мнение, като мислиш, че е лъжа онова, което изглежда ново за слуха ти или необикновено за окото или което ни изглежда по-трудно за разбиране. А ако вникнеш в него малко по-внимателно, ще разбереш, че то е не само ясно за разбиране, но и лесно за изпълнение.

 

 

4. Ето, аз вчера вечер, докато се надпреварвах с мои сътрапезници да надвия една по-големичка ечемичена питка със сирене, насмалко не загинах, понеже някаква мазна, леплива хапка ми заседна на гърлото и запуши дихателния ми път. Обаче неотдавна на Шарената колонада[16] в Атина видях с тия две очи фокусник да гълта остър кавалерийски меч с острието напред и веднага след това, подмамен от няколко дребни монети, заби в корема си ловджийско копие откъм смъртоносния му край. И ето на обкованата с желязо дръжка, където дървото на обърнатото копие стърчи от корема към тъпия край, се покатери момче с нежна хубост и изпълни гъвкав и ловък танц със сложни извивки, като че ли нямаше кости, за учудване на всички ни, които присъствувахме там. Сякаш около чепатия кривак с полуокастрени клони на бога на лекарите[17] се е омотала с бързите си извивки благородната змия. Но хайде, ако обичаш, ти, който беше започнал, довърши разказа си. Аз ще ти повярвам и сам, и заради тогова и ще те нагостя в първата срещната странноприемница. Тази награда ти е сигурна.

 

 

5. А той ми отговори:

— Това, което ми обещаваш, смятам заслужено и добро, но все пак ще разкажа отначало, което съм почнал. Най-напред обаче ще ти се закълна в Слънцето, този бог, който вижда всичко, че разказвам, каквото наистина съм видял. И у вас ще изчезне всяко съмнение, щом стигнете до най-близкия град на Тесалия, понеже там навсякъде се носи мълвата за нещо, което е станало пред очите на всички. Но преди това научете откъде съм и кой съм. Казвам се Аристомен и съм от Егион[18]. Чуйте и от какво живея. Снова насам-натам по Тесалия, Етолия, Беотия[19] с мед или сирене, или други такива стоки за кръчмите. Та като научавам, че в Хипата, най-богатия град в цяла Тесалия, се продава прясно и с отличен вкус сирене на твърде изгодна цена, бързо отивам да го закупя всичкото. Но както обикновено се случва — тръгнал съм с левия крак, та пропадна надеждата ми за печалба: предния ден цялото количество бил закупил търговецът на едро Луп[20]. Привечер, уморен от напразното бързане, отивам на баня.

 

 

6. И ето че виждам моя другар Сократ. Той седеше на земята, полунаметнат със съдран плащ, съвсем неузнаваем — с бледо лице, обезобразено от жалка измършавялост, разчорлен, приличен на тези отрепки на съдбата, които просят милостиня по кръстопътищата. Като го видях в това състояние, доближавам се до него с известно колебание, макар че ми беше близък и много добре познат.

— Хей — викам му, — драги Сократе, какво става с тебе? Какъв е тоя вид? Каква е тази срамна работа? Че у вас твоите вече са те оплакали и по име овикали[21] като покойник! Определиха и опекуни на твоите деца с декрет на провинциалния съдия, а жена ти, след като ти отдаде погребалните почести, обезобрази лицето си от продължителна скръб и печал и изплака очите си до пълно ослепяване, вече родителите й я карат да развесели нещастния си дом с радостите на нов брак. И ето че за най-голям наш срам ти се появяваш тук като призрачна сянка.

— Аристомене — казва ми той, — ти не познаваш опасните капризи на съдбата, непостоянното й поведение и превратност.

При тия думи той закри със скърпения парцал своето зачервено от срам лице така, че остави голи останалите части на тялото си от пъпа чак до слабините. Аз най-после не можах да изтърпя жалката картина на неговото бедствие и протегнах ръка, за да му помогна да стане.

 

 

7. А той, както си беше покрил главата, извика:

— Остави, остави! Нека съдбата се наслаждава по-дълго време на своя трофей[22], който сама си издигна.

Но аз го заставям да тръгне с мене, свалям едната от двете си дрехи и бързо го обличам или по-точно го покривам и начаса го водя в банята. Сам му предлагам нещо за мазане и бърсане, изтривам грижливо дебел пласт кир от него и след като се погрижих както трябва, го водя у дома на гости. Сам уморен, аз едва го придържам — толкова беше отпаднал, — но все пак го довеждам. Посъживявам го на дивана, уталожвам глада му, подкрепям го с питие, дори го забавлявам с приказки.

