Мери Хигинс Кларк
Колекцията (11)

11

Тъй като понеделник беше почивният ден на Дени в деликатесния магазин, отсъствието му там нямаше да бъде подозрително, но той също така искаше да си осигури алибито, че е прекарал деня в леглото.

— Предполагам, че съм хванал грип — измърмори той на незаинтересувания служител във фоайето на хотела за стаи под наем. Вчера Големия Чарли му се беше обадил по телефона във фоайето.

— Премахни я веднага или ще намерим някой, който може да го направи.

Дени знаеше какво означава това. Нямаше да го оставят жив, за да не използва това, че знаеше за убийството като начин да се пазари за по-малка присъда. Освен това искаше и останалата част от парите.

Внимателно започна да осъществява плана си. Отиде до ъгловата аптека и кашляйки започна да задава въпросите си, като помоли аптекаря да му предложи някакво лечение. Като се върна в хотела, умишлено се заговори с глупавата стара кучка, която живееше през две врати от него и винаги се стараеше да се сприятелят. След пет минути излезе от стаята, й с очукана чаша ужасно миришещ чай.

— Ще излекува всичко — каза му тя. — Ще мина да ви видя по-късно.

— Може би ще ми направите още чай около обяд — изхленчи Дени.

Отиде до банята, която обслужваше наемателите от втория и третия етаж, и се оплака на стария пияница, който търпеливо чакаше вратата да се отвори, че се е схванал. Пияницата отказа да му отстъпи мястото си на опашката.

Когато се върна в стаята си, Дени внимателно опакова всички опърпани дрехи, които беше използвал, докато следеше Нийв. Не можеше да е сигурен, че някой портиер с набито око няма да опише кой е висял около Шваб хауз. Дори онази дърта клюкарка с кучето. Беше го видяла добре. Дени не се съмняваше, че когато дъщерята на бившия полицейски комисар бъде премахната, ченгетата щяха да плъпнат за някаква следа.

Щеше да хвърли дрехите в близките кофи. Това беше лесно. Трудната част беше да проследи Нийв Кърни от магазина й до Седмо авеню. Но беше измислил начин. Имаше нов сив анцуг. Никой наоколо не го беше виждал облечен с него. Имаше и пънкарска перука, и широки космонавтски очила. В този екип ще прилича на куриерите, кръстосващи града на велосипеди и блъскащи се в хората. Ще вземе голям кафяв плик и ще чака Нийв да излезе. Вероятно тя щеше да отиде до модния център с такси. Ще я последва с друго такси. Ще разкаже на шофьора измишльотината, че са откраднали велосипеда му и че онази жена трябва да получи документите, които й носи.

Беше чул със собствените си уши Нийв да се уговаря за един и половина с една от онези богати кучки, които можеха да си позволят да харчат много пари за дрехи.

Нямаше да има значение, ако таксиметраджията събере две и две, след като Кърни бъдеше премахната. Щяха да търсят човек с пънкарска прическа.

Приготвил плана си, Дени мушна вързопа стари дрехи под продъненото легло. Каква дупка, помисли си той, докато гледаше малката стаичка. Гъмжаща от хлебарки. Смрадлива. Бюро, което не беше нищо повече от щайга за портокали. Но след като свършеше работата и вземеше другите десет хиляди, щеше да изчака само да мине изпитателният му срок и после щеше да изчезне. Човече, как само щеше да изчезне.

През останалата част от сутринта Дени често ходеше до тоалетната, оплаквайки се от болките си на всеки, който искаше да го слуша. По пладне старата вещица, която живееше надолу по коридора, потропа на вратата му и му подаде втора чаша чай и корав геврек. Отново започна да ходи до тоалетната и стоеше зад заключената врата, опитвайки се да не диша отвратителните миризми и карайки останалите да чакат, докато не започнаха да се чуват оплаквания и протести.

В един без петнадесет се измъкна навън и каза на стария пияница:

— Мисля, че се чувствам по-добре. Ще взема да поспя.

Стаята му беше на втория етаж и гледаше към една малка уличка. Краят на стръмния покрив надвисваше над долните етажи. Минути след като се беше преоблякъл в сивия анцуг и беше сложил перуката и нагласил очилата, той хвърли торбата с просяшките дрехи на уличката и се спусна долу.

Пъхна вързопа дълбоко в пълните с плъхове кофи зад блока на Сто и осма улица, хвана метрото до Лексингтън и Осемдесет и шеста, купи си голям кафяв плик и пастели, написа на плика „Спешно“ и зае позиция срещу „Нийвс плейс“.

В десет часа в понеделник сутринта корейски товарен самолет, полет 771, получи разрешение за кацане на летище „Кенеди“. Камионите на „Гордън Стюбър текстайлс“ чакаха, за да натоварят кашоните с рокли и спортно облекло и да ги откарат в складовете на Лонг — Айлънд сити; складове, които не бяха отбелязани никъде в документацията на компанията.

Имаше и други, които чакаха пратката: служители на закона, даващи си сметка, че ще направят един от най-големите удари върху наркобизнеса за последните десет години.

— Дяволска идея — отбеляза единият, докато чакаше на пистата в униформа на механик. — Виждал съм да пъхат наркотици в мебели, в кукли „Кюпи“, в каишки на кучета, в бебешки пелени, но никога в дрехите на дизайнер.

Самолетът направи кръг, приземи се и спря пред хангара. След миг летището гъмжеше от федерални агенти.

Десет минути по-късно първият кашон беше отворен. Шевовете на прекрасно ушито ленено сако бяха разпрани. Чист, неразмесен хероин се изсипа в найлоновото пликче, което шефът на операцията държеше отворено.

— Исусе Христе — каза той със страхопочитание, — сигурно само в тази кутия има два милиона долара. Кажи им да арестуват Стюбър.

В 9.40 сутринта федералните служители нахлуха в офиса на Гордън Стюбър. Секретарката му се опита да им прегради пътя, но бе решително отстранена. Стюбър изслуша с ледена физиономия предупреждението „Миренда“, което му прочетоха. Без следа от видимо вълнение наблюдава как стягат китките му в белезници. Вътрешно кипеше от гняв — смъртоносен, див гняв, и обектът беше Нийв.

Докато го извеждаха, спря да поговори с хлипащата си секретарка.

— Мей — каза й той, — по-добре отмени всичките ми ангажименти. Не забравяй.

Изражението в очите й му даде да разбере, че схваща за какво става дума. Тя нямаше да спомене, че преди дванадесет дни, в сряда вечерта, Етел Лемстън беше нахлула в офиса му и му беше казала, че е наясно относно онова, с което се занимава.

 

 

В неделя вечерта Дъглас Браун не спа добре. Докато се въртеше неспокойно върху фините хасени чаршафи на Етел, той я сънуваше — откъслечни сънища, в които Етел размахваше чаша „Дон Периньон“ в „Сан Доменико“: „Пия за нищожеството Сиймъс“. Сънища, в които Етел му казваше: „Колко си открадна този път?“. Сънища, в които полицията идваше да го прибере.

В десет часа в понеделник сутринта му се обадиха от отделението за съдебна медицина в Роклънд Каунти. Като най-близък роднина го попитаха за плановете му за тленните останки на Етел Лемстън. Дъг се опита да звучи загрижен.

— Желанието на леля ми беше да я кремират. Можете ли да ме посъветвате какво трябва да направя?

Всъщност Етел беше казала нещо за това да бъде погребана при родителите си в Охайо, но щеше да е много по-евтино да изпрати дотам урна, вместо ковчег.

Дадоха му името на една погребална агенция. Жената, която се обади, беше сърдечна и внимателна и попита за това кой ще поеме разноските. Дъг обеща отново да й се обади и се свърза със счетоводителя на Етел. Той бе отсъствал през уикенда и едва сега беше чул ужасната новина.

— Бях свидетел на завещанието на мис Лемстън — каза счетоводителят. — Имам копие от оригинала. Тя много ви обичаше.

— Аз също много я обичах — Дъг затвори. Все още му трябваше време да свикне със съзнанието, че е богат човек. Богат, поне по собствените си стандарти.

Само да не се прецака всичко, помисли си той.

Инстинктивно очакваше ченгетата, но въпреки това рязкото потропване на вратата и поканата да отиде в управлението за разпит го изнервиха.

В районното се изненада, когато му прочетоха предупреждението „Миренда“.

— Сигурно се шегувате.

— Трябва да бъдем много предпазливи — отвърна успокояващо детектив Гомез. — Запомни, Дъг, не си длъжен да отговаряш на въпросите ни. Можеш да се обадиш на адвокат. А можеш и да престанеш да отговаряш, когато пожелаеш.

Дъг си помисли за парите на Етел; апартамента на Етел; сладурчето в службата му, което го гледаше с широко отворени очи; да напусне работа; да каже „сбогом“ на оная отрепка, прекия си началник. Зае предпазлива позиция.

— Напълно съм съгласен да отговарям на всякакви въпроси.

Първият, зададен от детектив О Брайън, го накара трескаво да затърси изход.

— Миналия четвъртък си отишъл в банката и си изтеглил четиристотин долара, които си взел в стодоларови банкноти! Няма защо да го отричаш, Дъг. Проверихме го. Това са парите, които намерихме в апартамента, нали, Дъг? Сега, защо ти е било да ги слагаш там, след като ни каза, че леля ти винаги е намирала парите, които те е обвинявала, че си взел.

 

 

Майлс спа от полунощ до пет и половина. Като се събуди, разбра, че няма шанс отново да заспи. Нямаше нещо, което да мразеше повече от това да лежи в леглото, разчитайки на възможността отново да се озове в ръцете на Морфей. Стана, взе халата си и отиде в кухнята.

Докато пиеше чаша прясно сварено кафе без кофеин, той си спомни стъпка по стъпка събитията от седмицата. Първоначалното му чувство за успокоение, което се дължеше на смъртта на Ники Сепети, постепенно изчезваше. Защо?

Огледа подредената кухня. Миналата вечер бе одобрил начина, по който Джек Кемпбъл беше помогнал на Нийв в разчистването. Майлс леко се усмихна, спомняйки си за собствения си баща. Страхотен човек. „Самият той“, казваше майка му, когато говореше за него. Но Бог е свидетел, татко никога не е отнасял дори една чиния до мивката, нито се е занимавал с деца, нито е почиствал с прахосмукачка. Днес младите съпрузи бяха различни. И разликата беше в тяхна полза.

Какъв съпруг беше той за Рената? Добър, според стандартите на повечето хора.

— Обичах я — каза сега Майлс почти шепнешком. — Гордеех се с нея. Забавлявахме се заедно. Но се чудя колко добре я познавах. До каква степен бях син на баща си по време на брака ни? Приемах ли я сериозно извън ролята й на съпруга и майка?

Снощи, или може би беше предишната вечер, беше казал на Джек Кемпбъл, че Рената го е научила да разбира от вина. По онова време бях зает да се боря с недостатъците, помисли си той, спомняйки си как, преди да срещне Рената, се беше заел със самоусъвършенстване. Билети за „Карнеги хол“. Билети за „Метрополитън“ Усърдни посещения в Музея на изкуството.

Именно Рената беше превърнала усърдните посещения във вълнуващи експедиции, изпълнени с открития. Рената, която щом се върнеше от опера вкъщи, си тананикаше музиката със силното си ясно сопрано. „Мило, caro, нима си единственият ирландец в света, който няма слух?“ — дразнеше го тя.

През единадесетте прекрасни години заедно едва започвахме да формираме онова, в което, щяхме да се превърнем един за друг.

Майлс стана и си сипа втора чаша кафе. Защо това усещане беше толкова силно? Какво му убягваше? Нещо. Нещо. О, Рената, помоли се той. Не знам защо, но се безпокоя за Нийв. Направих за нея най-доброто, на което бях способен през тези седемнадесет години. Но тя е и твое дете. В беда ли е?

Втората чаша кафе ободри духа му и той започна да се чувства малко глупаво. Когато Нийв влезе в кухнята, прозявайки се, той се беше възстановил достатъчно, за да каже:

— Твоят издател е майстор в миенето на тенджери.

Нийв се засмя, наведе се да целуне Майлс по темето и отвърна:

— Значи е „хубавата Кити Конуей“. Одобрявам, комисарю. Май че е време да започнеш да се заглеждаш по жените. В края на краищата не се подмладяваш — отскочи, за да избегне удара му.

 

 

Нийв избра да облече за работа костюм на Шанел в бледорозово и сиво със златни копчета, сиви кожени обувки и също такава чанта. Вдигна косата си на гладък кок.

Майлс кимна с одобрение.

— Харесвам такива тоалети. Далеч по-добре от съботната дъска за дама. Трябва да отбележа, че имаш майчиния си вкус за дрехите.

— Одобрението на сър Хюбърт наистина е голяма чест. — На вратата Нийв се поколеба: — Комисарю, ще ми направиш ли услугата да се обадиш на съдебните медици и да попиташ дали има вероятност Етел да е била преоблечена сред смъртта си?

