Мери Хигинс Кларк
Колекцията (6)

6

В сряда сутринта Нийв каза на Майлс за тревогата си относно Етел. Мажейки намръщено сирене върху препеченото хлебче, тя изказа мислите, които я бяха държали будна половината нощ.

— Етел е достатъчно лекомислена, за да отлети без новите си дрехи, но в петък е имала среща с племенника си.

— Или поне така твърди той — намеси се Майлс.

— Точно така. Знам със сигурност, че в четвъртък е предала статия, която е пишела. В четвъртък беше леденостудено, а късно вечерта започна да вали сняг. Петък беше като посред зима.

— Превръщаш се в синоптик — отбеляза Майлс.

— Хайде, Майлс. Мисля, че може би нещо не е наред. Всичките топли палта на Етел бяха в гардероба.

— Нийв, тази жена ще живее вечно. Сякаш виждам как Бог и Дяволът си казват един на друг: „Вземи я, тя е твоя“. — Майлс се усмихна, доволен от шегата си.

Нийв му направи физиономия, ядосана, чене приема тревогата й сериозно, но благодарна за шеговития тон. Кухненският прозорец бе леко открехнат и от него влизаше соленият бриз откъм Хъдзън, който успяваше някак си да замаскира неминуемите отработени газове на хилядите коли, пътуващи по „Хенри Хъдзън паркуей“. Снегът се топеше също толкова бързо, колкото се беше и появил. Пролетта се усещаше във въздуха и може би този факт бе повдигнал духа на Майлс. Или пък имаше нещо друго?

Нийв стана, отиде до печката, взе кафеварката и отново напълни чашите им.

— Днес си в много по-добро настроение — отбеляза тя. — Това означава ли, че си спрял да се безпокоиш заради Ники Сепети?

— Да кажем просто, че съм говорил с Хърб и съм доволен от факта, че Ники няма да може дори да си отвори устата, без един от нашите хора да надникне в нея.

— Разбирам — Нийв знаеше, че не бива да разпитва Майлс повече за това. — Е, да се надяваме тогава, че ще престанеш да се притесняваш за мен. — Тя погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. — На вратата се поколеба. — Майлс, познавам гардероба на Етел като петте си пръста. Изчезнала е в четвъртък или в петък в леденостудено време без палто. Как би обяснил това?

Майлс бе започнал да чете „Таймс“. Сега го остави със спокойно изражение.

— Хайде да играем на „представи си“ — предложи той. — Да си представим, че Етел може да е видяла някакво палто на витрината на нечий чужд магазин и е решила, че то е точно каквото й трябва.

Играта на „представи си“ бе започнала, когато Нийв беше на четири години и си беше взела забранената кутия кока-кола. Бе вдигнала поглед иззад отворената врата на хладилника, където допиваше с благоговение последната капка, и бе видяла Майлс да я гледа сурово.

— Имам една хубава идея, татко — бе казала забързано. — Хайде да играем на „представи си“. Да си представим, че кока-колата е била ябълков сок.

Изведнъж Нийв се почувства глупаво.

— Нали затова ти си ченгето, а аз ръководя магазин за дрехи — каза тя.

Но докато се къпеше и си обличаше какаово кафяво кашмирено сако с тесни ръкави и обърнати нагоре маншети и мека черна, дълга до средата на прасеца пола, тя откри грешка в разсъжденията на Майлс. Отдавна кока-колата не беше ябълков сок, а в момента тя би заложила всичко, че Етел не си беше купила палто от някой друг.

 

 

В сряда сутринта Дъглас Браун се събуди рано и започна да разширява господството си над апартамента на Етел. Миналата вечер, когато се върна от работа, бе приятно изненадан, заварвайки апартамента идеално чист и достатъчно подреден, като се имаха предвид огромните купища хартия на Етел. Никое друго човешко същество не би могло да направи повече. Във фризера намери замразена храна, избра си лазаня и отпиваше от студената бира, докато тя се загряваше. Телевизорът на Етел беше от новите, масивни, четиридесет и пет инчови апарати и той занесе в дневната подноса, за да се храни, докато гледа.

Сега огледа спалнята от удобното й, голямо, застлано с копринени чаршафи легло. Куфарът му беше все още на дивана, а костюмите му висяха на закачалки. По дяволите. Не би било много умно да започне да използва този неин скъп гардероб, но нямаше причини да не заеме другия.

Предишният гардероб очевидно се използваше за прибиране на всякакви боклуци, така че той успя някак си да посмести фотоалбумите и купчините списания и каталози, за да може да използва отделенията за дрехи за костюмите си.

Докато кафето завираше, той се изкъпа, оценявайки блестящо белите плочки и факта, че множеството парфюми и лосиони на Етел сега бяха добре подредени на стъклената поличка вдясно от вратата. Дори хавлиите в шкафчето за бельо бяха внимателно сгънати. Тази мисъл го накара да се смръщи. Парите. Дали тази шведка, която почистваше на Етел, беше намерила парите?

Тази мисъл накара Дъг да изскочи изпод душа, да изтрие настървено слабото си тяло, да се обвие с една хавлия и да се втурне в дневната. Бе оставил една стодоларова банкнота под килима близо до стола. Тя все още беше там. Значи шведката или беше честна, или не я беше забелязала.

Етел беше толкова откачена, помисли си той. Всеки месец, когато чекът от бившия й съпруг дойдеше, тя го осребряваше в стодоларови банкноти.

