Нанси Олни
Загадката на пещерата (5)

Рано на следващата сутрин Кейт проследи как колата на Джеф се отправя на път. Зелените й очи радостно светеха.

Тя извади от гардероба кафяви панталони за езда и тъмен пуловер с висока яка и бързо се облече. След като закуси и измисли някакво обяснение за пред леля си, тя се измъкна през вратата на терасата. В никакъв случай не искаше да срещне съдията или Памела. Бързо отиде в конюшнята.

Около сградите сякаш нямаше никого. Само на един от прозорците пердето се движеше. Това обаче беше лекият бриз, който го полюшваше.

— Марио! — извика тя нагоре към прозореца. — Тук ли си?

Тъмната му глава се показа. Когато видя Кейт, по лицето му се разля широка усмивка.

— Сеньорита? Идвам веднага.

Много скоро след това момчето стоеше до нея. Кейт го побутна бързо към сумрачната конюшня.

— Марио, спомняш ли си за старата колиба, за която ми разказа? — Той кимна. Тогава тя продължи: — Бих искала да ми помогнеш да я намеря. По пътя ще ти обясня всичко. Искаш ли?

— Ще направя всичко за вас, сеньорита. Ще яздим ли, или ще вървим пеша?

— Ще вървим пеш. Ако яздим, ще бъде по-лесно, но не бих искала да го правя.

Момчето я поведе от ранчото надолу по реката, която се виеше между дърветата. За радост на Кейт това беше същият път, по който онази нощ бяха дошли ездачите. Може би все пак бе на вярна следа.

— Стой тук! — каза Кейт. — Аз ще се приближа още малко.

Преди Марио да успее да каже каквото и да било, тя вече тихичко бе отишла напред, като използваше за прикритие всяка скала и всеки храст. Много скоро тя вече беше под един от прозорците от задната страна на колибата.

Зад нея беше стената на каньона, чиято студена сянка придаваше призрачен вид на цялата околност.

Отвътре се чуваха гласове. Тя се придвижи още по-напред и се ослуша.

— Той ми каза миналата нощ, когато дойде. Най-добре е ти да бъдеш тук, Джек.

Кейт наостри уши, за да разбере останалата част от изречението, но човекът се отдалечи от прозореца. След това тя изведнъж чу познат глас.

— Във вторник през нощта — изграчи гласът. — Много е рано. Едва сега получих последната част.

— Стига си хленчил! Или във вторник, или изобщо не. Така каза шефът. Приближи се тук да ти дам новия списък за връзки.

Гласът се отдалечи от прозореца, но за Кейт нямаше никакво съмнение, че е чула дрезгавия шепот на Хосе Валдес. Какво, правеше той в ранчото? Тя беше убедена, че е в Мексико. И още нещо я смущаваше. Другият човек се наричаше Джек.

Тя се промъкна обратно до Марио колкото бе възможно по-тихо.

— Сеньорита, слава богу, върнахте се — въздъхна той облекчено. — Страхувах се вече, че ще ви открият. Елате, най-добре е да се махаме оттук.

От другата страна на реката под сянката на едно дърво те си починаха далеч от погледа на „колибата“.

Марио изтупа панталоните си от прахта.

— Не ми разказахте какво видяхте. Можахте ли да чуете нещо?

— Достатъчно. Убедих се, че тук в ранчото стават неща, за които ние нямаме ни най-малка представа. Един от мъжете съобщаваше, че във вторник трябва да се достави нещо. Другият каза, че щял да му даде един списък за връзки.

Кейт объркано смръщи чело. Звучеше така, сякаш това не бе първата доставка. Но какво е толкова малко, достатъчно леко и може да бъде така скрито, че да не бие на очи. Очевидно ще бъде докарано с кон или донесено пеш.

Марио поклати глава:

— В това отношение не мога да ви помогна. Ранчото е много голямо и аз обикновено съм навън, поправям оградите или върша някаква работа на Мария. А през нощта… — Той погледна към небето. — Тогава спя толкова дълбоко, че нищо не чувам.

— Във всеки случай — твърдеше Кейти като се надигаше от мястото си — във вторник вечер ще получим някакъв отговор.

— Нима искате отново да отидете там, сеньорита? Би било твърде опасно. Може би трябва да повикате сеньор Колтър.

— Глупости! — прекъсна го Кейт. — Би било глупаво, ако разтръбя цялата история. Представи си, ако след това се окаже, че става въпрос за нещо съвсем безобидно. Не!

Тя говореше повече на себе си, отколкото на Марио.

