Нанси Олни
Загадката на пещерата (2)

На следващата сутрин Кейт се събуди, когато слънцето вече ярко грееше. Колко по-различно бе всичко на дневна светлина! Стаята изведнъж й се стори светла и уютна — точно обратното на онова, което изпитваше вчера вечерта.

Сънувала ли беше, или неволно бе станала свидетел на разговора между Джеф и леля Сю? Тя разтърси глава, сякаш така можеше да се освободи от обърканите си мисли. Беше първата й сутрин в ранчото и тя искаше да я оползотвори най-добре. Стана, взе един душ, облече светлосиня дреха и обу чифт удобни обувки.

Леля й вече я чакаше в трапезарията.

— Ето, че идва нашата сънливка — закачливо каза тя. — Исках вече да изпратя Хуан при теб. Добре ли спа, скъпа?

— Чудесно, благодаря! — Кейт отпи от своя портокалов сок. Надяваше се, че леля й няма да забележи дълбоките сенки под очите й.

— Бих искала да огледаш цялото ранчо — започна Сю Стоктън. — Яздиш, нали? В едно от твоите писма ми писа, че особено ще се радваш на това! — Тя си наля още една чаша кафе. — След закуската Джеф ще дойде тук и ще ти покаже всичко. Ти трябва да го видиш, докато все още е възможно.

— Докато все още е възможно? Какво искаш да кажеш, лельо Сю? — Кейт изненадано я погледна.

Усмивката на лицето на лелята изчезна. Тя, изглежда, добре обмисляше отговора си. За да си спести по-нататъшни неприятности, Кейт реши да играе с открити карти.

— Лельо Сю — започна тя колебливо. — Снощи подслушах разговора ти с Джефри Колтър. Стана съвсем случайно. Зная, че не трябваше да го правя, но твоят глас звучеше така изплашено. А след като чух, че става въпрос и за мен, любопитството ми надделя.

Настъпи дълга неприятна тишина. Кейт видя, че докато говореше, леля й най-напред пребледня, но след това най-неочаквано на лицето й се изписа голямо облекчение. Очевидно тя се радваше, че не е необходимо повече да крие нищо от Кейт.

— Съжалявам, че си ни чула, Кейт. Исках да ти осигуря приятно прекарване тук, вместо да те натоварвам с моите проблеми.

Кейт се надвеси над масата.

— Лельо Сю, аз с радост споделям твоите грижи. Но как мога да ти помогна, след като господин Колтър иска да ме отпрати.

— Понякога Джеф може много да засегне някого, но не го прави със зъл умисъл. Зная, че той е загрижен за теб. Може би наистина бе прибързано от моя страна да те повикам да дойдеш тук.

— Неговите намерения биха могли да бъдат и почтени, както казваш ти, но аз съм възрастен човек и сама решавам. Тук има нещо нередно. Чух, че Джеф говори за някаква мнима злополука, какво имаше предвид?

— Навън, на верандата, кракът ми попадна в една малка дупка, точно пред вратата. Счупила се беше една плочка. Изкълчих си глезена. Джеф смята, че плочката преднамерено е била поставена така. Трябвало е специално плочката предварително да се счупи.

— Но защо някой е трябвало да го стори? — Кейт за миг си припомни притворния израз на Консуела. Нима момичето е способно на подобно деяние?

— Не мога да си представя защо, скъпа, но след като Уил умря, сякаш вече нищо не върви по реда си. Чувствам, че все нещо не е както трябва. Не мога да кажа защо. Затова съм и благодарна на Джеф, че остана тук. И сега, когато ранчото трябва да бъде продадено…

— Искаш да го продадеш? — Кейт скочи. — Лельо Сю, нали това не е окончателното ти решение. Ти и чичо Уил винаги толкова сте обичали това кътче земя. Откога започна всичко това? Знае ли Джеф Колтър за него?

— Естествено. Скоро преди Уил да почине, ни направиха няколко примамливи предложения.

— От различни хора?

— Не, само от един човек. Никога не съм го виждала лично. Цялата кореспонденция се осъществи от неговия адвокат Паркър. Уилис Паркър го наричаше винаги свой клиент, но никога не назоваваше името му. Очевидно клиентът искаше да остане анонимен и за тази цел заплащаше. Сега зная само, че мъжът на всяка цена желае да купи ранчото. Очевидно е много огорчен, понеже единствено чичо ти го познаваше и по свои съображения в никакъв случай не искаше да продаде ранчото на него. Навярно сега този непознат си мисли, че с мен ще се справи по-лесно, след като Уил вече го няма. Започва да упражнява натиск.

— Нови предложения?

— Да!

— А какво казва господин Колтър по този въпрос?

— Досега Джеф не е казал много, но най-често той си запазва мнението за себе си, докато дойде моментът да го каже.

— Откога познаваш Джефри Колтър, лельо Сю?

— Чичо ти Уил и аз го познаваме от няколко години. Той беше наел една малка колибка на нашия парцел, използваше я за лов и риболов. Повечето от времето биваше сам. Разбираше се чудесно с Уил, бяха наистина добри приятели. Случайно, когато стана злополуката с Уил, и той беше тук, не зная как бих се справила без него.

— Без кого не би могла да се справиш? — попита един глас от вратата.

Объркана, Кейт извърна глава и видя Джефри Колтър. Ботушите му бяха прашни от езда, стори й се по-висок и по-слаб в сравнение с първото й впечатление. Усмивка се плъзна по лицето му. В такъв момент и най-коравосърдечното момиче би се стопило.

— Невъзможно е Сю Стоктън да каже такова нещо. Тя и нейната племенница са най-независимите жени на света.

