Мери Хигинс Кларк
Колекцията (8)

8

В петък сутринта Рут Лемстън излезе от апартамента, докато Сиймъс се бръснеше. Не му каза довиждане. Споменът за начина, по който лицето му се беше изкривило от гняв, когато размаха пред него стодоларовата банкнота, бе запечатан в ума й. През тези няколко последни години месечният чек за издръжката бе задушил всичките й чувства към него, освен възмущението. Сега се появи и ново чувство. Тя се страхуваше. От него? За него? Не знаеше.

Рут изкарваше двадесет и шест хиляди долара годишно като секретарка. Като се извадеха данъците, социалните осигуровки и разноските за колата, дрехите и обядите, тя пресметна, че по три дни седмично работеше, за да изплаща издръжката на Етел.

— Робувам заради онази брантия — това беше изречението, което често изстрелваше към Сиймъс.

Обикновено Сиймъс се опитваше да я успокои. Но снощи лицето му се изкриви от гняв. Вдигна юмрука си и за миг тя потрепери, сигурна, че ще я удари. Но той измъкна стодоларовата банкнота от ръката й и я скъса на две.

— Искаш да знаеш откъде съм я взел? — изкрещя. — Онази кучка ми я даде. Когато я помолих да ме освободи, тя ми отвърна, че с радост ще ми помогне. Била прекалено заета, за да ходи по ресторанти, така че това й било останало от предишния месец.

— Тогава значи не ти е казала да престанеш да й изпращаш чековете? — извика Рут.

Изписаният по лицето му гняв се превърна в омраза.

— Може би успях да я убедя, че на всеки човек му идва до гуша. Няма да е зле и ти да го разбереш.

Отговорът му предизвика у Рут такива емоции, от които дъхът й все още излизаше на остри и дрезгави хрипове.

— Не смей да ме заплашваш — изкрещя тя и с ужас видя как Сиймъс избухва в сълзи. Хлипайки, той й разказа как беше сложил чека заедно с писмото и как детето, което живееше над Етел, бе говорило за издръжката, която носеше. — Цялата кооперация ме смята за шут.

Рут цяла нощ лежа будна в една от спалните на момичетата. Бе обзета от такова презрение към Сиймъс, че не можеше да понесе дори мисълта да е близо до него. С приближаването на сутринта тя осъзна, че презрението беше насочено и към самата нея. „Онази жена ме е превърнала в зла вещица, помисли си тя. На това трябва да се сложи край.“ Сега устните й бяха стегнати в сурова, права линия и вместо направо да свие по Бродуей към станцията на метрото, тя тръгна към Уест енд авеню. Духаше остър сутрешен вятър, но ниските й обувки й позволяваха да се движи бързо.

Щеше да се изправи срещу Етел. Би трябвало да го направи още преди години. Беше прочела достатъчно от статиите на Етел, за да знае, че тя се представя за феминистка. Но сега, след като беше подписала такъв голям договор за книга, наистина беше уязвима. С удоволствие щяха да отпечатат на шеста страница в „Поуст“, че измъква по хиляда долара месечно от мъж с три дъщери в колеж. Рут си позволи да се усмихне мрачно. Ако Етел не се откажеше от правото си на издръжка, Рут щеше да се впие в гърлото й. Първо чрез „Поуст“. После в съда.

Беше отишла в отдел „Кадри“ в компанията, за да поиска спешен заем за покриването на вноската за обучение. Завеждащата отдела беше шокирана, като разбра за издръжката.

— Имам приятелка, която е добра специалистка по семейно право — каза тя. — Може да си позволи да поеме безплатно случая и с удоволствие ще се заеме с такова дело. Доколкото ми е известно, не можеш да развалиш споразумение за доживотна издръжка, но може би е време този закон да се промени. Ако успееш да предизвикаш общественото недоволство, много неща могат да се случат.

Рут се беше поколебала.

— Не искам да притеснявам момичетата. Това ще означава да признаем, че барът едва успява да се пребори с фалита. Нека го обмисля.

Докато пресичаше Седемдесет и трета улица, Рут си помисли: „Или тя ще се откаже от издръжката, или ще отида да се видя с адвокатката“. Млада жена с дете в количка връхлетя върху нея. Рут отстъпи встрани, за да я избегне, и се сблъска с един мъж с шапка, която почти покриваше тясното му лице, и мръсно палто, вмирисано на вкиснало вино. Тя сбърчи нос с отвращение, стисна чантичката си и забърза към отсрещния тротоар. „Улиците са толкова многолюдни, помисли си тя. Тичащи с учебниците си деца, старчоци, които превръщат ежедневното отиване до будката за вестници в разходка, отиващи на работа хора, опитващи се да спрат такси.“

Рут никога не забрави къщата в Уестчестър, която искаха да купят преди двадесет години. Тогава струваше тридесет и пет хиляди долара, а сега сигурно десеторно повече. Когато в банката видяха, че трябва да се изплаща издръжка, не одобриха ипотеката.

Сви на изток по Осемдесет и втора улица — квартала на Етел. Рут изправи рамене, нагласи очилата си без рамки, подготвяйки се подсъзнателно, като борец, който след малко ще излезе на тепиха. Сиймъс й беше казал, че Етел живее в партерния апартамент и си има собствен вход. Името над звънеца „Е. Лемстън“ го потвърди.

Отвътре се чуваха слабите звуци на радио. Тя натисна силно звънеца с показалеца си. Но нито при първото, нито при второто позвъняване последва някаква реакция. Рут обаче нямаше намерение да се отказва. Третия път натисна звънеца и не го пусна.

Пронизителното звънене продължи цяла минута, преди да бъде възнаградена с изщракването на ключалката. Вратата се отвори рязко. Един млад мъж с разрешена коса и все още незакопчана риза я погледна гневно.

— Какво, по дяволите, искате? — попита той. После направи забележим опит да се успокои. — Съжалявам. Приятелка на леля Етел ли сте?

— Да, и се налага да се вида с нея — Рут тръгна напред, като принуди младия мъж или да препречи пътя й, или да я пусне. Той се отдръпна и тя се озова в дневната. Бързо се огледа. Сиймъс все говореше колко лоша домакиня е Етел, но този апартамент блестеше от чистота. Имаше прекалено много хартия, но тя беше подредена на спретнати купчини. Хубави старинни мебели. Сиймъс й беше казал за мебелите, които беше купил за Етел. „А аз живея с онези ужасни боклуци“, помисли си тя.

— Аз съм Дъглас Браун — Дъг изпита мрачно предчувствие. Имаше нещо в тази жена, нещо в начина, по който оглеждаше апартамента, което го изнервяше. — Племенник съм на Етел — рече той. — Среща ли имате?

— Не, но настоявам да се видя с нея незабавно — Рут се представи. — Аз съм съпругата на Сиймъс Лемстън и дойдох да взема последния чек, който й е изпратил. Оттук нататък няма да плаща повече издръжка.

На бюрото имаше купчина писма. Сред горните тя видя бял плик с кафяви ръбчета — от комплекта, който момичетата бяха подарили на Сиймъс за рождения му ден.

— Ще взема това — каза тя.

Преди Дъг да успее да я спре, пликът беше в ръката й. Тя го отвори и извади съдържанието му. Хвърли му поглед, взе чека и върна писмото в плика.

Докато Дъг Браун я зяпаше, прекалено учуден, за да протестира, тя бръкна в чантата си и извади парчетата от стодоларовата банкнота, която Сиймъс беше скъсал.

— Нея я няма, както разбирам — рече тя.

— Ама че здрави нерви имате — сопна се Дъг.

— Мога да накарам да ви арестуват за това.

— Не бих се опитала на ваше място — каза му Рут. — Ето — тя мушна парчетата от скъсаната банкнота в ръката му. — Кажете на онзи паразит да си я залепи и да отиде на последната си вечеря за сметка на съпруга ми. Кажете й, че няма да получи нито цент повече от нас и ако се опита, ще съжалява за това при всяка глътка въздух, която си поема, до края на живота си.

Рут не даде на Дъг шанс да отговори. Вместо това отиде до стената, където бяха окачени снимките на Етел, и ги разгледа.

— Тя се прави, че се бори за най-различни смътни и неопределени каузи и получава дяволските си награди, но въпреки това вкарва в гроба единствения човек, който някога се е опитвал да се държи с нея като с жена и като с човешко същество. — Рут се обърна към Дъг: — Мисля, че тя е жалка. Зная какво мисли за вас. Вие ядете в разни префърцунени ресторанти храната, за която моят съпруг, аз и децата ни плащаме, но не сте доволен от това и крадете от тази жена. Етел каза на съпруга ми за вас. Мога само да добавя, че напълно си го заслужавате.

Тя си тръгна. С придобили пепеляв цвят устни, Дъг се строполи на дивана. На кого още бъбривата Етел беше казала за навика му да си взима от парите от издръжката й?

 

 

Когато Рут излезе на тротоара, бе поздравена от една жена, която стоеше пред кооперацията. Изглеждаше на около четиридесет години. Рут забеляза, че русата й коса е в модната рошава прическа, че пуловерът и панталонът й са модни и че изражението й би могло да се опише единствено като любопитно до невъздържаност.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза жената, — но аз съм Жоржет Уелс, съседка на Етел, и се тревожа за нея.