— Моите пари за лудории — казваше на Дъг. Тези пари харчеше, когато го водеше на вечеря в скъпи ресторанти. — Те ядат боб, а ние се наслаждаваме на хайвер — отбелязваше. — Понякога ги изхарчвам всичките за месец. Понякога остават. От време на време се оглеждам и изпращам остатъка на счетоводителя ми за сметките за дрехи. Ресторанти и дрехи. За това плаща онзи тъп червей през всичките тези години.

Дъг се беше смял заедно с нея, докато се чукаха за здравето на червея Сиймъс. Но онази вечер той беше осъзнал, че Етел няма представа колко точно пари е скрила из апартамента и никога няма да забележи липсата на стотачка-две на месец. Така че той си взимаше от тях през последните две години. Два пъти почти го беше заподозряла, но в мига, в който му кажеше нещо, той се правеше на засегнат и тя веднага оттегляше думите си.

— Ако просто си записваш, когато харчиш тези пари, ще разбереш къде отиват — беше й извикал.

— Съжалявам, Дъг — извини се Етел. — Нали ме познаваш. Някоя муха ми влиза в главата и си отварям голямата уста.

Изгони от мислите си последния им разговор, когато тя поиска той да й свърши някаква работа в петък и му каза да не очаква възнаграждение.

— Последвах съвета ти — рече тя, — и си записвам какво харча.

Той се беше втурнал насам, сигурен в способността си да я умилостиви със сладки приказки, знаейки, че ако го изостави, няма да има на кого да заповядва…

Когато кафето стана готово, Дъг си сипа чаша, върна се в спалнята и се облече. Докато завързваше вратовръзката си, се огледа критично в огледалото. Изглеждаше добре. Посещенията при козметик, където плащаше с парите, които задигаше от Етел, бяха изчистили кожата му. Също така си беше намерил и приличен фризьор. Двата костюма, които си беше купил наскоро, му седяха така, както трябва. Новото момиче, което работеше на рецепцията в „Космик“, го гледаше с възхищение. Беше й дал да разбере, че се занимава с тази загубена работа, защото пише пиеса. Тя знаеше името на Етел.

— И ти също си писател — беше изрекла с възхищение. Нямаше нищо против да доведе Линда тук. Но трябваше да бъде предпазлив, поне за известно време…

Докато пиеше втората чаша кафе, Дъг методично разгледа документите по бюрото на Етел. Имаше една папка с твърди корици, на която пишеше „Важно“. Докато я прелистваше, лицето му пребледня. Тази дърта вятърна мелница имаше ценни книжа! Имаше и имот във Флорида! Имаше и застраховка за един милион!

В последното отделение на папката имаше копие на завещанието й. Не можа да повярва на очите си, когато го прочете.

Всичко. Всеки цент, който тя притежаваше, бе завещан на него. А тя имаше много.

Щеше да закъснее за работа, но нямаше значение. Дъг върна дрехите си отново върху дивана, оправи внимателно леглото, изхвърли пепелника, сгъна един юрган, възглавница и чаршафи на дивана, уж че е спал там, и написа бележка:

„Скъпа лельо Етел. Предполагам, че си заминала на едно от неочакваните си пътувания. Знам, че няма да имаш нищо против да обитавам дивана, докато новият ми апартамент не стане готов. Надявам се, че си се забавлявала добре.

Твой любящ племенник: Дъг“

Това урежда естеството на връзката ни, помисли си той, докато поздравяваше снимката на Етел на стената до външната врата на апартамента.

 

 

В три часа в сряда следобед Нийв остави съобщение на телефонния секретар на Тсе-Тсе. След час Тсе-Тсе й се обади.

— Нийв, току-що имахме генерална репетиция. Мисля, че пиесата е страхотна — каза възторжено тя. — Аз само поднасям пуйката и казвам „Да“, но човек никога не знае. Джоузеф Пап може да е сред публиката.

— Така или иначе ще си звезда — каза Нийв и наистина го мислеше. — Не мога да дочакам момента, когато ще се фукам: „Познавах я, когато…“. Тсе-Тсе, трябва отново да отида в апартамента на Етел. Ключът още ли е у теб?

— Никой ли няма вести от нея? — веселостта изчезна от гласа на Тсе-Тсе. — Нийв, в тази работа има нещо зловещо. Този неин откачен племенник. Спи в леглото й и пуши в стаята й. Или не очаква тя да се върне, или не му пука дали няма да му издърпа ухото.

Нийв стана. Изведнъж се почувства заклещена зад бюрото си, а разхвърляните из кабинета й мостри на рокли, чанти, бижута и обувки й се сториха страшно маловажни. Беше се преоблякла в костюм от две части на един от новите си дизайнери — бледосив, вълнен, със сребрист колан, който падаше върху ханша й. Подобната на лале пола едва докосваше коленете й. Около врата й беше завързан копринен шал в сиво, сребристо и прасковено. Две клиентки си бяха поръчали тоалета, като я видяха облечена с него на търговския етаж.

— Тсе-Тсе, дали ще ти е възможно да отидем отново в апартамента на Етел утре сутринта? — попита тя. — Ако е там, добре. Кажи й, че си се безпокоила за нея. Ако племенникът й е наоколо, би ли могла да му кажеш, че Етел е поискала да й свършиш още някаква работа, да почистиш кухненските шкафчета, или каквото и да е?

— Разбира се — съгласи се Тсе-Тсе. — С удоволствие. Все пак имаш работа с Бродуей, не забравяй. Без заплата, само за престиж. Но трябва да ти кажа, че Етел не се безпокои за състоянието на кухненските си шкафчета.