И ето че се събуди у него вече предразположение и склонност към разговор и шеги. Стигнахме до изтънчени подигравки, дори до боязливи закачки и неочаквано той изтръгна из дълбините на гърдите си мъчителна въздишка, яростно се заудря с ръка по челото и се провикна:

— О, аз нещастен, изпаднал в тази неволя поради увлечението си да видя някои по-прочути гладиаторски игри. Както знаеш много добре, бях отишъл в Македония по печалба. На десетия месец, след добра работа, се връщах вече по-богат. Малко обаче преди да стигна Лариса[23], се отбих от пътя с намерение да посетя игрите, но в една отдалечена и дълбока долина бях нападнат от шайка разбойници. Те ме ограбиха напълно, но най-сетне се измъквам и в такова крайно окаяно положение стигам до кръчмата на някоя си Мероя[24], стара, но твърде запазена. Разказвам й подробностите на продължителното ми пътуване, на тревожното ми завръщане за дома и за злополучното ми ограбване. Тя се отнесе с мене прелюбезно, нагости ме безплатно с вкусна храна и веднага, възбудена от похотливост, ме примами при себе си в леглото. Нещастието ме сполетя неочаквано, понеже още от първата нощ, щом се отморих до нея, си навлякох съжителство с тази стара чума. Отстъпих й дори дрипите си, които добрите разбойници оставиха на гърба ми, дори и грошовете, които още имах сили да припечелвам като хамалин с торба на рамо, преди тази добра жена и лоша съдба да ме докарат до това състояние, в което ме видя преди малко.

 

 

8. — Напротив — забелязвам, — ти заслужаваш да изпиташ най-лошото, ако има нещо по-лошо от това, което си изпитал, понеже си предпочел Венерината страст и една разблудна блудница пред дома си и децата си.

А той, слисан от уплаха, приближава показалец до устата си и казва:

— Мълчи, мълчи! — И оглеждайки се дали не го слуша някой, шепне: — Пази се от тази жена със свръхестествена природа да не си навлечеш беда с невъздържания си език!

— Хайде де — казвам му аз, — що пък за жена ще е твоята повелителка, тази кръчмарска царица?

— Магьосница! Има власт над природата: небето може да смъкне, земята да повдигне, изворите да вкамени, планините да втечни, мъртвите да изкара на бял свят, боговете да вкара в ада, звездите да изгаси, самия Тартар[25] да освети.

— Моля те — казвам, — вдигни завесата[26] и говори с обикновени думи!

— За една-две нейни измами или за повече искаш да чуеш? Да накара да се влюбят в нея безумно всички жители на страната, дори нещо повече — всички индуси или етиопци от двете страни на Нил[27], че и самите антиподи[28], — това е за нея дреболия, детска играчка. Но чуй що извърши тя пред очите на мнозина.

 

 

9. Един свой любовник, провинил се с друга, с една само дума превърна в див бобър тъкмо защото това животно, от страх да го не хванат преследвачите, се спасява от тях, като си къса родилните органи[29], та и на него да се случи нещо подобно. Един съсед кръчмар поради това, че е неин конкурент, превърна в жаба и сега този старец от една бъчва, потънал във винената мътилка, кани вежливо предишните си клиенти с пресипнало квакане. Един друг пък, адвокат, понеже говорил против нея, го превърна в овен и сега тоя овен постоянно води дела. Съпругата на един свой любовник, понеже произнесла, когато вече била бременна, подигравателна хула против нея, тя я прокле на вечна бременност — да се задръсти утробата й и да остане плодът в нея; затова, както пресмятат всички, клетата носи вече осемгодишно бреме, като че ли ще ражда слон[30].

 

 

10. Понеже подобни неща се случваха често и мнозина бяха пострадали, всеобщото негодувание толкова нарасна, че бе решено да се накаже още на следния ден най-жестоко — да бъде пребита с камъни. Това намерение тя осуети със силата на магиите си. Както прочутата Медея[31], която си измолила от стария Креонт отсрочка само за един ден и изгорила целия му дом, заедно с него и дъщеря му, в пламъците, които лумнали от венеца, така и тя, както неотдавна в пияно състояние ми разказа, постъпила по следния начин: след като извършила погребални заклинания над една яма, чрез мълчаливо насилие над духовете им принудила всички да се затворят в собствените си домове, така че цели два дни не можеха да се разбият ключалките им, нито да се изкъртят вратите им, нито да се пробият стените им, докато всички накрая, след взаимни предумвания, единодушно не изрекоха най-свята клетва, че никога не ще дигнат ръка срещу нея и че ако някой друг я заплашва, всички ще й се притекат на помощ. Само при това условие тя беше умилостивена и освободи целия град. А пък виновника за този заговор пренесе през една тъмна нощ заедно с цялата му къща — буквално заедно със стените и със самия под, и с цялата основа — така, както си беше заключена, през сто мили в друг град, разположен на върха на стръмна планина и затова безводен. И понеже нагъсто наблъсканите постройки не отстъпват място на пришълеца, тя захвърля къщата извън градските порти и след това се отдалечава.

 

 

11. — Чудни и не по-малко ужасни неща — казвам — разправяш, драги Сократе. Нещо повече, ти ме хвърли, в извънредно голяма тревога, дори в страх, убоде ме не с игла, а с копие — ами ако по същия начин, чрез услугите на някое божество, тази старица узнае нашия разговор? Затова нека по-скоро да си легнем и щом сънят ни освободи от умората, да избягаме още преди настъпването на деня колкото може по-надалеч.