Той придърпа един стол и хвърли на Кейт един от най-прелъстителните си погледи.

— Вашата леля така се възхищаваше от изкуството ви да яздите, госпожице Макуайър. Имам една чудесна кобила за вас. Наистина е малко своенравна, но й е необходима здрава ръка. Ако мислите, че можете да я обяздите, каня ви най-сърдечно.

С леко кимване на глава Кейт се извини на леля си и отиде в стаята си. Там тя се преоблече, към кафявите панталони за езда избра една зелена блуза. Преди да излезе от стаята, още веднъж бързо вчеса косите си. Решена бе да се пази от Джефри Колтър.

— Готова съм! — извика тя. Ако не бе предубедена, би помислила, че в очите на Джефри Колтър се чете истинско уважение.

— Да се надяваме, че яздите също така добре, както изглеждате — отбеляза той, докато излизаха от дома, облени от слънчева светлина.

Небето бе синьо като синчец. На хоризонта неговото синьо преливаше в лилаво с меките контури на планините. Късното утринно слънце бе погълнало изпаренията, които иначе тежаха във въздуха. В зелената равнина, в подножието на планината, растяха жълти и бели цветя, които се полюшваха от лекия вятър като грациозни танцьорки.

Когато се приближиха към конюшнята, един млад, около двайсетгодишен мъж тъкмо извеждаше два коня, вече оседлани. Тъмните му коси и чертите на лицето издаваха испанско-мексиканския му произход.

— Това е Марио Санчес — представи го Джеф Колтър.

— Добър ден! — отговори момчето плахо. — Вашият кон, сеньорита. — Той подаде на Кейт поводите на една великолепна светлокафява кобила.

— Казва се Тефи — каза Колтър и помогна на Кейт да се качи на седлото. — Тя действително е своенравна, но вие ще се справите с нея — добави той с лека усмивка.

Той се хвърли на гърба на коня си, един смолист скопен жребец, чиято козина блестеше.

— С Домино сме пътували много заедно — каза той, когато видя, че тя не обърна внимание на последната му забележка. — Получих го подарък от вашия чичо още когато беше жребче.

 

 

Тефи наистина беше капризна и Кейт не би се учудила, ако Джеф Колтър преднамерено бе избрал тази кобила за нея, за да й даде възможност да докаже своето умение на ездачка. Очевидно нямаше желание да я улеснява.

Кейт шепнеше успокояващи думи в ухото на Тефи и нежно я галеше по копринената кожа. Когато се изравни с Джеф Колтър, Тефи вече се държеше добре.

— Кротка като агънце — отбеляза Колтър и протегна ръка да погали животното. — С конете се справяте добре.

Но с някои мъже не, помисли си Кейт, когато забеляза веселите пламъчета в очите му.

— Е, харесва ли ви тук? — попита той, докато пришпорваха конете си.

— Чудесна местност! — възкликна Кейт. — Сега разбирам защо всеки, който идва тук, така обиква страната.

Тя се наслаждаваше на пейзажа, който се простираше пред тях.

Слънцето се издигаше високо на небето и медно кестенявата й коса блестеше под ярките му лъчи. Свеж бриз зачерви бузите й. Тя се обърна към Джефри Колтър, който през цялото време я бе наблюдавал.

— Обичам югозапада — каза той замислено. — С удоволствие бих се заселил за постоянно, ако намеря някой, който да обича тази страна като мен.

— Вие не сте ли оттук?

Колтър скочи от коня си и го завърза за едно ниско дърво. След това се приближи до Кейт и й помогна да слезе от коня.

— Не — отговори той и ръцете му се задържаха на талията й малко по-дълго, отколкото бе необходимо. — Искате ли да си починем малко?

Той стоеше толкова плътно пред Кейт, че тя неволно трябваше да го погледне. От него се излъчваше чудесно ухание на кожа и градински чай. Внезапно Кейт почувства как сърцето й заби по-бързо.

Тя припряно се откъсна от нето, за да може да успокои чувствата си и се заизкачва по заобления хълм. Отгоре се разкриваше такава гледка към околността, че дъхът ти секваше. В далечината реката се виеше през долината. Тя постепенно се стесняваше до поток, който минаваше през парцела на леля й и до известна степен бе закрит от високите тополи. От двете му страни се простираше плодородна зелена земя.

Кейт почти беше забравила Джефри Колтър, докато слизаше от другата страна на хълма. Нейната цел бе зейналата дупка на един от склоновете, пред която бяха натрупани скални отломъци. Когато се вгледа по-отблизо, разбра, че това е вход към мина или пещера.

Кейт бе чувала, че индианците, които някога са живели в пещерите, много често са оставяли в тях глинени съдове или сечива. Като предвкусваше радостта от необикновеното откритие, тя се приближи до входа.

Зад барикадата нещо привлече вниманието й. Приличаше на част от съд или чиния от червена глина с черна глазура. Докато наблюдаваше предмета по-отблизо, тя не забеляза, че някой стои близо до нея. Чак когато дълга черна сянка замъгли взора й, тя се стресна.

— Хвърлете това! — заповяда й един разгневен глас.

Предметът се изплъзна от ръцете й, тя се обърна и видя Джефри Колтър, който със строго лице седеше на Домино. Така тихо я бе проследил, че тя не бе го чула.

— Джеф! — Кейт се усмихна притеснено. — Изплашихте ме. Не ви чух. Мислех си, че пасете конете.

Колтър бързо слезе от коня и сериозно я погледна в очите. Линиите около устата му станаха по-дълбоки.

