Нанси Олни
Загадката на пещерата (7)

Кейт се приближи до него и се опита да го одраска. Но силите й видимо я напускаха. Беше уморена и омаломощена. Главата я болеше. Всичко наоколо се замъгляваше пред погледа й. Ставаше й все по-трудно да оказва въобще каквато и да било съпротива. С ужас гледаше към планината, която се издигаше мрачна като страшен гигант.

Остин влачеше Кейт по застиналата лава и разпилените камъни. Без да обръща внимание на виковете й, той все повече се доближаваше до кратера на вулкана.

Тя гълташе праха, който вдигаха по пътя си. Ръцете и лицето й бяха покрити с пепел. Всички кости я боляха.

Ако той все пак искаше да я завлече до кратера на вулкана, трябваше поне да полага много усилия. Тя съвсем се отпусна, като си мислеше, че така ще стане по-тежка и още повече ще го затрудни.

Кейт се изплъзна от ръцете му. Остин се наведе, изруга я и я хвана за китките. Започна да я тегли. Кейт зарови ботушите си в пепелта и така направи две дълбоки следи по пътя към вулкана.

„Това не може да бъде истина — мислеше си тя. — Лежа си в леглото и сънувам.“

Но един остър камък от лавата разкъса якето й на гърба и всички илюзии се спукаха като сапунени мехури.

Стигнаха ръба на кратера. С неподозирана жестокост Остин я изправи и изви ръцете й зад гърба. Кейт извика високо от болка. Той пое въздух, сякаш искаше да събере всичките си сили за последния тласък, с който щеше да я отпрати в небитието. Тъмната дупка на кратера беше зейнала.

Лицето на Остин лъщеше от пот. Очите му бяха като два воднисти сини извора, в тях се оглеждаше безумието.

Докато се изкачваха, през цялото време мълчаха. Беше безмълвна борба. Той се бе обърнал към нея и задъхано й каза:

— Няма да продължи още дълго, красавице моя. Скоро ти ще бъдеш при другите девици, които радват великите богове на Монтемуерте. Трябва да се чувстваш поласкана.

Кейт за последен път се опита да се освободи от него. Тя се изви в ръцете му и го настъпи. Остин трябваше да опре крака си на една скална отломка. Недалеч от крака му едно огромно животно с две светещи черни очи наблюдаваше борбата на живот и смърт. После камъкът се подхлъзна и поток от прах и пепел засипа дупката, където грижливо бяха наредени яйцата на животното. Очите се затвориха, отърсиха прахта. След това то потъна в утринната слънчева светлина. Черният език се подаваше и скриваше, опипваше въздуха, за да надуши плячката си. Двамата души, които все още се бореха, не го виждаха.

С умело и точно движение, направлявано от един стародавен инстинкт, животното скочи и почувствало топлината на плътта, заби отровните си зъби.

Бил Остин пронизително извика. Викът му разкъса тишината и отекна от дълбините. Но преди Остин да падне, успя да блъсне Кейт в кратера.

За момент й се стори, че се люлее, в следващия миг си мислеше, че виси. Тъмнината сякаш искаше да я погълне.

„Така значи — мислеше си Кейт замаяна, без да усеща скалните отломки и твърдата лава, които нараняваха кожата й. — Но аз искам да живея!“

Замъгленото й съзнание се проясни. Трябваше по някакъв начин да се спаси. Вкопчи се в пръстта, по която се свличаше. Ако преди това ботушите бяха оказали съпротива, сега те биха могли да й послужат за спирачки.

Кейт се вцепени, краката й тежаха като олово, всеки мускул на умореното й тяло бе опънат като струна. Тя все още се свличаше, но все по-бавно и ето че се спря в легнало положение.

Лежеше и от страх не смееше да се помръдне. Би могла да се свлече още по-надолу. Всичко се въртеше около нея. Дали продължаваше да се свлича? Разпери ръце, както птица крилете си. Не, нищо под нея не се движеше. Отметна глава назад и видя горе на ръба на кратера едно лице. Скоро към него се прибави още едно и още едно…

Някой викаше нещо. Стори й се, че беше Джеф:

— Не се движи!

Кейт истерично се засмя. Ехото подигравателно й отговори от стените на кратера.

— Ранена ли си? — извика друг глас отгоре. До нея се плъзна едно въже. Някой се спусна в дълбините. Дребни парченца от лава се завихриха около нея. Две силни ръце обвиха талията й и я завързаха с въжето.