Докато му давах тия съвети, моят добър Сократ, надвит от необичайното преливане и от продължителната умора, беше вече заспал и хъркаше силно. Тогава аз затворих вратата, турих резето, сложих зад вратата леглото си, нагласих го както трябва и си легнах. Известно време останах буден от страх, след това, около полунощ[32], притворих леко очи.

Едва-що съм заспал и внезапно с трясък, по-голям, отколкото бих предположил, ако е от разбойници, вратите се разтварят, не, те по-скоро бяха избити, със строшени и изтръгнати втулки[33]. Легълцето ми, и без това мъничко и сакато с единия крак, прогнило, от тласъка на силния удар се просва разбито и се преобръща и както бях изхвърлен и паднал на земята, се захлупва отгоре ми.

 

 

12. Тогава забелязах, че някои чувства се превръщат в своята противоположност. Защото както твърде често от радост се появяват сълзи, така и при оная силна уплаха не можах да удържа смеха си, след като бях станал от Аристомен на костенурка. Овалян в нечистотия, надничам изпод удобното прикритие на леглото да видя какво ще стане и забелязвам две жени в напреднала възраст. Едната държи запалена лампа, а другата — гъба и изваден меч. С това снаряжение те обградиха спокойно спящия Сократ. Тази с меча започна да говори:

— Това е, сестро Пантия[34], моят скъп Ендимион[35], това е моят Ганимед[36], който дни и нощи се е подигравал с моята младост. Тоя пренебрегна моята любов и не само ме срамеше с хули, но и замисли истинско бягство; а пък аз да оплаквам вечната си самота както Калипсо[37], изоставена от хитрия Одисей!

И като протегна ръка и ме показа на приятелката си, продума:

— А пък този добър съветник Аристомен, който е подбудителят на бягството, лежи сега прострян на земята под леглото, гледа всичко и не знае, че е на косъм от смъртта, а си въобразява, че ще остане безнаказан за нанесените ми оскърбления. Но аз ще направя по-късно, впрочем още веднага, още сега, той да се разкайва за предишната си заядливост и за сегашното си любопитство.

 

 

13. Щом чух това, облях се, нещастният, в студена пот, целият се разтърсих от такъв страх, че и леглото от неспокойното ми тресене се задруса и затанцува по гърба ми. А милата Пантия каза:

— Защо, сестро, най-напред да не го разкъсаме като вакханките[38] на парчета или пък да му вържем ръцете и краката и да му отрежем мъжките части?

На това отговори Мероя — името й разбрах по описанието на Сократ:

— Не, нека поне той остане, за да покрие с малко пръст трупа на тоя окаяник.

И като извърна главата на Сократ надясно, заби целия нож до дръжката в гърлото му отляво. Бликналата кръв събра в малък мях, като го държеше внимателно, да не падне нито капка[39]. Това аз видях със собствените си очи. А за да не се отклони, предполагам, някак от жертвените обреди, добрата Мероя бръкна с дясната ръка през раната чак до вътрешността и изтръгна оттам сърцето на моя нещастен приятел[40], а той, като изпусна през прерязания си от силния удар гръклян някакъв глас, по-скоро неопределен хрип, избълва душата си. Пантия запуши с гъбата грамадния отвор на раната и каза:

— Ти, гъбо, родена в морето, пази се да не минеш през река[41].

След тези думи двете се отдръпнаха, отместиха леглото и разкрачени над мене, заляха лицето ми със смрадливата си течност.

 

 

14. Едва-що излязоха през прага, и вратата се върна пак в предишното си положение: втулките влязоха в своите легла, резето падна на мястото си и ключалката щракна. А пък аз, както си бях, още проснат на земята, останал без душа, гол, треперещ и мокър, като че ли току-що излязъл от утробата на майка си, не, по-скоро полумъртъв, надживял себе си, или изтърсак, но във всеки случай сигурен кандидат за приготвения вече кръст[42], си казах: „Какво ще стане с мене, когато на сутринта видят, че този е заклан? Кой ще даде вяра на думите ми, макар и да говоря истината? Щеше да викаш поне за помощ, ако, толкав мъж, не си могъл да окажеш съпротива на една жена. Пред очите ти са клали човек, а ти си мълчал? А как сам не си загинал при такова нападение? Защо свирепата жестокост не се е побояла от издайничество и е пощадила свидетеля на престъплението? Но понеже си се отървал от смъртта, сега иди и ти при него.“

Това си мислех непрекъснато, а нощта наближаваше към утрото. Стори ми се, че е най-добре да се измъкна неусетно преди разсъмване и бързо-бързо да поема пътя. Грабнах си вързопчето, сложих ключа и се опитах да отместя резето. Но тая послушна и вярна врата, която през нощта се отключи сама, се отвори с голяма мъка едва след като много пъти пъхах в нея ключа.

 

 

15. — Ей, къде си? — викам аз. — Отвори пътните врати, искам да тръгна преди разсъмване.

Вратарят, който спеше на земята до портата, още полусънен, ми отвръща:

— Какво, не знаеш ли, че по пътищата върлуват разбойници, та искаш да тръгнеш на път през нощта? Ако ти искаш да умреш, понеже ти тежи някакво престъпление на съвестта, моята глава не е тиква[43], че да умирам за тебе.