— Какво си мислите, че правите тук? — попита той студено. Преди тя да успее да му отговори, той продължи: — Знаете ли какво би могло да ви се случи? Сама, в непозната местност и не можете да се ориентирате. Това е пещера и още при първата крачка можете да паднете в нея.

За да потвърди думите си, той взе една малка скална отломка и я хвърли в отвора. След няколко секунди камъкът падна с тъп звук върху дъното на шахтата.

Джеф отново се обърна към Кейт.

— Не видяхте ли на входа натрупаните скални блокове? Те нарочно са поставени тук, за да не си строшат врата малки любопитни момичета като вас.

— Въпреки това не мога да разбера защо толкова ми се разсърдихте — измърмори тя смутено.

Той я хвана доста грубо за раменете и я помъкна към нейния кон.

— Достатъчно сте разузнавали за днес. Предлагам ви следващия път да го направим заедно, ако въобще го правим.

Докато се отдалечаваха от пещерата, Кейт не забеляза, че Джеф Колтър се наведе за малкото парче керамика, което тя бе изпуснала. Беше много ядосана, за да види каквото и да било.

Изведнъж тя спря и се освободи от здравата му хватка.

— Един момент — извика тя разпалено. — Отивате твърде далеч! Вие не можете да ме командвате, както си искате, като ваша подчинена само защото не изпитвате удоволствие от присъствието ми тук.

Погледът му за миг се смекчи.

— Кейт, вие не ме разбирате правилно. Това няма нищо общо с вас.

— Трябва ли да ви повярвам? Ако си опаковам нещата и си замина, тогава ще имате всичко за себе си. Вие много харесвате това кътче, нали така ми казахте? Може би сте онзи, който иска да го купи. Някои мъже измислят какво ли не, за да получат онова, което искат. Дори не ви е неудобно да флиртувате със самотни вдовици!

Той се разгневи точно както тя очакваше, че ще стане.

— Достатъчно — каза той строго. — Това не ви засяга.

— Но вас ви засяга! — продължи Кейт ожесточено и непоколебимо и направи една предизвикателна крачка към него. — Вие не желаете да съм тук и аз ще разбера защо.

Преди да е довършила изречението, той измърмори нещо неразбираемо под носа си и се метна на Домино. После тръгна след нея. Кейт имаше желание да продължи да ругае, но един заплашителен поглед я накара да замълчи. Колтър посегна към юздата на нейния кон. Мълчаливо яздиха обратно.

Пътят изглеждаше два пъти по-дълъг. Най-после Кейт облекчена видя пред себе си сградите на ранчото.

— Оттук нататък мога да ходя и пеша, ако бъдете така добър да ме пуснете — каза тя с ледени звуци в гласа, когато стигнаха пасището.

Колтър скочи от коня и й помогна да слезе. Без да дочака отговора му, Кейт тръгна към къщата…

Късното следобедно слънце бавно слизаше зад планините, лек бриз шумеше в дърветата край реката.

Кейт се опита да забрави преживяното през деня и с леки стъпки се приближи към дома. Леля Сю отвори вратата с усмивка на уста.

— Има поща за теб, Кейт.

Сю Стоктън й подаде два плика.

Единият от тях бе с адреса на бюрото на баща й. Другият нямаше дори подател, а името й беше написано с необработен почерк. Кейт реши да прочете и двете писма по-късно в стаята си.

Леля Сю въртеше едно листче в слабите си ръце.

— Ще имаме гости. Получих известие от един стар приятел, който е съдия в Сан Франциско. Джим Флетчър беше болен и неговият лекар му препоръчал известно време да прекара на сух климат. Естествено, че използвах възможността да го поканя тук. Ще му се отрази добре на здравето.

Тя мушна писмото обратно в плика.

— Мислиш ли, че ще можем да пооправим, преди да дойдат? Джим пише, че ще дойде с племенницата си Памела. Никога досега не е била в тази част на страната. Сигурно съдията все още си спомня как е изглеждало всичко тук, докато Уил беше жив. Фасадата беше измазана в бяло, а пристройките бяха съвършено нови. — Тя сведе поглед. — Бих искала ранчото отново да изглежда както преди.

Кейт хвана треперещите ръце на леля си.

— Но, разбира се, лельо Сю — каза тя с много обич. — Трябва само да боядисаме фасадите. Вътре всичко е така прекрасно. Ще ми бъде мъчно, ако искаш да промениш нещо… Още утре ще отида в града и ще се погрижа за всичко, което ни е необходимо. Може би Хуан или Марио биха могли да дойдат с мен, за да ми помогнат. За кратко време тук ще светне като в дворец.

Тя леко целуна леля си по бузата.

— Сега непременно трябва да взема един душ. — Усмихната наблюдаваше в голямото огледало прашните си обувки и измачканата блуза. — О, какъв вид имам! — Тя взе двете писма, които бе сложила на масата и извика: — Веднага се връщам.

Кейт вече бе забравила неприятната случка с Джефри Колтър. Поведението му бе неучтиво и грубо и само спомогна недоверието й към него да се засили.

Но сега искаше да се посвети на съвършено нова задача. Не само фасадата на главната сграда, а и тези на по-малките постройки трябваше да се боядисат. Трябваше да се поправят оградите… Тя и леля й щяха да имат нужда от помощ, от хора, на които да могат да разчитат в ранчото. Това естествено означаваше, че трябва да включат Джеф Колтър. Стисна устните си и те образуваха една черта. С него в никакъв случай не би искала да работи, но ако правилно подредеше нещата, той можеше да не бъде често наблизо.

След освежителния душ Кейт седна на едно от креслата, за да прочете писмото от баща си. От дома имаше само добри новини, както и бе очаквала.

