Нанси Олни
Загадката на пещерата (4)

На следващата сутрин Бил дойде доста късно при гостите си. По лицето му нямаше и следа от гняв. Той дори не погледна към Кейт, докато разясняваше какви са плановете за деня.

— Парадът ще бъде тук, на площада. След това ще има религиозно шествие, което ще завърши пред църквата. Ако тръгнем веднага, все още можем да си намерим хубави места, откъдето да се вижда всичко.

Звукът на тромпет оповести началото на парада. Кейт припряно събра полата си и се покачи на една пейка, за да вижда по-добре.

Преминаваше един селски оркестър. Инструментите на оркестъра блестяха на слънцето. Мексикански каубои и сеньорита, облечени в носии, седяха върху богато украсени коне със сребърни юзди.

Кейт наблюдаваше богато облечените мъже. Тя се надяваше, че ще разпознае своя маскиран партньор по неговата усмивка.

Парадът завърши с покъртителна религиозна процесия. Участниците в нея носеха по улиците патрона — защитник на селото.

Изведнъж Бил се приближи към Кейт.

— Хареса ли ти? — Той се усмихваше. — Другите ще отидат още преди обяда да разгледат града. — Той й помогна да слезе от пейката. — Бих искал да ти покажа моя магазин. Можеш да си избереш нещо от него.

Очите му блестяха от възбуда, докато я водеше по павираната улица до един малък пасаж от магазини. Той се спря пред добре поддържана къща, боядисана в крещящи цветове. Прозорците блестяха под утринното слънце. Бил се извини, защото трябваше да обслужи няколко клиенти. Кейт можеше сама да се разхожда из магазина.

Зад редица от богато лакирани кутии имаше нещо скрито. То веднага привлече вниманието й. Беше очарователна ръчно изработена кукла, чието усмихнато лице бе символ на бога на водата.

Кейт беше виждала вече такива кукли на пазара, но никоя от тях не бе така характерно изписана. Малкото личице имаше своеобразен насмешлив израз.

Кейт я огледа от всички страни и забеляза, че отворът за пръста беше запълнен с парче глина. Този отвор трудно можеше да се открие, беше добре скрит в шията на куклата и изписан със същата синя боя.

— Намери ли нещо, което да ти хареса? — осведоми се Бил.

— Ето, тази малка кукла, но има нещо в шията, затова не мога да играя с нея. Ще можеш ли да ми помогнеш?

Кейт чу някакъв трясък и се обърна. Бил приближаваше към нея с лице на смъртник.

— Бил, ти изпусна разкошната ваза! Какво се е случило?

Той не отместваше поглед от глинената фигура, която тя държеше в ръцете си.

— Тази кукла — процеди той уморено. — Знаеш ли, тук има много по-красиви неща, а освен това, тя е и лошо изработена. — Той се опита да вземе куклата от ръцете й, но Кейт я притисна по-здраво към себе си.

— Не! — веселите й очи се надсмиваха. — Харесва ми. Изглежда толкова красива. Единственото, което й липсва, е една дупчица в шийката. Ти каза, че мога да си взема всичко, което ми хареса. Нима няма да удържиш на думата си?

Остин я гледаше безпомощно.

— Не! — Той дишаше учестено. — Като ме гледаш, бих ти дал дори и… душата си.

Кейт се усмихна и леко погали ръката му.

— Но аз искам куклата, а не душата ти, господин Остин.

Той я хвана за ръка.

— Ела, тук имам нещо за теб.

Заведе я до един закътан ъгъл на магазина, от една от затворените кутии извади чудесно оформена керамична фигура на бик. Тялото му, гъвкаво и мускулесто, искреше с черен блясък.

— Чудесно е, Бил, но ти наистина не би трябвало да бъдеш толкова щедър. — Кейт въртеше фигурата в ръцете си.

— Нима наистина не искаш да ми върнеш куклата?

Той презрително гледаше към марионетката, която тя все още държеше в ръката си.

— В никакъв случай.

Кейт сложи кукличката в ръчната си чанта.

По пътя към дома Бил беше много мълчалив, лицето му имаше напрегнат израз. Кейт не искаше да повярва, че така може да се развълнува заради обикновена кукла от глина. Въпреки това студеното му държане я обезпокои.

Настроението на Кейт се подобри отново едва следобеда. Щяха да предприемат излет, но Остин пазеше в тайна неговата цел.

Зад селото той сви от главния път и колата тръгна по тесен път с ширина почти колкото тази на колата. Не бяха изминали голямо разстояние, когато се разбра накъде пътуват. Пред тях се простираше една голяма планина с конусовидна форма.