— Няма още много до деня — му викам. — Освен това какво могат да вземат разбойниците по пътя от такъв бедняк? Не знаеш ли, глупако, че голия не могат го съблече и десет атлети?

Капнал за сън и почти заспал, той се обърна на другата страна и ми отговори:

— Че отде да зная дали не си заклал своя спътник, с когото пристигна снощи късно, и сега искаш да се спасиш с бягство?

Тозчас, помня, видях да се разтваря пред мене земята дълбоко до самия Тартар и в него гладното куче Цербер[44], готово да ме разкъса. И си спомних, че в същност добрата Мероя ми пощади гърлото не от състрадание, а от жестокост — да ме запази за кръста.

 

 

16. И така аз се върнах в стаята си и почнах да мисля по какъв начин да свърша бързо с живота си. Но понеже съдбата не ми бе предоставила никакво друго смъртоносно средство освен само леглото, обръщам се към него.

— Сега вече, скъпо мое легълце, което наедно с мене понесе толкова мъки, очевидец и съдия на това, което стана през нощта, тебе единствено мога да призова при моето обвинение като свидетел за невинността ми, дай ми спасително средство, за да отида бързо в подземното царство.

С тези думи се залавям да развържа въжето, с което то бе обтегнато. Прехвърлям единия му край и го закачвам на една греда, втикната под прозореца, която стърчеше от другата страна, а другия здраво връзвам на възел, качвам се на кревата и подигайки се на пръсти за собствената си гибел, пъхам главата си в примката. Но докато блъсках с единия крак подпората, на която се крепях, за да може въжето от тежестта ми да се затегне около гърлото и да прекъсне дихателния път, внезапно старото прогнило въже се скъса и аз тупнах отвисоко и право върху Сократ — той лежеше почти под мене — и заедно с него се търкулнах на земята.

 

 

17. В тоя миг се втурна вратарят със силен вик:

— Къде си бе? Посред нощ напираше да тръгваш, а сега си се покрил и хъркаш?

В този момент, не зная дали от падането ми или от пронизителния вик на оня негодник, Сократ се събуди, скочи пръв и каза:

— Не току-тъй всички пътници проклинат тези кръчмари. Ето този на — нахълтва нахално в най-неудобно време, вярвам, само от желание да отмъкне нещо, и кряска, та ме събуди от дълбок сън, след като съм капнал от умора.

А аз, бодър и весел, обхванат от неочаквано щастие, се надигам и му казвам:

— Ето, неподкупни вратарю, това е моят другар и брат. А ти през нощта в пияно състояние ме набеди, че съм го убил.

С тия думи прегърнах Сократ да го целуна. Но той, ударен в носа от вонята на мръсната течност, с която ме заляха ония ламии[45], ме отблъсна грубо.

— Махай се! Вониш като най-мръсен нужник.

И почна да ме разпитва съчувствено за причините на тази миризма. А пък аз, нещастният, измислям веднага някаква глупава шега и се опитвам да отклоня вниманието му на друга страна. Турям ръка на рамото му и казвам:

— Хайде да вървим и да се насладим на утринната свежест.

Стегнах си вързопчето и след като платихме на кръчмаря таксата за пренощуване, поехме пътя.

 

 

18. Бяхме извървели доста път. Изгрялото слънце вече осветяваше всичко. Аз често се вглеждах нарочно с любопитство в гърлото на спътника си от тази страна, където бях видял забит ножа, и си казвах: „Безумецо; чашите и виното така те приспаха, че сънува такива неестествени сънища. Ето Сократ е жив, здрав и читав. Къде е раната, гъбата, къде е най-после дълбокият и съвсем пресен белег?“ И се обърнах към него:

— Не без основание опитните лекари твърдят, че който е претоварил стомаха си с храна и пиянство, сънува ужасно лоши сънища. Аз например снощи, като прекалих с чашите, изкарах тежка нощ с такива страшни и жестоки сънища, че още ми се струва, че съм опръскан и оцапан с човешка кръв.

На това той се подсмихна:

— То ти си залян не с кръв, а с пикоч. А и на мене насън ми се стори, че съм заклан. Наистина хем усещах болка в гърлото, хем мислех, че изтръгват цялото ми сърце. И сега дори дъхът ми спира и коленете ми се тресат и още залитам при вървене; ще ми се да си похапна нещо, за да се съживя.

— Ето — казах, — готова ти е закуската.

И едновременно с тия думи снех от рамото си торбата, подадох му веднага хляб и сирене и му казах:

— Да поседнем под този платан.

