Нанси Олни
Загадката на пещерата (3)

На следващата сутрин, когато Кейт стана, чувстваше, че краката и ръцете й тежат като олово. Тялото й беше вдървено от нощните скитания. Бързо се мушна под душа, облече си блуза на кафяви и бели райета и една пола. Наметна се с един кафяв пуловер и отиде в столовата. Отдалеч се чуваше пронизителният смях на Памела.

Когато Кейт прекрачи прага на помещението, видя, че на масата има още някой, освен Памела. Леля й тъкмо беше отишла в кухнята. Малко изненадана, тя се чудеше къде би могъл да бъде Бил. Във всеки случай беше вече доста късно.

В този момент до приборите си видя едно писмо. Беше от Бил Остин. Пишеше, че се е сетил за неотложна работа и затова се бе наложило да си замине по-рано, отколкото бе възнамерявал. И така, значи не бе сънувала. Очевидно онова, което бе чула насън, беше вратата на неговата кола.

Леля Сю се появи на прага на вратата с букет цветя в ръка.

— Видя ли писмото, скъпа?

— Да, благодаря.

— Памела каза ли ти вече, че искаме да отидем да пазаруваме? Надявам се, ще ни придружиш?

Преди Кейт да може да отговори, Памела настоя:

— Да, моля те!

След това тя се обърна към Сю Стоктън:

— Струва ми се, че вашата племенница е прекарала една безсънна нощ заради Бил Остин. Трябва да я принудите да поспи още малко, преди да тръгнем. В противен случай ще припадне.

Тя коварно се усмихна на Сю Стоктън.

Кейт скочи:

— Не съм уморена.

Тя изведнъж онемя, когато погледът й се спря на Джеф.

Лицето на Джефри Колтър беше бледо в контраст на лицето на Кейт, чиито бузи горяха.

„Колко ли дълго беше стоял тук и беше слушал — помисли си Кейт. — Дали беше чул забележката на Памела? Изразът на лицето му издаваше точно това.“

— Джеф! — Памела веднага отиде при него.

— Каква изненада! Ако знаех, че вие ще дойдете…

Колтър се освободи от ръката й, която с интимен жест се бе протегнала към него…

— Идвам, за да взема съдията. Искаме да отидем в планината.

Отговорът беше насочен към Памела, но тъмните му очи наблюдаваха Кейт, докато той говореше.

— Къде е Остин?

— Тръгнал си е. — Кейт отново седна на масата. — Имал уговорка и затова трябвало да замине по-рано. — Тя се принуди да го погледне. Напразно се мъчеше гласът й да звучи спокойно, когато допълни: — Вероятно вината е моя. Аз пропъждам мъжете с моя чар. Нека това бъде поука за вас, господин Колтър.

Устните на Джеф се изкривиха в усмивка.

— Според мен това е много радостно предизвикателство, госпожице Макуайър.

Розовите крайчета на пръстите на Памела докоснаха неговата ръка.

— След онова, което видях, когато те двамата бяха с Бил, драги мой Джеф… — Погледът й се спря най-напред на Джеф, после на Кейт. — Ако едно момиче не може да спи заради един мъж, тогава то не се интересува само бегло от него, нали?

— Вярно ли е това, Кейт? — Гласът на Джеф звучеше тихо.

В този момент тя не можеше да му даде никакво разумно обяснение за безсънната си нощ. Затова отговори малко раздразнено и остро:

— Все пак съм достатъчно голяма и мога да правя каквото ми харесва. Надявам се, не виждате в това нищо осъдително. Във всеки случай сега нямам желание да говоря по този въпрос. Наистина съм много уморена и ще си легна отново. Лельо Сю, моля те, събуди ме, когато сте готови.

А когато мина покрай Джеф, го чу да прошепва:

— Приятни сънища.

 

 

Когато Кейт се събуди от краткия си сън, се чувстваше вече по-добре. Облече се за пътуването в града.

Тъксън беше приятен град за покупки. Кейт, леля й и Памела намериха в малките приятни магазинчета точно онова, което им бе необходимо за празненството.