Още веднъж много внимателно огледа плика на второто писмо, почеркът беше широк, буквите бяха разкривени върху хартията. Не се виждаше никакво име на подател. Личеше само печатът на Тъксън. Малко объркана, Кейт отвори плика.

Зелените й очи се разшириха от учудване, когато прочете следните редове:

„Мила моя Кейт,

Както обещах на летището, вие ще чуете още веднъж за мен. Пътят ми води към Мексико, а освен това след доста проучвания успях да открия, че минава и покрай ранчото на вашата леля.

Каква щастлива случайност! Тъй като пътувам сам, мога да направя почивка по всяко време. Бих се радвал, ако ми се отдаде да прекарам по-дълго време с най-красивото момиче в целия югозапад.

Ще пристигна в края на седмицата.“

С любов: Бил Остин.

 

 

По време на вечерята в отсъствие на Джефри Колтър атмосферата бе по-непринудена. За първи път Кейт се чувстваше като у дома си, а не като неканен гост.

Внимателно обясни на леля си, че в края на следващата седмица може би ще дойде още един посетител. Тя разказа накратко за сблъсъка си на летището с Бил Остин и за разговора си с него в Тъксън.

Както и очакваше, леля й веднага се съгласи господин Остин да ги посети.

— Бих дала много, за да знам за какво мислиш сега, Кейт? — Гласът на леля Сю прекъсна мислите й. — Изглежда, си далеч оттук.

— Не много далеч, лельо Сю, само в Тъксън, мислех вече за покупките. Можеш ли да се лишиш от Марио?

— Разбира се! Още днес ще му кажа. Той е много добро момче…

Точно в осем часа на следващата сутрин зелената кола комби напусна ранчото и по прашното шосе се отправи надолу към аутобана.

Кейт се мъчеше да се съсредоточи в шофирането, а дивната красота, която я заобикаляше, все отклоняваше вниманието й.

Марио най-после наруши мълчанието.

— Много се радвам, че имам възможност да пътувам с вас, сеньорита.

— О, Марио! — Изненадана, Кейт обърна глава към него. — Съвсем не знаех, че говориш английски.

— Не много, само онова, което чувам. Но с удоволствие бих научил и повече. — Той плахо й се усмихна.

— Може би бих могла да ти помогна в това отношение. Най-добрият начин за учене на език е да говориш колкото се може повече. А в замяна ти ще ми помагаш с испанския. Съгласен ли си?

Черните очи на Марио радостно блеснаха.

— О, сеньорита, не бихте могли да ми доставите по-голяма радост! En tan buena como es bella.

Кейт се усмихна:

— Не разбрах съвсем, но, Марио, не забравяй, че ти трябва да ми помагаш!

Въпреки загорялата кожа на момчето, пролича нежната розовина, която премина по бузите му.

— Казах, сеньорита, че вие сте толкова мила, колкото сте и красива.

Кейт на свой ред също се изчерви.

— Благодаря, Марио, това беше очарователен комплимент.

В града те натовариха в колата кофи с боя, пирони и два чука.

— Струва ми се, че нищо не сме пропуснали — разсъждаваше Кейт на глас, когато затвори задния капак на колата. Марио кимна в знак на съгласие.

Преди да се върнат вкъщи, Кейт искаше да свърши още нещо. Тя бе решила да посети в бюрото му адвоката Уилис Паркър, чийто тайнствен клиент искаше на всяка цена да купи ранчото.

Обади се от ресторанта и си уреди среща за два часа.

След като се уговори с Марио за тръгване в по-късен час, Кейт се отправи към една многоетажна административна сграда близо до съда. Тя веднага намери номера на бюрото на Паркър и взе асансьора. Скоро след това се озова пред една безупречна на външен вид секретарка и каза името си. Усети как момичето внимателно я оглежда. Кейт неволно прецени, че не е облечена за делови разговор.

От другия край на коридора се чуха гласове. Вратата с надпис „Уилис Паркър“ се отвори и тя можа да съзре един дребничък плешив мъж с кариран костюм, който седеше зад много голямо писалище. Лицето му беше почервеняло, а с носна кърпа бършеше челото си.

— Но нали ви казах, правя всичко, което е по силите ми — чу го тя да казва. — Трябва да ми дадете малко време.

Говореше на някого, когото Кейт не можеше да види. Без съмнение, господин Паркър беше доста развълнуван.

Получи доста сдържан отговор със спокоен, но рязък тон, а на вратата се появи една висока сянка. Кейт затаи дъх. Дори и облечен в скъпо скроен костюм, тя веднага щеше да го познае. Беше Джефри Колтър, който напускаше бюрото на адвоката. В сивия костюм впечатлението, което правеше, беше още по-силно.

В същия момент Кейт стана и за учудване на секретарката изтича надолу по коридора към асансьора.

Колтър в никакъв случай не биваше да я вижда тук. Сърцето й неспокойно биеше, докато чакаше асансьора. Стори й се, че измина цяла вечност, докато той дойде.

Означаваше ли посещението на Джеф тук нещо, което потвърждаваше нейното зловещо съмнение? Почти беше сигурна, че именно той е клиентът, който непременно иска да купи ранчото на леля й. Въздействието му върху Уилис Паркър бе недвусмислено, адвокатът бе много притеснен.

Партер! Слава богу! Забързаните й стъпки я изведоха навън. Останала без дъх, Кейт зави надясно, след това наляво по уличката с палмите и стигна до мястото, където Марио я чакаше.

През следващите дни Кейт имаше много работа и всичко, което трябваше да се свърши, бе важно, за да може ранчото да засияе в пълния си блясък.