Кейт си спомни, че по пътя за Аламедос я бе забелязала, но големината й беше измамна. Отблизо тя изглеждаше огромна и застрашителна.

Бил спря и посочи към планината.

— И така, ние сме тук, край Монтемуерте — планината на смъртта.

Памела погледна към черната конусовидна грамада.

— Много е красива — каза тя.

Съдията и Сю Стоктън мълчаливо я наблюдаваха.

— Планината има необикновена, доста кървава история, но по някакъв начин тя ме привлича. — Бил побутна Кейт пред себе си. — Знаеш ли, в действителност тази планина е вулкан. Затова всичко тук наоколо е пусто и замряло. Когато за първи път изригнала, лавата покрила цели села. На това място, където стоим сега ние, също е имало село. Виждаш ли височината отсреща? Там се е издигала една стара църква. Кръстът, който се подава над земята, е върхът на някогашната камбанария.

Сю Стоктън потръпна.

— А какво се е случило с бедните хора?

Остин се усмихна и повдигна рамене.

— Някои от тях не са могли да избягат. Но това не е попречило на техните потомци да се върнат тук и да построят всичко отново. Естествено, и те не са били много щастливи. Е да, нищо чудно след легендата, която се разказва за тази планина.

— Легенда ли? — попита Кейт с любопитство.

— Отчасти история, отчасти измислица. Имало едно време един император, истинско олицетворение на злото. Той бил могъщ и всички се страхували от него. Според легендата той се запознал с една принцеса от знатен род и се влюбил в нея. Тя нямала равна на себе си по красота и доброта. Той я помолил да стане негова императрица. Но тя отказала. Обичала не него, а един смел войник. Макар много да се разгневил от нейния отказ, императорът й предложил за втори път ръката си и я предупредил, че няма да й позволи да се ожени за никой друг, ако и този път му откаже. Тя избягала от него и той тръгнал да я преследва. Настигнал я и я пробол с нож в сърцето. Там, където принцесата паднала мъртва, земята се разтворила и изригнал огнен пламък. Почвата се разтърсила, къщите се срутили. Хората бягали от мястото на ужаса и търсели убежище. Земята не преставала да бълва огън и скоро се образувал дълбок кратер.

Не минало много време оттогава, и едно младо момиче се приближило до кратера и случайно паднало в него. Отново планината избълвала лава, но след това се успокоила. Императорът забелязал това. От този ден нататък всеки път, когато кратерът започвал да бушува, той търсел някое красиво момиче, за да го принесе в жертва. След това вулканът се успокоявал. Така веднъж в месеца подарявали на вулкана по едно младо момиче и затова той получил името Планината на смъртта.

Естествено, планината невинаги се задоволявала с едно момиче. Както сама виждаш, тя е станала доста висока. Трябва да е около триста метра.

— Но сега вулканът не е действащ, нали? — осведоми се Памела обезпокоена.

— С тези планини човек никога не може да бъде сигурен. Някои вулкани се смятат за угаснали и изведнъж отново изригват.

— Е, струва ми се — каза Кейт, когато се връщаха към колата, — че гладът на Монтемуерте вече е задоволен.

— Засега може би — отговори Остин и хвърли още един поглед към планината, — но никога не се знае. — Той иронично повдигна вежди. — Не би ли ти било приятно да бъдеш едно от момичетата на Монтемуерте? Някога е било чест да бъдеш принесена в жертва. Означавало е, че навеки ще живееш с боговете.

— Не, благодаря. Предпочитам да живея на тази земя, а съм и сигурна, че далеч не всички момичета са били щастливи да бъдат хвърлени на Монтемуерте като храна, както ти си мислиш, Бил.

— Аз също мисля така — се намеси съдията Флетчър. — Хубаво е, че в наши дни хората не вярват в такива неща.

— Разбира се, прав сте, господин съдия — съгласи се с него Остин, — но въпреки това жертви ще има и в бъдеще, по един или друг начин.

Мълчаливи, всички се върнаха в дома на Остин. Черната планина остана зад тях.

 

 

С настъпването на здрача снопът светлина, който падаше върху тавана в стаята на Кейт, с промени от розовочервен в бледожълт. Сенките придобиха своите нощни очертания. За кратко време те се превърнаха в причудливи силуети, които даваха възможност на фантазията да ги превърне в нощни призраци.