— Ако тя се появи и не пожелае да ти плати, аз ще го направя — каза Нийв. — Искам да дойда с теб. Знам, че на бюрото й има тефтерче, в което си записва уговорените срещи. Просто ми се ще да добия представа какви планове е имала, преди да изчезне.

Разбраха се да се срещнат в осем и половина на следващата сутрин във фоайето. В края на работния ден Нийв завъртя ключа на вратата на магазина откъм Медисън авеню. Върна се в кабинета си, за да може да поработи на спокойствие. В седем позвъни в рецепцията на Кардинала на Медисън авеню и я свързаха с епископ Девин Стентън.

— Получих съобщението ти — каза й той. — С удоволствие ще дойда утре на вечеря, Нийв. Сал ще идва ли? Добре. Тримата мускетари от Бронкс не се събират много често напоследък. Не съм виждал Сал от Коледа. Случайно отново да се е оженил?

Точно преди да му каже довиждане, епископът напомни на Нийв, че любимото му ястие е макарони „ал песто“.

— Единственият човек, който ги правеше по-добре от теб, беше майка ти, мир на праха й — каза нежно той.

Обикновено Девин Стентън не споменаваше Рената по телефона. Изведнъж Нийв бе обхваната от подозрението, че са си приказвали с Майлс за освобождаването на Ники Сепети от затвора. Той затвори, преди да успее да го притисне по този въпрос. Ще си получиш твоите „ал песто“, чичо Дев, помисли си тя — но също така ще ти писнат и ушите. Не мога да оставя Майлс да бди като орлица над мен през останалата част от живота ми.

Точно преди да си тръгне, позвъни в апартамента на Сал. Както обикновено, той беше в блестящо настроение.

— Разбира се, че не съм забравил за утре вечер. Какво ще сервираш? Аз ще донеса виното. Баща ти само си въобразява, че разбира от вино.

Смеейки се заедно с него, Нийв остави слушалката, загаси лампите и излезе навън. Капризното априлско време отново бе захладняло, но въпреки това тя почувства непреодолима нужда от една дълга разходка. За да угоди на Майлс, не беше тичала цяла седмица и тялото й се бе схванало.

Тръгна бързо от Медисън към Пето авеню и реши да прекоси парка при Седемдесет и девета улица. Винаги се опитваше да избягва местността около музея, където бе намерено тялото на Рената.

Медисън авеню все още гъмжеше от коли и пешеходци. На Пето авеню покрай нея прелетяваха таксита, лимузини и блестящи автомобили, но в западната част на улицата, която минаваше покрай парка, имаше малко хора. Нийв тръсна глава, когато приближи до Седемдесет и девета улица, и реши, че няма да си позволи да се разколебае.

Тъкмо свиваше към парка, когато една патрулна кола спря до нея.

— Мис Кърни — усмихнат сержант смъкна прозореца. — Как е комисарят?

Тя го позна. По едно време бе шофьор на Майлс. Приближи се да побъбри с него.

 

 

На две крачки зад нея Дени рязко спря. Беше облечен с дълго, невзрачно палто, с вдигната нагоре яка и плетена островърха шапка. Лицето му беше почти скрито. Въпреки това обаче усещаше очите на ченгето да се впиват в него иззад прозореца на патрулната кола. Ченгетата добре помнеха лица и можеха да те разпознаят, дори когато само бяха мярнали профила ти. Дени го знаеше. Сега продължи да върви, правейки се, че не забелязва нито Нийв, нито ченгето, но все още усещаше очите да го следят. Точно пред него имаше автобусна спирка. Когато един автобус спря, той се присъедини към тълпата от чакащи и се качи в него. Плати билета си и усети как челото му се изпотява. Още секунда и онова ченге можеше да го познае.

Дени седна мрачно. Тази работа струваше повече, отколкото му плащаха. Когато Нийв Кърни бъде премахната, четиридесет хиляди нюйоркски ченгета щяха да се впуснат на лов за хора.

 

 

Докато влизаше в парка, Нийв се зачуди дали беше само съвпадение това, че сержант Колинс я беше срещнал. Или пък, продължи да мисли тя, докато вървеше бързо по пътеката, Майлс е накарал най-добрия нюйоркски полицай да играе ролята на мой ангел-хранител?

Имаше много тичащи, няколко колоездачи, пешеходци и трагичен брой бездомни, легнали под вестници или опърпани одеяла. Можеха да си умрат там и никой нямаше да забележи, помисли си Нийв, докато меките й италиански ботуши се движеха безшумно по пътеката. За свое раздразнение забеляза, че хвърля поглед през рамо. Когато порасна, отиде в библиотеката да види снимките на тялото на майка си във вестниците. Сега, докато все повече ускоряваше стъпка, изпита зловещото чувство, че отново ги вижда. Само че този път нейното лице, а не това на Рената, заемаше първата страница на „Дейли нюз“ над надписа „Убита“.

 

 

Кити Конуей се беше включила в курса по езда в Морисън Стейт парк по една-единствена причина. Трябваше да запълва времето си. Тя беше хубава жена на петдесет и осем години с ягодово руса коса и сиви очи, които се подчертаваха от ситните бръчици около тях. Някога тези очи сякаш непрестанно танцуваха дяволито и весело. Когато навърши петдесет, Кити запротестира пред Майкъл: „Как стана така, че все още се чувствам на двадесет и две?“

— Защото си на двадесет и две.