В четвъртък следобед тя реши да осъществи още една своя идея. Искаше пак да отиде до пещерата, която бе открила онзи ден по време на разходката с Колтър. Нещо на това място я смущаваше.

Джеф със сигурност не беше човек, който бързо се нервира, и въпреки това беше силно обезпокоен, че тя се бе приближила до пещерата.

Кейт оседлаваше коня си, когато Марио влезе в конюшнята. Тя си помисли, че той сигурно добре познава околността и не може да не е чул за пещерата. За нейна радост той веднага се съгласи да я придружи.

Когато излязоха на полето, хладен вятър развя косите й. Като сива завеса на хоризонта се струпваха тъмни облаци.

Близо до пещерата Кейт почувства, че на Марио тази разходка все повече не му харесва. Изостана зад нея, докато тя се приближаваше към мястото, където бе паднало парчето от глинения съд.

Небето се затъмни, сякаш предвещаваше нещастие. Кейт почувства първите капки дъжд върху ръцете и раменете си.

— Сеньорита — чу тя плахия глас на Марио, — трябва да се махнете оттам. — Гласът му заглъхна от внезапния вой на вятъра.

— Защо? — извика в отговор Кейт. — Какво знаеш за това място?

Въпреки усилващия се вятър Кейт слезе на земята и потърси керамичното парченце. Марио със сигурност можеше да й каже нещо повече за произхода му.

За съжаление, тя не намери нито това парче, нито каквато и да било следа от другите. Дъждът се засили, едрите капки правеха малки дупчици в меката пръст.

Тефи нервно се дърпаше на юздите си, Кейт я беше завързала на един нисък храст. Една продължителна зигзагообразна светкавица проряза черното небе. Веднага последва заглушителен грохот от гръмотевица.

— Моля ви, сеньорита! — Марио също беше слязъл от коня, но остана достатъчно далеч от входа на пещерата. — На колене ви умолявам, махнете се оттам. Тук има призраци. — Черните му очи се разшириха от страх. — Странни неща се случиха тук. От пещерата се чуваха шумове и тайнствен смях.

Невярваща на очите си, Кейт погледна уплашеното му лице.

— Смях? — Очевидно Марио много се страхуваше от това място. — Марио, няма никакви призраци! — гневно му се скара тя. — Подобен шум има своето естествено обяснение.

Думите й потънаха в нов гръмотевичен грохот.

— Ти знаеш повече за тази местност, отколкото искаш да ми кажеш.

— Да, да, сеньорита, ще ви разкажа, макар да не трябва… — Той си пое дъх и избърса лицето си от дъжда. — Тук беше убит вашият чичо Уил. — Последните думи той произнесе шепнешком.

След това неочаквано скочи върху коня си и се отдалечи в галоп.

Учуденото момиче остана сред плющящия дъжд. Убит? Думата кънтеше в съзнанието на Кейт. Сигурно това е плод на фантазията на момчето.

Изведнъж тя забеляза, че всъщност бе съвсем сама в това диво място. Изтича до Тефи, чиито очи бяха разширени от панически ужас. Животното се дърпаше от юздите си, за да се освободи.

Нищо чудно, помисли си Кейт — през това време вече дъждът се изливаше като порой. Светкавици и гръмотевици се гонеха една след друга.

Кейт се опита да освободи мокрите кожени каиши. Конят успя да се отскубне и в див ужас се отдалечи. С всички сили Кейт хукна след животното, докато най-после, останала без дъх, се строполи на земята.

Мокра и кална, тя отново се изправи. Отчаяна търсеше пътя към ранчото. Силният дъжд се лееше като из ведро като непроницаема завеса.

Дрехите бяха полепнали по тялото на Кейт, а водата от мократа й коса се стичаше по лицето й. Упрекваше се, че сама си е виновна за положението, в което се намираше. Не знаеше накъде трябва да тръгне. Уморена и зъзнеща, тя се свлече на земята пред една скала.

С растящо безпокойство установи, че безвъзвратно се е загубила. Не можеше да се подслони никъде другаде, освен в зловещата пещера.

Въобразяваше ли си, или наистина някой с бясна скорост яздеше насреща й.

Приличаше на дяволски ездач, който всява ужас с черната си мантия, развяна от вятъра и дълбоко нахлупената над лицето шапка.

Обзета от безгранична паника, Кейт — се затича. Беше безсмислено, защото конят и ездачът неумолимо се приближаваха. Кракът й се закачи в някакви камъни и тя падна…

— Кейт! Ударихте ли се? — чу тя един глас да пита. Той достигаше до нея някъде много отдалеч. Силни ръце я вдигнаха от мократа земя. — Ударихте ли се? — повтори гласът настойчиво.

Кейт погледна право в разтревоженото лице на Джефри Колтър. Очите му бяха също така неспокойни, както и настръхналата природа наоколо.

— Как ме намерихте? — Тя трепереше от студ. — Къде е Марио? Как е той?

Колтър я погледна разгневено. Той не обръщаше внимание на дъжда, който се стичаше по него.

— Марио е добре. Тъкмо бях в ранчото на леля ви, когато той се върна с коня. Разказа ми какво се е случило. Имаше доста гузен вид. Но когато след това видяхме коня да идва без вас… — Джеф обви по-силно ръцете си около нея.

— Моля ви, не се сърдете на Марио. Вината е само моя. Не трябваше никога да го карам да идва с мен. Бедното момче едва не умря от страх.

— А вие? — осведоми се той гневно. — На вас не трябва ли да се сърдя, особено след като ви предупредих да внимавате с това място? Много великодушно от ваша страна е да вземете Марио под закрилата си, но какво става с вас. — Той я сложи да седне на земята без особени нежности. — Погледнете се все пак, цялата сте кална и мокра, от главата до петите. Какво да кажа на леля ви?