Една слаба тийнейджърка отвори вратата на сградата, слезе шумно по стъпалата и застана до Уелс. Проницателните й очи гледаха Рут от горе до долу и не отминаха факта, че стоеше пред апартамента на Етел.

— Приятелка на мисис Лемстън ли сте? — попита тя.

Рут беше сигурна, че именно това е момичето, което се беше присмяло на Сиймъс. Силното усещане, че не я харесва, се смеси с вледеняващия, дълбок ужас дали ще може да овладее коремните си мускули. Защо тази жена се безпокоеше за Етел? Помисли си за убийствената ярост на лицето на Сиймъс, когато разказваше как Етел е мушнала стодоларовата банкнота в джоба му. Помисли си за подредения апартамент, от който току-що беше излязла. Колко пъти през изминалите години Сиймъс й беше казвал, че Етел трябва само да влезе в една стая и все едно че в нея е паднала атомна бомба? Етел не е била в апартамента скоро.

— Да — отвърна Рут, опитвайки се да прозвучи мило. — Учудвам се, че Етел я няма, но има ли причини за безпокойство?

— Дана, върви на училище — заповяда майка й. — Пак ще закъснееш.

Дана се нацупи.

— Искам да чуя.

— Добре, добре — рече нетърпеливо Уелс и отново се обърна към Рут. — Става нещо странно. Миналата седмица Етел бе посетена от бившия си съпруг. Обикновено той идва само на пето число от месеца, ако не е изпратил издръжката по пощата. Така че, когато го видях да се промъква миналия четвъртък следобед, си помислих, че това е странно. Имам предвид, че беше едва тридесети, така че защо ще й плаща по-рано? Е, нека ви кажа, че имаха страхотен скандал! Чувах ги да си крещят така, все едно бях при тях в стаята.

Рут успя да овладее гласа си.

— За какво говореха?

— Е, искам да кажа, че чувах виковете. Не можех да чуя думите. Тръгнах да слизам по стълбите само в случай, че Етел е в беда…

„Не, искала си да чуваш по-добре“, помисли си Рут.

— … но тогава телефонът ми иззвъня. Майка ми се обаждаше от Кливлънд във връзка с развода на сестра ми. Мина цял час, преди мама да спре, за да си поеме въздух. Дотогава кавгата беше приключила. Обадих се на Етел. Отношението й към бившия й съпруг е доста странно. Страхотно го имитира, знаете ли? Но тя не отговори, така че реших, че е излязла. Знаете какъв човек е Етел — вечно бърза за някъде. Но обикновено ми казва, ако ще заминава за повече от два дни, а този път не ме предупреди. Сега в апартамента й живее племенникът й и това също е странно.

Жоржет Уелс кръстоса ръце.

— Малко е студено, нали? Ненормално време. Предполагам заради всичкия онзи лак за коса в озона. Както и да е — продължи тя, докато Рут я гледаше втренчено, а Дана поглъщаше всяка дума, — имам странното усещане, че нещо се е случило с Етел и че онзи тъпанар, бившият й съпруг, има нещо общо с това.

— И не забравяй, мамо — прекъсна я Дана, — той дойде отново в сряда и се държеше така, сякаш много се страхуваше от нещо.

— Щях да стигна и до това. Ти си го видяла в сряда — на пети, така че вероятно е донесъл чека. Но аз го видях и вчера. Мога ли да знам защо се върна? И никой не е виждал Етел. Струва ми се, че може да й е сторил нещо и да е оставил улика, която го безпокои — Жоржет Уелс се усмихна триумфално, завършвайки разказа си. — Като добра приятелка на Етел — рече тя на Рут, — помогнете ми да реша. Дали да се обадя в полицията и да им кажа, че може би моята съседка е била убита?

 

 

В петък сутринта на Кити Конуей й се обадиха от болницата. Един от шофьорите доброволци беше болен. Дали би могла да го замести?

Едва късно следобед успя да се прибере у дома, да се преоблече в спортен екип и да подкара към Морисън Стейт парк. Сенките се удължаваха и по пътя тя се поколеба дали да не изчака до сутринта, после решително продължи, докато не стигна до парка. През последните няколко дни слънцето беше изсушило чакълената настилка на паркинга и пътечките, които излизаха от него, но земята под гъстите дървета все още беше влажна.

Кити се насочи към склона, опитвайки се да следва посоката и да проследи маршрута, откъдето преди четиридесет и осем часа кобилата беше препуснала. Но, за свое раздразнение, тя осъзна, че съвсем не е сигурна в коя посока да върви.

— Нямам абсолютно никакво чувство за ориентация — измърмори тя, когато едно клонче я плесна по лицето. Спомни си как Майк й рисуваше старателно скици с кръстопътища и ориентиращи знаци винаги, когато й се наложеше да шофира до непознато място.

След като изгуби четиридесет минути, маратонките й се изкаляха и намокриха, краката започнаха да я болят, а не беше постигнала нищо. Спря да си почине на една полянка, където обикновено курсистите по езда се събираха да се прегрупират. Наоколо нямаше други хора, не чуваше и звуци от яздене по пътечките. Слънцето почти беше залязло. Трябва да съм луда, помисли си тя. Това не е място, на което се идва сама. Ще дойда отново утре.

Изправи се и започна да се връща. Чакай малко, помисли си тя, беше точно зад нея. На V-образното разклонение свихме надясно и тръгнахме по този наклон. Някъде там онази дяволска кранта реши да побегне.

Знаеше, че не греши. Предчувствието и надигащият се страх накараха сърцето й да задумка бясно. През безсънната нощ умът й приличаше на излязло изпод контрол махало. Беше видяла ръка. Трябваше да се обади на полицията. Странно. Беше само въображението й. Щеше да изглежда като глупачка. Щеше да се обади анонимно и да не се замесва в това. Не. Ами ако беше права, и те по някакъв начин проследяха обаждането? Накрая се върна към първоначалния план. Да види сама.

Отне й двадесет минути да измине пътя, който конете бяха взели за пет. „Тук онова глупаво животно започна да яде всичко зелено по пътя си — спомни си тя. — Дръпнах юздите, то се обърна и се втурна надолу“.

„Тук“ беше стръмен скалист склон. В настъпващия мрак Кити започна да слиза надолу. Камъчетата се плъзгаха под маратонките й. Веднъж загуби равновесие, падна и си ожули ръката. Наистина само това ми трябва, помисли си тя. Въпреки че беше много студено, по челото й избиха струйки пот. Изтри ги с изцапаната си от калта между скалите ръка. Нямаше и помен от син ръкав.

На половината път надолу стигна до голяма скала и спря да си почине до нея. Бях луда, реши тя. Слава Богу, че не станах абсолютна глупачка и не се обадих в полицията. Щеше да си поеме дъх, да се върне вкъщи и да вземе топъл душ.

— Не мога да разбера защо някои хора смятат, че катеренето е забавно — каза тя на глас. Когато дишането й се успокои, тя изтри ръце в светлозеления си анцуг. Приготви се да стане и се хвана с дясната ръка за скалата. Тогава усети нещо.

Кити погледна надолу. Опита се да изпищи, но не излезе никакъв звук, а само тих, невярващ стон. Пръстите й докосваха други пръсти — с маникюр, с яркочервен лак, и скалата, която ги обграждаше, ги повдигаше нагоре. Безжизнената ръка бе обрамчена от синия маншет, който се беше вмъкнал в подсъзнанието й, а около него като жалейна лента имаше късче черен найлон.

 

 

Дени Адлер, маскиран като пияница, се настани точно срещу Шваб хауз в седем часа сутринта в петък. Все още беше студено и ветровито и той осъзна, че обстоятелствата са срещу това Нийв Кърни да отиде пеша на работа. Но отдавна се бе научил да бъде търпелив, когато преследва някого. Големия Чарли беше казал, че обикновено Кърни тръгва рано за магазина, някъде около седем и половина — осем.

Около осем без петнадесет хората започнаха да излизат. Един автобус спря да вземе деца, за да ги откара в някое от онези префърцунени частни училища. Аз също ходех в частно училище, помисли си Дени. „Браунсвил риформътъри“^[1] в Ню Джърси.

После юпитата буквално се изсипаха навън. Всички в еднотипни шлифери — не, бърбърити, помисли си Дени. Кажи го, както трябва. После сивокоси началници, мъже и жени. Всички добре облечени и проспериращи. От мястото, където се беше установил, можеше внимателно да ги оглежда.

В девет без двадесет Дени разбра: денят не беше успешен за него. Единственото нещо, което не можеше да си позволи, беше да вбеси управителя на магазина. Беше сигурен, че с неговото досие неминуемо щяха да го извикат на разпит, след като свършеше работата. Също така обаче знаеше, че дори отговарящият за него оперативен работник щеше да го защити.

— Един от най-свестните ми хора — често казваше Туй. — Никога дори не закъснява за работа. Чист е.