— Ще изчакам доказателството, преди да ходим, където и да било. Помисли за това, Марио, ти трябва да запазиш тайната.

Момчето не издържа на твърдия й поглед.

— Ще направя каквото желаете, сеньорита, но въпреки това смятам, че е опасно.

 

 

През последните два дни валя почти непрекъснато. Днес беше вторник, денят, в който Джеф трябваше да се върне. Но и денят, когато щеше да пристигне важната стока с тайнственото съдържание. Дали беше случайност, или добре обмислен план?

В осем часа вечерта Джеф все още го нямаше. Кейт се надяваше, че е по пътя, а не в своята колиба, ако евентуално е решил най-напред да мине оттам.

Досега всичко вървеше, така както би искала Кейт. За нейно щастие, и дъждът спря. Тя се оттегли рано и зачака в стаята си.

Чуваше как Мария мие чиниите в кухнята. След това вратата хлопна и Мария напусна къщата. Настана тишина.

Кейт се вмъкна в черните си панталони, облече черен пуловер и солидни туристически обувки. Припряно посегна към фенерчето на скрина и го пъхна в джоба на якето си.

Междувременно дъждът вече бе спрял съвсем. Само от време на време от дърветата падаха тежки дъждовни капки. Кейт отвори вратата и огледа коридора. Цареше мъртва тишина. Тя безшумно се промъкна и през вратата на терасата излезе навън.

Когато вече беше на открито, хладен въздух я лъхна в лицето. Тя закопча якето си и потърси фенерчето. След това забърза към пътя, проточил се към реката.

Погледна към часовника си, минаваше девет часът. Слънцето отдавна бе залязло. Облаци забулваха луната и звездите. Вървеше бързо по пътя. Беше неспокойна и искаше по-рано да стигне до колибата, за да си намери добро прикритие.

Но какво беше това? Сетивата й, изострени в тишината на нощта, възприеха шум от стъпки. Тя се спря. Неподвижна се ослуша и отново ги чу. Някой вървеше след нея и все повече се приближаваше. Сърцето й бързо биеше, ударите му ехтяха в ушите й.

Трябваше да избяга… Една ръка я докосна по рамото. Със сподавен вик Кейт се обърна.

— Марио! — Тя облекчено въздъхна. — Какво, за бога, правиш тук? Когато усетих ръката ти на рамото си, помислих, че всичко е свършено!

— Не исках да ви уплаша, сеньорита. Знаех, че ще дойдете тук. Наблюдавах ви и си помислих, че мога да ви настигна още преди да пресечете реката, но вие вървяхте толкова бързо и понеже не исках да викам, трябваше и аз да побързам.

Кейт успя дори да се усмихне.

— Радвам се, че искаш да ми помогнеш, но какво ли ще стане, ако ни открият. Тогава и ти ще се забъркаш заедно с мен. Бих искала съвестта ми да е чиста.

— Аз вече имам нещо, което ми тежи на съвестта. Затова искам да поправя грешката си. Моля ви, вземете ме с вас! — Дори в тъмнината Кейт можа да види как святкаха тъмните му решителни очи. — Този път няма да избягам — обеща той.

— Е, добре, трябва да побързаме…

Преди завоя се спряха и Кейт се опита да различи нещо в реката.

— Не мога дори камъните да видя — каза тя мрачно и напрегна очите си. — Какво ще правим сега?

Марио коленичи до нея. Наведе се и също погледна в реката.

— Ако можем да видим къде трябва да стъпим, бихме могли да се прехвърлим от другата страна.

— Ще трябва да рискуваме и да светнем. Имам фенерче в себе си. Всъщност не исках да го използвам, но навярно това е единствената възможност.

— Дайте го на мен, сеньорита. Аз по-лесно ще намеря камъните. Много бързо ще светна с фенерчето, а след това — почакайте! Там, където водата бучи, минава през скалите.

Той още веднъж се ослуша и насочи светлината към това място. „Там“ — той светна за кратко и улучи целта. На светлината Кейт можа да види тъмните сенки под шумящата водна повърхност.

Тя обезпокоено погледна Марио.

— Мислиш ли наистина, че ще успеем?

Момчето замислено потърка брадата си.

— Камъните са хлъзгави, но можем да се прехвърлим оттатък. Ще ни е необходима светлината, за да виждаме къде все пак стъпваме. Трябва да ме пуснете аз да мина напред. Ако успея, ще се върна и ще ви взема. Камъните са разположени на еднакви разстояния. Ако ги преброя, тогава мога да се върна и на тъмно.