— О, аз съм добре. Освен топла баня и сухи дрехи нищо друго не ми трябва.

Кейт упорито отметна мокрите си къдрици, като се надяваше, че той не е забелязал как лицето й се изкриви от болка, когато я сложи да седне на земята. Чувстваше остър бодеж в левия си глезен. Трябва да си е изкълчила крака, когато падна. Тя не пое ръцете му, протегнати, за да й помогнат, и тръгна, накуцвайки, до него.

Колтър свали наметалото си и го хвърли върху треперещите й рамене. С усилие успя да я качи на гърба на Домино и да се метне на седлото зад нея. Твърде уморена, за да може да се противи на всичко това, Кейт се отпусна в обятията му.

— По-добре да ви заведа на сушина. Тогава ще ми разкажете какво всъщност сте търсили тук. — Джеф пришпори коня си.

Обидена, Кейт вдигна главата си, когато се приближиха до една малка просека.

— Къде ме водите? Това не е пътят за ранчото!

— Естествено, че не е — нетърпеливо изръмжа той. — Пътеката е залята от дъжда. Вече не можем да я намерим.

— Да, но… — запротестира тя, но след това си наложи да се успокои. — В каква посока всъщност ще яздим?

Гласът на Колтър звучеше студено:

— До най-близкия подслон. Случайно това е моята колиба.

 

 

Джефри Колтър и Кейт пристигнаха в ранчото късно на следващата сутрин. Чуха непознати гласове на двора. Докато Джеф завързваше Домино, Кейт тръгна към къщата. Една голяма тъмна лимузина беше спряла пред главния вход. Двама непознати стояха с леля й на входа.

— Гостите ли са пристигнали? — осведоми се Джеф и се опита да я настигне. — Всъщност те трябваше да дойдат днес следобед.

Кейт се огледа със съжаление, а след това вдигна очи към добре облеченото същество — младото момиче отсреща — то говореше с леля Сю и се смееше.

— Боже мой, как изглеждам! — процеди Кейт угрижено. — Тя е като свежа лилия, а аз като увехнала.

Със замислено лице Джеф дръпна зад ухото й една немирна къдрица.

— Така е!

— Най-после си дойде. — Леля Сю притисна ръцете на Кейт. Гласът й звучеше спокойно и непринудено, но Кейт веднага разбра по лицето й, че се е безпокоила. — Тъкмо навреме.

Тя приглуши гласа си и допълни:

— Толкова се радвам, че нищо не ти се е случило. След като Джеф тръгна, знаех, че няма да можете да се върнете тук. Най-близкото убежище е неговата колиба.

След това тя се обърна към останалите:

— Кейт, това са съдията Джим Флетчър и неговата племенница Памела.

Прекалено сдържаното поведение на Памела накара Кейт да осъзнае колко зле изглежда. Тя пусна ръката, която русокосото момиче й бе подало.

— Леля ви току-що ми разказа за вашата малка неприятност през последната нощ — продължи Памела и хвърли към Джефри Колтър поглед, изпълнен с възхищение. — Трябва да кажа, че умеете да избирате спасителя си.

Тя мина покрай Кейт и се изправи до Джеф. Безгрижно го хвана под ръка.

— А вие? — каза тя и погледна замечтано към него. — Вие сигурно сте големият господин Колтър. Спасителят на дами в беда. — Тя лукаво погледна към Кейт.

Съдията Флетчър, когото Джеф много внимателно наблюдаваше, пристъпи с изпитателен поглед.

— Колтър? Не познавате ли случайно един съдия на име Хамилтън Колтър? С него съм се срещал на лов. Той има и син. Доколкото знам, спортист и адвокат.

Джеф се усмихна и освободи ръката си от ръката на Памела.

— Много добре познавам съдията Колтър. Аз съм неговият син.

Джеф бързо отвърна глава от недоумяващите очи на Кейт и от непоносимия хищнически поглед на Памела.

Кейт се извини бързо и изтича в къщата да се преоблече. Пред вратата още веднъж се огледа. Джеф Колтър и Памела Флетчър, изглежда, добре се забавляваха.

Този път Кейт избра от гардероба си една зелена ленена рокля. Цветът хармонираше точно на току-що измитата й смолиста коса. От кутията за бижута извади блестящата перлена огърлица на майка си и я окачи около елегантната си шия. След като бе направила няколко внимателни крачки с обувките на висок ток, тя се завъртя и хвърли поглед в огледалото.

— Това вече ще докаже на госпожица Памела, че невинаги изглеждам като Пепеляшка.

Когато часовникът в коридора удари шест, Кейт чу гласа на Бил Остин на входната врата. Навярно Хуан току-що го беше пуснал да влезе.

Памела и чичо й се бяха оттеглили в стаите си, за да се преоблекат за вечеря, а тя бе видяла Джеф да язди към неговата ловна колиба.

Кейт беше малко развълнувана от предстоящата среща с Бил Остин. Колкото по-малко публика имаше, толкова по-добре.

— Бил, колко е приятно отново да ви видя! — каза тя, но гласът й не звучеше както обикновено звънко.

— Кейт, вие изглеждате още по-хубава! — Той хвана ръцете й и я притегли към себе си. — Когато Бил Остин си избира някое момиче, то е истинско!

Внимателно Кейт се освободи от неговата прегръдка и го заведе във всекидневната. Сю Стоктън тъкмо бе оправила цветята на масата. Нейната светлорозова рокля хвърляше топъл отблясък върху лицето й. Кейт отгатна, че съдията Флетчър също е допринесъл за това сияние.