— Не съм мислил за това.

— Моля те, помисли. А дори да не го одобряваш, направи го заради мен. И още нещо — мислиш ли, че Сиймъс Лемстън и жена му се опитваха да ни преметнат?

— Напълно възможно.

— Съвсем справедливо. Но, Майлс, изслушай ме, без да ми шъткаш поне този път. Последният човек, който казва, че е видял Етел жива, е бившият й съпруг.

Сиймъс. Знаем, че това е било в четвъртък следобед. Може ли някой да го попита с какво е била облечена? Обзалагам се, че е била с един шарен, тънък вълнен сукман, който винаги носеше у дома. Този сукман не беше в гардероба й. Етел никога не го взимаше при пътуванията си. Майлс, не ме гледай така. Знам какво говоря. Да предположим, че Сиймъс — или някой друг — е убил Етел, докато е била с този сукман, и после е сменил дрехите й.

Нийв отвори вратата. Майлс си даде сметка, че очакваше иронична забележка от негова страна. Каза с безстрастен тон:

— Което ще рече…

— Което ще рече, че ако Етел е била преоблечена след смъртта си, няма начин бившият й съпруг да е отговорен за това. Видя как бяха облечени той и жена му. Те разбират от мода толкова, колкото аз имам представа от вътрешно устройство на космическа совалка. От друга страна, има едно гадно копеле, което се казва Гордън Стюбър и което инстинктивно би избрало нещо от собствената си колекция. Би облякло Етел така, както се продава тоалетът.

Точно преди да затвори вратата след себе си, Нийв добави:

— Ти винаги казваш, че убиецът оставя визитната си картичка, комисарю.

 

 

Често питаха адвоката Питър Кенеди дали е родственик на семейство Кенеди. Всъщност той наистина много приличаше на покойния президент. Беше в началото на петдесетте си години, с по-скоро ръждива, отколкото сива коса, с квадратно, силно лице и слабо и високо тяло. В началото на кариерата си беше работил като главен помощник-прокурор и се беше превърнал в дългогодишен приятел на Майлс Кърни. След спешното обаждане на Майлс Пит беше отменил срещата си за единадесет часа и се беше съгласил да се срещне със Сиймъс и Рут Лемстън в офиса си в центъра.

Сега той слушаше невярващо и гледаше напрегнатите им, изморени лица. От време на време ги прекъсваше с въпроси.

— Мистър Лемстън, казвате, че сте ударили бившата си съпруга толкова силно, че тя е паднала назад върху пода, после е скочила и е грабнала камата, която използвала за отваряне на писма, че в борбата да я измъкнете от ръката й бузата й е била порязана.

Сиймъс кимна.

— Етел виждаше, че бях почти готов да я убия.

— Почти?

— Почти — отвърна Сиймъс с тих и засрамен глас. — Искам да кажа, че за една секунда, ако онзи удар я беше убил, щях да се зарадвам. Тя превърна живота ми в ад за повече от двадесет години. После, когато стана, осъзнах какво можеше да се случи. Но тя беше изплашена. Каза ми да забравя за плащането на издръжката.

— И тогава…

— Излязох. Отидох в бара. После се прибрах вкъщи, напих се и останах пиян. Познавах Етел. Щеше да е напълно в стила й да заведе дело за побой срещу мен. Опита се да ме вкара в затвора три пъти, когато забавях плащането на издръжката — засмя се тъжно. — Единият път беше в деня, когато се роди Джени.

Пит продължи с разпита и умело измъкна факта, че Сиймъс се е страхувал Етел да не подаде жалба, че е бил сигурен, че щом й останеше време да се замисли, щеше да си поиска издръжката; че е бил достатъчно глупав да каже на Рут, че Етел му е позволила да не й плаща повече; че се е ужасил, когато Рут е настояла да пише на Етел.

— И после, без да искате, сте сложили чека и писмото в пощата и сте се върнали, надявайки се да си го вземете?

Сиймъс вдигна ръце в скута си. В собствените си уши звучеше като абсолютен глупак. И беше точно такъв. А имаше и още. Заплахите. Но някак си още не можеше да се накара да разкаже за тях.

— Не сте се виждали и не сте разговаряли с бившата си съпруга Етел Лемстън след четвъртък, тридесети март.

— Не, не съм.

Не ми е казал всичко, помисли си Пит, но е достатъчно за начало. Наблюдаваше как Сиймъс Лемстън се облегна назад в кафявия кожен диван. Започваше да се отпуска. Скоро щеше да каже достатъчно, за да стане всичко ясно. Прекаленото притискане щеше да е грешка. Пит се обърна към Рут Лемстън. Тя седеше кротко до съпруга си с бдителен поглед. Пит си даде сметка, че тя започва да се страхува от разкритията на съпруга си.

— Възможно ли е да подведат Сиймъс под отговорност за това, че е ударил Етел? — попита тя.

— Етел Лемстън не е жива, за да подаде жалба — отвърна Пит. По принцип полицията можеше да го направи. — Мисис Лемстън, мисля, че доста добре умея да преценявам хората. Вие сте тази, която е убедила съпруга ви да говори с комисаря — поправи се, — с бившия комисар Кърни. Мисля, че правилно сте преценила, че имате нужда от помощ в този момент. Но единственият начин да ви помогна, е, като ми кажете истината. Има нещо, което преценявате и претегляте, и аз мисля, че трябва да знам какво е то.

Под втренчените погледи на съпруга си и на този внушителен адвокат Рут каза:

— Мисля, че изхвърлих оръжието на престъплението.

 

 

Преди да си тръгнат час по-късно, Сиймъс се беше съгласил да се подложи на тест на детектора на лъжата и Пит Кенеди вече не беше сигурен в интуицията си. В самия край на срещата им Сиймъс призна, че беше наел някакъв впиянчен тип, който киснеше в кръчмата му, да заплашва Етел. Или е само глупав и изплашен, или играе доста хитро, реши Пит и мислено си отбеляза да каже на Майлс Кърни, че не всички клиенти, които му изпращаше, бяха лъжица за неговата уста.

 

 

Новината за арестуването на Гордън Стюбър се разнесе като морска буря из модния свят. Звъняха телефони:

— Не, не е заради нелегалните цехове. Всички го правят. Заради наркотици е. — После големият въпрос: — Защо? Той печели милиони. Е, получи плесница през ръката заради цеховете. Разследваха го за укриване на данъци. Една добра група адвокати можеше да отлага присъдата с години. Но наркотици! — След час се появи черният хумор. — Гледай Нийв Кърни да не ти се вбеси. Ще смениш часовника си с железни гривни.

 

 

Обграден от суетящи се асистенти, Антони де ла Салва работеше върху последните детайли от модното ревю за есенната си колекция, което щеше да се състои следващата седмица. Беше крайно задоволителна колекция. Новото момче, което беше наел направо от Института по модерен дизайн, беше гений.

— Ти си нов Антони де ла Салва — каза усмихнат той на Роджит. Това беше най-високата похвала на Сал.

Роджит — с тънко лице, провиснала коса и дребно тяло, измърмори под мустак:

— Или бъдещ Майнбохер — но върна на Сал блажената му усмивка. Беше сигурен, че до две години ще има възможността да започне собствен бизнес. Беше се борил с нокти и зъби със Сал да използва миниатюри от мотива „Пасифик рийф“ в аксесоарите на новата колекция — шалчета, кърпички и колани, с прекрасните тропически десени и изящните мотиви, в които се отразяваха магията и мистерията на водния свят.

— Не го искам — беше му казал решително Сал.

— Все още е най-доброто нещо, което някога си направил. Това е запазената ти марка.

Когато колекцията беше завършена, Сал призна, че Роджит беше прав.

Беше три и половина, когато Сал чу новината за Гордън Стюбър. И шегите. Веднага позвъни на Майлс.

— Знаеше ли, че това се готви?

— Не — отвърна Майлс раздразнително. — Не надавам ухо за всичко, което става в Първо полицейско управление. — Загриженият тон на Сал разпали постоянното усещане за приближаваща катастрофа, което го беше преследваща цял ден.

— А може би е трябвало — отвърна Сал. — Слушай, Майлс, ние всички знаехме, че Стюбър има връзки с престъпния свят. Едно е Нийв да вдигне пара заради това, че работниците му нямат зелени карти. Съвсем друго е, когато тя става косвена причина да бъдат заловени наркотици за сто милиона долара.

— Сто милиона. Не съм чул тази цифра.

— Тогава включи радиото. Секретарката ми току-що го чу. Мисълта ми е, че може би трябва да наемеш бодигард за Нийв. Погрижи се за нея! Знам, че е твое дете, но и аз претендирам за известни права.

— Имаш правата. Ще говоря с момчетата в управлението и ще помислим за това. Току-що се опитах да се свържа с нея. Вече е тръгнала за Седмо авеню. Днес е ден за покупки. Ще се отбие ли да те види?

— Обикновено идва тук. И знае, че искам предварително да види новата колекция. Страшно ще й хареса.

— Кажи й да ми се обади веднага, щом я видиш. Кажи й, че ще чакам обаждането й.

— Става.

Майлс понечи да се сбогува, после внезапно му хрумна нещо:

— Как е ръката ти, Сал?

— Не е зле. Научи ме да не бъда толкова непохватен. Което е по-важно обаче, чувствам се кофти заради книгата.

— Не се безпокой. Изсъхва. Нийв има нов поклонник, издател. Ще я занесе на реставратор.

— Няма начин. Това е мое задължение. Ще изпратя някой да я вземе.

Майлс се засмя.

— Сал, може да си добър дизайнер, но мисля, че Джек Кемпбъл е по-подходящ за тази работа.

— Майлс, настоявам.

— Дочуване, Сал.

 

 

В два часа Сиймъс и Рут Лемстън се върнаха в офиса на Питър Кенеди за полиграфския тест. Пит им беше обяснил:

— Ако се съгласите да се подложите на полицейски полиграф, ако се стигне до процес, мисля, че мога да ги уговоря да не ви подвеждат под отговорност за побой и за укриване на доказателства.

Рут и Сиймъс бяха прекарали последните два часа, обядвайки в едно малко кафене в центъра на града. И двамата не изядоха повече от няколко хапки от сандвичите, които сервитьорката остави пред тях. Поръчаха си още чай. Сиймъс наруши мълчанието.

— Какво мислиш за този адвокат?

Рут гледаше встрани.

— Не мисля, че ни вярва — обърна глава и го погледна право в очите. — Но ако казваш истината, направихме, каквото трябваше.

 

 

Тестът напомни на Рут за последната й електрокардиограма. Разликата беше, че тези жици измерваха други импулси. Специалистът на полиграфа беше официално учтив. Попита Рут за възрастта й, къде работи, за семейството й. Като заговори за момичетата, тя започна да се отпуска и в гласа й се почувства горда нотка.

— Марси… Линда… Джени…

След това последваха въпросите за посещението в апартамента на Етел, за скъсването на чека, за взимането на ножа за писма, как го беше занесла вкъщи, измила и пуснала в кошницата в индианския магазин на Шесто авеню.

Когато всичко приключи, Пит Кенеди я помоли да изчака в приемната и изпрати вътре Сиймъс. През следващите четиридесет и пет минути тя седя, смазана от страх. Загубихме контрол над живота си, помисли си. Други хора ще решават дали ще отидем на процес, в затвора.

Чакалнята беше внушителна. Хубав кожен диван с декоративни златни гвоздеи. Сигурно струваше поне шест или седем хиляди долара. Също такова диванче за двама души. Кръгла махагонова маса с последните списания, прекрасни модернистични картини по облицованите с дървения стени. Рут си даваше сметка, че момичето от рецепцията й хвърля любопитни погледи. Какво виждаше хубаво облечената млада жена? — зачуди се Рут. Невзрачна жена в невзрачна зелена вълнена рокля, практични обувки, коса, която бе започнала да се измъква от кока. Вероятно си мисли, че не можем да си позволим цените тук, и е права.

Вратата в коридора, която водеше към личния кабинет на Питър Кенеди, се отвори. На нея застана Кенеди с усмихнато и сърдечно лице.

— Няма ли да влезете, мисис Лемстън. Всичко е наред.

Когато специалистът на полиграфа си тръгна, Кенеди сложи картите на масата.

— Обикновено не процедирам толкова бързо, но вие се тревожите, че колкото по-дълго медиите говорят за Сиймъс като за заподозрян, толкова по-лошо ще бъде за дъщерите ви. Предлагам да се свържа с детективите от отдел „Убийства“, които разследват случая. Ще поискам веднага детектор на лъжата, за да разведрят атмосферата на подозрение, която е непоносима за вас. Предупреждавам ви: за да ги накараме да се съгласят на незабавен тест, ще обещаем, че ако се стигне до процес, резултатите от теста ще бъдат валидни. Мисля, че ще се съгласят с това. Мисля също, че ще мога да ги убедя да се откажат от всякакви други обвинения.