Кейт започна да събира багажа си. Тя внимателно сложи малката синя марионетка и глинената фигура, която й подари Бил, между два пуловера. Все още мислеше за това, че според Бил тя нямала никаква стойност. Известно време Кейт я задържа в ръцете си и като гледаше усмихнатото й лице, си помисли, че все пак куклата би била чудесен сувенир за Марио.

Скоро след закуската те се сбогуваха със своя домакин и потеглиха към дома.

Стигнаха до ранчото по-рано, отколкото Кейт се бе надявала. Пред главната сграда бе спряла тъмна спортна кола. Когато приближаваха, две фигури излязоха от сянката на верандата. Още преди да слязат от колата, познат глас ги поздрави:

— Крайно време е най-после да се върнеш. Не ме гледай така учудено. Нима не искаш да целунеш баща си за добре дошъл?

— Татко? — По лицето на Кейт се изписа изненада, примесена с голяма радост, когато тя попадна в разтворените обятия на баща си.

— Държиш се така, сякаш не сме се виждали от години. Все пак не е минало кой знае колко време! — Той с обич я хвана за брадичката.

Кейт го обсипа с поток от тревожни въпроси.

— Как така си тук? И какво те води насам? Всичко ли е…

Гласът й секна, когато зад баща си видя фигурата на Джефри Колтър.

Баща й я отдръпна от себе си и погледна към Колтър.

— Това е делово пътуване. Искам да отида в Лос Анжелос и имах престой в Тъксън. Когато се обадих тук, разговарях с господин Колтър и той бе така любезен да ме вземе от летището.

— Надявам се, че тази вечер ще науча нещо повече за вашето пътуване, госпожице Макуайър — каза Джеф.

Когато тръгна към колата си, в гласа му прозвуча весела нотка:

— Чух, че на мексиканска лунна светлина дори мечтите ставали действителност. До довечера!

Шумният мотор на Колтър би заглушил всякакъв отговор. С въздишка Кейт последва другите в къщата и започна да разопакова багажа си.

Усмихнатото лице на куклата повиши настроението й. Тя внимателно я постави между гънките на един дантелен шал в едно от чекмеджетата на скрина.

— Тук ще стоиш! — каза тя и се усмихна на малкото личице. — За известно време това ще бъде твоят дом. Сигурна съм, че Марио ще ти намери още по-хубав подслон.

След като взе студен душ, Кейт облече една тънка рокля от батиста, която увиваше тялото й като облак с цвят на лавандула. Баща й най-много я харесваше в тази дреха. Той лично я бе избрал за нея.

Вътрешно Кейт се подготвяше за общуването с тримата юристи. Когато слезе във всекидневната, баща й и съдията вече оживено разговаряха с Джеф Колтър. Джеф пръв я забеляза и докато тя се приближаваше към тях, на лицето му отново се изписа учудване.

Тя не забеляза стола, който той й предложи, и се настани на дивана между баща си и съдията.

— Надявам се, че не съм прекъснала разговора ви — каза Кейт и поправи гънките на роклята си.

Съдията се усмихна.

— Никой разговор не е толкова важен, колкото едно хубаво момиче.

— Ще запомня този комплимент. — Кейт се усмихна. — И ще ви го напомня, ако още веднъж ви срещна в такава красива вечер.

— Щом говорите за красиви вечери, госпожице Макуайър — подхвърли Джеф с усмивка, — какви са вечерите в Мексико? Наистина ли са така романтични, както се говори?

Кейт почувства как се изчервява под поглед му.

— Дори нещо повече — отвърна тя небрежно. — Трябва сам да отидете там и да ги преживеете.

Прозвуча звънецът, който привлече вниманието им към столовата. Само Джеф Колтър не отмести погледа си. Блестящите му очи не се отклоняваха от Кейт.

Джейсън Макуайър разказваше анекдоти от първите си дни в съда и развеселяваше с тях всички, докато се хранеха. Мислите на Кейт бяха далеч от този разговор. Тя имаше неясното предчувствие, че между нея и Джеф ще се стигне до сблъсък. Той не я изпускаше от очи. Ако искаше да я изнерви, правеше го по най-добрия начин.

Унесена, тя поглъщаше ябълковия си пай, когато леля Сю съобщи, че ще пият кафето във всекидневната.

Всички напуснаха помещението. Джеф изостана.

— Веднага ще ви настигна — каза той на Памела, но преди това рече с глас, насочен само към нея. — Искам да говоря с теб, Кейт.

Джеф отвори вратата на терасата и с подканващ жест я изведе навън. Тя понечи да каже нещо, но Джеф с жест я помоли да замълчи.