След като Кейт представи Бил, Сю Стоктън предложи Хуан да му покаже стаята. С разточителни комплименти за красотата на дома Бил се сбогува с дамите и последва Хуан.

— Значи това е твоят приятел? — каза леля й. — Изглежда добре. Откъде е?

Кейт се стресна от забележката на леля си. Зададе си въпроса дали и другите смятат също Бил Остин за неин приятел.

— Казва, че е от Тъксън. Всъщност зная много малко за него. За първи път го видях в самолета и той се самопокани тук.

Леля й се обърна към нея, в очите й имаше малки искрици.

— Знае ли Джеф за третия ни гост?

Кейт почувства как бузите й се изчервяват.

— На Джеф Колтър вероятно му е безразлично кого ще поканя — отвърна тя по-остро, отколкото имаше намерение да го стори. Тогава разбра, че по този начин е признала своето неудоволствие, и небрежно допълни: — Освен това сега сме чифт число — ти и съдията, Памела и Джеф, Бил и аз.

— Сигурна ли си, че двойките трябва точно така да се разпределят, скъпа моя?

За облекчение на Кейт съдията влезе в помещението и така прекрати разговора. Кейт се оттегли, за да провери дали е готова вечерята. Леля Сю се радваше на присъствието на съдията.

Но веднага студен душ обля Кейт. Когато влезе в кухнята, тя се натъкна на Консуела, чийто огнен поглед залепна върху Кейт.

— Най-после сме сами, сеньорита — прошепна гневно момичето. — Никога няма да позволя да ме отведат в самотна колиба, за да бъда сама със сеньор Колтър. — Тя буквално съскаше и направи няколко заплашителни крачки към Кейт. — Преди вие да дойдете тук, ние двамата със сеньор Джеф бяхме добри приятели, често разговаряхме. Сега той непрекъснато трябва да се грижи за вас.

Ръката й стисна един дълъг остър нож, докато продължаваше да говори:

— Може би ако не бяхте толкова красива…

Кейт я гледаше и не вярваше на очите си.

Нима беше възможно Джеф да има нещо общо с това момиче? Може би най-добре би било да каже направо на Консуела какво мисли. Но тя се овладя.

— Консуела, стига! Остави ножа и продължи работата си. Това наистина не те засяга, но искам да сме наясно. Господин Колтър също не е възхитен от цялата тази история. Ако госпожа Стоктън научи за този случай, не само ти ще загубиш работата си, а и майка ти. В бъдеще ще трябва малко по-добре да се владееш. Още една-единствена сцена като тази, и ще разкажа всичко на леля си. Не ме принуждавай, защото обичам майка ти и зная, че тя много би се огорчила.

Предупреждението на Кейт удари в целта. Консуела пусна ножа, очите й се разшириха от страх.

— О, сеньора! Моля ви, не правете това. За мен и майка ми това е единственият дом. Обещавам ви, няма да се повтори.

Кейт се съмняваше в нейната честност, но заради Мария реши да запази случилото се за себе си.

— Е, добре, Консуела. Сега отново ще се погрижа за гостите.

Кейт напусна кухнята. Тя не видя как спокойният израз в очите на Консуела се превърна в дълбока омраза.

Бил Остин оживено разговаряше с леля Сю и съдията. И двамата, почти с облекчение, се зарадваха на идването й.

— Господин Остин току-що ми разказваше за магазина си за сувенири в Мексико — каза леля й. — Продавал предимно глинени фигури и други неща, които хората там произвеждали. Каза, че вече имало много туристи.

Тя покани Кейт да седне. Веднага и Остин се настани до нея.

— Звучи интересно, Бил. С удоволствие бих разгледала нещата, които продавате.

— Наистина ли? — Очите му весело блестяха. — За съжаление, нищо не взех със себе си, но ти ще получиш една от най-красивите ми фигурки, принцесо. — Той не забеляза смущението на Кейт от интимното му обръщение. — Когато следващия път мина оттук, ще ти донеса една.

— О, не. Това наистина не е необходимо — бранеше се тя.

В този момент Сю Стоктън му поднесе чиния със сандвичи.

— Вашият магазин се намира в Аламедос, нали, господин Остин? — осведоми се тя. — Доколкото зная, там след няколко седмици ще има голяма фиеста. Всъщност исках да заведа моите гости и племенницата си там. Тогава всички ще можем да разгледаме вашия магазин.

— Чудесна идея! — подхвана Остин. — И докато сте там, ще бъдете и мои гости. Аз имам къща и вие сте винаги добре дошли. Фиестата продължава два дни, през това време моята „Каза Хермоза“ е на ваше разположение.

Кейт се опита да възрази, но той посегна към ръцете й.

— Моля ви! В никакъв случай не искам да чуя отказ. Хотелите и без друго ще бъдат препълнени. Няма друга възможност, освен да се съгласите.

Преди още някой да се опита да каже каквото и да било, той извика:

— Ще се погрижа за всичко.

Той се поклони пред Сю Стоктън и допълни:

— Понеже ме приехте така любезно сред вашите гости, искам да се реванширам, госпожо Стоктън. Държа на думата си и получавам винаги онова, което желая.

Последните му думи, макар и изречени с лекота, звучаха като заплаха. Отсреща от коридора прозвуча смях и в следващия момент Джеф и Памела влязоха. Усмивката на Колтър изчезна в момента, когато видя Бил Остин седнал до Кейт. Малко нервно тя стана и ги представи един на друг. Остин очевидно не позна Джеф.

Бяха поканени на масата и се отправиха към съседната стая. Изведнъж Джеф се изправи зад Кейт. Той я хвана за раменете и я задържа. Мрачното му лице издаваше, че с нещо не е съгласен.