Сиймъс преглътна. Лицето му блестеше, сякаш непрекъснатото потене беше образувало глазура върху него.

— Давайте — каза той.

Кенеди се изправи.

— Три часът е. Може би ще успеем да свършим това още днес. Имате ли нещо против да изчакате отвън, докато видя какво мога да направя?

След половин час излезе от кабинета си.

— Споразумяхме се. Да вървим.

 

 

В понеделник обикновено продажбите вървяха слабо, но, както отбеляза Нийв пред Юджиния: „Това не би могло да се докаже чрез нашия магазин“. Откакто отключи вратата в девет и половина, непрекъснато идваха хора. Майлс й беше предал загрижеността на Сал за лошата реклама от смъртта на Етел, но след като работи без почивка почти до дванадесет, Нийв каза сухо:

— Очевидно доста хора нямат нищо против да намерят смъртта си в тоалет от „Нийвс плейс“. — После добави: — Обади се, моля те, за сандвич и кафе.

Когато донесоха поръчката в кабинета й, Нийв вдигна поглед и изви вежди:

— О, очаквах Дени. Не е напуснал, нали?

Доставчикът, дългунесто деветнадесетгодишно момче, остави торбичката на бюрото й.

— Понеделник е почивният му ден.

Когато вратата се затвори зад него, Нийв рече кисело:

— Няма рум сървиз при този. — После весело махна капачето на димящата чашка.

След няколко минути се обади Джек:

— Добре ли си?

Нийв се усмихна.

— Разбира се, че съм добре. Всъщност не само съм добре, ами процъфтявам. Сутринта беше страхотна.

— Може би трябва да решиш да ме подпомагаш. Тръгвам да обядвам с един агент, който няма да е доволен от предложението ми. — Джек изостави шеговития тон. — Нийв, запиши си този номер. В „Фор сийзънс“ е. Ако ти потрябвам, ще бъда там през следващите два часа.

— Тъкмо се готвя да атакувам сандвича с риба тон. Донеси ми остатъците от обяда.

— Нийв, говоря сериозно.

Гласът на Нийв стана тих.

— Джек, добре съм. Просто си запази малко апетит за вечерята. Вероятно ще ти се обадя към шест и половина или седем.

Юджиния я погледна критично, когато затвори телефона.

— Издателят, доколкото разбирам.

Нийв махна опаковката на сандвича.

— Да. — Тъкмо беше отхапала първата хапка, когато телефонът отново иззвъня.

Беше детектив Гомез.

— Мис Кърни, разглеждах посмъртните снимки на убитата Етел Лемстън. Имате силното усещане, че тя може да е била преоблечена, след като е умряла?

— Да — Нийв усети как гърлото й се свива и бутна сандвича настрани. Даваше си сметка, че Юджиния я глада втренчено. Усети как цветът изчезва от бузите й.

— Накарах да увеличат доста снимките. Тестовете не са завършени, знаем, че тялото е било преместено, така че е доста трудно да се разбере дали сте права, или не, но кажете ми: Етел Лемстън би ли излязла от къщи с голяма бримка на чорапогащника си?

Нийв си спомни, че беше забелязала тази бримка, когато идентифицираше дрехите на Етел.

— Никога.

— Така си помислих и аз — съгласи се Гомез. — От доклада от аутопсията се разбра, че найлоновите фибри са се закачили за нокътя на крака. Бримката се е пуснала, когато чорапогащникът е бил обуван. Това означава, че ако Етел Лемстън се е облякла сама, тя е излязла със супер скъп дизайнерски тоалет и с много неугледен чорапогащник. Бих искал да си поговорим за това в някой от следващите два дни. Тук ли ще бъдете?

Докато оставяше слушалката, Нийв си помисли за онова, което беше казала на Майлс тази сутрин. Според нея Сиймъс Лемстън с тоталната си липса на усет за модата не беше облякъл кървящото тяло на бившата си жена. Спомни си и останалото, което му беше казала. Гордън Стюбър автоматично би избрал оригиналната блуза към тоалета.

На вратата бързо се почука и момичето от рецепцията се втурна вътре.

— Нийв — прошепна то. — Мисис Пот е тук. И, Нийв, знаеш ли, че Гордън Стюбър е арестуван?

Нийв някак си успя да запази спокойната, внимателна усмивка на лицето си, докато помагаше на богатата си клиентка да си избере три вечерни рокли на „Адолфо“, които варираха от четири до шест хиляди долара всяка; два костюма на Дона Карън — единият за хиляда и петстотин долара, другият — за две хиляди и двеста; чехли, обувки и чанти. Мисис Пот, невероятно привлекателна жена в средата на шестдесетте години, заяви, че не се интересува от масовата бижутерия.

— Прекрасни са, но предпочитам собствените си уникати. — Накрая тя каза: — Тези са по-интересни — и прие всички предложения на Нийв.

Нийв изпрати мисис Пот до лимузината й, която беше паркирана точно пред магазина. Медисън авеню гъмжеше от пазаруващи и разхождащи се. Като че ли всички се наслаждаваха на слънцето и приемаха спокойно необичайно ниските температури. Докато се обръщаше отново към магазина, Нийв забеляза мъж в сив анцуг, който се беше облегнал на сградата от другата страна на улицата. Обзе я усещането, че го познава, но се отърси от него, докато се връщаше бързо към магазина и се насочваше към кабинета си. Сложи си гланц за устни и се пресегна за чантата си.

— Наглеждай магазина — каза тя на Юджиния. — Няма да се връщам, така че заключи, ако обичаш.

С мила усмивка спря да размени по две-три думи с някои от старите клиентки и се насочи към вратата. Момичето от рецепцията беше извикало такси. Нийв бързо се качи в него и не забеляза, че мъжът с откачената пънкарска прическа и сивия анцуг бе спрял едно такси от другата страна на улицата.

 

 

Дъг отново и отново отговаряше на едни и същи въпроси, зададени по различен начин. Времето, по което беше пристигнал в апартамента на Етел. Решението му да се пренесе там. Телефонното заплашване Етел да остави Сиймъс на мира. Фактът, че се беше нанесъл в апартамента в петък, тридесет и първи, но една седмица не беше вдигал телефона и после още първото обаждане беше заплаха. Как е станало това?

Непрекъснато повтаряха на Дъг, че е свободен да си върви. Можеше да се обади на адвокат; можеше да престане да отговаря на въпроси. Отговорът му беше:

— Не искам адвокат. Нямам какво да крия.

Каза им, че не е вдигал телефона, защото се е страхувал Етел да не му се обади и да го изгони.

— Доколкото ми беше известно, тя възнамеряваше да отсъства около месец. Имах нужда да живея някъде.

Защо беше изтеглил сумата от банката в стодоларови банкноти и после ги беше скрил из апартамента на леля си?

— Е, добре, взех на заем малко от парите, които Етел беше скрила из апартамента, и после ги върнах.

Беше казал, че не знае нищо за завещанието на Етел, но се оказа, че то е изпъстрено с отпечатъците му.

Дъг усети паника.

— Просто започнах да мисля, че нещо не е наред. Погледнах в ежедневника й и видях, че беше отменила всичките си ангажименти след петъка, когато трябваше да се срещне с мен в апартамента си. Това ме успокои. Но съседката й ми каза, че онзи неин тъп бивш съпруг се е карал с нея и че е идвал, докато съм бил на работа. После жена му буквално нахлу и скъса чека с издръжката. Започнах да си мисля, че може би нещо наистина не е наред.

— И тогава — каза детектив О’Брайън с натежал от сарказъм глас, — реши да вдигаш телефона и още първото обаждане бе заплаха за живота на леля ти? А второто беше от прокуратурата на Роклънд Каунти, откъдето ти известяваха, че тялото й е било намерено?

Дъг усети как подмишниците му се обливат в пот. Раздвижи се неспокойно, опитвайки се да си намери удобна позиция в дървения стол с права облегалка. Двамата детективи го наблюдаваха от другата страна на масата — О’Брайън с едрото си лице с масивни черти и Гомез с блестящата си черна коса и брадичка като на катерица. Един ирландец и един испанец.

— Започва да ми писва от това — рече Дъг.

Лицето на О’Брайън се стегна.

— Тогава се поразходи, Дъги. Но ако си склонен, дай ни още един отговор. Килимчето пред бюрото на леля ти беше изпоцапано с кръв. Някой доста старателно се е опитал да го почисти. Дъг, преди да се преместиш на настоящата си работа, не работи ли в отдела за почистване на килими и мебели на „Сиърс“?

Дъг моментално бе обзет от паника. Подскочи и бутна стола назад толкова силно, че той се прекатури.

— Майната ви! — изстреля думите, докато летеше към вратата на стаята за разпити.

 

 

Дени беше поел добре премерен риск, като изчака да спре такси точно когато Нийв Кърни се качваше в нейното. Но той знаеше, че таксиметровите шофьори надушват всичко. Беше далеч по-разумно да спре някое и задъхано да каже:

— Някакво копеле открадна велосипеда ми. Следвай онова такси, ако обичаш. Ще ми отрежат главата, ако не доставя тоя плик на оная кучка.

Шофьорът беше виетнамец. Той кимна с безразличие и умело засече приближаващия автобус, докато правеше обратен завой. После продължи по Медисън авеню и зави по Осемдесет и пета улица. Дени се сви в ъгъла с наведена глава. Не искаше шофьорът да има прекалено добра възможност да го разгледа в огледалото за обратно виждане. Единственият му коментар беше:

— Откачени. Ако можеха да препродават пръдни, щяха да крадат и тях.

„Английският на виетнамеца е изумително добър“, помисли си кисело Дени.

На Седмо авеню и Тридесет и шеста улица другото такси хвана зеления светофар и те го изгубиха.

— Съжалявам — извини се шофьорът.

Дени знаеше, че Нийв вероятно щеше да слезе на следващата пресечка, или нещо подобно. Таксито й сигурно щеше да пълзи в това натоварено движение.

— Е, нека ме уволнят. Опитах — плати на шофьора и тръгна бавно към центъра. С периферното си зрение видя как таксито тръгна и продължи по Седмо авеню. Дени бързо смени посоката и забърза от Седмо авеню по Тридесет и шеста улица.

Както винаги, улиците встрани от Седмо авеню гъмжаха от супер атрактивността на „Гармънт Дистрикт“. Големи камиони в процес на разтоварване бяха паркирани в две редици покрай тротоарите, стеснявайки по този начин движението. Куриери на ролкови кънки летяха покрай тълпите пешеходци. Доставчици, които не се интересуваха нито от пешеходците, нито от превозните средства, бутаха тежки закачалки с дрехи. Свиреха клаксони. Мъже и жени в дрехи от висока класа вървяха бързо, разговаряха развълнувано, напълно безразлични към хората и трафика около тях.

Идеално място за убийство, помисли си със задоволство Дени. На половината път нагоре по улицата той видя едно такси да спира до бордюра и Нийв Кърни да излиза от него. Преди Дени да успее да се приближи до нея, тя влезе в една сграда. Дени си намери наблюдателен пункт от другата страна на улицата зад един от огромните камиони.

— Като избираш префърцунените дрехи, най-добре си поръчай и саван, Кърни — измърмори тихо той.

 

 

Джим Грийн, тридесетгодишен, неотдавна бе повишен в детектив. Способността му да преценява ситуацията и инстинктивно да избира правилния начин на действие се бяха харесали на началниците му в полицейското управление. Сега му бяха възложили досадната, но важна работа да охранява болничното легло на тайния детектив Тони Витале. Не беше привлекателна работа. Ако Тони беше в самостоятелна стая, Джим би могъл да пази пред вратата, но в интензивното отделение му се налагаше да стои в мястото за сестрите. Там през осемчасовото му дежурство непрекъснато му се напомняше за крехкостта на живота, щом от екраните започнеха да звучат аларми и болничният персонал се втурнеше да се бори със смъртта.

Джим беше жилав и среден на ръст — факт, който му позволяваше да бъде колкото е възможно по-незабележим в тясното, ограничено пространство. След четири дни сестрите бяха започнали да се отнасят към него не като към нежелана добавка. И всичките изглежда бяха много загрижени за издръжливото младо ченге, което се бореше за живота си.

Джим бе наясно каква смелост се изисква, за да бъдеш тайно ченге, да седиш на масата с хладнокръвни убийци и да знаеш, че във всеки момент могат да те разкрият. Знаеше за безпокойството, че Ники Сепети би могъл да поръча убийството на Нийв Кърни и за облекчението, когато Тони успя да каже: „Ники… няма поръчка за убийството, Нийв Кърни…“

Джим беше дежурен, когато полицейският комисар дойде в болницата с Майлс Кърни, и той получи възможността да се ръкува с него. Легендата. Кърни си беше заслужил това прозвище. След начина, по който загина жена му, сигурно вътрешно се е побърквал дали Сепети няма да посегне и на дъщеря му.