Дени неохотно се изправи, потри ръце и погледна надолу. Беше облечен с мръсно широко палто, което миришеше на евтино вино, с прекалено голяма шапка с наушници, която практически закриваше лицето му, и с маратонки с дупки отстрани. Онова, което не се виждаше, беше, че под палтото беше спретнато облечен с работните си дрехи — избеляло дънково яке с цип и също такива дънки. Носеше пазарска чанта. В нея бяха сложени всекидневните му маратонки, мокра кърпа и хавлия. В десния джоб на палтото имаше автоматичен нож.

Планът му беше да отиде до станцията на метрото на Седемдесет и втора улица и Бродуей, да се промъкне до края на перона, да мушне палтото и шапката в пазарската чанта, да смени мръсните маратонки с другите и да изтрие лицето и ръцете си.

Само Кърни да не се беше качила в таксито снощи! Можеше да се закълне, че се готвеше да върви пеша до дома си. Щеше да е страхотна възможност да я нападне в парка…

Търпеливостта, която се дължеше на абсолютната увереност, че целта му ще бъде постигната, ако не тази сутрин, то може би тази вечер, ако не днес, то може би утре, накара Дени да тръгне. Внимаваше да върви спокойно, да размахва пазарската чанта така, сякаш едва си дава сметка, че я носи. Малцината, които си направиха труда да го погледнат, се отдръпнаха настрани с изражения, които показваха или отвращение, или съжаление.

Докато пресичаше Седемдесет и втора улица и Уест енд, той се сблъска с една дърта кучка, която вървеше с наведена глава. В ръката си стискаше чантичка, а устните й бяха свити и малки. „Ще бъде забавно да я блъсна и да грабна чантата“, помисли си Дени, после се отказа от тази идея. Отмина я забързано, сви по Седемдесет и втора улица и се насочи към станцията на метрото.

След няколко минути се появи с чисти лице и ръце, със сресана коса и закопчано догоре избеляло дънково яке, а чантата, в която бе сложил палтото, шапката, хавлията и кърпата, беше свита на спретнат вързоп.

В десет и половина отиде да достави кафе в кабинета на Нийв.

— Здрасти, Дени — каза тя, когато той влезе. — Тази сутрин се успах и сега не мога да се съвзема. И не ми пука какво казват всички останали тук. Твоето кафе не може да се сравнява с онова, което варят в кафеварката.

— Всички трябва да се успиваме от време на време, мис Кърни — каза Дени, докато изваждаше чашата кафе от чантата и грижливо й я отваряше.

 

 

В петък сутринта, когато се събуди, Нийв с учудване видя, че часът е девет без петнадесет. Мили Боже, помисли си тя, докато отмяташе завивките и скачаше от леглото, нищо не може да се сравни с това да стоиш до късна доба с момчетата от Бронкс. Навлече халата си и забърза към кухнята. Майлс беше сложил кафето, налял сок и приготвил за препичане английски кифли.

— Трябваше да ме събудиш, комисарю — смъмри го тя.

— Нищо няма да й стане на модната индустрия, ако те почака половин час. — Беше се вглъбил в „Дейли нюз“.

Нийв се надвеси над рамото му.

— Нещо вълнуващо?

— На първа страница равносметка на живота и делата на Ники Сепети. Утре го погребват и ще го изпратят във вечността с голяма меса в „Сейнт Камила“. Ще го заровят в Калвъри.

— А ти да не би да очакваше да го подритват, докато изчезне?

— Не. Надявах се да го кремират, а аз можех да се преборя за удоволствието да бутна ковчега в пещта.

— О, Майлс, млъкни. — Нийв се опита да промени темата. — Снощи беше весело, нали?

— Беше весело. Чудя се как ли е ръката на Сал. Хващам се на бас, че не се е любил с последната си годеница снощи. Чу ли го да казва, че смята отново да се ожени?

Нийв изпи портокаловия сок с мултивитамин.

— Шегуваш се. Коя е щастливката?

— Не съм убеден, че „щастливка“ е точната дума — отвърна Майлс. — Доста много ги е имал. Никога не се женеше, докато не решеше, че е ударил нещо голямо, а в гамата са включени манекенка на бельо, балерина, жена от хайлайфа и откачена на тема здраве. Мести се от Уестчестър към Ню Джърси, от Кънектикът към Снедънс Лендинг и ги оставя всичките в хубави къщи. Бог знае какво му е струвало всичко това през годините.

— Дали някога ще улегне? — попита Нийв.

— Кой знае? Независимо колко пари печели, Сал Еспозито винаги ще си остане едно неуверено дете, опитващо се да докаже себе си.

Нийв сложи една английска кифла в тостера.

— Какво друго изпуснах, докато се въртях край печката?

— Викали са Дев във Ватикана. Това само между нас. Каза ми го, докато си тръгваха, когато Сал отиде да пишка — извинявай, майка ти ми забрани да казвам тази дума. Когато Сал отиде да си измие ръцете.

— Чух го да казва нещо за Балтимор. Там ли ще бъде епархията му?

— Смята, че предстои.

— Това може да означава кардиналска шапка.

— Възможно е.

— Трябва да призная, че на вас, момчетата от Бронкс, ви върви. Сигурно се дължи на нещо във въздуха.

Тостерът изхвърли кифлата. Нийв я намаза с масло, после сложи щедър слой мармалад и отхапа. Въпреки че очевидно денят щеше да остане мрачен, кухнята изглеждаше ободряваща с белите си дъбови шкафчета и облицования с керамични плочки в синьо, бяло и зелено под. Покривчиците на тясната маса бяха на зелени като джоджен ленени квадрати със също такива салфетки. Чашите, чинийките, чиниите, каната и каничката за сметана бяха наследство от детството на Майлс. Бяха украсени със стилизирана английска плачеща върба. Нийв не можеше да си представи да започне деня си у дома без този познат порцелан.

Разгледа внимателно Майлс. Той наистина изглеждаше добре. Не беше само заради Ники Сепети. Имаше значение и перспективата да започне работа, да върши нещо полезно. Известно й бе колко Майлс ненавиждаше наркотичния трафик и касапницата, която ставаше заради него. А и кой знае? Във Вашингтон можеше да срещне някоя жена. Би могъл отново да се ожени, а и Бог й беше свидетел, че той бе хубав мъж. Каза му го.

— Спомена същото и снощи — отвърна й Майлс. — Замислям се дали да не позирам доброволно за плаката на „Плейгърл“. Мислиш ли, че ще ме вземат?

— Ако го сторят, мацките ще чакат на опашка, за да те съблазнят — каза Нийв, докато отнасяше кафето си в стаята, решила, че вече е крайно време да се размърда и да отиде на работа.

 

 

След като се избръсна, Сиймъс осъзна, че Рут беше излязла от апартамента. За миг остана в нерешителност, после се повлече през фоайето към спалнята, отвърза колана на кафявия халат за баня, който момичетата му бяха подарили за Коледа, и се отпусна върху леглото. Усещането за тотално изтощение беше толкова непреодолимо, че едва държеше очите си отворени. Единственото нещо, което искаше, беше отново да си легне, да се завие през глава и да спи, да спи, да спи.

През всичките тези години, с всичките им проблеми, Рут никога не беше спала отделно от него. Понякога седмици, дори месеци наред не се докосваха един друг. Толкова бяха изнервени от паричните проблеми, че вътрешно се разкъсваха, но въпреки това, по някакво взаимно неизказано споразумение, си лягаха заедно, подчинявайки се на традицията, че жената трябва да спи до съпруга си.

Сиймъс огледа стаята и я видя през очите на Рут. Мебелите за спалня, които майка му беше купила, когато той беше на десет години. Не старинни, просто стари — махагонов фурнир, изкривилото се по ужасен начин върху рамката си на тоалетката огледало. Спомняше си как майка му полираше тези мебели, суетеше се около тях и им се радваше. За нея комплектът от спалня, тоалетка и гардероб беше голямо постижение, осъществената идея за „хубав дом“.

Някога Рут изрязваше от „Хауз бютифул“^[2] снимки на такива стаи, каквито би желала да има. Модерни мебели. Пастелни тонове. Простор. Паричните безпокойства бяха прогонили надеждата и радостта от лицето й и я бяха направили прекалено строга спрямо момичетата. Спомни си как веднъж беше креснала на Марси: „Какво искаш да кажеш с това, че си скъсала роклята си? Спестявах за тази рокля“.

И всичко това заради Етел.

Сиймъс опря лице на ръцете си. Телефонното обаждане, което беше направил, тежеше на съвестта му. Няма изход. Така се казваше един филм преди две години: „Няма изход“.

Миналата вечер едва не беше ударил Рут. Споменът за онези няколко последни минути с Етел, мигът, в който бе изгубил контрол, когато беше…

Отпусна се назад върху възглавницата. Какъв беше смисълът да отива в бара, да се опитва да поддържа фасадата? Беше предприел стъпка, за която не би повярвал, че е възможна. Прекалено късно беше да я спре. Знаеше го. А и нямаше да има никаква полза. Знаеше и това. Затвори очи.

Не си даде сметка, че е задрямал, но изведнъж Рут се появи. Седеше на ръба на леглото. Гневът сякаш се беше изпарил от лицето й. Изглеждаше ужасена, направо вкаменена от паника, като човек, когото разстрелват.