— Внимавай, Марио!

Тя наблюдаваше как той си проправяше път. Светлината призрачно блестеше върху водната повърхност. Една стъпка, още една. Клокочещата вода обливаше краката му, но той беше млад и стъпваше сигурно. Кейт облекчено въздъхна, когато Марио стигна до отсрещния бряг.

— Сега идва най-трудното — измърмори тя под носа си, когато светлината изгасна и тъмната фигура тръгна отново към нея. Скоро Марио отново бе до нея. Той тежко дишаше от възбудата, но се усмихваше по момчешки гордо.

— Сеньорита, стъпките са седем — задъхан каза той. — Не беше трудно, не се подхлъзнах. Елате, аз ще ви преведа отсреща! Ще броим камъните.

Кейт мърдаше пръстите си в тежките обувки. Дебелите подметки нямаше да й дадат възможност да почувства камъка. Би било по-лесно боса да прекоси реката, но беше много късно. Марио вече бе направил първата крачка и я чакаше.

Той пое протегнатата ръка и внимателно сложи крака си.

— Един, два… — броеше той тихичко.

Кейт чувстваше как водата облива обувките й. Слепешком пристъпваше крачка по крачка. На седмия камък за миг Марио загуби равновесие. И двамата едва не паднаха във водата. С един отскок той достигна сухия бряг. Без да иска, повлече и Кейт със себе си.

Запъхтени, двамата лежаха на земята и се смееха на безумното си щастие.

— Много добре се справяме за аматьори — каза Кейт.

— Но аз изтървах фенерчето, когато скачах…

— Няма да губим време заради него, Марио. Хайде да вървим към колибата, за да си намерим добро прикритие.

Мълчаливо се движеха покрай големите скални блокове, които закриваха погледа към колибата.

Кейт направи знак на Марио.

— Още няма светлина — прошепна тя. — Това може да означава, че те не са идвали или няма да идват, понеже времето е лошо.

Светещите цифри на часовника й показваха десет часа. Почти цял час бе изминал, докато се придвижваха.

— Чуйте! — Марио я дръпна към земята. — Коне! Идват!

 

 

Тежкият тропот на конски копита се чуваше все по-близо.

Кейт и Марио се притиснаха към скалите с надежда, че в тъмнината ездачите няма да ги видят. Двама мъже на коне минаха плътно край тях, но спряха едва пред вратата на колибата.

— По-добре е да се промъкнем отзад — прошепна тя на Марио. — Така няма да можем да познаем кои са, а ако ги дебнем оттук, те веднага ще ни открият.

Кейт с очакване погледна момчето, което, изглежда, се колебаеше.

— Не искаш ли да останеш тук и да ме почакаш?

— Да остана тук? Не, сеньорита! Ще дойда с вас.

Движеха се бавно и направиха голям завой, за да стигнат задната врата на колибата, без да ги надушат конете.

— Сеньорита, това не ми харесва. — Марио се вкопчи в ръката й, когато стигнаха до задната страна. — Погледнете само къде се намираме.

Бяха точно в задънената теснина на каньона и седяха под една стена, която затваряше прикритието от три страни.

Марио отгатна мислите на Кейт. Сами се бяха поставили в капан. Ако ги откриеха, нямаше да има избавление.

— Трябва да сме особено предпазливи — каза тя. — Аз трябва да видя кои са и какво са донесли.

Тя тихо се прокрадна през храста до следващия прозорец. Стъклото беше счупено и мръсно. Навън не се чуваха никакви шумове. Кейт долавяше само влаченето на крака и звуци от столове, които се преместваха по пода.

— Искаш ли да изпушиш една, Пит, имаме още много време.

Кейт веднага разпозна гласа на Хосе Валдес.

— Е, важното е, че сме тук. Всичко е готово.

Гласовете заглъхнаха и Кейт рискува да хвърли поглед през прозореца.

Една газена лампа осветяваше невзрачното помещение. На дървения, много прашен под тя видя две торби. Беше отгатнала. Стоката беше достатъчно малко, за да се транспортира, без да предизвика подозрения.

Две лопати бяха сложени върху празното походно легло, поставено от едната страна на помещението. Един-единствен плетен стол, чиято седалка беше изтрита, бе опрян от другата страна. Навсякъде бяха разхвърляни фасове.

Двамата мъже, облечени в каубойски костюми, стояха на пост край вратата срещу прозореца, през който гледаше Кейт. Вратата със скърцане се отвори и те излязоха навън.