 

 

19. Така и сторихме. Похапвам и аз нещичко. Гледам го през това време как яде без насита. Вижда ми се доста измършавял, лицето му смъртно бледо и с отпаднали сили. Така го бе променил мъртвешкият цвят, че на мене ми се стори, като че ли отново се приближават онези нощни фурии[46], и от страх залъкът хляб, който бях отхапал, макар и съвсем малък, застана посред гърлото ми и не можеше нито да се изкачи нагоре, нито да се смъкне надолу. При това малкото минувачи увеличаваха моя страх. Кой ще повярва, че от двама пътника единият е загинал без вина на другия? А той, след като се наяде до насита, почна да се мъчи от нетърпима жажда, защото бе изгълтал лакомо голяма част от великолепното сирене. Недалеч от корените на платана течеше тиха рекичка, ленива като спокойно блато, с цвят ту на сребро, ту на кристал.

— Ето — казах му, — утоли жаждата си с млечната течност на този извор.

Той се вдигна, подири за миг удобно място, коленичи и наведен, жадно се устреми към водата. Но едва допрял с крайчеца на устните си свежата повърхност, и на гърлото му раззина раната, дълбока и широка, а от нея изведнъж изпадна гъбата и изтече малко кръв. В този момент и тялото му, съвсем бездушно, щеше да полети в реката, ако аз не го бях хванал за единия крак и не го извлякох с мъка на високия бряг. Там оплаках, колкото ми позволяваше времето, клетия си спътник и го зарових завинаги в пясъчната пръст близо до реката. Аз самият, разтреперан и страшно изплашен за своя живот, побягнах по разни странични запустели пътища и като че ли на моята съвест тежи човешко убийство, оставих отечество и дом, за да ида доброволно в изгнание. Сега живея в Етолия[47]. Тук се и отново ожених.

 

 

20. Това разказа Аристомен. А спътникът му, който още от началото поради някакво упорито недоверие не искаше да чуе неговия разказ, каза:

— Няма нищо по-фантастично, от тази измислица, нищо по-глупаво от тази лъжа.

И като се обърна към мене:

— И ти, такъв издигнат човек, както показват външността и държането ти, приемаш тази басня?

— Аз наистина — отговорих — не смятам нищо за невъзможно, напротив, каквото е отредила съдбата, това се случва на смъртните. И мене, и тебе, и всички хора често сполитат много странни и почти невъзможни неща, които, разказани от някой, който не ги е изпитал, губят от достоверността си. А на този човек аз, бога ми, и вярвам, и съм особено благодарен, че ни развлече с тази приятна и забавна история. Така аз извървях неравния и дълъг път без мъка и досада. Вярвам, че на това благодеяние се радва и моят кон, защото, без да го изморя, пропътувах чак до градските порти не на неговия гръб, но на моите собствени уши.

 

 

21. Тук настъпи краят на нашия разговор и на общия ни път, защото и двамата ми спътници завиха наляво към близкото имение. Аз пък се вмъкнах в първата странноприемница, която съгледах при влизането си в града, и веднага почнах да разпитвам старата кръчмарка:

— Хипата ли е този град?

Тя отговори утвърдително.

— Познаваш ли измежду първенците някой си Милон?

Тя се засмя.

— Наистина тук Милон минава за пръв — той живее извън градските стени и целия град.

— Остави шегите, добра майко, моля те, кажи ми какъв човек е той и къде живее.

— Виждаш ли крайните прозорци, които гледат навън от града, и на другата страна вратата, обърната към близката уличка? Там живее тоя Милон, натъпкан с пари и много имотен, но скъперник до немай-къде и човек с лошата слава на най-низък подлец. Той се занимава в същност с изгодно за него лихварство срещу залог в злато и сребро. Живее затворен в своята малка къщурка, изцяло вдаден в своето користолюбие, като и жена си е направил другарка на своето мизерно съществование. Поддържа само едно слугинче[48] и винаги ходи в просешки дрехи.

На тия думи аз се засмях и помислих: „Любезно и предвидливо ме е напътил моят Демей, като ми даде при отпътуването препоръка за този човек. В неговия дом аз няма да се боя от дим, нито от кухненски миризми.“

 

 

22. Така си казвам и след няколко крачки приближавам до входа и почвам силно да хлопам по залостената врата и да викам. Най-после се показа някакво момиче и извика:

— Ей ти, дето толкова силно блъскаш вратата, срещу какъв залог искаш да вземеш пари? Само ти ли не знаеш, че освен злато и сребро не приемаме нищо друго?

— Нещо по-добро ми пожелай — казвам — и по-добре ми отговори дали ще намеря в къщи твоя господар.

— Разбира се. Но защо го търсиш?

— Нося писмо от Демей от Коринт, адресирано до него.

— Докато му съобщя — казва тя, — чакай ме тук.

При тези думи затвори вратата и влезе вътре. След малко се върна, отвори вратата и ме покани:

— Моли те да заповядаш.

Влязох и го намерих възлегнал на малко диванче[49], тъкмо се готви да яде. При краката му седеше жена му, а пред него беше сложена празна маса, която той ми посочи с думите:

— Ето, заповядай!

— Благодаря — отговорих аз и му предадох веднага писмото на Демей. Той го прочете набързо и каза:

— Благодарен съм на моя приятел Демей, че ми е пратил такъв гост.

 

 

23. При тези думи нареди на жена си да отстъпи и ме покани да седна на нейното място. А щом видя, че не се решавам от скромност, хвана края на дрехата ми и ме дръпна надолу.