— Сиймъс — каза тя, — трябва да ми кажеш всичко. Какво си й направил?

 

 

Гордън Стюбър пристигна в офиса си на Западна тридесет и седма улица в десет часа в петък сутринта. В асансьора беше пътувал заедно с трима консервативно облечени мъже, в които моментално позна правителствените финансови ревизори, връщащи се да проверят счетоводните му книги. Служителите му трябваше само да видят намръщеното изражение, събраните му вежди, сърдитата крачка, за да започнат да си предават предупреждението: „Внимавай!“

Прекоси изложбената зала, игнорирайки както клиентите, така и персонала, мина бързо покрай бюрото на секретарката си, без да удостои с отговор плахия поздрав на Мей: „Добро утро, сър“, влезе в кабинета си и тресна вратата зад гърба си.

Когато седна зад бюрото си и се облегна в прекрасния кожен стол от марокен, който винаги предизвикваше възхищение, смръщеното изражение изчезна и бе заменено от тревога.

Огледа кабинета, опивайки се от атмосферата, която бе създал за себе си: орнаментираните кожени дивани и кресла; картините, които струваха колкото кралска издръжка; скулптурите, за които неговият консултант изкуствовед го беше уверил, че са достойни за музей… Благодарение на Нийв Кърни имаше дяволски добър шанс да прекарва повече време в съда, отколкото в кабинета си. „Или в затвора, помисли си той, ако не внимавам.“

Стюбър стана и отиде до прозореца. Тридесет и седма улица. Безумната атмосфера на амбулантната търговия. Все още я имаше. Спомни си как, като момче, направо от училищната скамейка бе постъпил на работа при баща си кожар. Евтини кожи. От тези, до които творенията на Ай Джей Фокс изглеждаха като самур. Като по часовник на всеки две години баща му обявяваше фалит. Още преди да навърши петнадесет години, Гордън знаеше, че няма да се остави да прекара живота си, кихайки над заешки кожи и да залъгва разни глупаци, че изглеждат добре в долнокачествените дрехи от животински кожи.

Подплати. Беше стигнал до този извод, преди да е станал достатъчно голям, за да се бръсне. Единствената константа. Независимо дали продаваш яке, дълго палто, късо палто, наметка или пелерина, те трябва да са подплатени.

Този прост извод заедно с даден неохотно заем от баща му бе дал началото на „Стюбър ентърпрайзис“. Младоците, които беше наел направо от ФИТ^[3] и от Роуд айлънд скуул ъф дизайн^[4], имаха въображение и амбиции. Вълнуващите десени, които те направиха за подплатите му, се бяха харесали.

Но подплатите не можеха да те направят известен в един бизнес, в който всички жадуваха за признание. Именно тогава той започна да се оглежда за младежи, които знаеха как да проектират костюми. Постави си за цел да стане новият Шанел.

Отново беше успял. Костюмите му се продаваха в най-добрите магазини. Но той беше един от дузината, двете дузини, които се бореха за едни и същи клиенти от висшите кръгове. Там нямаше достатъчно пари.

Стюбър се протегна да си вземе цигара. Златната му запалка с инкрустирани с рубини инициали беше на бюрото му. За миг, след като си запали цигарата, той задържа запалката и започна да я върти в ръката си. Федералните агенти просто трябваше да пресметнат колко струват нещата в тази стая и запалката и щяха да продължат да ровят, докато не открият достатъчно, за да го подведат под отговорност за укриване на доходи.

Идиотските профсъюзи пречат на хората да направят истински печалби, каза си той. Всички го знаеха. Всеки път, щом Стюбър видеше рекламата на МПСШ^[5], му се искаше да хвърли нещо по телевизора. Единственото, което искаха, беше повече пари. Спрете целия внос. Наемете нас.

Едва преди три години бе започнал да прави онова, което всички те правеха. Бе открил невписани в книгите цехове, в които работеха имигранти без зелени карти. Защо не? Мексиканките са добри шивачки.

И тогава откри къде са истинските пари. Тъкмо реши да затвори незаконните цехове, когато Нийв Кърни наду свирката. После онази луда Етел Лемстън бе започнала да души наоколо. Все още виждаше как тази кучка нахлу тук миналата седмица, миналата сряда вечерта. Мей все още беше отвън. Иначе още тогава…

Изхвърли я. Буквално я хвана за раменете и я изтика през изложбената зала към външната врата, бутайки я така, че тя се препъна пред асансьора. Дори това не я смути. Докато затръшваше вратата, тя извика: „Ако още не си разбрал, ще те хванат и за данъците, освен за незаконните цехове. А това е само началото. Знам как си подплатяваш джобовете“.

Тогава разбра, че не може да я остави да се бърка в работите му. Трябваше да я спре.

Телефонът иззвъня с тих, мъркащ звук. Гордън го вдигна раздразнено:

— Какво има, Мей?

Секретарката му прозвуча извинително:

— Знаех, че не искате да ви безпокоят, сър, но хората от канцеларията на държавния прокурор настояват да се видят с вас.

— Изпрати ги при мен — Стюбър приглади сакото на светлобежовия си костюм от италианска коприна, изтри с кърпичка квадратните си диамантени бутонели и се настани в стола зад бюрото си.

Когато тримата агенти влязоха, професионални и делови, той за десети път през последния час си спомни, че всичко това беше започнало, защото Нийв Кърни бе вдигнала шум около незаконните му цехове.

В единадесет часа в петък сутринта Джек Кемпбъл се върна от събрание на персонала и отново атакува ръкописа, който беше възнамерявал да прочете предишната вечер. Този път се насили да се концентрира върху пикантните авантюри на една известна тридесет и три годишна психиатърка, която се влюбва в клиента си, бивша филмова звезда. Те отиват заедно в Сейнт Мартинс на тайна ваканция. Филмовата звезда — мъж с богат опит с жените, успява да преодолее бариерите, които психиатърката е поставила пред женствеността си. В резултат на това след три седмици на непрекъснато съвкупяване под звездното небе, той си възвръща вярата в себе си. Отива отново в Лос Анджелис и приема ролята на дядо в една нова комедия на ситуациите. Тя се връща към своята практика, знаейки, че някой ден ще срещне подходящ мъж, с когото ще може да живее заедно. Книгата свършваше с това, че тя приема новия си клиент, хубав тридесет и осем годишен брокер, който й казва: „Аз съм прекалено богат, прекалено изплашен и прекалено пропаднал“.

О, Господи, помисли си Джек, докато преглеждаше последните страници. Хвърли ръкописа върху бюрото си точно когато Джини влезе в кабинета с купчина писма в ръка. Тя кимна по посока на ръкописа.

— Как беше това?

— Ужасно, но ще се продава страхотно. Странно, при всички тези сексуални сцени в градината, непрекъснато се чудех относно любовните ухапвания от страна на комарите. Дали не е признак, че остарявам?

Джини се усмихна.

— Съмнявам се. Нали не сте забравили, че имате среща за обяд?

— Отбелязах си го — Джек се изправи и се протегна.

Джини го погледна одобрително.

— Давате ли си сметка, че всички стажант-редакторки непрекъснато говорят за вас? Постоянно ме питат дали съм сигурна, че не сте обвързан.

— Кажи им, че двамата с теб имаме връзка.

— Ще ми се. Ако бях с двадесет години по-млада, може би.

Усмивката на Джини премина в смръщване.

— Джини, току-що се сетих нещо. Колко време предварително се предават материалите в „Кънтемпъръри уомън“?

— Не съм сигурна. Защо?

— Чудя се дали не мога да получа копие от статията, която Етел Лемстън е написала за тях, онази за модата? Знам, че обикновено Тони не показва нищо, преди списанието да е готово, но виж какво можеш да направиш, а?

— Разбира се.

Час по-късно, когато Джек тръгна за обяд, Джини го повика.

— Статията излиза в броя следващата седмица. Тони каза, че ще ви направи тази услуга и ще ви даде да я видите. Също така ще изпрати ксерокопия от бележките на Етел.

— Страхотно от нейна страна.

— Сама го предложи — отвърна Джини. — Каза ми, че обикновено това, което изрязват от статиите на Етел, е далеч по-интересно четиво от онова, което юрисконсултите им позволяват да отпечатат в списанието. Тони също започва да се безпокои за Етел. Казва, че след като ще отпечатвате книга на Етел за модата, няма защо да се притеснява, че ви дава нещо поверително.

Докато Джек слизаше с асансьора на път за обяда, той осъзна, че много му се иска да хвърли поглед на изрезките в папката на Етел, които са били прекалено опасни за отпечатване.

 

 

Нито Сиймъс, нито Рут отидоха на работа в петък. Стояха в апартамента, гледайки се като хора, които са хванати заедно в плаващ пясък и потъват, неспособни да променят неизбежното. На обяд Рут направи силно кафе и сандвичи със сирене. Настоя Сиймъс да стане и да се облече.

— Яж — каза му тя — и пак ми кажи точно какво се случи.

Докато го слушаше, непрекъснато си представяше как ще се отрази това на момичетата. Надеждите й, свързани с тях. Колежите, за които се беше лишавала и жертвала. Уроците по танци и пеене, дрехите, така внимателно купувани при разпродажби. Каква полза от всичко това, ако баща им отиде в затвора?