Полицейският комисар им беше казал, че майката на Тони смята, че той се опитва да им каже нещо. Сестрите бяха инструктирани да извикат Джим веднага, щом Тони е в състояние да говори.

Това се случи в четири часа в понеделник следобед. Родителите на Витале току-що си бяха тръгнали с озарени от надеждата изтощени лица. Противно на всички очаквания Тони беше извън опасност. Една сестра влезе да го види. Джим я наблюдаваше през стъклото и после бързо тръгна натам, защото тя му махна.

В ръката на Тони се вливаше глюкоза, а кислородът влизаше през сложени в ноздрите му тръбички.

— Устните му се движеха. Прошепна една дума.

— Казва собственото си име — каза сестрата на Джим.

Джим поклати глава. Наведе се и сложи ухо до устните на Тони. Чу „Кърни“. После тихо „Ний…“. Докосна ръката на Витале.

— Тони, аз съм ченге. Ти току-що каза „Нийв Кърни“, нали? Стисни ми ръката, ако съм прав.

Беше възнаграден с леко стискане на дланта си.

— Тони — продължи той, — когато те докараха тук, ти се опита да говориш за поръчка за убийство. Това ли искаш да ми кажеш?

— Тревожите пациента — запротестира сестрата.

Джим бързо я погледна.

— Той е ченге, добро ченге. Ще се чувства по-добре, ако успее да ми предаде онова, което се опитва да ми каже. — Повтори въпроса в ухото на Тони.

Отново усети лек като перце натиск върху дланта си.

— Добре. Искаш да ни кажеш нещо за Нийв Кърни и за поръчка за убийство — мислите на Джим пробягаха върху думите, които знаеше, че Витале е казал при постъпването си в болницата. — Тони, ти каза: „Ники, няма поръчка“. Може би това е било само част от онова, което си искал да кажеш. — Изведнъж през ума на Джим мина внезапна смразяваща мисъл. — Тони, да не би да се опитваш да ни кажеш, че Сепети не е поръчал убийството на Нийв Кърни, но някой друг го е сторил?

Мина един миг и после Тони стисна конвулсивно дланта му.

— Тони — помоли Джим. — Опитай се. Гледам устните ти. Ако знаеш кой го е поръчал, кажи ми.

Беше, сякаш въпросите на другото ченге отекваха в тунел. Тони Витале изпитваше голямо, невероятно облекчение, че беше успял да направи предупреждението. Сега картината беше толкова ясна в ума му: Джоуи казва на Ники, че Стюбър е поръчал убийството. Гласът му просто не желаеше да излезе, но той успя да помръдне бавно устните си, да ги оформи в сричката „Стю“ и да ги отпусне в „бър“.

Джим го гледаше напрегнато.

— Мисля, че се опитва да каже нещо като „Трю“…

Сестрата го прекъсна.

— Според мен е „Стю-бър“.

С последно усилие, преди отново да се унесе в дълбок; оздравителен сън, тайният детектив Антони Витале стисна ръката на Джим и успя да кимне с глава.

 

 

След като Дъг Браун изхвърча от стаята за разпити, детективите О’Брайън и Гомез обсъдиха известните до този момент факти по случая. Единодушно се съгласиха, че Дъг Браун е отрепка, че версията му е съшита с бели конци, че вероятно е крадял от леля си, че небивалицата, че не е вдигал телефона, е откровена лъжа и че може да се е паникьосал заради това, че е започнал да разправя за заплахите към Етел точно когато тялото й е било открито.

О’Брайън се отпусна назад в стола и се опита да сложи краката си на масата — позата, в която „мислеше“ на бюрото си. Масата обаче беше прекалено висока, за да му е удобно, и той пусна крака на пода с раздразнение, мърморейки по адрес на долнокачествените мебели. После добави:

— Тази Етел Лемстън е била страхотна познавачка на характери. Бившият й съпруг е нищожество; племенникът й е крадец. Но мисля, че от двете лекета я е очистило по-голямото — бившият й съпруг.

Гомез внимателно гледаше партньора си. Имаше си свои собствени съображения, които искаше да изкаже постепенно. Когато започна да говори, прозвуча така, сякаш тази идея току-що му беше минала през ума:

— Да предположим, че е била убита в дома си.

О’Брайън изсумтя в знак на съгласие.

Гомез продължи:

— Ако вие с мис Кърни сте прави, някой е отпрал етикетите и вероятно същият този някой е изхвърлил куфарите и чантата й.

С полузатворени, но замислени очи, О’Брайън му показа, че е съгласен.

— Мисълта ми е следната — Гомез знаеше, че е време да изложи теорията си. — Защо му е на Сиймъс да крие тялото й? Чиста случайност беше, че я намериха толкова скоро. Щеше да му се наложи да продължава да изпраща издръжката на счетоводителя й. Или защо племенникът ще крие тялото и ще къса етикетите, по които би могла да бъде идентифицирана? Ако Етел си беше изгнила необезпокоявана, щеше да му се наложи да чака седем години, за да докопа богатството й и дори тогава това щеше да му струва много пари и време в съда. Ако го е направил един от тях двамата, те щяха да искат тялото да бъде открито, нали така?

О’Брайън вдигна ръка.

— Не мисли, че тия боклуци пращят от акъл. Просто трябва да продължаваме да ги въртим на шиш, да ги изнервяме и рано или късно единият ще каже: „Не исках да го направя“. Все още залагам на съпруга. Ти искаш ли да заложиш петарка на племенника?

Гомез се отърва от принудата да направи избора си, тъй като телефонът в стаята за разпити иззвъня. Полицейският комисар искаше да види и двамата детективи в кабинета си незабавно.

Докато пътуваха с патрулната кола към управлението, и О’Брайън, и Гомез се опитаха да преценят свършеното от тях по случая. Полицейският комисар лично се интересуваше от него. Гаф ли бяха направили? Беше четири и петнадесет, когато влязоха в кабинета му.

 

 

Полицейският комисар Хърбърт Шварц слушаше дискусията. Детектив О’Брайън беше твърдо против да се усъмни дори за миг във вината на Сиймъс Лемстън.

— Сър — каза той на Хърб почтително, — през цялото време бях твърдо убеден, че бившият съпруг го е направил. Изчакайте. Дайте ми три дни да разреша случая.

Хърб беше склонен да реши в полза на О Брайън, когато секретарката му влезе. Той се извини и бързо излезе в приемната. След пет минути се върна.

— Току-що ми съобщиха — каза тихо той, — че Гордън Стюбър може да е поръчал убийството на Нийв Кърни. Ще го разпитаме веднага. Нийв вдигна шум около нелегалните му цехове и това даде начало на разследването, което доведе до разкриването на наркотиците, така че звучи смислено. Но Етел Лемстън също може да е надушила с какво се занимава. Така че сега има вероятност Стюбър да има връзка със смъртта й. Искам или да съм сигурен, че бившият й съпруг я е убил, или да го елиминирам. Съгласете със сделката, която предлага адвокатът му. И направете теста с детектора на лъжата днес.

— Но… — О’Брайън видя изражението на лицето на полицейския комисар и не довърши изречението.

 

 

Час по-късно в две отделни стаи разпитваха Гордън Стюбър, който още не беше заплатил гаранцията от десет милиона долара, и Сиймъс Лемстън. Адвокатът на Стюбър се въртеше около него, докато детектив О’Брайън изстрелваше въпросите.

— Известно ли ви е за поръчката за убийството на Нийв Кърни?

Гордън Стюбър, безупречен, въпреки часовете, прекарани в ареста и все пак разбиращ сериозността на положението си, избухна в смях.

— Сигурно се шегувате. Но каква страхотна идея.

В съседната стая Сиймъс, имащ ограничен имунитет, бе разказал историята си и сега го свързваха с полиграфа за втори път този ден. Сиймъс непрекъснато си повтаряше, че този е същият като предишния и че той беше преминал теста първия път. Но не беше същият. Твърдите, недружелюбни лица на детективите, клаустрофобично малката стая и съзнанието, че те бяха сигурни, че е убил Етел, го ужасяваха. Окуражителните коментари на адвоката му Кенеди не помагаха. Знаеше, че бе направил грешка, като се съгласи на теста.

Сиймъс едва успя да отговори на първите, лесни въпроси. Когато стигна до онази последна среща с Етел, се почувства така, сякаш отново беше там с нея и виждаше насмешливото й лице със съзнанието, че на нея й харесва страданието му и че никога няма да го освободи. Гневът се надигна в него точно както и тогава. Въпросите станаха целенасочени.

— Ударили сте Етел Лемстън.

Юмрукът му, удрящ челюстта й. Главата й отскача назад.

— Да. Да.

— Тя взе ножа и се опита да ви нападне.

Омразата в лицето й. Не, беше презрение. Знаеше, че го държи в ръцете си. Беше извикала:

— Ще накарам да те арестуват, маймуно такава.

Беше се пресегнала към ножа за писма и беше замахнала към него. Беше го измъкнал от ръката й и беше порязал лицето й, докато се боричкаха. После тя беше видяла погледа му.

— Добре, добре, не ми плащай повече издръжка.

Тогава…

— Убихте ли бившата си съпруга Етел Лемстън?

Сиймъс затвори очи. Не. Не…

 

 

На Питър Кенеди не му беше необходимо потвърждение от детектив О Брайън, за да разбере онова, което вече беше почувствал. Беше изгубил залога.

Сиймъс се беше провалил на теста на детектора на лъжата.

 

 

Хърб Шварц слушаше с безизразно лице и бдителен поглед, когато за втори път този следобед се срещна с детективите О’Брайън и Гомез.

През изминалия час Хърб се измъчваше от колебанието дали да каже, или да не каже на Майлс, че подозираха, че Гордън Стюбър е поръчал убийството на Нийв. Знаеше, че това може да се окаже достатъчно, за да предизвика втори инфаркт.

Ако Стюбър беше поръчал убийството на Нийв, дали беше твърде късно, за да се отмени? Хърб усети как вътрешностите му се свиват, когато реши какъв би бил вероятният отговор. Не. Ако Стюбър беше задвижил нещата, поръчката вероятно беше минала през пет или шест души, преди всичко да е уредено. Убиецът никога нямаше да разбере кой е дал поръчката. По всяка вероятност щяха да докарат тук някой наемен убиец от друг град и щяха да го изстрелят веднага, след като убийството бъдеше извършено.

Нийв Кърни. Боже, помисли си Хърб, не мога да оставя това да се случи. Беше тридесет и четири годишен помощник-комисар, когато убиха Рената. До смъртта си нямаше да забрави изражението на лицето на Майлс, когато коленичи до тялото на жена си.

А сега дъщеря му?

Линията на разследване, която би могла да свърже Стюбър със смъртта на Етел Лемстън, като че ли вече не беше в сила. Бившият съпруг се беше провалил на теста на детектора на лъжата и О Брайън не се опитваше да скрие, че смята, че Сиймъс Лемстън е прерязал гърлото на бившата си жена. Хърб помоли О’Брайън да повтори аргументите си.

Денят беше дълъг. Раздразнен, О Брайън вдигна рамене и после, видял стоманения поглед на полицейския комисар, застана почтително. Прецизно, сякаш беше на свидетелската банка, той обосновано аргументира вината на Сиймъс Лемстън.

— Фалирал е. Отчаян е. Имал е огромен скандал с жена си заради върнат чек за обучението на дъщеря им. Отива да види Етел и една съседка четири етажа по-горе чува виковете им. Не отива в бара си през целия уикенд. Никой не го вижда. Познава Морисън Стейт парк като собствения си двор. С децата си често прекарва неделите там. Два дни по-късно пуска до Етел писмо, в което казва, благодаря ти, че ме освободи от плащанията, и същевременно прилага чека, който не би трябвало да изпраща. Връща се да си го прибере обратно. Признава, че е ударил и е порязал Етел. Вероятно е признал всичко пред жена си, защото тя е откраднала оръжието на престъплението и се е отървала от него.

— Намерихте ли го? — прекъсна го Шварц.

— В момента хората ми го търсят. И, сър, най-главното е, че се провали на детектора.

— Но е преминал онзи в офиса на адвоката си — намеси се Гомез. Без да поглежда към партньора си, Гомез реши, че трябва да каже какво мисли. — Сър, говорих с мис Кърни. Сигурна е, че нещо не е наред в тоалета, с който е била облечена Етел Лемстън. Аутопсията показва, че жертвата е скъсала чорапогащника си, докато го е обувала. Когато този чорапогащник е бил обуван върху десния крак, той се е закачил за нокътя и отпред се е пуснала огромна дупка. Мис Кърни смята, че Етел не би излязла в този вид. Уважавам мнението на мис Кърни. Една жена, която зачита модата, не би излязла от вкъщи така, след като само за десет секунди ми могла да си обуе друг чорапогащник.

— Взехте ли доклада от аутопсията и снимките от моргата? — попита Хърб.

— Да, сър.