— Преди да започнеш да ме обвиняваш, осъденият има право на защита. Съвсем точно зная какво става в твоята красива, но луда главица. Ти ме смяташ за предател, който те е надхитрил.

Кейт го наблюдаваше с презрение.

— Много добре мога да си представя какво си разказал на баща ми и съдията. Но това няма никакво значение. Ще остана при леля си, независимо от това какво би казал ти или какво би поискал от баща ми.

Погледът му се смекчи.

— Зная, че се държиш така най-вече от благодарност. Сю и Уил са ви помогнали тогава, когато за вас това е било много необходимо. Погледни ме! Зная за теб много повече, отколкото предполагаш. Но в този момент би било най-добре да не оставаш тук повече.

— Ти приемаш задачата си на мой пазител много присърце — подигра му се тя и усети как у него се надигна предишният гняв. — Ти и Бил Остин!

— Имам намерение да направя тази своя задача постоянна.

Без да му даде възможност да обясни по-подробно забележката си, тя остро възрази:

— Аз съм достатъчно възрастна, за да се грижа сама за себе си. Не смятам за необходимо да се отчитам на когото и да било за това къде ходя и какво правя. Никой не може да бъде мой господар и учител! Никой, чу ли ме добре!

— Това — възрази Джеф, като леко сниши гласа си — зависи от силата на твоя противник.

Преди тя да успее да разбере каквото и да било, той я бе притеглил в обятията си и устните му притиснаха нейните. Целуна я със страст, която буквално помрачи ума й.

— Ако това е част от твоята сила — предупреди го тя шепнешком, — ще видим кой ще бъде победителят!

Кейт се отскубна от обятията му и реши, че към него не бива да изпитва нищо друго, освен ледено презрение.

— Ти нямаше никакво право да го правиш — каза тя.

Беше съвсем неподготвена и далеч не беше сигурна дали желаеше, или не сладкото и горчиво усещане, което се разля по тялото й.

Джеф запали цигара и бавно изпускаше дима. Кейт забеляза, че ръката, с която държеше цигарата, леко потрепва.

— Но Остин има право, нали? — осведоми се той хладно.

Тези думи кънтяха така силно в ушите й, както и ударите на сърцето й. Тя се завъртя и избяга в стаята си. Усещаше, че Джеф гледа след нея, и се питаше дали и неговата кръв тупти във вените му, както нейната.

Лек бриз шушнеше в тополите и галеше влажните къдрици, надвиснали над челото й.

Луната светеше от тъмното кадифено небе. Кейт вдигна глава, за да погледне нежния ореол. Тогава чу гласове откъм къщата. Тихият смях на баща й накара Кейт да потръпне. Тя не можеше да отиде при другите и да се престори, че нищо не се е случило. Не сега. Изтича нагоре.

Джеф Колтър решително се обърна към къщата, но ръката му се вцепени върху блестящата месингова топка, която току-що бе докоснал.

Един писък проряза тихия вечерен въздух. Без да чака другите, той изтича по посоката, откъдето идваше писъкът.

— Като че ли дойде откъм стаята на Кейт — извика Сю Стоктън през главите на другите. Останалите веднага последваха Джеф през тъмния коридор.

Вратата към стаята на Кейт беше отворена. Сноп светлина осветяваше коридора. Джеф се спря.

Кейт го погледна. Лицето й бе смъртно бледо. Стаята зад нея, която допреди малко бе подредена, се намираше в ужасен безпорядък.

— Кой би могъл да го направи? — попита тя трепереща и тежко се облегна на ръката му.

Джеф се огледа в помещението. Всички чекмеджета бяха извадени, а съдържанието им изсипано на пода. Дрехите, които висяха на закачалки в гардероба, бяха захвърлени на всички страни.

— Онзи, който го е направил, е искал да бъде сигурен, че няма да пропусне нищо.

Съдията Флетчър стоеше с мрачно лице зад двамата.

— Съжалявам, че извиках така. Но се ужасих. Какво може да са търсили тук от мен? Та аз нямах никакви бижута, а малкото пари в наличност, в ръчната ми чанта…

— Точно това трябва да разберем — каза Колтър. Изразяваше се със същата безразлична учтивост, с която я бе заговорил при пристигането й.

Джеф се обърна към Сю Стоктън:

— Смятам, че ще е по-добре, ако засега прислугата не бъде уведомявана. Ще има приказки, които едва ли ще ни бъдат от полза.