— Защо не ми каза, че той ще дойде? — попита той.

Кейт бе така слисана от неговия въпрос, че само можа да каже:

— Какво? Нима беше необходимо?

Неговата хватка ставаше все по-твърда:

— Не желая да го виждам отново. Аз…

— Джеф! Кейт! Къде сте? — извика леля й. — Вечерята е сервирана.

Кейт избърза към столовата. Чувстваше, че Джеф Колтър върви плътно зад нея.

 

 

Когато отново бе в стаята си, Кейт седна край прозореца. Обхвана брадичката си с длани и загледа лунната светлина, която осветяваше пейзажа.

Беше толкова тихо, че се чуваше само постоянното тиктакане на инкрустирания златен часовник върху скрина.

Изведнъж се чуха стъпки под прозореца. Мислите й бяха прекъснати от някакъв шум. Кейт внимателно погледна през пердетата и видя две фигури, които се движеха между дърветата.

— Ще трябва да си намерите друго скривалище, сеньор — чу тя дрезгавия глас на един мъж. — Момичето души тук наоколо, може би знае вече твърде много.

През клоните на едно дърво Кейт можа да разпознае тъмния силует на един от двамата мъже. Другият, по-висок, стоеше зад един по-нисък храст.

— Ти, глупако, защо я допусна толкова близо до мястото? — изсъска вторият глас. — Това беше твоя задача. Не намери ли друго място?

— Да, долу край реката. Консуела го откри.

Дрезгавият глас се загуби, когато двете фигури изчезнаха в тъмнината. Кейт наостри уши, за да чуе още нещо, но гласовете бяха станали неразбираеми.

Известно време тя стоеше като вцепенена. Скривалище! За какво! Консуела значи има нещо общо с това.

Бегло си спомни за тревогите на Мария за някакъв мъж, който Консуела е срещнала. Имаше ли връзка между този мъж и онзи другия, който току-що произнесе името й.

Противно на всякакъв разум, Кейт реши да ги последва. Нервно облече дебел вълнен пуловер и дълги панталони. Съзнателно избра тъмен цвят, за да може незабелязано да се придвижва навън, и на пръсти се измъкна по коридора. Като излезе, внимателно се запромъква между по-малките постройки.

Първо си помисли да оседлае Тефи, след това реши, че е по-разумно да ходи пеша. Самотен ездач по това време би предизвикал повече съмнения, особено ако другите двама ездачи вече са събудили някого.

Придвижването беше трудно, но с помощта на пълнолунието и на някои камъни, зад които можеше да се скрие, Кейт се надяваше да намери следата на непознатите.

Призрачна тишина обгръщаше всичко, а лунната светлина му придаваше сребристо отражение. Пейзажът беше великолепен.

Кейт вървеше в сянката, докато се приближи до пътя край реката. Щастието й се усмихна. По земята можеха да се различат пресни следи. Внимателно тръгна край брега и наблюдаваше накъде водят следите. На няколко пъти се скри зад една скала, за да може да се ослуша. Все още пред нея не се чуваше никакъв шум.

„Колко ли далеч са стигнали?“ — питаше се тя. Безпокоеше я възможността мъжете да я открият, но веднага я отхвърли.

Бавно се промъкваше по широката крива на реката. Видимостта към отсрещния бряг беше намалена от ниско сведените клони на един бор. На това място реката беше по-плитка и колкото по-близо стигаше до завоя, толкова по-добре се виждаха върховете на камъните, които се подаваха от водата.

За един ездач би било лесно да прекоси реката на това място, ако след последния дъжд нивото на водата не се бе повишило толкова много.

Изведнъж следите се разделиха. Едната от тях водеше покрай брега на реката, а другата край бора и около завоя. Трудно й беше да реши кой път да поеме.

Изведнъж чу шум от конски копита. Тя потърси отчаяно някакво скривалище и накрая се сгуши под една издатина на скалата, съвсем близо до брега на реката. Конските копита се чуваха все по-близо.

Кейт не се осмеляваше да се огледа. Тя притисна лицето си до мекия мъх. Дали я бяха открили? Остана в това положение неподвижна като камъка. Беше внимавала да не се движи много близко до брега по меката почва. Но бе забравила да провери дали обувките й все пак не са оставили следи върху глинестия път.

Кейт внимателно обърна глава, за да може да види самотния ездач. Беше изчезнал зад един хълмист гребен. Дали да чака, докато се появи вторият ездач?

Кейт погледна към ръчния си часовник. Два и половина! Копнееше за топлината на леглото си. Трябваше да изчака поне петнайсет минути.

Какво щеше да каже, ако някой я видеше, докато се връща. Усмихна се на себе си. Най-добре би било да разкаже, че е лунатичка и че често й се случва нощем да обикаля околностите.

Кейт събра целия си кураж и се надигна. Искаше да заобиколи брега на реката и на безопасно разстояние от нея да се върне в ранчото, в случай че все пак се появи и вторият конник.

Когато стигна до ранчото, надлъж и нашир не се виждаше нито кон, нито ездач, цареше мъртва тишина, само лекият бриз напяваше в дърветата.

Беше почти три и половина, когато Кейт съблече мръсните си дрехи и можа най-после да се шмугне в чистата пижама.

Тя прекара една неспокойна нощ. Сънува някакъв конник без глава, който я преследва. След това конникът изхвърли една глава, направена от тиква, която имаше някаква ужасна прилика с Бил Остин.

По едно време неспокойният й сън бе прекъснат от някаква затръшваща се врата. Но тя веднага заспа отново.