По-късно Кейт и леля й седнаха на чаша кафе в един красив малък ресторант, докато Памела отиде да си избере още една рокля.

— Имаш ли всичко, което ти е необходимо за пътуването? — попита леля Сю племенницата си.

Кейт се усмихна:

— Ако нямам, бих могла да помоля Памела да ми даде нещо. Тя облича вече четвъртата си рокля.

Сю Стоктън поклати тъжно глава.

— Жалко. Джим ще трябва заради нея да купи поне още два куфара.

— Мъчно ми е за него. Толкова приятен и толкова общителен. Памела обаче е…

— Покварена?

Леля й погледна замислено пред себе си.

— Сестрата на Джим вече не бе много млада, когато роди Памела, и вероятно много я е разглезила. Затова тя винаги иска да става нейното. Джеф е на мнение, че няма да й навреди едно добро натупване.

Кейт замислено бъркаше кафето си.

— Знае ли Джеф, че искаме да отидем в Мексико?

— Джим ще му каже. Заедно отидоха в пустинята. Ще могат да си кажат доста неща, след като толкова дълго ще бъдат заедно.

За няколко минути те замълчаха. После Кейт погледна към леля си.

— Защо не си ми казала, че Джеф е адвокат? Аз си мислех, че той е един от твоите служители.

— Просто не помислих за това. А не мога и да си представя Джеф по друг начин, освен като ездач. Преди ти да пристигнеш, той завърши един много важен процес. Всъщност той нямаше намерение да остава толкова дълго тук, но след смъртта на Уил — нали знаеш, той бе за мен голяма опора. Погрижи се дори за литературата за добива на метали, когато намери тук следи от руда. Мислехме, че рудата е причината, поради която ни предлагаха толкова много пари за ранчото. Джеф занесе в Тъксън проби за анализ.

— Какво показаха пробите?

— Онзи, който иска да купи ранчото, не го иска заради суровините, който могат да се добият тук. Едно рудно находище представлява интерес само ако е голяма жила. Но ние не знаем дали е така.

— Значи ти все още опипваш в тъмното?

— Точно така, Кейт. Бих искала да зная причината.

Разговорът бе прекъснат, когато дойде Памела. Тя носеше в ръка нова кутия с дрехи.

В ранчото се върнаха по-рано от предвиденото. Докато Памела и Сю Стоктън отиваха в къщата, за да разопаковат своите неща, Кейт по най-краткия път изтича в конюшните.

Тя мина край олеандровото дърво, зад което бе разположена терасата. Изведнъж чу гласове. Любопитно погледна през клоните и видя Джефри Колтър и Консуела на една пейка. Разпилените дълги коси на момичето стигаха чак до раменете й. Тъмната й кожа блестеше на фона на яркорозовата блуза. Дълги тюркоазни обеци се люлееха на ушите й. Консуела приличаше на истинска циганка.

Всеки мъж би могъл да се чувства запленен от нея, помисли си Кейт, особено мъж като Джефри Колтър, толкова сраснал се с природата тук.

Кейт наблюдаваше как момичето мушна ръката си под мишницата на Джеф, за да му каже нещо на ухо. Колтър наведе главата си, сякаш много внимателно я слушаше. Кейт бързо се върна назад, за да не гледа повече. Трябваше да мине през терасата, за да стигне до стаята си, следователно точно покрай тях. А това тя не искаше да прави. И така. Върна се обратно към входа.

— Хей, Джеф! — чу тя скоро след това гласа на Памела. — Елате да видите какво купихме. Нали ще пиете кафе с нас? Сю тъкмо го сервира.

— Благодаря, вече пих — го чу Кейт да отговаря. — Къде е Кейт?

В този момент тя се появи зад ъгъла. Лицето на Колтър издаваше напрежение и в кимването с глава за поздрав нямаше много сърдечност. Памела се зарадва още по-малко на появата й.

— Аха, тук ли си? — каза тя мрачно. — Тъкмо искахме да пием кафе.