— Добре ли си? — Джейсън Макуайър наблюдаваше загрижено дъщеря си. — Ти не се плашиш толкова лесно.

Кейт забеляза бързия поглед на Колтър. Наистина беше така, тя не се плашеше лесно, но Джеф знаеше много добре защо тя се държеше по-особено.

— Елате, ще огледаме навън около къщата. Да се надяваме, че останалите не са чули писъка. Ако се разделим, ще можем да огледаме по-голямо пространство. Вие, господин съдия, идете към поляните, господин Макуайър — към плевнята, а аз ще се заема с жилищата и празните сгради.

— Така — каза Кейт. — За щастие, нямам много вещи. В противен случай щяхме да ровим цялата нощ, лельо.

— Липсва ли нещо? Спомни си точно, мила моя.

— Не — отвърна Кейт колебливо. — Почакай!

Тя отвори още веднъж последното чекмедже и внимателно претърси съдържанието му. Лицето й беше тебеширенобяло, когато се изправи и погледна леля си. В очите й се четеше изумление и смущение.

— Моята кукла! Синята кукла от Бил. Изчезнала е.

 

 

Кейт гледаше дантеления шал, в него бе увила куклата.

— Защо, за бога, някой трябва да обърне стаята ми с главата надолу заради една кукла? Не мога да разбера — каза тя.

— Има толкова много неща, за които нямам обяснение, дете мое — каза Сю Стоктън и майчински сложи ръката си на рамото на Кейт. — Може би мъжете са намерили нещо? Чувам гласове в коридора.

Пръв на вратата се появи Джеф. Късо подстриганата му коса бе разрошена от вятъра.

— Липсва ли нещо? Нашият крадец се е изпарил във въздуха.

— Не мога да намеря една малка синя кукла, която господин Остин ми подари в неговия магазин за сувенири — отговори тя, като се опита гласът й да прозвучи безразлично. — Не мога да си представя какво би могъл да иска от нея крадецът. Тя нямаше никаква стойност.

— Дори не като знак за любов? — осведоми се Джеф развеселен.

— Не! — отвърна тя натъртено. След това се обърна към другите: — Нищо ли не намерихте?

— Не! — Съдията тежко въздъхна.

— Само едно — отбеляза Колтър. — Който и да е бил в стаята на Кейт, той е влязъл отвътре. Огледах пръстта под прозореца и не видях никакви стъпки.

С едно потиснато възклицание леля Сю продължи:

— Това означава, че през цялото време той е бил в къщата.

— Може би. Но той може и да е избягал, след като ние вече сме отишли във всекидневната. — Джеф погледна към Кейт. — Във всеки случай човекът е влязъл от коридора в стаята на Кейт. Помещенията трябва да са му били познати, в противен случай не би могъл да намери веднага стаята.

— Но това означава, че трябва да е бил някой от прислугата — започна Сю Стоктън. — Не мога да повярвам, че Мария или Хуан, или Марио биха могли да сторят нещо подобно.

— Или Консуела — допълни Джеф. — Доколко вярваш в нея, Сю?

Кейт с облекчение чу това. Той не бе позволил красивите очи на Консуела да го измамят.

— Защо не я повикате веднага? — попита тя бързо.

— Не, Кейт! — Погледът на Джеф беше непреклонен. — Аз имам още по-голямо основание да искам тук да се въведе ред, но ще го направим така, както аз мисля.

Решението на Колтър бе окончателно. Останалите кимнаха утвърдително и беше безсмислено да се настоява.

Пожелаха си лека нощ. Кейт посегна към ръката на баща си.

— Да можеше да не заминаваш утре, татко. Зная, че с радост би ме взел вкъщи, но не мога да дойда. Не зная какво ти е разказвал Джеф, обаче леля Сю…

— Естествено, детето ми. — Той нежно я погали по раменете. — Леля Сю има нужда от теб. Не е необходимо да ми обясняваш, аз и така разбирам всичко. Тя е направила толкова много за нас.

Погледът му стана замислен, когато допълни:

— Но ти трябва да бъдеш много предпазлива, Кейт. Нямаме работа с дребни риби, а с големи акули. Затова трябва да оставиш всичко на Джеф и да изпълняваш неговите нареждания. Оставям те само защото той е тук.

— Така значи. Той също те е спечелил на своя страна — промълви тя разочарована. — Откакто съм в ранчото, постоянно ме командва. Никога не съм знаела какво значи да имаш голям брат. Сега вече го разбирам.

В очите на баща й припламнаха тайнствени огънчета.