Майкъл беше починал преди почти три години. Докато се мяташе весело върху кафявата кобила, Кити си помисли за всички дейности, в които се беше включила през това време. Сега имаше диплома за агент по недвижими имоти и беше много добра продавачка. Беше обновила къщата в Риджууд, Ню Джърси, която с Майкъл бяха купили само година преди да го загуби. Беше активен член на Дружеството за ограмотяване и веднъж седмично работеше на доброволни начала в музея. Беше предприела две пътувания до Япония, където единственият й син, Майк Младши, офицер от армията, служеше, и беше страшно доволна да прекара времето си с внучката си, наполовина японка. Също така отново бе започнала да взима уроци по пиано, но без ентусиазъм. Два пъти месечно откарваше инвалиди на прием при лекарите им, а последното, с което се беше заела, бе ездата. Но независимо какво правеше и с колко приятели се срещаше, непрекъснато я преследваше усещането за самота. Дори сега, докато игриво потегляше с дузина други курсисти след инструктора, тя изпита единствено чувството на тъга, разглеждайки короните на дърветата и червеникавия блясък, обещаващ пролет.

— О, Майкъл — прошепна тя. — Ще ми се да стане по-добре. Наистина се опитвам.

— Как се справяш, Кити? — викна инструкторът.

— Чудесно — отвърна Кити.

— Ако искаш да си чудесно, дръж юздите изкъсо. Покажи й, че ти си господарката. И дръж токовете си надолу.

— Разбрах. — „Върви по дяволите, помисли си Кити. Тази дяволска кранта е най-лошата от всички. Трябваше да получа Чарли, но, разбира се, ти го предостави на онова сексапилно момиче.“

Пътеката беше доста стръмна. Кобилата й спираше да яде всичко зелено по пътя си. Един по един останалите от групата я задминаха. Не искаше да се отделя от тях.

— Хайде, дяволите да те вземат — измърмори тя. Срита кобилата с токчетата. С внезапно и силно движение животното отметна глава назад и се вдигна на задните си крака. Изненадана, Кити дръпна юздите, щом животното сви по някаква странична пътечка. Отчаяно се опита да не забравя да не се накланя напред. Изправи се, щом си в беда! Усети как изпод копитата полетяха камъчета. Неравният бяг премина в пълен галоп надолу по неравната земя на хълма. Мили Боже, ако кобилата паднеше, щеше да я премаже! Опита се да измъкне ботушите си, така че само върховете им да останат в стремената, за да не увисне, ако падне.

Чу как зад нея инструкторът изкрещя:

— Не дърпай юздите!

Усети, че кобилата се препъна, когато един камък поддаде под задния й крак. Политна напред, после запази равновесие. Нагоре хвръкна парче черен найлон и бръсна бузата на Кити. Тя погледна надолу и пред очите й се появи нещо, наподобяващо ръка, обградена с яркосин маншет, после изчезна.

Кобилата стигна дъното на скалиста падина и захапвайки металната част на юздата между зъбите си, препусна напред към конюшнята. Кити успя да се задържи на гърба й до последния момент, но когато животното спря внезапно пред коритото за поене, тя излетя от седлото. Усети удара от падането с всяка кост на тялото си, но се изправи, разтърси ръцете и краката си и завъртя глава отдясно наляво. Като че ли нищо не беше зле натъртено или счупено, слава Богу.

Инструкторът пристигна в галоп.

— Казах ти, че трябва да я контролираш. Ти си господарката. Добре ли си?

— Никога не съм била по-добре — отвърна Кити. Насочи се към колата си. — Ще се видим през следващото хилядолетие.

 

 

Половин час по-късно, отпускайки се с благодарност в димящата си вана „Якуци“, започна да се смее. Е, значи не ме бива за ездачка, реши тя. Това е кралски спорт. Отсега нататък — само джогинг, като всяко разумно човешко същество. Мислено отново преживя ужасната случка. Вероятно не бе продължила повече от две минути, помисли си тя. Най-лошият момент беше, когато тази нещастна кранта се подхлъзна… Спомни си летящия към лицето й найлон. И после впечатлението за облечена в ръкав ръка. Колко странно. И все пак беше я видяла, нали така?

Тя затвори очи, наслаждавайки се на успокояващата, бълбукаща вода, на мириса и усещането на солите за вана.

Забрави го, каза си.

 

 

Пронизващо студената вечер наложи да пуснат отоплението в апартамента. Въпреки това обаче Сиймъс усещаше душата си вледенена. След като бе поровил из хамбургера и пържените картофи, накрая се отказа да си дава вид, че яде. Усещаше, че Рут го гледа втренчено от другата страна на масата.

— Направи ли го? — попита го накрая тя.

— Не.

— А защо?

— Защото може би ще е по-добре да не го правя.

— Казах ти да го напишеш. Благодари й, че се е съгласила, че ти имаш нужда от парите, а тя — не — Рут започна да повишава глас. — Кажи й, че през тези двадесет и две години си й платил почти четвърт милион долара, освен огромната обезпечителна сума, и че е гнусно да иска повече за един брак, продължил по-малко от шест години. Поздрави я за големия договор, който е сключила за новата си книга, и й кажи, че се радваш, че тя няма нужда от парите, но децата ти със сигурност имат. После подпиши писмото и го пусни в пощенската кутия. Ще си запазим копие от него. И ако се отметне, няма да остане жив човек, който да не разбере каква алчна откачалка е тя. Ще ми се да видя колко колежи ще я направят почетен член, ако се отметне.

— Етел обожава заплахите — прошепна Сиймъс. — Ще започне да показва това писмо навсякъде. Ще направи така, че плащанията на издръжката да изглеждат като триумф на жената. Това е грешка.

Рут бутна чинията настрани.

— Напиши го!