Преди Кейт да отговори, Джеф пристъпи напред. Взе пакетите от ръцете й и ги сложи на масата в коридора.

— Тя ще дойде малко по-късно да пие кафе — нареди той. — После се обърна към Кейт: — Хайде, ела да седнем на терасата. Искам да говоря с теб.

— Има ли нещо, за което трябва да говорим? — Гласът й звучеше спокойно и овладяно, но вътрешно тя се страхуваше от тъмните изпитателни очи, които, изглежда, искаха да проникнат в душата й.

Той я хвана за ръката.

— Да — каза той мрачно. — Струва ми се, да.

Те стъпиха на обляната в слънце тераса, върху която бяха наредени столове от ковано желязо.

— Какво съм направила? — осведоми се тя, докато той слагаше два стола. Седна до него, широкият му гръб закриваше погледа й към вратата.

— Може би ще ми обясниш какво прави през нощта навън?

— И да ти кажа, ти все едно няма да ми повярваш, че съм гледала звездите.

Нейната престорена веселост не можа да го заблуди.

— Съвсем ли не помисли за опасността, на която се излагаш? Всичко можеше да ти се случи.

Гневният израз на лицето му почти изчезна.

— Обещах на леля ти да се грижа за теб. Но не мога денем и нощем да вървя по петите ти. Бих искал да зная — той се изкашля, — защо всъщност го направи?

— Защо не попиташ твоите информатори? — отговори Кейт и стана. — Ти имаш добър източник на информация.

Джеф й препречи пътя.

— Досега работихме един срещу друг, какво би станало, ако сега, за разнообразие, започнем да си сътрудничим?

— Няма какво да кажа — отговори тя. — Моля те, отдръпни се! Кафето ми ще изстине.

Джеф очевидно бе много разгневен. Той не се помръдна и на сантиметър от мястото си и мрачно бе вперил поглед надолу към нея.

В гласа му се чувстваше едва сдържан гняв.

— Ти не ми даваш възможност за избор. Ще телеграфирам на баща ти да те чака със следващия самолет.

Кейт разярена погледна към него.

— Няма да посмееш да го сториш! — изсъска тя.

— Ще се осмеля да направя всичко, което е необходимо, за да си вън от опасност.

— Ти искаш да се отървеш от мен, нали? — изкрещя тя възмутена. — Но аз ще остана, та ако ще и да трябва да се оженя за Бил Остин.

 

 

Кейт седеше в стаята си пред огледалото. Беше сложила лакти върху тоалетната масичка с мраморна плоча, а брадичката й бе опряна на ръцете. Замислена, тя наблюдаваше лицето си в огледалото.

— Кейт — чу тя леля си да я вика. — Ние сме готови. Хуан ще дойде да вземе нещата ти.

Кейт стана и приглади полата на светлосинята си пътна дреха. Тя се присъедини към Памела и леля си, които напускаха къщата, за да се качат в колата на съдията.

До границата не беше далеч. Пътят минаваше около стотина километра през местност, обрасла с кактуси. Планините тази сутрин изглеждаха особено насечени.

Против волята си, Кейт непрекъснато мислеше за Джеф Колтър. Те спряха точно на мексиканската граница, когато една бърза, черна спортна кола закова зад тях. Сърцето й радостно трепна, когато за миг й се стори, че Джеф е шофьорът й. Но малко преди да стигнат до целта си, колата зави в друга посока.

Аламедос беше съвсем близо до границата и колкото повече приближаваха града, толкова по-напрегната ставаше Кейт.

Навярно вече беше време за фиестата, защото по тесните улички, през които минаваха, се виждаха само самотни кучета и няколко деца, които любопитно ги оглеждаха. Стигнаха до центъра на града. Пазарният площад беше обкичен с цветя.

— Погледнете там! — Кейт посочи отсрещната страна на площада. — Каква красива стара църква!

Съдията Флетчър кимна:

— Това е останало от колониално време. Един стар град. Тук ще откриеш испанско-мавританското влияние.