— Седни! Поради страх от разбойници не можем да държим никакви столове, нито достатъчно, покъщнина.

Аз го послушах. А той продължи:

— По тази прекрасна външност и по тази почти момичешка срамежливост бих отсъдил, и то с право, че произхождаш от знатен род. А и моят Демей ми съобщава в писмото същото. И така, аз те моля да не презираш оскъдността на нашата колибка. Ти ще имаш съседната, ей оная стая. Тя е приличен подслон. Остани на драго сърце да ни гостуваш. Защото с честта, която ще ни окажеш, ще прославиш нашия дом, а и на себе си ще създадеш слава, ако се задоволиш със скромна домашна обстановка, и с това ти би постигнал добродетелите на прочутия едноименник на твоя баща Тезей[50], който не презрял сиромашкото гостоприемство на старата Хекала.

След това извика прислужничката й заръча:

— Фотида[51], вземи багажа на нашия гост и го сложи внимателно в онази стая. След това скоро донеси тук от килера масло за намазване и кърпа за избърсване и всичко каквото там трябва и заведи моя гост в най-близката баня. Той е доста изморен от трудния и дълъг път.

 

 

24. Като чух това, аз прецених характера и пестеливостта на Милон и понеже исках да го предразположа повече към мене, му казах:

— Не ми трябва нищо от това — аз си го нося винаги при пътуване. А и банята лесно ще намеря. Което за мене е най-важно, е конят, който ме докара дотук така чевръсто. Вземи тия пари, Фотида, и купи за него сено и ечемик.

Като се разпоредих така и като пренесох багажа си в посочената стая, тръгнах за банята. Но за да се погрижа преди това за някакво ядене, се отправих най-напред към пазара да си купя нещо. Там видях изложена прекрасна риба. Попитах за цената. Поискаха ми сто нуми, но като не се съгласих, отстъпиха ми я за двадесет денария[52]. Тъкмо реших да си отида, и ме срещна моят приятел Питий, с когото бях съученик в Атина. Отначало не можа да ме познае, след това се спусна дружелюбно към мене, прегърна ме и ме целуна приятелски.

— Драги Луций — извика той, — доста дълго време не сме се виждам, да, бога ми, от времето, когато напуснахме нашия учител Клитий. Но по каква причина си дошъл тук?

— Утре ще узнаеш — му отговорих. — Но що е това? Поздравявам те за напредъка. Ето, виждам при тебе служители, ликтори[53] и облекло, подобаващо на висок пост.

— Грижа се за продоволствието — отговори ми той — и изпълнявам длъжността едил[54]. Ако желаеш да си купиш нещо за ядене, непременно ще ти бъда в услуга.

Аз му казах, че няма нужда, понеже вече се бях снабдил с достатъчно риба за ядене. Но като видя кошничката, потръска рибите, за да ги разгледа по-добре, и ме попита:

— За колко купя този боклук?

— Едва склоних рибаря да вземе само двадесет денария.

 

 

25. Като чу това, веднага ме улови за ръка и ме върна на пазара.

— А от кого купи този боклук?

Показах му стареца, който стоеше в един ъгъл. Веднага се нахвърли върху него с най-груб глас, съответно на едилската си власт:

— Вие наистина съвсем не щадите нашите приятели и изобщо чужденците! На такава скъпа цена продавате нищо и никаква риба. Та вие обръщате в скалиста пустиня този град, цвета на Тесалийската област, с тия скъпи цени на хранителните продукти. Но това не ще мине безнаказано. Аз ще ти дам да разбереш как се постъпва под мой надзор с мошеници!

И като изсипа на земята кошницата, заповяда на своя подчинен да стъпи с крака върху рибата и да я смачка. Доволен от своята строгост, моят Питий ме посъветва да си ида с думите:

— Струва ми се, Луций, че на старчето му е достатъчен урок този позор.

Смутен и зашеметен от тая случка, аз се отправих за банята, лишен от енергичните мерки на моя съученик и от пари, и от ядене. Окъпвам се и се връщам в дома на Милон, като влизам направо в моята стая.

 

 

26. Но ето ти идва прислужницата Фотида и ми казва:

— Вика те господарят.

Но аз, вече запознат добре с Милон и неговата стиснатост, се извиних учтиво, че смятам да премахна умората от пътя не с ядене, а със сън. Щом получи тоя отговор, той се яви сам, сложи ръка на рамото ми и се помъчи ласкаво да ме притегли. Аз ту се колебая, ту свенливо се противя.

— Няма да изляза — казва ми той, — ако не ме последваш.

И придружава думите си с клетва. Няма как, против волята си се подчиних на неговото упорство и той ме заведе до своя диван. Веднага щом седнах, той почна да ме пита:

— Е, как е нашият Демей? Какво прави жена му? Как са децата му? Как са робите му?