Макар че лицето на Валдес бе извърнато, Кейт веднага го разпозна по набитата му фигура. Другият мъж Кейт никога не бе виждала. Беше дребен и мургав като Валдес.

Кейт бе така заета с двамата мъже, изправени на вратата, че не чу шума на мотор, който спря недалеч от колибата. Тя не видя и човека, който се приближаваше до нейната сянка, която от неговата страна ясно се виждаше на осветения прозорец.

Най-после тя чу шумолене и почувства как нещо твърдо я хлопна по главата. Искри излязоха от очите й и след това се свлече на земята.

Слабо и като през мъгла тя чу силни гласове и стъпки съвсем близо до нея. Някой каза:

— Вие, проклети глупаци!

След това тя чу нервния прегракнал глас на Валдес, който казваше:

— Мили боже, ти я уби!

Кейт бе вдигната. „Сигурно Марио ще доведе помощ — помисли тя със замъглените си сетива. — Но ако са го спипали и него?“

Хвърлиха я върху нещо. Беше много студено и миришеше на сено. Къде се намираше? В плевня?

Неочаквано нейният затвор се задвижи по много разбито шосе. Все още й се виеше свят, когато понечи да се изправи. Трябваше да се намира в задната част на кола.

Опита се да завърти дръжката на вратата. Беше заключена. Изведнъж я обхвана паника. Къде ли я водеха? Километър след километър отминаваха. Най-после колата спря.

Това дойде съвсем неочаквано за Кейт. Тя се изправи и опъна всеки мускул от тялото си. Защо ли не се отваря задната врата? Тогава щеше да скочи и да избяга, все едно какво щеше да се случи след това.

Кейт чуваше гласове в колата и навън. Испанци! Всички говореха испански! Колко дълго бяха пътували? Дали вече не бяха в Мексико?

Обхвана я ужасен страх. Тук никога не биха я намерили. Но все пак тя можеше да крещи. Може би някой щеше да я чуе.

— Помощ! — изкрещя тя. — Помощ!

Гласът й звучеше някак глухо. Тя гневно удряше юмруци по стените, но в резултат се чуваха само неясни звуци. Кейт опипа стените и откри, че са тапицирани с корабно платно. Падна по гръб. Нейните похитители бяха помислили за всичко.

Някой слезе от колата, заобиколи я и изтърколи нещо. Звучеше като отваряне на гаражна врата.

— Да я оставим ли за през нощта вътре?

— Да! — чу се глухият отговор отзад.

— Може би имаш право, шефе.

— Остави я вътре, докато решим какво да правим с нея. Във всеки случай тя вече не може никъде да отиде. Нали? — Плътният, злобно прозвучал смях, последвал тези думи, накара Кейт да потръпне.

Колата отново се движеше. Но този път бе вкарана в една сграда. Кейт чу, че шофьорът слезе. Стъпките му бързо се отдалечиха. Вратата на нейния затвор хлопна. След това настъпи тишина.

Кейт предпазливо се надигна. Тя трябваше да излезе оттук, и то много бързо. Скоро щеше да се зазори и онова, което бяха замислили да правят с нея, щеше да се осъществи на сутринта.

Тя излази до задната част на колата. Когато погледна през една цепнатина на вратата, видя само непрогледен мрак. От ярост Кейт ритна вратата. Ударът шумно отекна, но за нейна изненада вратата малко поддаде. Тя промуши пръста си през малката дупчица. Опита се още веднъж да завърти ключалката. Беше заключена. Не толкова сигурно обаче, колкото си мислеха нейните похитители.

— Добрите ми стари ботушки! — прошепна Кейт. — Вие ще ми помогнете да изляза навън.

Тя легна на пода на камиона, закрепи се с двата крака и започна да натиска вратата. Макар и неохотно, тя мръдна с няколко сантиметра.

„Още веднъж“ — помисли си Кейт, изпълнена с надежда.

Последният решителен натиск счупи ключалката и вратата се отвори.

Кейт направи няколко крачки. Когато очите й привикнаха с необичайната гледка, тя разбра, че се намира в нещо като стар склад. Помещението беше почти празно. В един ъгъл бяха натрупани няколко кутии. Подът беше покрит със сено и стърготини. Кейт се облегна на колата. Беше малък камион — сега можа да го види. Имаше и надпис на едната страна.

За съжаление беше много тъмно, за да прочете всичко, но думите „Regalos y Ceramicas“ успя да разчете. Нямаше обаче време да разтълкува значението им. Трябваше да се маха.