Сиймъс отново набързо повтори историята. Кръглото му лице блестеше от пот, дебелите му ръце лежаха безпомощно в скута. Разказа й как беше молил Етел да го освободи от плащането и как тя си беше играла с него.

— Може би ще го направя, а може би няма — беше казала, а после беше разровила зад възглавничките. — Нека да видя дали ще мога да намеря някои от парите, които племенникът ми е забравил да открадне — беше му казала през смях и след като беше намерила една стодоларова банкнота, я пъхна в джоба му с думите, че не е имала време да яде по ресторанти този месец.

— Ударих я — каза с равен тон Сиймъс. — Не знаех, че ще го направя. Главата й се килна на една страна. Падна назад. Не знаех дали не съм я убил. Тя стана, беше изплашена. Казах й, че ако поиска дори още само един цент, ще я убия. Разбра, че говоря сериозно. Каза: „Добре, не ми плащай повече издръжка“.

Сиймъс изпи останалата част от кафето си. Седяха в кабинета. Денят от сутринта бе сив и студен и приличаше на ранна вечер. Сив и студен. Точно както миналия четвъртък в апартамента на Етел. На следващия ден започна бурята. Сега отново щеше да има буря. Беше сигурен в това.

— И после ти си тръгна? — подсказа му Рут.

Сиймъс се поколеба.

— И после си тръгнах.

Остана усещането за нещо недовършено. Рут огледа стаята, тежките дъбови мебели, които презираше повече от двадесет години, избелелия машинно тъкан ориенталски килим, с който бе принудена да се примирява, и разбра, че Сиймъс не й е казал цялата истина. Погледна ръцете си. Прекалено малки. Квадратни. Къси и дебели пръсти. И трите момичета имаха дълги, тънки пръсти. Чии гени? На Сиймъс? Вероятно. На нейните семейни снимки се виждаха дребни, кокалести хора. Но бяха силни. А Сиймъс беше слаб. Слаб, изплашен мъж, който сега беше и отчаян. Колко отчаян?

— Не си ми казал всичко — рече тя. — Искам да знам. Трябва да знам. Само така ще мога да ти помогна.

Той зарови лице в ръцете си и й разказа останалото.

— О, Божичко — изплака Рут. — О, Божичко.

 

 

В един часа Дени отново отиде в „Нийвс плейс“ с картонен поднос, в който имаше сандвичи с риба тон и кафе. Момичето от рецепцията отново му махна към кабинета на Нийв. Тя беше потънала в разговор с помощничката си, онова хубаво черно маце. Дени не им остави възможност да го отпратят. Той отвори торбичката, извади сандвичите и каза:

— Тук ли ще ядете?

— Дени, разглезваш ни. Започва да прилича на рум сървиз — каза му Нийв.

Дени замръзна, осъзнавайки грешката си. Започваше прекалено много да се набива на очи. Но искаше, ако може, да чуе какви бяха плановете й.

Като че ли в отговор на незададения му въпрос, Нийв каза на Юджиния:

— Ще трябва да отида на Седмо авеню в понеделник едва късно следобед. Мисис Пот ще дойде в един и половина и иска да й помогна да избере рокли.

— С това ще платиш наема за следващите три месеца — бързо рече Юджиния.

Дени сгъна салфетките. Късно следобед в понеделник. Добре че го научи. Огледа стаята. Малък кабинет. Без прозорци. Много лошо. Ако имаше прозорец на външната стена, щеше да стреля право в гърба й. Но Чарли му беше казал, че не бива да си личи, че е предварително подготвено убийство. Очите му се плъзнаха по Нийв. Наистина е хубава. От висока класа. При всички онези кучки навън щеше да е жалко да очисти тази. Измърмори „довиждане“ и си тръгна, все още чувайки думите им на благодарност. Момичето на рецепцията му плати и добави обичайния щедър бакшиш. „Нос два долара на доставка ще, мине много време, преди да ги докарам до двадесет хиляди“, помисли си Дени, когато отвори тежката стъклена врата и излезе на улицата.

 

 

Докато хапваше от сандвича, Нийв набра телефона на Тони Мендел в „Кънтемпъръри уомън“. Като чу въпроса на Нийв, Мендел възкликна:

— О, небеса, за какво е цялата тази работа? Секретарката на Джек Кемпбъл се обади да пита за същото нещо. Казах й, че и аз се безпокоя за Етел. Ще бъда искрена. Позволих на Джек да види копие от бележките на Етел, защото е неин издател. Тях не мога да ти дам, но можеш да вземеш статията. — Пресече опита на Нийв да й благодари. — Но, за Бога, не я показвай на никого. И така има доста хора в бизнеса с парцали, които никак няма да се зарадват, като я видят.

След час Нийв и Юджиния четяха копие от статията на Етел. Беше озаглавена „Майсторите и изкусните шарлатани в модата“. Дори за Етел тя беше ужасно саркастична. Започваше с назоваването на трите най-важни модни тенденции през последните петдесет години: „Ню луук“ * на Кристиан Диор през 1947 г., миниполата на Мери Куонт в началото на шестдесетте и „Пасифик рийф луук“ на Антони де ла Салва през 1972 г.

За Диор Етел беше написала:

 

 

„През 1947 г. модата е в застой и все още изпитва въздействието на военното време. Малко плат, широки рамене, медни копчета. Диор, срамежливият млад дизайнер, казва, че искаме да забравим всичко за войната. Отказва се от късите поли, като мода на ограниченията. Показвайки какъв истински гений е, той има смелостта да каже на невярващия свят, че ежедневната рокля на бъдещето ще бъде с дължина дванадесет инча и половина от земята.

Не му е лесно. Една калифорнийска тромава дебеланка се спъва в дългата си пола, слизайки от автобуса, и спомага за разпалването на национален протест срещу «Ню луук». Но Диор не хвърля оръжието, или по-скоро ножиците си, и сезон след сезон представя женствени, хубави дрехи — дантели под деколтето, неразгладени плисета в долната част на корсажите, преминаващи в нежни поли. И отдавнашното му предсказание се потвърждава при последната катастрофа на минимодата. Може би някой ден всички дизайнери ще научат, че тайнствеността е важен ръководен принцип в модата.

В началото на шестдесетте нещата започват да се променят. Не можем да обвиним за това изцяло нито Виетнам, нито Ватикана II, но вълната на промяната се усеща във въздуха и една английска дизайнерка, млада и дяволита, се появява на сцената. Това е Мери Куонт, малкото момиче, което не иска да порасне и никога, никога не желае да носи дрехи за възрастни. Появяват се миниполата, тясната, невталена рокля, цветните чорапогащници, високите ботуши. Появява се разбирането, че младите не бива никога и в никакъв случай да изглеждат стари. Когато молят Мери Куонт да обясни целта на модата и към какво води, тя весело отвръща: «Секс».

През 1972 година с миниполата е свършено. Жените, уморени от объркващата ги смяна в дължините на дрехите, се отказват от борбата и започват да носят мъжки дрехи.

Появява се Антони де ла Салва и «Пасифик рийф луук». Де ла Салва започва живота си не в палат на един от седемте хълма на Рим, както са ви накарали да повярвате рекламните му агенти, а като Сал Еспозито в една ферма на Уилямсбридж роуд в Бронкс. Чувството му за цветове може да се е култивирало, докато е помагал на баща си да подреди плодовете и зеленчуците в камиона, от който ги продавали из квартала. Майка му, Анджелина, не графиня Анджелина, е известна с лицемерно набожния си поздрав: «Бог да благослови майка ти. Бог да благослови татко ти. Какво ще кажеш за малко хубави грейпфрути?»

Сал е много посредствен ученик в гимназията «Кристофър Кълъмбъс» (в Бронкс, а не в Италия) и доста слабо надарен с талант студент във ФИТ. Просто един от многото, но по волята на съдбата по-късно — един от благословените. Той представя колекцията, която ще го издигне на върха: «Пасифик рийф луук», неговата една и единствена оригинална идея.

Но каква идея! Де ла Салва с едно-едничко великолепно движение връща модата обратно в правия път. Всички, присъствали на онова първо модно ревю през 1972 година, все още помнят впечатлението от женствените дрехи, които сякаш плаваха върху манекенките: туниката, която се смъква от раменете, вълнените следобедни рокли, скроени така, че обгръщат и оформят тялото, използването на плисирани ръкави в тонове, които блестят и се променят на светлината. И цветовете му. Той взима цветовете на тропическия тихоокеански живот, кораловите дървета и растения и подводните създания и заимства шарките, дадени им от природата, за да създаде свои собствени екзотични мотиви — някои от които невероятно смели, други — приглушени, като преливащите се сини и сребристи тонове. Дизайнерът на «Пасифик рийф луук» заслужава модната индустрия да му отдаде заслуженото.“

 

 

Тук Нийв неохотно се засмя.

— На Сал страшно ще му хареса онова, което Етел е написала за „Пасифик рийф луук“ — каза тя, — но не съм сигурна за останалото. Толкова много е лъгал, че се е самоубедил, че е роден в Рим и майка му е била папска графиня. От друга страна, като се има предвид онова, което каза по-миналата вечер, той очаква нещо подобно. Всички в днешно време се жалват колко трудно е било на родителите им. Той вероятно ще открие с какъв кораб са заминали неговите за Елис Айлънд^[6] и ще накара да му направят макет.