Разказвам му ред по ред. После почна да ме разпитва по-подробно за целта на моето пътуване. След като я изложих както се следва, той се интересува най-подробно и за моя роден град, и за първенците, и най-после за самия управител. Но щом забеляза, че аз, измъчен от толкова трудния път, а изморен и от продължителния разговор, както приказвам, заспивам и напразно, вече съвсем изнемощял, пелтеча някакви неразбираеми думи, ме пусна най-сетне да ида да спя. Спасих се най-после от брътвежа и гладната гощавка на противния старец, натежал от сън, а не от храна, нахранен само с приказки, се прибрах в стаята си и се отдадох на желания отдих.

Бележки

[1] Милетски разкази се наричали сбирки от различни любовни и авантюристични новели, свързани в обща сюжетна рамка. Този литературен вид е получил името си от сбирката „Милезиака“ („Милетски истории“) на Аристид от Милет (II-I в. пр.н.е.).

[2] Древните пишели върху папирус с изострена тръстикова пръчица.

[3] Посочените биографични данни се отнасят до героя, а не до автора, който произхожда от Мадаура в Африка.

[4] Химет — планина в Атика, близо до град Атина.

[5] Ефирският Истъм, тоест Коринтският провлак. Старото име на Коринт било Ефира.

[6] Тенар — най-южният нос на Пелопонес. Химет, Коринтският провлак и Тенар се споменават тук вместо общото име Гърция.

[7] Атическо наречие вместо гръцки език. Също и Апулей, подобно на героя си, е изучил гръцки преди латински език.

[8] Лациум — област в Средна Италия с главен град Рим.

[9] Квирити — почетно име на римските граждани вместо римляни. Авторът често употребява името в значение „граждани“ и го отнася до гърците.

[10] Извинението е по-скоро духовитост, понеже Апулей владее латински език със съвършенството на голям майстор-стилист.

[11] В оригинала е употребен фигуративно изразът „изкуството на ездач-акробат, който скача от кон на кон“. Той се отнася до действието на романа, което не протича по права линия, а скача от едни сцени и лица върху други.

[12] Област в Североизточна Гърция, която се ползувала с лошата слава на страна, в която се шири магьосничеството.

[13] Плутарх — гръцки писател и философ (46–120 г. от н.е.), всъщност произхождал от град Херонея в Беотия, Средна Гърция. Поради близостта на двете области възможно е в Тесалия да е живял клон от рода на Плутарх.

[14] Секст, племенник на Плутарх и учител на император Марк Аврелий, живял през II в. от н.е.

[15] Вярвало се, че магьосниците могат със заклинания да предизвикат по повърхността на луната пяна, която падала на земята във вид на роса, откъдето я събирали.

[16] Колонадата (стоа) представя дълга стена с колони пред нея и с покрив. Шарената колонада (стоа̀ пойкѝле) в Атина е построена през 450 г. пр.н.е. Наречена е шарена, понеже за възвеличаване на града известният художник Полигнот нарисувал върху стената картините „Битката с амазонките“ и „Битката при Маратон“. От 310 г. пр.н.е. при Шарената колонада се събирали учениците на философа Зенон, поради което учението почнало да се нарича стоа, стоическо учение, стоическа школа, а последователите му — стоици.

[17] Жезълът с увита около него змия бил един от атрибутите на бога на лечението Ескулап (Асклепий).

[18] Егион е град в Ахея, в северната част на Пелопонес, близо до брега на Коринтския залив.

[19] Тесалия, Етолия и Беотия не граничат помежду си. Тук се изброяват, за да се означи с тях цяла Гърция на север от Коринтския залив.

[20] Лупус на лат.ез. значи вълк. Името не е избрано случайно.

[21] Според един погребален обичай, преди покойникът да бъде изнесен вън от дома, близките му го викали неколкократно по име.

[22] Трофеят първоначално се състоял от дървен кол, на който непосредствено след победата победителите окачвали плененото оръжие на неприятеля, или просто камара със струпани военни доспехи. По-късно представя колона, която била украсявана с оръжието на противника. Най-после трофеят може да бъде паметник, издигнат дори на Капитолийския хълм в Рим, с части от плененото въоръжение, също с художествени изображения на сцени от битката.

[23] Тесалийският град Лариса бил прочут с игрите, устройвани по подобие на римските гладиаторски зрелища. Тук се устройвали също и гимнастически и музикални състезания, в които участвували и много чужденци.

[24] Името Мероя е произведено от лат. мерум — чисто, несмесено вино.

[25] Тартар е мястото в подземното царство, където сенките на умрелите изтърпявали наказанията си.

[26] В оригинала: „Махни трагическата пурпурна завеса и събери театралната завеса.“ Това са два вида завеси, които древните закрепяли на долната страна на сцената. При почване на представлението те били спускани, а след завършването вдигани отдолу нагоре.

[27] Според представата на древните Етиопия се деляла от р. Нил на две части, които поотделно на изток и запад са простирали чак до края на света. Населявани били от приказни същества.

[28] Хора, които живеят в противоположни пояси на земята. Смятани били, също както етиопците, за приказни същества.

[29] Това било възможно според представите на древните.

[30] Бременността на слона трае 22 месеца. Според народните предания обаче тя траела до 10 години.