— Мислиш, че се отнася към теб като към по-малка сестра? Според мен нещата стоят по-другояче. — Той нежно я целуна по челото. — Сега, малка госпожице, трябва да отидеш да спиш. Тъй като заминавам рано сутринта, ще се сбогуваме още сега. Ще се върна веднага, щом изясня всички въпроси в Лос Анжелос. Сю помоли Джеф да остане още известно време. Следователно ти си в безопасност.

— Не е необходимо да остава заради мен. Но все едно. Боря се с вятърните мелници. Довиждане, татко.

На следващата сутрин Кейт си облече спортна дреха. Когато мина покрай столовата, чу разговор между съдията и Памела. Но тя излезе навън и тръгна насреща към дърветата, които растяха зад къщата край брега на реката. Тук, под тяхната закрила, можеше да остане необезпокоявана.

Кейт седна под едно от дърветата и започна да нахвърля един списък в бележника си. Тя написа имената на всички, които бе срещнала, откакто пристигна в ранчото. Към всяко име направи и кратки бележки.

Преди да бе завършила работата си, върху хартията падна една сянка. Объркана, Кейт скочи. Бележникът й падна на земята.

— Марио! — извика тя и погледна бързо нагоре. — Как ме изплаши!

— О, съжалявам, сеньорита. Видях ви, че седите тук сама, и се надявах, че ще можем да си поприказваме. — Той смутено въртеше шапката в ръцете си. — Откакто ви оставих там, край пещерата, не мога да си намеря място. Нямам думи да ви обясня колко съжалявам за това. Мислех си, че веднага ще ме последвате. Когато се огледах, не виждах нищо друго, освен дъжда.

Той се наведе и й помогна да вдигне бележника и писалката. Кейт вече искаше да се обърне и да си тръгне, когато й хрумна нещо.

— Марио! — каза тя развълнувано. — Добре ли познаваш околността?

— О, много добре, сеньорита! Когато баща ми беше още жив, ние тримата с господин Уил обикаляхме навсякъде с конете.

— Има ли и други такива пещери като тази, в която е загинал чичо Уил?

— Да, на юг оттук има много стари входове на мини.

— Близо ли са до реката?

— Не, сеньорита.

— Съвсем сигурен ли си?

— Да, сеньорита. Там няма нищо друго, освен старата колиба.

Сърцето на Кейт спря.

— Колиба? Имаш предвид колибата на господин Колтър?

— Не, в нея не живее никой. Навремето тя беше на един миньор. Намира се малко встрани от реката зад една голяма скала. Съвсем я бях забравил, защото е на прикрито място.

Очите на Кейт светнаха.

— Благодаря ти, Марио! Ти много ми помогна.

Колибата на миньора! Това беше чудесно скривалище, разсъждаваше тя. Може би там ще намери отговор на въпросите, които така много я занимаваха. Може би там ще открие онова, което бе така важно за мъжете, които успя да подслуша през нощта под прозореца си.

— Кейт — чу тя загрижения глас на леля си. — Не знаехме къде си. Изпратихме Хуан в стаята ти. Когато ни каза, че там те няма, вече започнахме да се тревожим, особено след снощи.

— Съжалявам. — Кейт целуна леля си по бузата. — Излязох малко да се поразходя и се разприказвахме с Марио. Днес е такъв прекрасен ден, нали?

— Радвам се, че си толкова весела. — Джеф Колтър стоеше в рамката на вратата и се усмихваше. — Не бива да изпускаме такъв ден. Спомням си, че обещах на една млада дама излет до мисията. Време е да изпълня обещанието си.

Той вдигна ръката си и отклони нейния протест.

— Не можеш да се откажеш, току-що каза, че днес е чудесен ден.

— Каква превъзходна идея, Джеф. Пътуването ще й се отрази добре. — Сю Стоктън му подаде един стол.

— Предложението само за двама ли е, или мога и аз да дойда?

Памела дойде откъм гърба на Джеф. Студените й сини очи бяха отправени към Кейт.

— Естествено, че можеш да дойдеш — каза Кейт безгрижно. — Колкото повече хора, толкова по-весело.

Тя изтича край Джеф и Памела. Неволно погледна към него и видя разочарованието, изписано на лицето му. Макар Памела да не бе най-приятната компания, присъствието й все пак щеше да облекчи отношенията между нея и Джеф.

Докато се обличаше, Кейт трябваше да си признае, че всъщност се радва, че ще види отблизо старата мисия, макар и заради нея да не може да осъществи детективските си намерения.