Той насочи колата към една алея с палми и спря пред великолепен стар господарски дом, чиито розови стени блестяха на слънцето. Зад един от прозорците се движеха сенки. След това се отвори голямата врата и един безупречно облечен индианец ги поздрави.

— Добре дошли в „Каза Хермоза“! — каза той на английски език с акцент. — Моля, заповядайте! Сеньор Остин веднага ще дойде.

Скоро Бил се появи. В този дом си личеше колко на мястото си е той, така поне с помисли Кейт.

— Кейт! — Той посегна към ръцете й. — Изглеждаш чудесно! — След това се обърна към другите: — Надявам се, че сте пътували добре. Пепе ще занесе нещата ви в стаите. Надявам се да ви харесат.

След като се настани, Кейт много спокойно разопакова багажа си. Бил беше избрал за нея най-хубавата стая. От едната страна имаше изглед към градината, която приличаше на парк, а от другата се виждаше пазарният площад на Аламедос. В центъра на площада имаше водоскок, който блестеше на късното следобедно слънце.

Съвсем наблизо се сглобяваше музикален павилион. Кейт се сети, че още тази вечер трябваше да има танци. Всеки трябваше да се появи костюмиран…

Вечерята беше сервирана в една просторна, голяма стая. Огромен свещник висеше в средата на една от гредите. Свещите му хвърляха призрачни сенки към тавана и по стените.

Всички бяха вече облечени в костюмите си, тъй като веднага след вечерята искаха да отидат да танцуват.

 

 

Въздухът беше изпълнен с уханието на безброй разцъфнали цветя, когато малко по-късно напуснаха „Каза Хермоза“ и отидоха на площада. Кейт наблюдаваше маскираните танцьори под вълшебното небе, обсипано със звезди.

Цветовете на техните костюми се смесваха също като в калейдоскоп: блестящо тюркоазно, богато украсено със злато, крещящо розово, искрящо сребристо и сапфирено синьо. Кабалеро и сеньорити танцуваха индиански танци с цигани, бикоборци и каубои.

— Наистина е великолепно — каза тя. — Едва ли един художник би могъл по-добре да съчетае цветовете.

Бил кимна.

— Аламедос е относително богат град. В миналото е бил град на среброто. Някои от хората, които виждаш тук, все още живеят от богатството, което са натрупали техните предци.

Кейт потропваше в ритъма на мексиканските танци. Музиката беше великолепна за танцуване.

Тя наистина беше в прекрасно настроение.

Бил я заведе до една маса близо до музикалния павилион. Мигновено Кейт беше заобиколена от кабалеро, бикоборци и цигани. Всички я молеха за следващия танц. Бил я поведе със себе си към средата на площада. Кейт видя, че Памела си избра партньор от една група млади мъже.

Китари и цигулки свиреха романтична мексиканска мелодия. Кейт се отскубна от обятията на Бил. Имаше чувството, че някой я наблюдаваше.

Обърна глава и откри един висок, мургав кабалеро, който бе на десетина метра от нея, облегнат на една от колоните на музикалния павилион, втренчен в нея.

Неговата височина допълнително се подчертаваше от костюма му. Облечен беше от главата до петите в черно. Сребристи кантове украсяваха страничните шевове на черния панталон. Късото му яке бе леко отворено. Кейт можа да види черна връзка върху бяла риза. Бялото беше в силен контраст със силно загорялото му лице, което бе полуприкрито от фалшиви мустаци и маска. Очите зад маската наблюдаваха Кейт. Тя потръпна.

— Кейт! — загриженият глас на Бил я извади от вцепенението й. — Трепериш! Ще изтичам бързо до вкъщи и ще ти донеса нещо да се наметнеш.

— Не, Бил, няма нужда! — бранеше се Кейт.

— Веднага ще се върна. Преди да е започнал следващият танц, вече ще съм дошъл.

Кейт гледаше как Бил си проправя път през танцуващите двойки. Музиката започна отново и приканваше танцьорите на танго. Кейт търсеше Бил, но той никъде не се виждаше. Тогава тя видя човека в черния костюм, който се приближаваше към нея. Неподвижна, прикована от неговия поглед, тя продължи да стои на едно място, докато той я обхвана с ръце.