В кабинета имаха стар ксерокс. Едва след три опита получиха ясно копие на писмото. Рут подаде на Сиймъс палтото му.

— Сега се отправяй натам и го пусни в пощенската й кутия.

Той предпочете да извърви пеша деветте пресечки. С наведена глава и мушнати в джобовете ръце, той попипа двата плика, които носеше. В единия беше чекът. Беше го взел от края на чековата книжка и го беше написал без знанието на Рут. Писмото беше в другия плик. Кой от двата трябваше да пусне в кутията на Етел? Можеше да си представи реакцията й на писмото така, сякаш тя стоеше пред него. Също толкова ясно можеше да си представи и какво ще направи Рут, ако пуснеше чека.

Сви от Уест енд авеню по Осемдесет и втора улица. Навън все още имаше доста хора. Млади двойки, които пазаруваха на връщане от работа, с пълни с продукти ръце. Добре облечени хора на средна възраст, които спираха таксита на път за скъпи ресторанти или за театър. Скитници, сгушени до сградите.

Когато стигна до сградата, в която живееше Етел, Сиймъс потрепери. Пощенските кутии бяха във вестибюла зад заключената външна врата в края на стъпалата. Когато идваше да донесе чека, той винаги звънеше на портиера и той му отваряше, за да отиде до пощенската кутия на Етел. Но днес това не беше необходимо. Едно дете, за което знаеше, че живее на четвъртия етаж, се стрелна покрай него и тръгна по стъпалата. Импулсивно го сграбчи за ръката. Момиченцето се обърна изплашено. Беше кльощаво, с тясно лице и остри черти. Може би на около четиринадесет години. Не беше като неговите дъщери, помисли си Сиймъс. Те бяха наследили отнякъде хубави лица и топли, обичливи усмивки. Обзе го ужасно съжаление, когато измъкна единия от пликовете.

— Имаш ли нещо против да вляза във вестибюла с теб? Трябва да пусна нещо в кутията на мис Лемстън.

Предпазливото изражение изчезна.

— О, разбира се. Знам кой сте. Вие сте бившият й съпруг. Трябва да е пето число на месеца. Тя казва, че тогава й донасяте издръжката — момичето се изсмя и показа дупките между зъбите си.

Сиймъс безмълвно зарови из джоба си за плика и зачака да отключи вратата. Отново го обзе убийствен гняв. Значи се бе превърнал в посмешище за кооперацията!

Пощенските кутии бяха точно срещу външната врата. Тази на Етел беше доста пълна. Все още не знаеше какво да направи. Чека ли трябваше да остави, или писмото? Момичето спря пред вътрешната врата, наблюдавайки го.

— Тъкмо навреме идвате — рече то. — Етел каза на майка ми, че ще ви осъди веднага, ако се забавите с чека.

Сиймъс усети паника. Трябваше да бъде чекът. Измъкна плика от джоба си и се опита да го намушка в тесния отвор на кутията.

Когато се върна вкъщи, той кимна утвърдително в отговор на свирепия и сърдит въпрос на Рут. В този момент не можеше да се изправи пред експлозията, която щеше да избухне, щом признаеше, че е пуснал чека с издръжката. Когато тя излезе от стаята, той закачи палтото си и извади втория плик от джоба си. Надникна в него. Беше празен.

Сиймъс се отпусна в един стол. Тялото му трепереше, в гърлото му се надигаше жлъч, ръцете му държаха главата. Отново се беше провалил. Беше сложил чека и писмото в един и същи плик и сега те бяха в кутията на Етел.

 

 

Ники Сепети прекара сряда сутринта в леглото. Парещото усещане в гърдите му беше дори по-лошо от предишната вечер. Мари ту влизаше, ту излизаше от стаята. Донесе поднос с портокалов сок, кафе, пресен италиански хляб, намазан дебело с мармалад. Непрекъснато му досаждаше да й позволи да извика лекар.

По обяд пристигна Луи — малко след като Мари отиде на работа.

— Моите уважения, дон Ники, но изглеждате наистина болен — рече той.

Ники му каза да гледа телевизия на долния етаж. Когато станеше готов да отиде в Ню Йорк, щеше да го повика.

Луи прошепна:

— Бяхте прав за Мачадо. Хванаха го — усмихна се и смигна.

Рано вечерта Ники стана и започна да се облича. Щеше да е по-добре да отиде на Мълбъри стрийт, защото не желаеше всички да разберат колко болен беше наистина. Докато се протягаше да вземе сакото си, по кожата му изби пот. Хвана се за таблата на леглото и се отпусна върху него. Разхлаби вратовръзката си и яката на ризата и легна назад. През следващите часове болките в гърдите ту прииждаха, ту изчезваха като гигантска вълна. Устата под езика му започна да гори от нитроглицериновите таблетки, които непрекъснато смучеше. Те не намаляваха болката, а само предизвикваха познатото, остро и кратко главоболие, докато се топяха.

Пред очите му започнаха да преминават лица. Лицето на майка му: „Ники, не се влачи с тези хора. Ники, ти си добро момче. Не си търси белята“. Как доказа предаността си към бандата? Нямаше големи и малки работи. Но никога жени. Онази тъпа забележка, която беше направил в съда. Теса. Наистина му се искаше да види Теса още веднъж. Ники Младши. Не, Николас. Тереза и Николас щяха да са доволни, че е умрял в леглото като джентълмен.

Някъде далеч чу входната врата да се отваря и затваря. Сигурно Мари си беше дошла. После звънецът — силен и настоятелен. Сърдитият глас на Мари:

— Не знам дали е вкъщи. Какво искате да кажете?