Когато извадиха плика, Хърб разгледа снимките с клинична прецизност. Първата снимка — една ръка, подаваща се от земята: тялото, след като го бяха извадили от пещеровидния отвор, замръзнало от трупно вкочанясване, в превита на две маса гниеща плът. Близките планове на челюстта на Етел — лилаво, черно и синьо. Кървавата резка на бузата й.

Хърб погледна друга снимка. На нея се виждаше само областта между брадичката на Етел и долната част на гърлото й. Грозната, нащърбена рана накара Хърб да се намръщи. Независимо от колко дълго работеше в полицията, ужасните доказателства за човешката жестокост към себеподобните все още го натъжаваха.

Но имаше и още нещо.

Хърб конвулсивно стисна снимката. Начинът, по който беше срязано гърлото. Дългият прорез надолу, после прецизната линия от долната част на шията нагоре към лявото ухо. Беше виждал точно такова срязване и преди. Протегна се към телефона.

Връхлетелият го като вълна шок не се отрази на гласа на полицейски комисар Шварц, докато спокойно поръчваше една определена папка от архива.

 

 

Нийв си даде сметка, че мислите й не бяха заети с поръчките на спортно облекло. Първата й спирка беше в „Гарднър Сепъритс“. Шортите и тениските с контрастиращи широки якета бяха интересни и добре скроени. Представи си как подрежда витрината си с тези дрехи и с плажни декори в началото на юни. Но след като беше взела това решение, установи, че не може да се концентрира върху останалата част от колекцията. Изтъквайки, че няма време, тя си уреди среща за следващия понеделник и се измъкна от напористия продавач, който я увещаваше да й покаже новите бански. „Страшно ще ги харесате. Страхотни са.“

Като излезе на улицата, Нийв се поколеба. Още малко и ще си ида вкъщи, помисли си тя. Имам нужда от малко спокойствие. Даде си сметка, че усеща първите признаци на главоболие, някакво напрежение, сякаш лента стягаше челото й. Никога не ме боли глава, каза си, докато стоеше нерешително пред сградата.

Не можеше да се прибере у дома. Точно преди да се качи в колата си, мисис Пот я беше помолила да потърси семпла бяла рокля, подходяща за малка семейна сватба.

— Нищо специално — беше й обяснила. — Дъщеря ми вече развали два годежа. Свещеникът отбелязва датите на сватбите й с молив. Но този път случайно може и да стане.

Имаше няколко модни къщи, в които Нийв възнамеряваше да потърси роклята. Понечи да се обърне надясно, после спря. Другото място май беше по-добро. Докато сменяше посоката, погледна право към отсрещния тротоар. Един мъж в сив анцуг, с голям плик подмишница, с големи тъмни очила и странна пънкарска прическа тичаше към нея през задръстеното движение. За миг очите им се срещнаха и Нийв се почувства така, сякаш беше прозвучала аларма. Усещането за натиск върху челото й се засили. Един камион тръгна и скри куриера от погледа й и, внезапно ядосана на себе си, Нийв забърза надолу по улицата.

Беше четири и половина. Слънцето се скриваше зад дълги, наклонени сенки. Нийв усети, че почти се моли да намери рокля още в първия магазин. После, помисли си тя, ще зарежа всичко и ще отида да се видя със Сал.

Беше се отказала да се опитва да убеди Майлс, че блузата, с която Етел е била облечена, преди да умре, е важна. Но Сал щеше да я разбере.

 

 

От обяда Джек Кемпбъл отиде направо на среща с редакторите. Тя продължи до четири и половина. Като се върна в кабинета си, той се опита да се съсредоточи върху планината писма, които Джини беше отделила за него, но това се оказа невъзможно. Усещането, че нещо никак не е наред, го измъчваше. Нещо му беше убягнало. Какво беше то?

Джини застана на вратата, която отделяше кабинета на Джек от квадратното помещение, в което работеше тя, и го заразглежда замислено. През месеца, откакто Джек беше станал президент на „Гивънс и Маркс“, тя беше започнала да му се възхищава и много да го харесва. След като беше работила двадесет години с предшественика му, тя се страхуваше, че може да не е в състояние да се приспособи към промяната или пък че Джек може да не иска да задържи секретарката на предишния президент.

И двете й безпокойства се оказаха напразни. Сега, докато го разглеждаше, несъзнателно одобрявайки тъмнокафявия му костюм и развеселена от момчешкия начин, по който беше разхлабил вратовръзката си и разкопчал горното копче на ризата си, тя осъзна, че той беше сериозно разтревожен. Дланите му бяха сключени под брадичката. Гледаше втренчено стената. Челото му беше смръщено. Добре ли беше минала срещата с редакторите? — зачуди се тя. Знаеше, че някои все още негодуваха, че бяха сложили Джек на ръководния пост.

Почука на отворената врата. Джек вдигна поглед и тя видя, че очите му са замъглени.

— Да не сте в дълбока медитация? — попита непосредствено. — Ако е така, пощата може да почака.

Джек се опита да се усмихне.

— Не. Само тази работа с Етел Лемстън. Нещо ми убягва в цялата история, така че размърдвах мозъка си, опитвайки се да разбера какво е то.

Джини седна на ръба на стола срещу Джек.

— Може би ще успея да помогна. Спомнете си за деня, когато Етел дойде тук. Прекарахте само две минути с нея, а вратата беше отворена, така че я чух. Джафкаше за някакъв скандал в модата, но не спомена абсолютно никакви подробности. Искаше да разговаря за много пари и вие й подхвърлихте една цифра. Не мисля, че нещо може да ви убягва.

Джек въздъхна.

— Предполагам, че не. Но знаете ли какво. Нека прегледам папката, която Тони ми изпрати. Може би в бележките на Етел има нещо.

В пет и половина, когато Джини надзърна да каже довиждане, Джек й кимна отсъстващо. Все още преглеждаше обемистото разследване на Етел. За всеки от споменатите в статията дизайнери тя очевидно бе събрала отделна папка с биографични данни и ксерокопия от десетки материали за модата от вестници и списания като „Таймс“, „Уимин“, „Уимин уеър дейли“, „Вог“ и „Харпърз базар“.

Тя очевидно беше методичен и добросъвестен изследовател. Интервютата с дизайнерите често бяха съпътствани с такива бележки: „Не е същото, каквото казва във Вог“, „Провери тези цифри“, „Никога не е печелил наградата“, „Опитай се да интервюираш губернаторшата за твърдението, че шие дрехи за куклите си“…

Имаше десетина различни варианта на последната статия на Етел със съкращения и допълнения във всяка версия.

Джек започна да преглежда материалите, докато не видя името Гордън Стюбър. Стюбър. Етел е била облечена с негов костюм, когато са я открили. Нийв толкова настояваше, че свалената от тялото на Етел блуза е била продадена с костюма, но че Етел никога не би я облякла доброволно.

Джек набързо анализира материала за Гордън Стюбър и с тревога видя колко често през последните три месеца вестниците бяха споменавали името му във връзка със съдебно разследване. В статията Етел хвалеше Нийв за това, че беше насочила вниманието към Стюбър. Предпоследната чернова на статията й се занимаваше не само с нелегалните му цехове и с данъчните му проблеми, но съдържаше и следното изречение: „Стюбър започва кариерата си в бизнеса на баща си, като прави подплати за кожени палта. Говори се, че никой друг в историята на модата не е направил повече пари с подплати и шев през последните няколко години, отколкото елегантният мистър Стюбър“.

Етел беше сложила тези няколко изречения в скоби и ги беше отбелязала със „запази го засега“. Джини беше казала на Джек за ареста на Стюбър след залавянето на наркотиците. Дали преди няколко седмици Етел не беше открила, че Стюбър пренася хероин в подплатите на вносните си дрехи?

Връзва се, помисли си Джек. Връзва се и с теорията на Нийв за дрехите, с които е била облечена Етел. Връзва се и с „големия скандал“ на Етел.

Джек се поколеба дали да не се обади на Майлс, после реши първо да покаже папката на Нийв.

Нийв. Наистина ли я познаваше само от шест дни? Не. Шест години. Търсеше я от онзи първи ден в самолета. Погледна телефона. Желанието да бъде с нея беше непреодолимо. Дори не я беше прегръщал и сега ръцете му копнееха за нея. Беше му казала, че ще му се обади от офиса на чичо си Сал, когато е готова да тръгне.

Сал. Антони де ла Салва, известният дизайнер. Следващата купчина изрезки, материали и статии бяха за него. Хвърляйки поглед към телефона с желанието Нийв да се обади сега, Джек започна да преглежда папката за Антони де ла Салва. Беше пълна с илюстрации на колекцията „Пасифик рийф“. Ясно ми е защо хората я харесаха, помисли си Джек, а не разбирам бъкел от мода. Роклите и официалните тоалети сякаш летяха върху страниците. Прехвърли бележките на модните коментатори: „Елегантни туники с феерични поли, които падат от раменете като криле…“, „… меки, плисирани ръкави от тънък като воал шифон…“, „… прости вълнени дневни рокли, които обгръщат тялото с небиеща на очи елегантност…“ Репортерите ставаха поетични в хвалебствията си на цветовете.

„Антони де ла Салва посещава чикагския «Аквариум» в началото на 1972 г. и среща вдъхновението си сред подводната красота на величествената експозиция на тихоокеанския риф.

Часове наред върви из стаите и скицира подводното царство, където прекрасните морски създания си съперничат сред чудесната растителност, кораловите дървета и стотиците изумително оцветени миди. Скицира тези цветове в мотивите и комбинациите, дадени им от природата. Изучава движенията на морските обитатели, така че да може да предаде с ножицата и платовете онази плавна грациозност, дадена им по рождение.

Жени, приберете мъжките си костюми и вечерните рокли с набрани ръкави и огромни поли в задната част на гардеробите си. Това е вашата година да бъдете красиви. Благодарим ти, Антони де ла Салва.“

Предполагам, че наистина е добър, помисли си Джек и започна да събира материалите за Де ла Салва накуп. После се замисли какво го безпокоеше. Имаше нещо, което му се беше изплъзнало. Какво беше то? Беше чел последния вариант на статията на Етел. Сега погледна предпоследния.

Той беше изпъстрен с бележки. „Чикагският Аквариум — провери датата, на която го е посетил!“ С кламер Етел беше прикрепила една илюстрация на колекцията „Пасифик рийф“ в горната част на работния си екземпляр. До нея беше нарисувала една скица.

Устата на Джек изсъхна. Беше виждал тази скица през последните няколко дни. Беше я виждал на изпоцапаните страници в готварската книга на Рената Кърни.

А и „Аквариумът“. Провери датата. Естествено! Ужасен, той започна да разбира. Трябваше да бъде сигурен. Беше почти шест часът. Това означаваше, че в Чикаго беше почти пет. Бързо набра информационния код на Чикаго.

В пет без една минута чикагско време номерът, който беше набрал, отговори.

— Моля, потърсете директора сутринта — каза му безстрастен глас.

— Съобщете му името ми. Познава ме. Налага се да говоря с него веднага и нека ви кажа, госпожо, че ако открия, че е бил там и вие не сте ме свързали, ще се погрижа да ви уволнят.

— Ще ви свържа, сър.

Миг по-късно един изненадан глас попита:

— Какво има, Джек?

Въпросът се изплъзна от устните на Джек. Той усети, че ръцете му бяха студени и влажни. Нийв, помисли си, Нийв, бъди предпазлива. Втренчи се в статията на Етел и видя къде беше написала: „Ние приветстваме Антони Де ла Салва за това, че създаде Пасифик рийф луук“. После Етел беше зачертала името Де ла Салва и беше написала върху него: „дизайнера на Пасифик рийф луук“.

Отговорът на уредника на „Аквариума“ беше дори по-страшен, отколкото беше очаквал.

— Абсолютно си прав. И знаеш ли какво е най-шантавото? Ти си вторият човек, който се обажда да пита за това за последните две седмици.

— А кой е бил другият? — попита Джек, знаейки какво ще чуе.

— Разбира се. Някаква писателка. Едит… О, не, Етел. Етел Лемстън.

 

 

Денят мина неочаквано натоварено за Майлс. В десет часа телефонът иззвъня. Дали щеше да е свободен по обяд, за да обсъди предложената му във Вашингтон работа? Съгласи се да обядва в Дъбовата стая в „Плаца“. Късно сутринта отиде в Атлетик клъб, за да поплува и за масаж, и тайничко се зарадва на потвърждението от страна на масажиста:

— Комисарю Кърни, тялото ви отново е в страхотна форма.

Майлс знаеше, че кожата му беше загубила призрачната си бледност. Но не беше само до външността. Чувстваше се щастлив. Може да съм на шестдесет и осем, помисли си, докато завързваше вратовръзката си в съблекалнята, но изглеждам добре.

Изглеждам добре в собствените си очи, реши унило, докато чакаше асансьора. Някоя жена би могла да е на друго мнение. Или, по-специално, призна си той, докато излизаше от фоайето на Сентръл парк-сауд и свиваше надясно към Пето авеню и „Плаца“, Кити Конуей може да ме види в по-малко ласкателна светлина.