— Вие ще танцувате с мен този танц, нали, сеньорита? — Беше нареждане, а не молба. Дълбокият му глас се приглушаваше от силен акцент.

Преди да може да отговори, те потънаха в пъстроцветното море от хора. Танцьорите наоколо бяха като в мъгла пред очите на Кейт. Дори музиката сякаш стана по-тиха и само неговата силна ръка и ударите на сърцето бяха действителност. По някаква необяснима причина тя се чувстваше приютена в неговите обятия.

Беше много вълнуващо да танцуваш с този чужденец. Неговата близост накара кръвта й да закипи и тя с дълбок копнеж жадуваше музиката никога да не спира.

Кейт погледна към него. Една весела усмивка бе легнала на устните му.

— Какво стана? — попита тя, като се опитваше да потисне объркването си. — Да не съм ви настъпила?

Усмивката му се превърна в широка гримаса и макар че музиката спря, той продължи да я държи здраво.

— Не може да бъде, сеньорита. Вие танцувате като ангел!

Докато разпалените танцьори силно ръкопляскаха, кабалерото поведе Кейт към една обсипана с цветя беседка зад музикалния павилион. Оркестърът отново засвири латиноамерикански танц.

За своя най-голяма изненада Кейт позволи на чужденеца да я грабне в обятията си. Някъде по средата на танца тя откри Бил от другата страна на площада. Той я търсеше. Зелената й наметка бе преметната на ръката му.

— Моля да ме извините. Моят придружител ме търси.

Против волята си мъжът я освободи. Но след това я притегли още веднъж към себе си и прошепна на ухото й:

— Този път ще ви пусна да си отидете, сеньорита, но след това вече никога. Внимавайте!

— Ето те и теб! — Лицето на Бил беше почервеняло. Въздухът не му достигаше, сякаш бе тичал. — Не ти се сърдя, че си избягала. Аз… вкъщи цареше доста голям безпорядък.

Кейт не обърна внимание на забележката му и позволи да й сложи наметката. Бил я заведе обратно до масата.

— Къде ходите цяла вечер? — посрещна ги съдията в добро настроение.

Кейт се усмихваше и избягваше да отговори на неговия въпрос. В никакъв случай не искаше да признава, че последните два танца са й били като насън, в обятията на един висок, представителен чужденец.

Памела се приближи до масата. Един дребен мургав мъж, преоблечен като матадор, се отзова до нея. В костюма си, подобен на чувал, изглеждаше като карикатура.

— Бих искала да ви представя сеньор Валдес — обясни Памела развеселена. — Надълго и широко ми разказва за парите, които печели.

Тази забележка обясняваше всичко. Вече се знаеше защо Памела бе предпочела него пред по-младите мъже.

Чужденецът се поклони бързо и седна. Той неспокойно разшири яката си с ръка.

Оркестърът отново засвири, този път една приятна романтична серенада.

Памела стана и посегна към ръцете на Бил.

— Моля те, Бил, нека да танцуваме. През цялата вечер си окупиран от Кейт. — Тя усмихнато го поведе след себе си. — А и си толкова пребледнял, че движението ще ти се отрази добре.

Той учтиво възрази, но не можеше да се противопостави на упоритото желание на Памела. Докато тя го теглеше към дансинга, той нервно се обърна към Кейт, а след това към набития мъж срещу нея.

— Не се тревожи за Кейт, Бил! — каза Памела безгрижно. Тя извика на Валдес: — Танцувай със сеньорита Макуайър, Хосе. Бил се страхува, че тя ще се чувства доста самотна.

Без да каже нито дума повече, мъжът се поклони пред Кейт и я поведе към дансинга. Мълчаливо се движеха под ритъма на музиката.

Валдес танцуваше вдървено и нервно. Кейт имаше чувството, че я води марионетка.