— Джеф! — Кейт радостно гледаше и не можеше да повярва на очите си. Лицето му, восъчнобледо, бе изцапано от сивия прах, дрехите също.

Тя не можеше да направи нищо друго, освен да се смее.

— Престани! — каза той сурово. — Нали не искаш все пак да ме замъкнеш заедно със себе си в дълбините.

— Не! — Тя отметна една къдрица от челото му. — И аз ли изглеждам като теб?

— Още по-зле.

Тя искаше да каже още нещо, но неговите ръце я обгърнаха още по-здраво и устните му силно притиснаха нейните. Кейт вече нямаше желание да избяга дори ако това бе възможно — напротив, притисна се още по-силно, защото чувстваше, че вече е част от него.

— Можеш ли да се държиш здраво? Ще ни изтеглят нагоре.

Кейт почувства как въжето се опъна и с помощта на Джеф метър по метър започна да се издига към ръба на кратера. Протегнаха се ръце, с чиято помощ те стъпиха на твърда земя. На Кейт й се струваше, че идва от отвъдното. Слънцето се бе издигнало на небосклона. Кейт усети неговата благодатна топлина.

— Нека да те погледна! — Джеф я държеше пред себе си. Той изтърсваше пепел и камъни от дрехите й. Тъмните му очи я оглеждаха внимателно. Той откри дълбокия разрез на гърба на якето й. Пръстите му се впиха в раменете й.

— Добре ли си?

— Сега съм много добре. Ако бях знаела, че към мен ще се отнесат като към една девица от Монтемуерте, щях да облека нещо по-подходящо.

Кейт се засмя несигурно. Джеф направи гримаса.

— Но аз действително се чувствам добре, като изключим няколкото драскотини и синини.

— Жалко, че за Остин не можеше да се каже същото. С радост бих се заел с него.

— Бил? Къде е той? О, Джеф, той е убил чичо Уил… — Кейт закри лицето си с ръце.

— Зная — каза той и я прегърна. — Остин обаче вече никому нищо няма да стори.

В този момент Кейт видя безжизненото тяло на Остин.

— Джеф, ти ли…?

— Не… Гилатиерът, едно тукашно кръвожадно животно, свърши тази работа вместо мен.

— Какъв ужас! А другите? Имаше още един човек. Той ме закара заедно с Остин до Аламедос.

— Предполагаме, че очаква Остин в склада, защото къщата на Остин беше празна. Там оставихме няколко души.

Джеф замълча, в сивите му очи проблеснаха искрици.

— Още въпроси, инспекторе?

Кейт се дръпна от него.

— Не, нямам други въпроси — каза тя тихо. — Струва ми се обаче, че трябва да се изповядам. Мислех, че и ти имаш пръст в тази игра.

Тя не смееше да вдигне очи към него.

— Ти познаваше толкова добре леля ми и винаги се държеше толкова благородно и потайно. Когато й каза, че си щял да се върнеш във вторник от Тъксън, през същата нощ, когато и Уорнър бе предприел акцията…

Усмивката изчезна от лицето му. Кейт се бореше със себе си, за да не се хвърли в обятията му.

— Моля те, недей да ме мразиш — помоли го тя.

Той нежно повдигна главата й.

— Знаех, че се съмняваш, скъпа, но ти беше по-сигурна, докато предполагаше, че аз съм извършителят. — Джеф я целуна по устните. — И не те мразя, напротив, но време е да се махаме оттук.

Кейт се чувстваше безкрайно облекчена, когато слизаше надолу по склона на вулкана.

— Мислех си — започна тя колебливо, — че ще ми бъдеш страшно сърдит.

Колтър здраво я сграбчи в обятията си и тя бе толкова близо до него, че виждаше искриците в сивите му светнали очи. Кейт чувстваше равномерните удари на сърцето му.

— Обичам те, Кейт. — Той изрече тези думи толкова нежно, толкова тихо, че тя дори не беше сигурна, че е чула правилно.

— Моля те, омъжи се за мен, за да мога по-добре да те пазя. Обещавам ти, че ще те бия само един път в седмицата, за да бъда сигурен, че ще си послушна.

Кейт се надигна на пръсти и го целуна. Когато той се наведе към нея, тя каза, останала почти без дъх:

— На такова чаровно предложение, господин Колтър, не може да устои нито едно момиче.