[31] Магьосницата Медея, дъщеря на царя на Колхида, след като помогнала на предводителя на аргонавтите Язон да вземе златното руно от страната, живяла известно време с него щастливо в Коринт. Язон обаче пожелал да се ожени за Главка, дъщерята на царя. Когато цар Креонт заповядал на Медея да напусне града, тя си измолила да й даде един ден отсрочка. През този ден тя пратила дарове за новата невеста — златен венец и чудно хубави одежди, в които впръскала силна отрова. Щом Главка ги сложила на себе си, отровата разяла нейното тяло. След това Медея убила и собствените си от Язон деца. Самият Язон загинал под рухналите останки на кораба „Арго“.

[32] В оригинала: „около третата стража“. У римляните военните постове през нощта се сменяли четири пъти. Според тях нощта се деляла на четири нощни стражи, които почвали от залез-слънце и свършвали до изгрев-слънце. „През третата нощна стража“ — почти около полунощ.

[33] В древна Гърция и Рим вратите били закрепвани за долния и горния праг чрез втулки, които се поставяли в съответни гнезда.

[34] Пантия на гръцки език значи „всебожествена“ — име, подходящо за магьосница.

[35] Ендимион бил красив младеж, в когото се влюбила Селене (Луната). Тя го приспала и отвела в една пещера на планината Латмос в Мала Азия. Там Ендимион спял вечен сън и Луната прекарвала при него всяка нощ. Тук името е употребено иронично.

[36] В оригинала: Катамит, латинското име на Ганимед — красив фригийски, младеж, когото Зевс харесал и отвел на Олимп и там го направил свой виночерпец. Името е станало нарицателно за „развратно момче“, „развратник“.

[37] Нимфата Калипсо спасила на един усамотен остров Одисей при корабокрушение. След като живяла с героя осем години с надежда да се ожени за него, той я изоставил. В същност Одисей не избягал тайно от нимфата, а с нейно знание, в изпълнение на заповедите на боговете.

[38] Вакханки или менади („бесни“) — почитателки на бога на виното Бакх (или Дионис). Те излизали наесен в горите и планините да чествуват своя бог. Обличали се в дълги дрехи и сърнени кожи, косите им се развявали. Увенчани с бръшлян, вакханките носели факли и размахвали тирс, вдигали голям шум и изпадали в бесен екстаз. По пътя си разкъсвали диви зверове и хора. Така бил разкъсан тиванският цар Пентей.

[39] Това тя направила не само за да скрие следите на убийството, но и за да вземе кръвта от убития, понеже с нея можела да приготви някакво магическо средство.

[40] Така се постъпвало при жертвоприношения. Гадателите разглеждали вътрешностите на закланите жертвени животни, особено черния дроб и сърцето, и по тях правели предсказания.

[41] Предупреждението става ясно от съдържанието на същата книга, глава 19.

[42] Приковаването на кръст се прилагало като наказание главно на роби и чужденци.

[43] Тиквата била за древните символ на глупост. Изразът е поговорка със значение „глупав съм“.

[44] Триглавото куче Цербер пазело вратите на подземното царство и пускало всеки да влезе, но не пускало никого да излезе оттам. Сравни III книга, 19 глава.

[45] Ламии — красиви призрачни женски същества, подобни на вампири. Привличали по особени начини деца и особено красиви младежи и изпивали кръвта им.

[46] Фурии или еринии — три сестри, богини на отмъщението и проклятието, които живеели в подземното царство. Те били неумолими. Който погледнел косите им, преплетени със змии, и святкащите им очи, ако не умирал, най-малкото обезумявал.

[47] Област в Средна Гърция, на северозапад от Атика.

[48] Богатите римляни притежавали по стотици и хиляди роби. Притежаването само на един роб се смятало за признак на крайна бедност.

[49] Древните ядели възлегнали на легло (диван). Обикновено три дивана (т.нар. триклиниум) били нареждани около правоъгълна маса; до нея се стигало от четвъртата страна, която оставала свободна. Понякога върху диваните се поставяли възглавници. Първоначално обаче жените ядели седнали, обичай, който по-късно не се спазвал.

[50] Легендарен атински герой, който извършил смели подвизи. Преди да се отправи срещу Маратонския бик, той нощувал в дома на бедната старица Хекала, която му оказала радушен прием и му дала ценни съвети за предстоящата борба с бика.

[51] Името Фотида произхожда от гръцката дума фос, фото̀с, която значи светлина, също и лампа. Авторът дал това име на робинята поради лампата, с която тя се явила пред героя му Луций, чието име впрочем е също от „светлина“, на лат. lux.

[52] Нум (сестерций) и денарий са римски монети със стойност, която мъчно може да се определи в сегашен монетен курс. Един денарий е равен, на 4 нуми (сестерций), 100 нуми = 25 денария.

[53] Ликтори — служители, избирани обикновено от съсловието на освободените роби. Те вървели пред римските висши чиновници и им правели път за минаване, като носели снопчета пръчки (фасцес) над лявото си рамо. Броят им се определял съобразно с достойнството на чиновниците, които придружавали.

[54] Едилите упражнявали надзор върху пазара и снабдяването на града с хранителни продукти.