След като приключваше с темата за важните моменти в модата — такива, каквито ги виждаше тя, Етел преминаваше в статията си към дизайнерите, които „не могат да различат копче от илик“ и наемат талантливи млади хора, за да планират и осъществяват модните им линии; разкриваше конспирацията между дизайнерите, с цел лесна печалба, и опитите им на всеки няколко години да обръщат модата с главата надолу, дори ако това означаваше да обличат възрастните вдовици като танцуващи канкан момичета; осмиваше глупавите им последователки, които се изръсваха с по три-четири хиляди долара за костюми, ушити от по-малко от два ярда^[7] габардин.

После Етел насочваше хапливостта си към Гордън Стюбър:

„Пожарът в «Трайенгъл Шъртуейст къмпани» през 1911 година обръща вниманието на обществеността към ужасяващите условия, при които работят шивашките работници. Благодарение на Международния профсъюз на шивачките, МПСШ, модната индустрия се превръща в бизнес, където талантливите хора могат да си докарват прилични доходи. Но някои производители са намерили начин да увеличат печалбите си за сметка на безпомощните. Новите незаконни цехове се намират в Южен Бронкс и в Лонг Айлънд сити. Незаконните имигранти, повечето от които са още деца, работят за мизерни надници, защото нямат зелени карти и се страхуват да протестират. Кралят на тези производители мошеници е Гордън Стюбър. Много, много повече за Стюбър ще има в една бъдеща статия, но, запомнете, хора, всеки път, когато си облечете някой от костюмите му, помислете си за детето, което го е ушило. То вероятно не може да си позволи дори прилична храна.“

Статията завършваше с хвалебствен химн за „Нийвс плейс“ и Нийв Кърни, която бе започнала разследването около Гордън Стюбър и бе изхвърлила дрехите му от магазина си.

Нийв прочете набързо останалата част от написаното за нея, после остави листата.

— Отделила е място на всички значителни дизайнери в бизнеса! Може да се е уплашила и да е решила да изчезне, докато нещата не се уталожат. Започвам да се чудя.

— Дали Стюбър не може да съди и нея, и списанието? — попита Юджиния.

— Истината е най-добрата защита. Очевидно имат всички необходими доказателства. Онова, което наистина ме убива, е, че въпреки всичко това, Етел купи един от костюмите му последния път, когато беше тук — онзи, който пропуснахме да върнем.

Телефонът иззвъня. Миг по-късно се обади телефонистката.

— Мистър Кемпбъл те търси, Нийв.

Юджиния вдигна поглед.

— Трябва да видиш изражението си — събра остатъците от сандвичите в хартиената опаковка, както и чашките от кафе и ги изхвърли в кошчето.

Нийв изчака вратата да се затвори, преди да вдигне слушалката. Опита се да звучи нормално, докато казваше:

— Нийв Кърни — с ужас осъзна, че е задъхана.

Джек пристъпи направо към въпроса.

— Нийв, можеш ли да вечеряш с мен довечера? — не изчака отговор. — Смятах да ти кажа, че у мен са някои от бележките на Етел Лемстън и че можем да ги прегледаме заедно, но истината е, че искам да те видя.

Нийв смутено си даде сметка, че сърцето й бие лудешки. Уговориха се да се срещнат в „Карлайл“ в седем часа.

Останалата част от следобеда мина много натоварено. В четири часа Нийв излезе в търговската част на магазина и започна да приема клиенти. Всички бяха нови. Младо момиче, което не можеше да е на повече от деветнадесет години, си купи рокля за коктейл за деветстотин долара. Беше много настоятелна Нийв да й помогне при избора.

— Знаете ли — довери й тя, — моя приятелка работи в „Кънтемпъръри уомън“ и е видяла една статия, която ще излезе в следващия брой. В нея се казва, че в малкото си пръстче вие имате повече познания за модата, отколкото повечето дизайнери на Седмо авеню, и че никога не карате хората да правят погрешен избор. Когато казах на майка си, тя ме изпрати тук.

Две от другите нови клиентки разказаха същото. Някой познаваше някого, който пък им беше разказал за статията. В шест и половина Нийв с облекчение сложи на вратата надписа „Затворено“.

— Започвам да си мисля, че е по-добре да спрем да обвиняваме бедната Етел — рече тя. — Вероятно е помогнала на бизнеса ми повече, отколкото ако бях сложила реклами на всяка страница на „Уимин уеър дейли“.

 

 

След работа Дъг Браун се отби в едно квартално магазинче на път към апартамента на Етел. В шест и половина, докато превърташе ключа в ключалката, чу настойчивото звънене на телефона.

Отначало реши да не му обръща внимание, както беше правил цяла седмица. Но когато продължи да звъни неуморно, той размисли. Етел наистина не обичаше някой да вдига телефона й, но след цяла седмица не беше ли логично, че може би се опитваше да се свърже с него?

Остави торбата с продукти в кухнята. Дрезгавото дрънчене продължи. Накрая вдигна слушалката.

— Ало?

Гласът от другата страна на линията беше неясен и гърлен.

— Трябва да говоря с Етел Лемстън.

— Няма я. Аз съм й племенник. Дай предам ли нещо?

— Сто на сто. Кажи на Етел, че бившият й съпруг дължи много пари не на когото трябва и не може да се издължи, докато й плаща. Ако не остави Сиймъс на мира, те ще й дадат добър урок. Кажи й, че може да й бъде доста трудничко да пише на машината със счупени пръсти.

Чу се изщракване и линията замря.

Дъг постави слушалката върху вилката и се отпусна на дивана. Усещаше потта по челото и под мишниците си. Сви длани, за да им попречи да треперят.

Какво трябваше да направи? Дали обаждането представляваше истинска заплаха, или беше номер? Не можеше да го отмине ей така. Не искаше и да се обажда в полицията. Можеха да започнат да задават въпроси.

Нийв Кърни.

Тя се безпокоеше за Етел. Щеше да й каже за обаждането. Той щеше да е уплашеният, загрижен роднина, търсещ съвет. Така, независимо дали заплахата беше блъф или истинска, той щеше да се е погрижил за себе си.

 

 

Юджиния заключваше кутиите с изящните, направени от нескъпоценни метали бижута, когато телефонът в магазина иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— За теб е, Нийв. Някой, който звучи ужасно разстроен.

Майлс! Нов сърдечен пристъп? Нийв се втурна към телефона.

— Да?

Но беше Дъглас Браун, племенникът на Етел Лемстън. В гласа му не се долавяше обичайното саркастично нахалство.

— Мис Кърни, имате ли някаква представа къде мога да се опитам да открия леля си? Току-що се прибрах в апартамента й и телефонът звънеше. Някакъв тип ми каза да я предупредя, че Сиймъс — това е бившият й съпруг, дължи много пари и не може да се издължи, докато плаща на нея. Ако не оставела Сиймъс на мира, щели да й дадат добър урок. Щяло да й бъде трудничко да пише на машината със счупени пръсти, каза ми той.

Дъглас Браун почти ревеше:

— Мис Кърни, трябва да предупредим Етел.

 

 

Когато затвори, Дъг знаеше, че е взел правилното решение. Следвайки съвета на дъщерята на бившия полицейски комисар, сега той щеше да се обади в полицията и да докладва за заплахата. В очите на ченгетата той ще бъде приятел на семейство Кърни.

Тъкмо се протягаше към телефона, когато той отново иззвъня. Този път го вдигна без колебание.

Търсеха го от полицията.

 

 

В петък Майлс Кърни гледаше да изчезне, когато това бе възможно. Люк, жената, която много отдавна им чистеше, беше в апартамента целия ден, миеше и полираше, минаваше с прахосмукачката и търкаше с четка.

Когато Люк пристигна със сутрешната поща в ръка, Майлс се оттегли в кабинета. Отново имаше писмо от Вашингтон, в което го притискаха да приеме поста шеф на Агенцията за борба с наркотиците.

Майлс усети познатото чувство на разливащ се във вените му адреналин. Шестдесет и осем. Не беше чак толкова стар. Да се заеме с работа, която трябва да бъде свършена. Нийв. Прекалено много съм й разказвал за любовта от пръв поглед, каза си той. За повечето хора просто не става така. Ако не съм около нея през цялото време, тя ще заживее в реалността.

Отпусна се назад в стола зад бюрото — стария, удобен кожен стол, който беше в кабинета му през шестнадесетте години, през които беше полицейски комисар. Приляга на задните ми части, помисли си той. Ако отида във Вашингтон, ще го взема със себе си.

Чуваше звука на прахосмукачката във фоайето. Не искам да слушам това цял ден, помисли си той. Ръководен от импулса, позвъни на стария си телефон, в кабинета на комисаря, представи се на секретарката на Хърб Шварц и след миг вече разговаряше с него.

— Майлс, какво си намислил?

— Първо моят въпрос — отвърна Майлс. — Как е Тони Витале? — Можеше да си представи Хърб, дребен, с умни и проникващи в теб очи, с огромен интелект и невероятна способност да види цялата картина. И най-хубавото — истински приятел.