Вкъщи съм, помисли си Ники. Да. Вкъщи съм. Вратата на спалнята се отвори изцяло. Смътно видя шока, изписан по лицето на Мари, чу и писъка й: „Доведете лекар“. Други лица. Ченгета. Не беше нужно да са в униформи. Можеше да ги познае дори когато умираше. След това разбра защо бяха дошли. Онзи шпионин, когото бяха премахнали. Ченгетата веднага бяха дошли при него, разбира се!

— Мари — рече той. Излезе като шепот.

Тя се наклони към него и приближи ухо към устните му, погали челото му.

— Ники! — плачеше.

— В… гроба… на… майка си… не… съм… поръчвал… убийството на жената на Кърни. — Искаше да каже, че е възнамерявал да се опита да спре поръчката да бъде убита дъщерята на Кърни. Но успя единствено да извика „мамо“, преди последната, заслепяваща, разкъсваща болка да раздере гърдите му и да загуби фокус. Главата му се превъртя върху възглавницата. Болезненото му дишане изпълни къщата и после внезапно спря.

 

 

На колко души беше разправило онова дрънкало Етел за подозренията си, че си взима от парите, които тя крие из апартамента? Този въпрос не даваше мира на Дъг в сряда сутринта, след като пристигна на работа във фоайето на „Космик ойл билдинг“. Автоматично потвърждаваше срещи, записваше имена, издаваше пластмасови карти за посетителите и ги вземаше обратно, когато хората си тръгваха. Няколко пъти Линда, която работеше на рецепцията на седмия етаж, спираше да си побъбрят. Днес се държеше малко хладно с нея, а това изглежда й се струваше интригуващо. Какво ли щеше да си помисли, ако разбереше, че той ще наследи куп пари? Как Етел бе успяла да натрупа толкова много?

Имаше само един отговор. Етел му беше казала, че се е впила в Сиймъс, когато пожелал да се разведат. Освен издръжката, получила и доста значителна сума и вероятно е била достатъчно умна да инвестира. После и онази книга, която беше написала преди пет или шест години, се беше продала добре. Етел, въпреки цялото си лекомислено поведение, винаги е била доста хитра. Тази мисъл караше Дъг да прималява от страх. Тя беше разбрала, че взима от парите. На колко души беше казала?

След като се мъчи с този въпрос до обяд, той взе решение. В сметката му имаше точно толкова, че да изтегли четиристотин долара. Зачака нетърпеливо на безкрайната опашка в банката и взе парите в стодоларови банкноти. Щеше да ги мушне в някои от скришните места; на Етел — онези, които не използваше често. Така, ако някой започнеше да претърсва, парите щяха да са там… Донякъде ободрен, той спря да хапне хотдог до една количка и се върна на работа.

В шест и половина, когато свиваше от Бродуей към Осемдесет и втора улица, Дъг видя Сиймъс да слиза забързано по стъпалата в сградата на Етел. Почти се изсмя високо. Разбира се! Беше пето число на месеца и нищожеството Сиймъс беше дошъл, точен като часовник, с чека за издръжката. Каква тъжна гледка представляваше с опърпаното си палто! Дъг със съжаление си даде сметка, че щеше да мине доста време, преди той самият да е в състояние да си купи нови дрехи. Отсега нататък щеше да му се наложи да бъде много, много предпазлив.

Всеки ден събираше пощата с един ключ, който Етел държеше в кутията на бюрото си. Пликът от Сиймъс беше напъхан в кутията така, че връхчето му се подаваше. Освен него повечето неща бяха глупости. Сметките на Етел отиваха направо при счетоводителя й. Прегледа пликовете, после ги пусна върху бюрото. Всички, освен този без марка — приноса на Сиймъс. Не беше запечатан добре. Вътре имаше писмо, ясно се виждаха и очертанията на чека.

Лесно можеше да го отвори и отново да го запечата. Ръката на Дъг мина по капачето, после, като внимаваше да не го разкъса, той го отвори. Чекът изпадна. Господи, щеше му се да даде да анализират почерка, с който беше написан. Ако стресът някога си е личал като пътна карта, то бе по наклонените драскулки на Сиймъс.

Дъг остави чека, отвори писмото, прочете го, препрочете го и усети как челюстта му увисва от изумление. Какво, по дяволите… Внимателно сложи писмото и чека обратно в плика, облиза намазаната с лепило ивица и я притисна силно надолу. През ума на Дъг като смразяващо видение премина фигурата на Сиймъс с мушнати в джобовете ръце, почти тичешком прекосяващ улицата. Каква игра играеше, пишейки, че Етел се е съгласила да не взима повече издръжка и същевременно прилагайки чека?

Как ли пък ще се е съгласила да не й плащаш, помисли си Дъг. Усети как изтръпва. Дали тази бележка не беше написана, за да я види той, а не Етел?

 

 

Когато Нийв се върна у дома, с удоволствие откри, че Майлс беше напазарувал добре.

— Ходил си дори в „Забър“ — каза щастливо тя. — Опитвах се да реша колко рано мога да си тръгна от магазина утре. А сега ще започна да приготвям всичко още тази вечер. — Беше го предупредила, че ще остане след края на работното време, за да оправи документацията си. Отправи наум благодарствена молитва, че не се сети да я попита по кой път се е прибрала.

Майлс беше приготвил малко агнешко бутче, задушен зелен фасул и салата от домати и лук. Беше подредил малката масичка в кабинета и наблизо бе оставил отворена бутилка бургундско вино. Нийв побърза да се преоблече в панталон и пуловер, после с въздишка на облекчение седна на един стол и се протегна към виното.