— Готова съм! — извика тя от вратата.

— Вие сте прелестна, госпожице Макуайър, както винаги. — Джеф усмихнат я поведе към колата. — Надявах се, че ще бъдем само двамата, но за съжаление добрите намерения невинаги…

— Наистина съжалявам, не мога да споделя чувствата ви, господин Колтър — каза тя и избягна да срещне погледа му.

Когато стигнаха до целта, момичетата слязоха от колата и се протегнаха. Под лазурното синьо небе старата мисия беше много красива. От едната страна се ширеха зелени поля, които вече бяха обработени. От другата страна се издигаше невисока планина от тъмна сплав на застинала лава. Зад нея Кейт виждаше силуета на планината Санта Каталина.

Докато Джеф показваше на Памела вътрешността на църквата, тя използва възможността да се разходи в градината от кактуси.

Кейт почти беше забравила проблемите си. Денят беше твърде хубав, за да мисли за тях. Момичето мина покрай една глинена ваза, поставена върху зида, но не забеляза, че тя беше закрепена от нечия ръка на самия му край.

Миг по-късно тежкият съд падаше върху Кейт.

 

 

— Сеньорита, внимавайте!

Кейт инстинктивно погледна нагоре и направи отчаян скок встрани. Вазата се свлече с трясък непосредствено до нея и се натроши на парчета.

— Здрава ли сте, дете мое? — осведоми се със загриженост един благ глас.

— Да, благодаря. — Кейт дишаше дълбоко. — Вие ми спасихте живота.

Падрето поклати глава.

— Бог спаси живота ви, мила моя. Аз бях само негов изпълнител.

Той огледа зида, а после и парчетата от счупената ваза.

— Не мога да разбера! Тези вази стоят едва ли не столетия на местата си. Дори бури не могат да ги поместят. Защо тъкмо сега да падне върху вас?

Кейт също погледна нагоре към зида. Това не можеше да бъде случайност. Някой искаше да я убие!

„Да можех да отида от другата страна на зида — мислеше си Кейт, — но без да вдигам много шум. Очевидно противникът ми не може да е отишъл много далеч.“

— Кейт, какво се случи? — Джеф разбута хората, насъбрали се вече около нея. Без да дочака отговор, той я дръпна в една малка ниша.

— Добър пазител съм аз, няма що — каза той горчиво. — За минута те изпускам от очи и веднага нещо се случва.

— Ти нямаш вина, Джеф. — Измъченият израз на лицето му беше непоносим за нея. — Каква вина можеш да имаш ти, ако една такава столетна ваза изведнъж реши да пада. — Тя се смееше нервно. — Както виждаш, аз съм невредима. Вазата обаче, за съжаление, е счупена.

— Хайде, Кейт, бъди сериозна. И ти, както и аз знаем много добре, че това не е случайност. — Той нежно погали бузите й. — Бледа си като платно.

— Такива щурави неща се случват понякога — продължи тя, но гласът й леко трепереше.

— Седни тук за малко, само за минута! — помоли Джеф и се надигна. — Веднага ще се върна.

Не минаха и няколко минути, когато той отново седеше до нея. Челото му беше набръчкано.

— Да вървим. Стига вълнения за днес. Най-добре е да се връщаме у дома.

— Никого ли не видя?

— Не, нито един, който да изглежда като човек, който е имал намерение току-що да извърши убийство.

— Джеф, не казвай на леля Сю за това, което се случи. Само ще се разтревожи. Има си достатъчно грижи на главата.

— Не се тревожи! Нищо няма да й кажа, но за Памела човек никога не може да бъде сигурен. — Той посочи към входа на градината. — Ето я, идва.

— Кейт, миличка! Надявам се, че нищо ти няма! — Очите й издаваха престорена загриженост. — Когато Джеф каза, че нещо ти се е случило, полудях от страх.

— Много мило от твоя страна, Памела, но както сама виждаш — добре съм. Ще можеш ли да ми направиш една услуга и да не казваш нищо на леля ми.

— Защо? Естествено. — Веждите на Памела високо се вдигнаха от изненада. — Както искаш, но трябва да кажа, че всичко ми се вижда много тайнствено. Чичо Джим ми разказа какво се е случило снощи. Боже мой, така дълбоко бях заспала и изведнъж чух вик.

— Може да е било само лош сън — прекъсна я Джеф и настоя да си тръгнат.

Все още трепереща от уплаха, Кейт не знаеше по кой път да поеме. Посегателството върху живота й я правеше неуверена.