— Все още не сме сигурни. Оставили са го, смятайки го за мъртъв, и, повярвай ми, имали са право да мислят, че знаят какво вършат. Но момчето е страхотно. Въпреки всичко, докторите смятат, че ще се оправи. По-късно ще мина да го видя. Искаш ли да дойдеш?

Разбраха се да се срещнат за обяд.

 

 

Докато ядяха сандвичи с пуешко в един бар близо до болницата „Сейнт Винсент“, Хърб разказа набързо на Майлс за предстоящото погребение на Ники Сепети.

— Уредили сме да бъде наблюдавано. ФБР също ще следи. Ще го наблюдават и от прокуратурата на САЩ. Но не знам, Майлс. Смятам, че със или без призоваването си пред Бога Ники вече не представляваше интерес. Седемнадесет години са прекалено дълъг период да бъдеш извън играта. Целият свят се е променил. По-рано бандата не би се докоснала до наркотици. Сега плуват в тях. Светът на Ники вече не съществува. Ако не беше умрял, щяха да го очистят.

След като се наобядваха, отидоха в интензивното отделение на „Сейнт Винсент“. Тайният детектив Антони Витале беше целият в бинтове. Във вените му се вливаше интравенозна течност. Апаратите регистрираха кръвното му налягане, пулса му. Родителите му стояха в чакалнята.

— Разрешават ни да го виждаме за по няколко минути на всеки час — каза баща му. — Ще се оправи — в гласа му звучеше спокойна увереност.

— Не можеш да убиеш едно силно ченге — каза му Майлс, докато му стискаше ръката.

Майката на Тони се обади:

— Комисарю — говореше на Майлс. Той й посочи с поглед Хърб, който го спря с леко отрицателно движение. — Комисарю, мисля, че Тони се опитва да ни каже нещо.

— Той ни каза онова, което трябваше да чуем. Че Ники Сепети не е поръчал убийството на дъщеря ми.

Роза Витале поклати глава.

— Комисарю, през последните два дни непрекъснато съм при Тони. Не е само това. Има още нещо, което иска да знаем.

Пазеха Тони двадесет и четири часа в денонощието. Хърб Шварц направи знак на младия детектив, който седеше при сестрите в интензивното отделение.

— Отваряй си ушите — каза му той.

Майлс и Хърб слязоха заедно с асансьора.

— Какво мислиш? — попита Хърб.

Майлс вдигна рамене.

— Ако съм се научил да вярвам на нещо, то е на майчиния инстинкт. — Помисли си за онзи далечен ден, когато майка му му беше казала да се отбие при семейството, което го беше приютило през войната. — Тони може да е научил много неща през онази нощ. Сигурно са говорили за всичко, за да помогнат на Ники да се почувства в крак. — Мина му една мисъл. — О, Хърб, между другото, Нийв непрекъснато ме тормози, защото някаква писателка, която познава, изчезнала. Кажи на момчетата да си отварят очите за нея, моля те. На около шестдесет години. Пет фута и пет и половина или шест инча. Облича се добре. Боядисва си косата в сребристорусо. Тежи около сто тридесет и пет фунта. Казва се Етел Лемстън. Вероятно подлудява някого с интервюта за рубриката си, но…

Асансьорът спря. Излязоха във фоайето и Шварц измъкна бележник.

— Срещал съм Лемстън в Грейси Меншън. Писала е за кмета много благоприятни отзиви и сега той непрекъснато я кани. Малко лекомислена, нали?

— Много точно.

И двамата се засмяха.

— Защо Нийв се безпокои за нея?

— Защото се кълне, че Лемстън е напуснала дома си миналия четвъртък или петък без зимно палто. Купува всичките си дрехи от Нийв.

— Може да е заминавала за Флорида или за Карибските острови и да не е искала да мъкне палто — предположи Хърб.

— Това беше една от многото възможности, които изтъкнах пред Нийв, но тя твърди, че всички дрехи, които липсват от гардероба на Етел, са зимни, а Нийв знае какви дрехи има.

Хърб се намръщи.

— Може би Нийв има право. Я ми повтори описанието.

 

 

Майлс се върна вкъщи към мира и спокойствието на блестящия от чистота апартамент. Обаждането на Нийв в шест и половина едновременно го зарадва и обезпокои.

— Отиваш на вечеря. Добре. Надявам се, че е интересен.

После тя му разказа за обаждането на племенника на Етел.

— Казала си му да докладва заплахата в полицията. Съвсем правилно. Може би наистина се е изнервила и е заминала. Днес говорих с Хърб за нея. Ще го уведомя за това.

Майлс реши да вечеря с плодове, бисквити и чаша „Перие“. Докато ядеше и се опитваше да се концентрира върху списание „Таим“, той осъзна, че изпитва все по-силна тревога за това, че така спокойно бе отхвърлил чувството на Нийв, че Етел Лемстън е в сериозна беда.

Сипа си втора чаша „Перие“ и още повече се разтревожи. В разказа на племенника за заплашителното обаждане нещо не звучеше правдоподобно.

 

 

Нийв и Джек Кемпбъл седяха и вечеряха в трапезарията на „Карлайл“. Тя импулсивно се беше преоблякла, сменяйки вълнената рокля, с която беше на работа, с мека многоцветна рокля. Джек беше поръчал питиетата — водка с мартини и маслини за себе си и чаша шампанско за Нийв.

— Напомняш ми за песента „Хубавото момиче е като мелодия“ — каза той. — Днес добре ли е да наречеш някого „хубаво момиче“? Или може би е по-правилно „привлекателен човек“?

— Ще предпочета песента.

— Това не е ли една от роклите, с които са облечени манекените на витрината ти?

— Много си наблюдателен. Кога ги видя?

— Снощи. И не минавах случайно. Бях невероятно любопитен — Джек Кемпбъл не изпитваше неудобство да признае този факт.

Нийв го разгледа внимателно. Тази вечер беше облечен с тъмносин костюм на леко бяло райе. Несъзнателно кимна одобрително на цялостния ефект: на вратовръзката „Хермес“, която бе в същия син цвят, на ушитата по поръчка риза и на златните бутонели.

— Минавам ли изпита? — попита той.

Нийв се усмихна.

— Много малко мъже успяват да носят вратовръзки, които наистина да си отиват с костюма. Избирам вратовръзките на баща ми от години.

Келнерът пристигна с питиетата. Джек изчака той да се оттегли, преди да заговори.

— Бих искал да ми дадеш малко информация. Като се започне с това откъде си взела името Нийв?

— Келтско е. Всъщност се пише N-I-A-M-H и се произнася Нийв. Отдавна се отказах да го обяснявам, така че когато отворих магазина, просто използвах фонетичната транскрипция. Ще се учудиш колко време си спестих, да не говорим за досадата да ме наричат Нима.

— А коя е била истинската Нийв?

— Богиня. Някои казват, че точният превод е „Сутрешна звезда“. Моята любима легенда за нея е, че се е спуснала на земята, за да вземе мъжа, когото е искала. Били щастливи дълго време, после той поискал отново да посети земята. Разбрали се, че ако докосне земята, ще се върне към истинската си възраст. Можеш да се досетиш за останалото. Той се плъзнал от коня и горката Нийв го оставила като торба кости и се върнала на небето.

— Ти така ли правиш с почитателите си?

Засмяха се едновременно. На Нийв й се струваше, че някак си по взаимно съгласие отлагаха разговора за Етел. Беше казала на Юджиния за телефонния разговор и, странно, но тя го сметна за окуражително.

— Щом Етел е получила такова обаждане, мисля, че просто е решила да замине, докато страстите се охладят. Казала си на племенника й да докладва в полицията. Баща ти смята същото. Не можеш да направиш нищо повече. Обзалагам се, че добрата стара Етел се е скрила при някой минерален извор.

На Нийв й се искаше да го повярва. Докато отпиваше от шампанското и се усмихваше през масата на Джек, прогони Етел от ума си.

По време на вечерята — remoulade с целина, разговаряха за детството си. Бащата на Джек беше педиатър и той беше израснал в едно от предградията на Омаха. Имаше по-голяма сестра, която все още живееше близо до родителите им.

— Тина има пет деца. Нощите в Небраска са студени. — Като гимназист бе работил през лятото в книжарница и издателската дейност го беше заинтригувала. — Така че след Норд уестърн отидох да работя в Чикаго като продавач на учебници за колежа. Това е достатъчно, за да докаже мъжеството ти. Част от работата е да видиш дали някой от преподавателите, на които продаваш книги, случайно не пише книга. Една от преподавателките ме изтормози с автобиографията си. Накрая й казах: „Мадам, нека погледнем истината. Животът ви е бил много скучен“. Тя се оплака на шефа ми.

— Уволниха ли те? — попита Нийв.

— Не. Направиха ме редактор.

Нийв огледа помещението. Приятно елегантна атмосфера: изящен порцелан, хубави сребърни прибори и красиви покривки, цветя, приятен звук на гласовете от съседните маси. Чувстваше се забележително, абсолютно щастлива. Докато ядяха агнешкото, разказа на Джек за себе си.