Обядът с помощника на президента имаше една цел. Майлс трябваше да даде отговора си. Щеше ли да приеме председателския пост на Агенцията за борба с наркотиците? Майлс обеща да вземе решението си през следващите четиридесет и осем часа.

— Надяваме се да е в положителен смисъл — каза му помощникът на президента. — Сенатор Мойнихън изглежда смята, че ще е така.

Майлс се усмихна.

— Никога не ядосвам Пат Мойнихън.

Едва когато се върна в апартамента, усещането, че всичко му е наред, изчезна. Беше оставил прозореца в кабинета отворен. Когато влезе в стаята, вътре влетя гълъб, направи кръг, завъртя се във въздуха, кацна на перваза и после излетя навън над Хъдзън. „Гълъб в къщата означава смърт.“ Думите на майка му прозвучаха в ушите му.

Откачени, суеверни глупости, помисли си ядосано Майлс, но не можеше да се отърси от настоятелното усещане за зла поличба. Осъзна, че иска да поговори с Нийв. Бързо набра номера в магазина.

Отговори Юджиния.

— Комисарю, тя току-що тръгна за Седмо авеню. Мога да се опитам да я открия.

— Не. Не е важно — отвърна Майлс. — Но ако случайно звънне, кажи й да ми се обади.

Току-що беше оставил слушалката, когато телефонът иззвъня. Беше Сал, който му каза, че също се безпокои за Нийв.

През следващия половин час Майлс се колебаеше дали да не се обади на Хърб Шварц. Но за какво? Не беше за това, че Нийв щеше да свидетелства срещу Стюбър. Тя просто го беше посочила и беше предизвикала разследването. Майлс си даде сметка, че загубата на сто милиона долара беше достатъчна причина Стюбър и съучастниците му да искат отмъщение.

Може би ще успея да убедя Нийв да се премести във Вашингтон с мен, помисли си Майлс и отхвърли идеята като смехотворна. Нийв си имаше свой живот в Ню Йорк, нейния бизнес. А сега, ако добре умееше да преценява човешките отношения, си имаше Джек Кемпбъл. „Тогава забрави за Вашингтон“, реши Майлс, докато крачеше из кабинета. Трябва да остана тук и да я държа под око. Независимо дали щеше да й хареса или не, той щеше да й наеме бодигард.

Очакваше Кити Конуей около шест часа. В пет и петнадесет влезе в спалнята си, съблече се, взе душ в банята до стаята си и внимателно подбра костюма, ризата и вратовръзката, с които щеше да отиде на вечеря. В шест без двадесет беше напълно облечен.

Много отдавна беше осъзнал, че работата с ръцете имаше успокояващо действие върху него, когато бе изправен пред труден проблем. Реши през следващите двадесетина минути да види дали може да оправи дръжката на кафеварката, която се беше счупила онази вечер.

Отново си даде сметка, че гледа тревожно в огледалото. Сега косата му беше абсолютно бяла, но достатъчно гъста. Голямото легло, гардеробът, тоалетката и огледалото бяха антики — сватбени подаръци от семейството на Рената. Майлс се втренчи в леглото и си спомни Рената, подпряна на възглавниците с бебето Нийв до гърдите си. „Cara, cara, mia cara“ — шепнеше тя, докосвайки с устни челото на Нийв.

Майлс се вкопчи в таблата на леглото, отново спомняйки си загриженото предупреждение на Сал: „Погрижи се за Нийв“. Мили Боже! Ники Сепети беше казал: „Погрижи се за жена си и детето си.“

Достатъчно, каза си Майлс, докато излизаше от спалнята и се насочваше към кухнята. Превръщаш се в нервно старче, готово да подскочи и при вида на мишка.

В кухнята порови из тиганите и тенджерите, докато не извади машината за еспресо, която беше изгорила Сал във вторник вечерта. Занесе я в кабинета, сложи я на бюрото, извади кутията с инструментите си от килера и се зае с ролята, която Нийв наричаше „Майстор Тричко“.

След малко разбра, че причината, поради която дръжката беше паднала, не бяха разхлабените или счупени винтове. После каза на глас: „Това е абсолютно откачено!“.

Опита се да си спомни точно какво се беше случило вечерта, когато Сал се беше изгорил…

 

 

В понеделник сутринта Кити Конуей се събуди с чувство за очакване, което не беше изпитвала от много отдавна. Смело устоявайки на изкушението да подремне още малко, тя се облече в екипа си за джогинг и тича из Риджууд от седем до осем часа.

Дърветата покрай прекрасните широки авенюта имаха онзи специфичен червеникав оттенък, който показваше, че пролетта идва. Едва миналата седмица, когато бе тичала тук, тя беше забелязала напълването, беше си помислила за Майк и си беше спомнила откъса от една поема: „Какво може да направи пролетта, освен да обнови нуждата ми от теб?“

Миналата седмица беше погледнала с носталгия младия съпруг надолу по улицата, който махаше за довиждане на жена си и бебешока, докато даваше колата на заден по алеята. Струваше й се, че вчера беше държала Майкъл и махаше на Майк за довиждане.

Вчера и преди тридесет години.

Днес се усмихна разсеяно на съседите си, докато приближаваше към дома си. Трябваше да отиде в музея по пладне. Щеше да се прибере вкъщи към четири, точно навреме, за да се облече и да тръгне за Ню Йорк. Поколеба се дали да не отиде на фризьор и после реши, че се справя по-добре сама.

Майлс Кърни.

Кити бръкна в джоба си за ключовете за къщата, отключи, после въздъхна дълбоко. Беше хубаво да се тича, но, мили Боже, това я караше да усеща петдесет и осемте си години.

Отвори импулсивно гардероба в коридора и погледна шапката, която Майлс Кърни беше „забравил“. В мига, в който я беше открила снощи, беше разбрала, че това е поводът да я види отново. Спомни си онази глава от „Добрата земя“, където съпругът оставя лулата си в знак, че възнамерява да се върне в спалнята на жена си през нощта. Кити се усмихна, поздрави шапката и се качи горе да вземе душ.

Денят мина бързо. В четири и половина тя се поколеба между два тоалета — черна вълнена, просто скроена рокля с квадратно деколте, която подчертаваше стройната й фигура, и синьо-зелен тоалет от две части, на който се открояваше червената й коса. Взимай този, реши тя, и се пресегна към синьо-зеления.

В шест и пет портиерът обяви пристигането й и й каза номера на апартамента на Майлс. В шест и седем тя слизаше от асансьора, а той я чакаше в коридора.

Кити веднага разбра, че нещо не беше наред. Поздрави я почти формално. И все пак инстинктът й подсказа, че студенината не беше насочена към нея.

Докато вървяха по коридора към апартамента, Майлс я хвана подръка. Вътре свали палтото й и разсеяно го остави на един стол във фоайето.

— Кити — рече той, — моля те да бъдеш търпелива с мен. Опитвам се да си обясня нещо, и то е важно.

Влязоха в кабинета. Кити огледа прекрасната стая и се възхити на уюта, топлотата и на очевидния вкус.

— Не се тревожи за мен — отвърна тя. — Продължавай да се занимаваш с онова, което е необходимо.

Майлс се върна до бюрото си.

— Работата е там — каза той, размишлявайки на глас, — че тази дръжка не е просто паднала. Тя е била отчупена от кафеварката. Това беше първият път, когато Нийв я използва, така че може да е била продадена в този вид. Ама че боклуци продават сега… Но, за Бога, не би ли забелязала, че дяволската дръжка виси на косъм?

Кити знаеше, че Майлс не очаква отговор. Тя обиколи тихо стаята, възхищавайки се на картините и сложените в рамки семейни снимки. Несъзнателно се усмихна при гледката на тримата водолази. Беше й почти невъзможно да види лицата през маските, но несъмнено това бяха Майлс, жена му и седем — или осемгодишната Нийв. Те с Майк и Майкъл също се гмуркаха на Хаваите.

Кити погледна Майлс. Държеше дръжката до кафеварката с напрегнато изражение. Отиде и застана до него. Погледът й попадна върху отворената готварска книга. Страниците бяха изпоцапани с кафе, но скиците по-скоро се подчертаваха, отколкото се заличаваха от потъмняването. Кити се наведе и ги разгледа отблизо, после се протегна към лупата до книгата. Отново разгледа скиците, концентрирайки се върху една от тях.

— Очарователно — рече тя. — Това, разбира се, е Нийв. Тя сигурно е била първото дете, облечено с дреха с мотиви на „Пасифик рийф“. Колко елегантно.

Усети как ръката му я стисна за китката.

— Какво каза? — попита Майлс. — Какво каза?

 

 

Когато Нийв пристигна в „Естрази“, първото място, където възнамеряваше да търси бяла рокля, изложбената зала беше претъпкана. Там бяха закупчиците на „Сакс“, на „Бонуитс“, на „Бъргдорф“, както и много като нея с малки частни магазини. Бързо разбра, че всички обсъждаха Гордън Стюбър.

— Знаеш ли, Нийв — довери й закупчикът на „Сакс“, — пълен съм със спортните му дрехи. Хората са странни. Ще се учудиш, ако разбереш колко много се отказаха от „Гучи“ и „Нипон“, когато ги обвиниха в укриване на данъци. Една от най-добрите ми клиентки ми каза, че няма да покровителства алчни престъпници.

Една от продавачките прошепна на Нийв, че най-добрата й приятелка, която била секретарка на Стюбър, била отчаяна.

— Стюбър се е държал добре с нея — довери й тя, — но сега е в голяма беда и приятелката ми се страхува, че същото може да се случи и с нея. Какво трябва да направи?

— Да каже истината — отвърна Нийв — и, моля те, предупреди я да не бъде ненужно лоялна към Гордън Стюбър. Той не го заслужава.

Продавачката успя да намери три бели рокли. Едната от тях — Нийв беше уверена — щеше да е идеална за дъщерята на мисис Пот. Поръча я и взе другите две на консигнация.

В шест и пет пристигна в сградата на Сал. Улиците започваха да стават по-спокойни. Между пет и пет и половина суматохата в „Гармънт Дистрикт“ внезапно секна. Влезе във фоайето и се учуди, че пазачът не беше на мястото си в ъгъла. Вероятно беше отишъл до тоалетната, помисли си тя, докато вървеше към асансьорите. Както обикновено, след шест часа само един от тях работеше. Вратата се затваряше, когато чу бързи стъпки по мраморния под. Точно преди вратата да се затвори и асансьорът да започне да се издига, тя мерна сив анцуг и пънкарска прическа. Очите им се срещнаха.

Куриерът. В един миг Нийв си спомни всичко. Спомни си, че го беше забелязала, докато изпращаше мисис Пот до колата й; беше го видяла и когато излизаше от „Ислип Сепъритс“. Устата й внезапно пресъхна, тя натисна бутона за дванадесетия етаж и после бутоните за всички девет етажа над него. На дванадесетия етаж слезе и се втурна по коридора към офиса на Сал.

Вратата на изложбената зала на Сал беше отворена. Тя влезе тичешком и я затвори зад гърба си. Стаята беше празна.

— Сал! — извика тя, почти паникьосана. — Чичо Сал!

Той бързо излезе от кабинета си.

— Нийв, какво има?

— Сал, мисля, че някой ме следи — Нийв го сграбчи за ръката. — Моля те, заключи вратата.

Сал я погледна втренчено.

— Сигурна ли си, Нийв?

— Да. Видях го три или четири пъти.

Онези тъмни, дълбоко поставени очи, жълтеникавата кожа. Цветът изчезна от лицето й.

— Сал — прошепна тя. — Знам кой е той. Работи в кафенето.

— Защо ще те следи?

— Не знам — Нийв се втренчи в Сал. — Освен ако Майлс не е бил прав през цялото време. Възможно ли е Ники Сепети да е желаел смъртта ми?

Сал отвори външната врата. Чуваха виенето на асансьора, който слизаше надолу.

— Нийв — рече той, — имаш ли смелост да опитаме нещо?

Като не знаеше какво да очаква, Нийв кимна.

— Ще оставя вратата отворена. Ние с теб можем да си говорим. Ако някой те следи, по-добре е да не се изплаши.

— Искаш да застана някъде, където може да ме види?

— Как не. Застани зад манекена. Аз ще застана зад вратата. Ако някой влезе, мога да скоча върху него. Важното е да го хванем и да разберем кой го изпраща.

Втренчиха се в индикатора на етажите. Асансьорът беше на партера. Започна да се качва.

Сал се втурна в кабинета си, отвори чекмеджето на бюрото си, извади пистолет и бързо се върна при нея.

— Имам разрешително, откакто ме обраха преди години — прошепна той. — Нийв, скрий се зад онзи манекен.