— Много мило от твоя страна, комисарю — каза тя.

— Е, тъй като ще храниш застаряващите мускетари от Бронкс утре вечер, реших, че си заслужава на една добра постъпка да се отвърне със същото — Майлс започна да реже печеното.

Нийв го наблюдаваше мълчаливо. Тенът му беше добър. В очите му вече го нямаше онзи болен, тежък поглед.

— Не искам да ти правя комплименти, но сам осъзнаваш, че изглеждаш дяволски здрав — каза му тя.

— Чувствам се добре — Майлс сложи идеално нарязаните парчета агнешко в чинията на Нийв. — Надявам се, че не съм прекалил с чесъна.

Нийв опита първата хапка.

— Страхотно. Сигурно се чувстваш по-добре, щом си сготвил това толкова вкусно.

Майлс отпи от бургундското.

— Хубаво вино, щом аз мога да го кажа — очите му се замъглиха.

Някаква депресия, беше й казал лекарят.

— Сърдечната недостатъчност, пенсионирането, байпасът…

— И вечните тревоги за мен — беше го прекъснала Нийв.

— Вечните тревоги за теб, защото не може да си прости, че не се е разтревожил за майка ти.

— Как да го накарам да престане?

— Дръж Ники Сепети в затвора. Ако това е невъзможно, през пролетта накарай баща ти да се заеме с нещо. Точно сега силите му са сломени, Нийв. Загубен е без теб, но се мрази за емоционалната си зависимост. Той е горд човек. И още нещо — престани да го глезиш.

Това беше преди шест месеца. Сега беше пролет. Нийв знаеше, че наистина се опитва да се държи с Майлс постарому. По-рано спореха разпалено за всичко, като се започнеше от това, че Нийв беше взела заем от Сал и се стигнеше до всички равнища на политиката.

— Ти си първата Кърни от деветдесет години насам, която ще гласува за републиканците — беше избухнал Майлс.

— Не е съвсем същото, като да се отречеш от вярата си.

— Много близко е.

И сега, тъкмо когато беше започнал да се съвзема, се появиха тревогите заради Ники Сепети, помисли си тя, и така може да продължи вечно.

Несъзнателно поклати глава, огледа се и, както винаги, реши, че кабинетът е любимата й стая в апартамента. Протритият ориенталски килим беше в червено и синьо, коженият диван и пасващите столове бяха хубави и приканващи. Стената беше покрита със снимки. Майлс, получаващ безбройни почетни знаци и отличия. Майлс с кмета, с губернатора, с президента републиканец. Гледащите към Хъдзън прозорци. Завесите, окачени от Рената, бяха във викториански стил, в топло синьо и пурпурно, редуващи се в почти незабележимо райе, което се отразяваше и блещукаше в кристалните аплици по стената. Между аплиците бяха снимките на Рената. Първата, направена от баща й, когато е била десетгодишна и когато беше спасила Майлс. На снимката го гледаше с обожание, докато той лежеше с бинтована, подпряна с възглавници глава. Рената с Нийв като бебе, с Нийв като току-що проходило хлапе. Рената, Нийв и Майлс с водолазни костюми в Мауи^[1]. Това беше годината, преди Рената да загине.

Майлс попита за менюто за вечерята следващия ден.

— Не знаех какво ще ти трябва, така че купих от всичко — каза той.

— Сал ми каза, че не желае да спазва диетата ти. Епископът иска песто.

Майлс изсумтя.

— Спомням си, когато Сал реши, че гигантските сандвичи са направо подигравка, и майката на Девин го изпрати в магазина да си купи рибени кейкчета за пет цента и кутия спагети „Хайнц“.

Нийв изпи едно кафе в кухнята, преди да започне да приготвя вечерята за партито. Готварските книги на Рената бяха на полицата над мивката. Взе любимата си — стара семейна реликва със северноиталиански рецепти.

След смъртта на Рената Майлс беше изпратил Нийв на частен учител, за да поддържа разговорния си италиански. Всяко лято, докато подрастваше, тя прекарваше по един месец във Венеция с баба си и дядо си, а първата си година в колежа бе прекарала в Перуджо. Години наред беше избягвала готварските книги, тъй като не и се искаше да вижда бележките, направени с уверения, закръглен почерк на Рената. „Повече пипер, печи само двадесет минути. Намали олиото.“ Сякаш виждаше как. Рената си пее, докато готви, позволявайки на Нийв да бърка, смесва или мери, и избухва: „Caro, това или е печатна грешка, или готвачът е бил пиян. Кой би сложил толкова много олио в този сос? По-добре да изпиеш Мъртво море“.

В полетата на някои от страниците Рената беше рисувала бързи скици на Нийв — очарователни, красиво направени миниатюри: облечената като принцеса Нийв зад масата, Нийв, надвиснала над голяма купа за разбъркване, Нийв в рокля на „Гибсън гърл“, опитвайки курабийка. Десетки скици, всяка от които предизвикваше усещането за неизмерима загуба. Дори сега Нийв можеше да си позволи само да хвърли бегъл поглед на скиците. Спомените, които предизвикваха, бяха прекалено болезнени. Усети как очите й внезапно се насълзиха.

— Казвах й, че трябва да взима уроци по рисуване — рече Майлс.

Не бе осъзнала, че той наднича над рамото й.

— Мама харесваше онова, с което се занимаваше.

— Да продава дрехи на отегчени от скука жени.

Нийв прехапа езика си.

— Точно това би казал и за мен, предполагам.

Майлс я погледна извинително.

— О, Нийв, съжалявам. Нервен съм. Признавам го.