Можеше ли да се осмели сама да търси старата колиба? Но тя искаше на всяка цена да провери дали предположенията й ще се потвърдят. Колибата сигурно криеше отговор на нейните въпроси.

Джеф вече не говореше за случилото се и веднага се оттегли в своята къща, след като остави Памела и Кейт.

Все още малко напрегната и възбудена, след вечеря Кейт бе седнала на меката земя край реката. Водата тихо шумолеше.

Тя хвърли разсеяно един камък върху бляскавата водна повърхност.

— Какво ли не бих дала, за да разбера за какво си мислиш? — Сю Стоктън стоеше зад нея. Залязващото слънце хвърляше златни отблясъци в косите й. — Ако няма да ти преча, може ли да седна до теб?

— Знаеш, че никога не можеш да ми пречиш — отвърна Кейт. — Седни! — Тя постла пуловера си на земята и се настани до леля си. — Имаш ли вече някакво известие от тайнствения купувач? Не е ли време да получиш писмо от Уилис Паркър?

— И аз се питах за това. Но през последните седмици нищо ново не съм научила. Вече се питам, какво ли мисли да предприеме като начало нашият приятел? — Сю Стоктън за миг се поколеба. После каза: — Е, добре. Все пак спокойно мога да ти кажа. Джеф е открил още нещо. Помниш ли, когато ходихте при старата пещера, Джеф каза, че те видял да вдигаш едно парче глина, но си го изпуснала, когато той се приближил до теб. Парчето някак го смутило и той го взел и го занесъл на един свой приятел, химик в Тъксън. Приятелят му казал, че парчето е от Мексико. Как е попаднало в Брайт Вали, наистина е непонятно. Но Джеф се интересувал най-вече от това, какво е имало в глинения съд. Приятелят му ще направи още няколко проби и след това ще може да каже дали съдът е съдържал нещо по-специално. Джеф останал с впечатлението, че Уил е искал да му покаже тези или други подобни парчета в деня, когато беше убит.

— Значи ти смяташ, че причината за смъртта на чичо Уил може да се разкрие, ако се знае какво е имало в този глинен съд?

— Може би не точно причината, но поне някаква зависимост между предположението за купуването на ранчото и смъртта на Уил. Джеф е съвсем сигурен, че онова, което Уил е искал да му покаже същия този ден, е било свързано с отказа му да продаде ранчото. Това парченце глина може да разбули тайната.

— Надявам се скоро да намерим отговора, лельо Сю.

Сю Стоктън взе ръцете на племенницата си в своите.

— Ти беше толкова мила с мен, Кейт. Случиха ти се доста неприятни неща, но ти смело издържа всичко.

Кейт се усмихна.

— И вероятно понякога бях много твърдоглава. Трябва да съм го наследила от татко.

— Той е чудесен човек, но понякога може да бъде много неотстъпчив, вярно е. Нищо повече ли не си чула за господин Остин. Досега той проявяваше такава заинтересованост. На Джеф не му е особено приятно, когато споменавам името му.

— Това не го засяга — каза Кейт и не можа да прикрие нотката на презрение, промъкнала се в гласа й. — Би трябвало да му е безразлично какво мисля за Бил, не е ли така?

— Разбира се, но нещо те мъчи, скъпа моя. Наблюдавах те в последно време. Понякога изглеждаш натъжена и нещастна. От собствен опит зная, че това са белезите на любовна мъка.

— Надявам се, не мислиш, че Остин има нещо общо с това.

— Не, това не. Но ми се струва, че тук седи една млада дама, която не е забелязала колко много я преследва един висок мургав мъж. Тя дори си мисли, че той не я харесва.

— Ако имаш предвид Джеф Колтър, лъжеш се, лельо. Съвсем съм сигурна, че би предпочел съвсем да не бях идвала тук.

Сю Стоктън бе достатъчно разумна, за да премълчи. Тя изравни крачките си с тези на Кейт.

— Късно е вече — каза тя, когато бяха на входната врата. — Джеф ще отиде утре сутринта в Тъксън и аз бих искала още веднъж да говоря с него. Най-добре ще бъде, ако го направя сега. Да му поръчам ли нещо?

— Не, нищо. Къде живее той въобще?

— В една от малките къщи, които ние ремонтирахме, недалеч от Памела и съдията. Колибата му се оказа твърде далеч, за да идва всеки ден в ранчото.

Кейт гледаше след леля си, когато тя отиваше към къщичките за гости. Ако Джеф утре не бъде тук, тя можеше да се заеме със своята детективска дейност.