За нейно облекчение танцът скоро свърши. Преди Кейт да може да каже каквото и да било, възрастният мъж се бе отдалечил от нея и изтича към края на площада.

— Почакайте! — извика Кейт след него. — Върнете се, господин Валдес! Памела ще…

Мъжът се обърна и затаи дъх.

— Лека вечер, сеньорита — изграчи той с пресипнал глас. — Не мога да остана. Моля, извинете ме пред вашите хора.

Той изчезна в тъмнината на другата страна на улицата. Кейт изтича след него, след това се спря. Тя имаше чувството, че се е сблъскала с два люлеещи се силуета.

Един спомен, който нахлу в съзнанието й, изведнъж изостри сетивата й. Този грачещ, дрезгав глас тя вече бе чувала, а оттогава не беше минало много време! Мъжът под нейния прозорец, неговите следи бе проследила до едно непознато скривалище!

Мъжът, който бе казал: „Момичето души наоколо, тя може би знае много, но най-важното не знае“.

И тя току-що беше танцувала с него!

Кейт загърна наметката си и тръгна по слабо осветената улица. Трябваше да го проследи.

 

 

Кейт тичаше по улицата, а след това по стълбите нагоре към двора на църквата. Голямата църква, осветена от лунната светлина, изглеждаше страховито.

„Глупаво е от моя страна да се страхувам“ — мислеше си Кейт и се оглеждаше наоколо. Всичко бе тъмно и тихо. Не се виждаше никой.

Хвърли бегъл поглед към една улица, постлана с павета, която извеждаше от църквата. Аркадите на входовете на къщите в мавритански стил прикриваха вратите. Дали някой не дебнеше в сянката и не чакаше тя да мине покрай него?

Кейт чу стъпки след себе си.

— Принцесо! Накъде отиваш?

Тя се завъртя и остана като закована, когато видя, че Бил Остин се приближава към нея.

— Какво правиш тук? — попита той загрижено. — Загубила ли си се?

Кейт усети леките ядовити нотки в гласа му.

— Исках да разгледам мъничко околността — отговори тя безгрижно. — Старата църква просто ме очарова. След като сеньор Валдес си тръгна, исках да я видя още веднъж.

Остин облекчено въздъхна.

— Добре, но сега ще се върнеш с мен. Утре ще имаме достатъчно време, за да разгледаме наоколо.

Бил Остин я поведе към площада и в това време погледна към часовника.

— Вече е късно. Утре тук ще има много и различни неща. Първо парадът, а следобед — боят с бикове. Вечерта като венец — още един великолепен фойерверк. Струва ми се, че имаш нужда от много сън.

— Глупости, мога да издържа цялата нощ — бранеше се Кейт. — Но този път ще послушам съвета ти.

Те вървяха по края на площада, край двойки, седнали на пейките. Музиката от павилиона звучеше в хладната нощ.

Кейт хвърли последен поглед към дансинга. Там все още се въртяха няколко двойки. Но така и не видя повече високия мъж в черно, който бе пленил сърцето й. Тя започна да се пита дали все пак това не е било само сън.

Когато приближиха стаята й, Кейт изведнъж почувства ръката на Бил върху своята. Спомени нахлуха в съзнанието й. Тя се отскубна от неговата прегръдка и нервно отвори вратата.

— Благодаря за хубавата вечер, Бил. До утре.

По лицето му пробягна измъчена усмивка:

— Не се безпокой, принцесо. Няма да се опитам да те целуна. Но трябва да ти кажа какво чувствам. — Той я притегли към себе си. Лицето му помръкна. — Не съм си представял подобно нещо. Как можех да предположа, че ще се влюбя в теб!

Кейт се отскубна. Любов? Нима се е стигнало дотук?

— Бил, ти почти не ме познаваш. Как би могъл да знаеш, че е точно така… Моля те, не казвай нищо повече. Няма да те слушам. Лека нощ!

Кейт заключи вратата след себе си и се опря на нея.

Отвън се чу потиснатата ругатня на Остин и изпълнената с гняв заплаха:

— И все пак ти ще бъдеш моя!