Нийв се подчини като насън. Лампите в изложбената зала бяха приглушени, но въпреки това тя забеляза, че манекените бяха облечени в новата линия на Сал. Тъмни есенни цветове, боровинково червено и тъмносиньо, тъмнокафяво и среднощно черно. Джобовете, шалчетата и коланите, украсени в ярките цветове на колекцията „Пасифик рийф“. Коралово, червено, златисто, воднистосиньо, смарагдовозелено, сребристо и синьо се комбинираха в микроскопична версия на деликатните мотиви, които Сал беше екипирал в „Аквариума“ преди толкова време. Аксесоари и акценти — запазена марка на великия му класически дизайн.

Погледна шала, който докосваше лицето й. Този мотив. Скиците. Мамо, мен ли рисуваш? Мамо, не съм облечена с това… О, bambola mia, това е само идея за нещо, което може да бъде толкова красиво…

Скиците — скиците на Рената, нарисувани три месеца, преди да умре, година преди Антони де ла Салва да зашемети света на модата с „Пасифик рийф луук“. Едва миналата седмица Сал се беше опитал да унищожи книгата заради една от тези скици.

— Нийв, кажи ми нещо — шепотът на Сал прониза стаята — една настоятелна команда.

Вратата беше открехната. Нийв чу асансьора да спира в коридора отвън.

— Мислех си — каза тя, опитвайки се гласът й да прозвучи нормално. — Много ми харесва начинът, по който си включил „Пасифик рийф луук“ в есенната си колекция.

Вратата на асансьора се отвори. Чуха се леки стъпки в коридора.

Гласът на Сал прозвуча сърдечно.

— Пуснах всички да си тръгнат по-рано. Счупиха си краката да се приготвят за ревюто. Мисля, че това е най-добрата ми колекция от години насам. — С окуражителна усмивка в нейна посока той пристъпи зад леко отворената врата. Приглушените светлини очертаха танцуващата му сянка върху далечната стена на залата, стената, изрисувана с мотивите на „Пасифик рийф“.

Нийв се втренчи в стената и докосна шала на манекена. Опита се да отговори, но думите не пожелаха да излязат.

Вратата бавно се отвори. Тя видя силуета на ръка, дулото на пистолет. Дени влезе предпазливо в стаята и очите му зашариха, търсейки ги. Докато Нийв гледаше, Сал пристъпи безшумно иззад вратата. Вдигна пистолета.

— Дени — каза тихо той.

Когато Дени се завъртя рязко, Сал стреля. Куршумът мина през челото му. Дени изпусна пистолета и падна на пода без никакъв звук.

Вцепенена от ужас, Нийв видя как Сал измъкна от джоба си кърпа, наведе се и взе с нея пистолета на Дени.

— Ти го застреля — прошепна Нийв. — Застреля го хладнокръвно. Не беше необходимо да го правиш! Не му даде никакъв шанс.

— Щеше да те убие — Сал пусна собствения си пистолет на бюрото на рецепцията. — Просто те защитавах — тръгна към нея с пистолета на Дени в ръката си.

— Ти знаеше, че той идва — каза Нийв. — Знаеше името му. Ти си планирал това.

Топлата, весела маска, която бе постоянно на лицето на Сал, беше изчезнала. Бузите му бяха подпухнали и влажни от пот. Очите, които сякаш винаги блещукаха, бяха свити като цепки и изчезваха в месестото му лице. Ръката му, все още изгорена и червена, вдигна пистолета и го насочи към нея. Капчици от кръвта на Дени блестяха върху лъскавия плат на сакото му. На килима уголемяваща се локва кръв ограждаше краката му.

— Разбира се — каза той. — Говори се, че Стюбър е поръчал убийството ти. Онова, което никой не знае, е, че аз съм този, който пусна слуха, и аз съм човекът, направил поръчката. Ще кажа на Майлс, че съм успял да хвана убиеца ти, но прекалено късно, за да те спася. Не се безпокой, Нийв, ще утеша Майлс. Бива ме в тази работа.

Нийв стоеше вцепенена, неспособна да помръдне от страх.

— Майка ми е дизайнерът на „Пасифик рийф луук“ — каза му тя. — Ти го открадна от нея, нали? И някак си Етел го е открила. Ти си я убил! Ти си я облякъл, а не Стюбър. Ти знаеше коя блуза принадлежи към тоалета!

Сал започна да се смее — тъжен смях, който разтърси тялото му.

— Нийв — рече той, — ти си далеч по-умна от баща си. Затова трябва да се отърва от теб. Разбра, че нещо не е наред, когато Етел изчезна. Хвана се за това, че всичките й зимни палта бяха в гардероба й. Знаех си, че така ще стане. Когато видях скицата на „Пасифик рийф“ в готварската книга, разбрах, че трябва да я унищожа, по какъвто и да е начин, дори ако това означава да си изгоря ръката. Ти щеше да направиш връзката рано или късно. Майлс не би я разпознал, дори да беше увеличена до табло за обяви. Етел откри, че историята ми за това, че съм получил вдъхновение за „Пасифик рийф луук“ в чикагския „Аквариум“ е лъжа. Казах й, че мога да й го обясня и отидох в дома й. Тя беше наистина умна. Каза ми, че знае, че съм излъгал и защо съм излъгал, че съм откраднал този дизайн. И щяла да го докаже.

— Етел видя готварската книга — каза вцепенено Нийв. — Прерисува една от скиците в тефтерчето си с ангажименти.

Сал се усмихна.

— Така ли направи връзката? Не живя достатъчно дълго, за да ми каже. Ако имахме време, щях да ти покажа папката, която майка ти ми даде. Цялата колекция е там.

Това не беше чичо Сал. Не беше приятелят на баща й от детството. Това беше непознат, който я мразеше, мразеше и Майлс.

— Баща ти и Дев се отнасяха с мен така, сякаш бях голям майтап още откакто бяхме деца. Смееха ми се. Майка ти. Висока класа. Красива. Разбираше модата така, както човек може само ако му е дадено по рождение. И погубваше всичките тези знания заради тъпак като баща ти, който не можеше, да различи пеньоар от одежди за коронация. Рената винаги ме е гледала отвисоко. Знаеше, че не я притежавам, дарбата. Но когато й потрябва съвет къде да занесе дизайните си, познай при кого дойде!

Нийв, все още не си се сетила за най-хубавата част. Ти си единственият човек, който ще я научи, но няма да си жива, за да го разкажеш. Нийв, дяволска глупачке, аз не само откраднах „Пасифик рийф луук“ от майка ти. Аз й прерязах гърлото заради него.

 

 

— Сал е! — прошепна Майлс. — Той е отчупил дръжката на кафеварката. Опита се да съсипе тези скици. А Нийв може сега да е с него.

— Къде? — Кити сграбчи ръката на Майлс.

— В офиса му. Тридесет и шеста улица.

— Колата ми е отвън. В нея има телефон.

Майлс кимна и се втурна към вратата и надолу по коридора. Мина една ужасна минута, докато асансьорът дойде. Спря два пъти да вземе пътници, преди да стигне до партера. Държейки Кити за ръка, той се втурна през фоайето. Без да ги е грижа за движението, те се втурнаха през улицата.

— Аз ще карам — каза й Майлс. С изскърцване на гумите направи обратен завой и полетя по Уест енд авеню, надявайки се някоя патрулна кола да го види и да го последва.

Както винаги в кризисни моменти, усети, че става леденостуден. Мозъкът му се превърна в отделно същество, обмислящо какво трябва да направи. Даде на Кити един номер, който да набере. Тя се подчини мълчаливо и му подаде телефона.

— Кабинетът на полицейския комисар.

— Майлс Кърни. Свържете ме с комисаря.

Майлс отчаяно се промъкваше през натовареното вечерно движение. Игнорирайки червените светлини, остави зад себе си ръмжащи и ядосани шофьори. Бяха на Кълъмбъс съркъл.

Гласът на Хърб.

— Майлс, току-що се опитах да се свържа с теб. Стюбър е поръчал убийството на Нийв. Трябва да я предпазим. И, Майлс, мисля, че има връзка между убийството на Етел Лемстън и смъртта на Рената. V-образният разрез в гърлото на Лемстън… Той е абсолютно същият като раната, убила Рената.

Рената, срязаното й гърло. Рената, лежаща толкова спокойно в парка. Никакви признаци на борба. Рената, която не беше нападната, а която се беше срещнала с човек, на когото вярваше, приятеля на съпруга й от детството. „О, Господи! — помисли си Майлс. — О, Боже!“

— Хърб, Нийв е в офиса на Антони де ла Салва. Западна тридесет и шеста улица, номер двеста и петдесет. Дванадесетият етаж. Хърб, изпрати нашите момчета там бързо. Сал е убиец.

Между Петдесет и шеста и Четиридесет и четвърта улици преасфалтираха дясната лента на Седмо авеню. Но работниците си бяха тръгнали. Майлс безразсъдно подкара между преградите по все още влажния асфалт. Минаваха покрай Тридесет и осма улица, Тридесет и седма…

Нийв. Нийв. Нийв. Нека дойда навреме, замоли се Майлс. Господи, спаси детето ми.

 

 

Джек остави слушалката, все още обмисляйки онова, което беше чул току-що. Приятелят му, директор на чикагския „Аквариум“, беше потвърдил подозренията му. Новият музей беше отворен преди осемнадесет години, но прекрасната експозиция на най-горния етаж, където се пресъздаваше зашеметяващото усещане, че се разхождаш на дъното на тихоокеански риф, беше завършен преди шестнадесет години. Малко хора знаеха, че беше имало проблеми с контейнерите и че етажът с „Пасифик рийф“ бе затворен за посещения почти две години, след като останалата част от „Аквариума“ беше завършена. Не беше нещо, което директорът си беше направил труда да включи в справочниците. Джек знаеше, защото беше ходил на северозапад и редовно посещаваше музея.

Антони де ла Салва твърдеше, че вдъхновението му за „Пасифик рийф луук“ било резултат от посещение в чикагския „Аквариум“ преди седемнадесет години. Невъзможно. Тогава защо беше излъгал?

Джек погледна надолу към обширните бележки на Етел; захванатите с кламер страници с интервютата и бележките за Сал, смелите въпросителни над лиричните спомени на Сал за първите му усещания при вида на експозицията на Пасифик рийф в „Аквариума“; копието на скицата от готварската книга. Етел беше усетила несъответствието и го беше проследила. Сега тя беше мъртва.

Джек си помисли за настойчивостта на Нийв, че имало нещо странно в начина, по който е била облечена Етел. Спомни си за думите на Майлс: „Всеки убиец оставя визитната си картичка“.

Гордън Стюбър не беше единственият дизайнер, който би могъл по погрешка да облече жертвата си в на пръв поглед подходящ тоалет.

Антони де ла Салва би могъл да допусне абсолютно същата грешка.

Офисът на Джек беше тих — тишината, която настъпва, когато една стая, свикнала с посетители, секретарки и звънящи телефони, изведнъж замлъкне.

Джек грабна телефонния указател. Антони де ла Салва имаше шест различни офиса. Отчаяно, Джек опита първия. Не последва отговор. На втория и третия се включиха телефонни секретари: „Работното време е от осем и половина до пет следобед. Моля, оставете съобщение“.

Опита апартамента в Шваб хауз. След като телефонът иззвъня шест пъти, се отказа. Като последен изход се обади в магазина. Моля ви, обадете се, замоли се той.

— „Нийвс плейс“.

— Трябва да се свържа с Нийв Кърни. Джек Кемпбъл се обажда, неин приятел.

Гласът на Юджиния прозвуча топло.

— Вие сте издателят…

Джек я прекъсна.

— Тя е на среща с Де ла Салва. Къде?

— В главния му офис. Западна тридесет и шеста улица, номер двеста и петдесет. Нещо случило ли се е?

Джек тресна слушалката, без да отговори.

Офисът му беше на Парк авеню и Петдесет и първа улица. Затича през пустите коридори, успя да хване един асансьор, който тъкмо слизаше, и спря минаващо такси. Хвърли на шофьора двадесет долара и извика адреса. Беше шест и осемнадесет.

„Така ли е било и с мама? — помисли си Нийв. — Дали го е погледнала в онзи ден и е видяла настъпилата в лицето му промяна? Имала ли е някакво предупреждение?“

Нийв знаеше, че ще умре. През цялата седмица бе имала усещането, че времето й изтича. Сега, когато вече нямаше надежда, изведнъж й се стори страшно важно да получи отговори на тези въпроси.

Сал се беше приближил към нея. Беше на по-малко от четири фута. Зад него, близо до вратата, беше се скупчило свитото тяло на Дени, доставчика, който си правеше труда да й отваря чашите с кафе. С периферното си зрение Нийв виждаше изтичащата от раната в главата му кръв, огромния плик, който той носеше, бе зацапан с кръв, а пънкарската прическа, която се беше оказала перука, за щастие наполовина скриваше лицето му.

Струваше й се, че беше изминала цяла вечност, откакто Дени беше нахлул в тази стая. Колко време беше минало? Минута? По-малко от минута? Сградата сякаш беше празна, но беше възможно и някой да е чул изстрела. Някой можеше да дойде да провери… Пазачът би трябвало да е долу… Сал нямаше време за губене, и двамата го знаеха.