— Може да си нервен, но също така го и мислиш. А сега изчезвай от кухнята ми.

Нарочно тропаше със съдовете, докато мереше, сипваше, режеше, задушаваше и печеше. Примири се. Майлс беше най-големият противник на еманципацията в света. Ако Рената се беше заела с изкуство, ако се беше превърнала в посредствена художничка на акварели, той би го приел като съвсем женствено хоби. Но просто не можеше да разбере, че като помагаш на жените да си избират подходящи дрехи, силно променяш положението на тези жени в социалния и служебния им живот.

Писаха за мен във „Вог“, „Таун енд кънтри“, в „Ню Йорк таймс“ и къде ли още не, помисли си Нийв, но това не му прави никакво впечатление. Все едно крада от хората, като им взимам пари за скъпи дрехи.

Спомни си колко раздразнен беше Майлс, когато по време на коледното им парти откри Етел Лемстън в кухнята да рови из готварските книги на Рената.

— Интересувате ли се от готвене? — попита я ледено.

Етел, естествено, не забеляза раздразнението му.

— Съвсем не — отвърна му тя весело. — Разбирам италиански и случайно забелязах книгите. Queste desegni sono stupendi.

Държеше книгата със скиците. Майлс я взе от ръката й.

— Жена ми беше италианка. Аз не говоря този език.

Именно в този момент Етел осъзна, че Майлс е необвързан вдовец и се залепи за него за цялата вечер.

Накрая всичко беше готово. Нийв прибра ястията в хладилника, почисти и сложи масата в трапезарията. Нарочно се правеше, че не забелязва Майлс, който гледаше телевизия в кабинета. Когато приключи с подреждането на чиниите върху шкафа, започнаха новините в единадесет.

Майлс й подаде тумбеста чаша с бренди.

— И майка ти някога тропаше с тенджерите и тиганите, когато ми беше бясна — усмивката му беше момчешка. По този начин й се извиняваше.

Нийв прие брендито.

— Много лошо, че не ги е хвърляла по теб.

Засмяха се едновременно и в същия миг телефонът иззвъня. Майлс вдигна слушалката. Първоначалното му „ало“ бе последвано от светкавични въпроси. Нийв видя как устните му се свиха. Когато остави слушалката, каза монотонно:

— Хърб Шварц. Едно от нашите момчета беше внедрено сред най-близките до Ники Сепети хора. Току-що са го намерили на едно сметище. Все още е жив и има шанс да оцелее.

Нийв го изслуша с пресъхнала уста. Лицето на Майлс се беше изкривило, но тя не можеше да определи какви точно бяха чувствата му.

— Казва се Тони Витале — рече Майлс. — На тридесети една е. Познавали са го като Кармен Мачадо. Стреляли са по него четири пъти. Би трябвало да е мъртъв, но някак си е оцелял. Имало нещо, което искал да ни каже.

— Какво е то? — прошепна Нийв.

— Хърб е ходил в стаята за спешни случаи. Тони му казал: „Няма поръчка за убийство, Ники, Нийв Кърни“. — Майлс сложи ръка пред лицето си, сякаш се опитваше да се скрие.

Нийв се втренчи в измъченото му лице.

— Нали не си мислил сериозно, че такава ще има?

— О, напротив, мислех си — Майлс повиши глас. — О, да, мислех си. И сега за първи път от седемнадесет години насам ще мога да спя през нощта. — Сложи ръце на раменете й. — Нийв, отишли са да разпитат Ники. Нашите момчета са стигнали тъкмо навреме, за да го видят как умира. Гнусното копеле получило сърдечен пристъп. Той е мъртъв. Нийв, Ники Сепети е мъртъв!

Прегърна я. Усещаше лудото биене на сърцето му.

— Тогава нека смъртта му те освободи, татко — помоли го тя. Несъзнателно взе лицето му в шепите си и си спомни, че това бе обичайният начин, по който Рената проявяваше нежността си. Нарочно имитира акцента й:

— Caro, мило, слушай ме.

И двамата успяха да се усмихнат накриво, а Майлс промълви:

— Ще се опитам, обещавам.

 

 

Тайният детектив Антони Витале, познат на престъпната фамилия Сепети като Кармен Мачадо, лежеше в реанимацията на болницата „Сейнт Винсент“. Куршумите бяха заседнали в дробовете му, бяха разбили ребрата, предпазващи гръдната му кухина, и бяха засегнали лявото му рамо. Благодарение на някакво чудо, все още беше жив. В тялото му влизаха разни тръбички, по които във вените му се вливаха антибиотици и глюкоза. Функцията на белите дробове бе поета от респиратор.

В миговете на съзнание, които идваха от време на време, Тони виждаше разтревожените лица на родителите си. Аз съм як. Ще се опитам да прескоча трапа, искаше да ги ободри той.

Само да можеше да говори. Дали беше успял да каже нещо, когато го бяха намерили? Беше се опитал да им каже за поръчката, но не се беше получило така, както искаше.

Ники Сепети и бандата му не бяха поръчали смъртта на Нийв Кърни. Някой друг го беше сторил. Тони си спомняше, че бяха стреляли по него във вторник вечерта. От колко време беше в болницата? Смътно си спомняше фрагменти от онова, което бяха казали на Ники за поръчката: „Не можеш да отмениш поръчка. Бившият комисар ще подготвя ново погребение“.

Тони се опита да се надигне. Трябваше да ги предупреди.

— По-спокойно — измърмори тих глас.

Усети убождане в ръката си и малко след това се унесе в спокоен сън без сънища.