— Баща ми се бори с нокти и зъби да ме изпрати в далечен колеж, но аз обичах да съм си вкъщи. Ходих в „Маунт Сейнт Винсент“ и прекарах един семестър в „Оксфорд“ в Англия, после една година в университета в Перуджо. През лятото и след училище работех в магазини за дрехи. Винаги съм знаела, какво искам да правя. Представата ми за добре прекарано време беше да ходя на модни ревюта. Чичо Сал беше страхотен. След като умря майка ми, изпращаше да ме вземе кола, когато се представяше нова модна колекция.

— Какво е хобито ти? — попита Джек.

Въпросът беше твърде неочакван. Нийв се усмихна, разбрала защо го беше задал.

— Четири или пет лета наемах част от една къща в Хемптънс — каза му тя. — Беше страхотно. Миналата година не ходих, защото Майлс беше много болен. През зимата карам ски във Вейл поне по две седмици. Бях там през февруари.

— С кого ходиш?

— Винаги с най-добрата ми приятелка Джули. Другите лица се променят.

Попита направо.

— Ами мъжете?

Нийв се засмя.

— Звучиш ми като Майлс. Кълна се, че няма да се успокои, докато не влезе в ролята на бащата на булката. Разбира се, много съм ходила по срещи. Практически през цялото време, докато бях в колежа, излизах все с едно и също момче.

— Какво стана?

— Отиде в „Харвард“, за да вземе диплома по бизнес администрация, а аз се заех с магазина за дрехи. Просто всеки пое към собствения си свят. Казваше се Джеф. После имаше един Ричард. Наистина много мил човек. Но отиде да работи в Уисконсин, а аз знаех, че не бих могла да напусна „Голямата ябълка“ завинаги, така че явно не ставаше въпрос за голямата любов. — Започна да се смее. — Преди две години бях най-близко до сгодяването. Беше Джийн. Скъсахме на един благотворителен прием на „Безстрашните“.

— Кораба?

— Ъ-хъ. Беше пуснал котва в Хъдзън, до Западна петдесет и шеста улица. Партито беше в Деня на труда^[8]: официални дрехи, тонове хора. Кълна се, че познавам деветдесет процента от онези, които присъстват постоянно. С Джийн се изгубихме в тълпата. Не се разтревожих. Реших, че все ще се намерим. Но когато това стана, той беше бесен. Мислеше, че е трябвало да го търся по-упорито. Видях една черта от характера му, с която знаех, че не искам да живея — Нийв вдигна рамене. — Простата истина е, че не мисля, че някой е бил подходящ за мен.

— Засега — усмихна са Джек. — Започвам да мисля, че наистина си легендарната Нийв, която оставя поклонниците си зад себе си, докато изчезва на коня си. Не ме засипа с въпроси за мен, но така или иначе ще ти разкажа. Аз също съм добър скиор. През последните две коледни ваканции ходих на Ароса. Смятам да потърся някое местенце за през лятото, където да мога да карам лодка. Може би ще е добре да ме разведеш из Хемптънс. Също като теб и аз бях близо до задомяването два пъти. Всъщност дори се сгодих преди четири години.

— Мой ред е да попитам: Какво се случи? — рече Нийв.

Джек вдигна рамене.

— Щом диамантът беше сложен на пръста й, тя се превърна в млада дама със силно развито собственическо чувство. Осъзнах, че ще започна да се задушавам много скоро. Голям привърженик съм на съвета на Халил Джубран^[9] за брака.

— Нещо за това, че „кулите на храма са разделени“? — попита Нийв.

Бе възнаградена с изписаното по лицето му учудване и уважение.

— Точно така.

Изчакаха да довършат малините си и да започнат да пият еспресото, преди да се насочат към темата за Етел. Нийв разказа на Джек за обаждането на племенника на Етел и възможността тя да се крие.

— Баща ми се свърза с отдела си. Ще ги накара да проверят кой прави заплахите. А и, честно казано, наистина мисля, че Етел трябва да освободи онзи нещастник от плащането. Отвратително е да взема пари от него през всичките тези години. Тази издръжка й е нужна колкото дупка в главата.

Джек измъкна сгънатото копие на статията от джоба си. Нийв му каза, че вече я е чела.

— Би ли нарекла това скандално? — попита я Джек.

— Не. Бих го нарекла забавно, гадно, саркастично, четивно и вероятно клеветническо. В статията няма нищо, което някой в бизнеса вече да не знае. Не съм сигурна как ще реагира чичо Сал, но, като го познавам, обзалагам се, че ще превърне в добродетел това, че майка му е продавала плодове. Бих се разтревожила за Гордън Стюбър. Имам усещането, че може да е жесток. Другите дизайнери, за които пише Етел? Какво може да се каже? Всички знаят, че с едно-две изключения дизайнерите не могат една линия да нарисуват. Просто им харесва вълнението в това да се правят, че работят.

Джек кимна.

— Следващият въпрос. Мислиш ли, че от нещо в тази статия би излязла скандална книга?

— Не. Дори Етел не би могла да го направи.

— Имам папка с всички неща, които са изрязани от статията. Още не съм успял да ги прегледам — Джек направи знак за сметката.

 

 

Дени чакаше от другата страна на улицата срещу „Карлайл“. Шансът беше малък. Знаеше го. Беше последвал Нийв по Медисън авеню до хотела, но нямаше абсолютно никаква възможност да се добере до нея. Прекалено много хора. Големи клечки, които се връщаха от работа вкъщи. Дори да имаше възможност да я очисти, рискът някой да го разпознае беше твърде голям. Единствената му надежда беше Нийв да излезе сама и може би да тръгне към автобуса или дори да се прибере у дома пеша. Но когато излезе, тя беше с някакъв мъж и те се качиха в таксито заедно.

Чувството за безсилие накара лицето на Дени да погрознее под мръсотията, която го сливаше с другите пияници наоколо. Ако времето продължаваше да е все такова, тя щеше непрекъснато да взима таксита. Налагаше му се да работи през почивните дни. Нямаше начин да рискува да привлече вниманието към себе си на работното си място. Това означаваше, че ще може да стои пред дома й само рано сутрин с надеждата тя да отиде до магазина или да излезе да тича, или пък след шест часа.

Оставаше понеделникът. И Гармънт Дистрикт. Някак си Дени вътрешно усещаше, че там ще свърши работата. Мушна се в един вход, махна опърпаното палто, изтри лицето и ръцете си с мръсна хавлия, мушна палтото и кърпата в пазарската чанта и се насочи към един бар на Трето авеню. Умираше за греяно вино.

 

 

Беше десет часът, когато таксито спря пред Шваб хауз.

— Баща ми сигурно пие едно питие преди лягане — каза Нийв на Джек. — Ти искаш ли?

След десет минути бяха в кабинета и пиеха бренди. Нийв знаеше, че нещо не е наред. Майлс изглеждаше разтревожен, дори и докато бъбреше с Джек. Усети, че има да й казва нещо, което не желаеше да обсъжда сега.

Джек разказваше на Майлс как беше срещнал Нийв в самолета.

— Избяга толкова бързо, че не можах да взема телефона й. А сега ми казва, че изпуснала връзката.

— Мога да го потвърдя — каза Майлс. — Чаках я на летището четири часа.

— Трябва да призная, че много се зарадвах, когато онзи ден дойде при мен на коктейла да пита за Етел Лемстън. От онова, което Нийв ми каза, разбрах, че Етел не е сред любимките ви, мистър Кърни.

Нийв ахна при промяната в лицето на Майлс.

— Джек — каза той, — някой ден ще се науча да се вслушвам в интуицията на Нийв. — Обърна се към Нийв. — Хърб ми се обади преди два часа. В Морисън Стейт парк в Роклънд Каунти са намерили тяло. Отговаря на описанието на Етел. Завели племенника й и той я идентифицирал.

— Какво й се е случило? — прошепна Нийв.

— Гърлото й е прерязано.

Нийв затвори очи.

— Знаех, че нещо не е наред. Знаех го!

— Беше права. Вече имат заподозрян, струва ми се. Когато съседката от горния етаж видяла патрулната кола, изтичала долу. Изглежда Етел е имала колосален скандал с бившия си съпруг миналия четвъртък следобед. Очевидно никой не я е виждал оттогава. В петък не е спазила уговорките си с теб и с племенника си.

Майлс допи брендито си и стана да напълни чашата си.

— Обикновено не пия второ бренди, но утре сутринта момчетата от отдел „Убийства“ на Двадесети полицейски район искат да говорят с теб. И от кабинета на областния прокурор в Роклънд Каунти попитаха дали би отишла да видиш дрехите, с които е била облечена Етел. Въпросът е там, че тялото е било местено след настъпването на смъртта. Казах на Хърб, че си забелязала, че нито едно от палтата й не липсва и че тя купуваше всичките си дрехи от теб. Етикетите са били махнати от костюма, с който е била облечена. Искат да видят дали ще можеш да го идентифицираш като един от твоите. По дяволите, Нийв — възкликна Майлс. — Не ми харесва идеята да бъдеш свидетелка по дело за убийство.

Джек Кемпбъл подаде чашата си да му я напълнят.

— Нито пък на мен — рече тихо.