Някъде далеч Нийв чу леко свистене. Движеше се асансьор. Някой може би идваше. Можеше ли да забави мига, в който Сал щеше да дръпне спусъка?

— Чичо Сал — каза тихо тя, — би ли ми казал само едно нещо? Защо беше необходимо да убиваш мама? Не можеше ли да работиш с нея? Няма нито един дизайнер, който да не използва мозъците на чираците си.

— Когато видя нещо гениално, не деля, Нийв — каза й Сал с равен глас.

Отварянето на асансьора в коридора. Някой беше там. За да попречи на Сал да чуе шума от стъпките, Нийв извика:

— Убил си майка ми заради алчността си. Ти ни утешаваше и плачеше с нас. До ковчега й каза на Майлс: „Опитай се да мислиш, че твоята хубавица спи“.

— Млъкни! — Сал протегна ръка.

Дулото на пистолета се заклати пред лицето на Нийв. Тя завъртя глава и видя Майлс на прага.

— Майлс, бягай, той ще те убие! — изпищя тя.

Сал се завъртя.

Майлс не помръдна. Абсолютно властният му глас прокънтя из стаята.

— Дай ми пистолета, Сал. Всичко свърши.

Сал насочи пистолета между двамата. С полудели от страх и омраза очи, той отстъпи назад, когато Майлс започна да се приближава.

— Не се приближавай — извика той. — Ще стрелям.

— Не, няма, Сал — каза Майлс. Сега гласът му беше смъртно тих, без следа от страх или колебание. — Ти уби жена ми. Ти уби Етел Лемстън. Само след секунда щеше да убиеш и дъщеря ми. Но Хърб и ченгетата ще са тук след минута. Те знаят за теб. Не можеш да се измъкнеш с лъжи от това. Така че ми дай този пистолет.

Думите му звучаха отмерено и бяха изречени с огромна сила и презрение. Спря за миг, преди да продължи:

— Или пък направи услуга на себе си и на всички нас, сложи пистолета в лъжливата си уста и си пръсни мозъка.

 

 

Майлс беше казал на Кити да не излиза от колата. Тя чакаше, агонизирайки. Моля те, моля те, помогни им. Надолу по улицата чу настойчивия писък на сирените. Точно пред нея спря такси и от него изхвърча Джек Кемпбъл.

— Джек — Кити отвори вратата на колата и изтича след него във фоайето. Пазачът беше на телефона.

— Де ла Салва — кресна Джек.

Пазачът вдигна ръка.

— Чакайте малко.

— Дванадесетият етаж — рече Кити.

Единственият асансьор, който работеше, не беше там. Индикаторът показваше, че беше на дванадесетия етаж. Джек сграбчи пазача за врата.

— Пусни друг асансьор!

— Ей, какво си мислиш…

Пред сградата патрулните коли започнаха да спират със скърцане на спирачките. Очите на пазача се разшириха. Хвърли на Джек един ключ.

— Това ще ги отключи.

Джек и Кити вече се изкачваха нагоре, когато полицията влезе във фоайето. Джек каза:

— Мисля, че Де ла Салва…

— Знам — отвърна Кити.

Асансьорът се замъкна до дванадесетия етаж и спря.

— Чакай тук — каза й Джек.

Стигна навреме, за да чуе Майлс да казва с тих, бичуващ глас:

— Ако нямаш намерение да го използваш срещу себе си, Сал, дай ми този пистолет.

Джек застана на прага. Стаята беше силно затъмнена и сцената вътре приличаше на сюрреалистична картина. Тялото на килима. Нийв и баща й с насочен към тях пистолет. Джек видя блясъка на метала на бюрото близо до вратата. Пистолет. Можеше ли да се докопа до него навреме?

След това, докато гледаше, Антони де ла Салва отпусна ръката си до тялото.

— Вземи го, Майлс — после замоли: — Майлс, не го исках. Никога не съм го искал. — Сал падна на колене и обви краката на Майлс с ръце. — Майлс, ти си най-добрият ми приятел. Кажи им, че не го исках.

 

 

За последен път през този ден полицейски комисар Хърбърт Шварц заседава в кабинета си с детективи О’Брайън и Гомез. Хърб току-що се беше върнал от кабинета на Антони де ла Салва. Беше пристигнал там веднага след първата патрулна кола. Беше разговарял с Майлс, след като бяха отвели онази отрепка Де да Салва.

— Майлс, ти седемнадесет години се измъчва, смятайки, че не си взел заплахата на Ники Сепети насериозно. Не е ли време да се отърсиш от чувството за вина? Мислиш ли, че ако Рената беше дошла при тебе с дизайна „Пасифик рийф“, ти щеше да си в състояние да кажеш, че е гениален? Може да си умно ченге, но същевременно си малко далтонист. Спомням си, че Рената казваше, че ти избира вратовръзките.

Майлс щеше да се оправи. Какъв срам, помисли си Хърб, че „око за око и зъб за зъб“ вече не беше осъществимо. Данъкоплатците щяха да издържат Де ла Салва до края на живота му…

О’Брайън и Гомез чакаха. Полицейският комисар изглеждаше изтощен. Но денят беше добър. Де ла Салва си беше признал, че е убил Етел Лемстън. Белият дом и кметът щяха да престанат да им досаждат.

О’Брайън имаше да каже на полицейския комисар няколко неща.

— Секретарката на Стюбър дойде доброволно преди около час. Лемстън е отишла да се види със Стюбър преди около десет дни. Казала му, че ще го съсипе. Вероятно е попаднала на бизнеса му с наркотици, но това няма значение. Той не я е убил.

Шварц кимна.

Обади се Гомез.

— Сър, сега знаем, че Сиймъс Лемстън е невинен в убийството на бившата си съпруга. Искате ли да заведем дело за побой срещу него и за укриване на веществени доказателства срещу жена му?

— Намерихте ли оръжието на престъплението?

— Да. В онзи индиански магазин, точно както ни беше казала.

— Хайде тогава да оставим горките копелета на мира — Хърб се изправи. — Беше дълъг ден. Лека нощ, господа.

Девин Стентън пиеше коктейл преди вечеря с кардинала в резиденцията на Медисън авеню и гледаше вечерните новини. Като стари приятели те обсъждаха предстоящата кардиналска шапка на Девин.

— Ще ми липсваш, Дев — каза му кардиналът. — Разбира се, искаш работата? Балтимор прилича на баня през лятото.

Прекъснаха бюлетина точно преди програмата да свърши. Известният дизайнер Антони де ла Салва бил подведен под отговорност за убийствата на Етел Лемстън, Рената Кърни и Дени Адлер, както и за опита за убийство на дъщерята на бившия полицейски комисар Кърни — Нийв.

Кардиналът се обърна към Девин.

— Това са твои приятели!

Девин подскочи.

— Ако ме извините, Ваше Високопреосвещенство…

 

 

Рут и Сиймъс Лемстън слушаха новините в шест часа по Ен Би Си, сигурни, че ще чуят, че бившият съпруг на Етел Лемстън е пропаднал на теста с детектора на лъжата. Бяха удивени, когато разрешиха на Сиймъс да напусне полицейското управление, и двамата убедени, че арестуването му беше само въпрос на време.

Питър Кенеди се беше опитал да ги окуражи до известна степен.

— Полиграфските тестове не са непогрешими. Ако се стигне до процес, ще имаме доказателството, че сте минали на първия тест.

Бяха завели Рут в индианския магазин. Кошницата, където беше пуснала камата, беше преместена. Затова ченгетата не я бяха намерили. Тя я намери и видя безстрастния жест, с който я пуснаха в найлоновата торбичка.

— Почистих я — каза им тя.

— Петната от кръв невинаги изчезват.

„Как можа да се случи?“ — чудеше се тя, докато седеше в тежкия, добре подплатен велурен стол, който мразеше от толкова дълго, но който сега й се струваше познат и успокояващ. „Как изгубихме контрол над живота си?“

Бюлетинът за арестуването на Антони де ла Салва се появи тъкмо когато се готвеше да изгаси телевизора. Двамата със Сиймъс се втренчиха един в друг, за миг неспособни да го асимилират, после непохватно протегнаха ръце и се прегърнаха.

 

 

Дъглас Браун слушаше невярващо репортажа по вечерните новини на Си Би Ес, после седна на леглото на Етел — не, на неговото легло — и хвана глава с ръцете си. Беше свършило. Онези ченгета не можеха да докажат, че е взел парите на Етел. Той беше неин наследник. Беше богат.

Искаше да празнува. Извади портфейла си и потърси телефонния номер на дружелюбното момиче от рецепцията от службата. После се поколеба. Онова момиче, което чистеше, актрисата. Имаше нещо в нея. Онова идиотско име. „Тсе-Тсе“. Имаше номера й в личния телефонен указател на Етел.

Телефонът иззвъня три пъти, после вдигнаха слушалката.

— Альо?

Сигурно имаше съквартирантка французойка, реши Дъг.

— Мога ли да говоря с Тсе-Тсе, ако обичате? Обажда се Дъг Браун.

Тсе-Тсе, която репетираше за ролята на френска проститутка, забрави за акцента си.

— Я се гръмни бе, простако — каза му тя и тресна слушалката.

 

 

Девин Стентън, архиепископът, назначен в епархия Балтимор, стоеше на прага на дневната и гледаше силуетите на Нийв и Джек до прозореца. Зад тях полумесецът най-сетне беше пробил облаците. С надигащ се гняв, Девин си помисли за жестокостта, алчността и лицемерието на Сал Еспозито. Преди църковното му възпитание да върне християнското му милосърдие, той си промърмори: „Това копеле, този убиец“. После, докато гледаше Нийв в ръцете на Джек, си помисли: „Рената, надявам се и се моля да виждаш“.

 

 

Зад него, в кабинета, Майлс се пресегна към бутилката вино. Кити стоеше в ъгъла на дивана и червената й мека коса блестеше под светлината на викторианската настолна лампа. Майлс се чу да казва:

— Косата ти има чудесен червен оттенък. Мисля, че майка ми би я нарекла ягодово руса. Дали щеше да е правилно?

Кити се усмихна.

— Някога. Сега природата получава малко помощ.

— В твоя случай природата няма нужда от никаква помощ — Майлс изведнъж се почувства неспособен да се изразява. Как благодареше човек на жена за това, че беше спасила живота на дъщеря му? Ако Кити не беше свързала скицата с „Пасифик рийф луук“, нямаше да стигне при Нийв навреме. Майлс си спомни как го бяха прегърнали Нийв, Кити и Джек, след като полицаите изведоха Сал. Беше изхлипал:

— Не слушах Рената. Никога не я слушах. И заради това тя отиде при него и умря.

— Отишла е при него, за да получи мнението на експерт — беше казала твърдо Кити. — Бъди достатъчно честен да си признаеш, че не би могъл да й го предложиш.

Как можеш да кажеш на жена, че заради нейното присъствие цялата онази огромна омраза и вина, които си усещал през всичките тези години в миналото, са изчезнали, и че вместо да се чувстваш празен и опустошен, се чувстваш силен и имаш желание да живееш истински до края на дните си? Нямаше такъв начин.

Майлс осъзна, че все още държи бутилката вино. Огледа се за чашата й.

— Не съм сигурна къде е — каза му Кити. — Предполагам, че съм я оставила някъде.

Имаше начин да й го каже. Майлс нарочно напълни собствената си чаша до ръба и я подаде на Кити.

— Вземи моята.

 

 

Нийв и Джек стояха до прозореца и гледаха към река Хъдзън, към магистралата и очертанията на блоковете и ресторантите, извисяващи се по крайбрежието на Ню Джърси.

— Защо отиде в офиса на Сал? — попита тихо Нийв.

— Бележките на Етел за Сал бяха придружени с коментар за „Пасифик рийф луук“. Имаше цяла купчина реклами от списания с тези дрехи и до тях беше направила скица. Скицата ми напомни за нещо и осъзнах, че съм виждал същата в готварската книга на майка ти.

— И разбра?

— Спомних си, че ти ми каза как Сал създал тази колекция след смъртта на майка ти. Бележките на Етел показваха, че Сал твърдял, че бил получил вдъхновението за „Пасифик рийф луук“ в „Аквариума“ в Чикаго. Това просто не беше възможно. Всичко си застана на мястото, когато го осъзнах. После, когато знаех, че си при него, едва не полудях.

Преди толкова много години десетгодишната Рената, забързана към къщи между двете стрелящи армии, подчинявайки се на „усещане“, беше влязла в една църква и беше спасила ранения американски войник. Нийв усети ръката на Джек да я прегръща през кръста. Движението не беше неуверено, а сигурно и настоятелно.

— Нийв?

През всичките тези години тя беше повтаряла на Майлс, че когато то се случи, тя щеше да разбере.

Докато Джек й привличаше към себе си, тя осъзна, че този момент най-сетне беше настъпил.