Мери Хигинс Кларк
Колекцията (5)

5

На следващата сутрин Тсе-Тсе я чакаше във фоайето точно в осем и половина. Беше сплела косата си на плитки и ги беше прибрала с фиби около ушите си. От раменете към глезените й падаше свободно черна кадифена пелерина. Под нея бе облечена с черна униформа и бяла престилка.

— Току-що получих ролята на прислужница в една нова пиеса — сподели тя, докато взимаше част от кутиите от ръцете на Нийв. — Реших да се упражнявам. Ако Етел е там, тя страшно си пада, когато съм облечена с театрален костюм — шведският й акцент беше превъзходен.

Настойчивото звънене не предизвика отговор в апартамента на Етел. Тсе-Тсе започна да рови в чантата си за ключа. Когато отвори вратата, отстъпи встрани и пусна Нийв пред себе си. Нийв остави с въздишка на облекчение пакетираните дрехи на дивана и се изправи.

— Има Господ — измърмори тя и в следващия миг гласът й секна.

На входа на коридора, който водеше към спалнята и банята, стоеше мускулест млад мъж. Очевидно се обличаше и държеше в ръка вратовръзка. Свежата му бяла риза не беше напълно закопчана. Бледозелените му очи, които гледаха от лице, което с друго изражение би могло да бъде и привлекателно, бяха присвити от раздразнение. Все още несресаната му коса падаше върху челото в буйни къдрици. Стреснатата реакция на Нийв при вида му моментално бе заменена от съзнанието, че разрошената му коса се дължеше на рязкото обръщане на тялото му. Иззад нея Тсе-Тсе си пое въздух.

— Кой сте вие? — попита Нийв. — И защо не отворихте вратата?

— Мисля, че имам правото пръв да задавам въпроси — тонът му беше саркастичен. — И отварям вратата, когато аз пожелая.

Тсе-Тсе се намеси.

— Вие сте племенникът на мис Лемстън — рече тя. — Виждала съм снимката ви — шведският й акцент ту се появяваше, ту изчезваше. — Вие сте Дъглас Браун.

— Знам кой съм. Имате ли нещо против да ми кажете кои сте вие! — саркастичният тон не изчезна.

Нийв усети как в нея се надига гняв.

— Аз съм Нийв Кърни — отвърна тя. — А това е Тсе-Тсе. Тя почиства апартамента на мис Лемстън. Имате ли нещо против да ми кажете къде е мис Лемстън? Поръча ми тези дрехи за петък и аз ги мъкна насам-натам от тогава до сега.

— Значи вие сте Нийв Кърни — сега усмивката му стана нагла. — Обувки номер три си отиват с бежовия костюм. Вземи чанта номер три и сложи бижутата от кутия А. За всички ли го правите?

Нийв усети как челюстта й се стегна.

— Мис Лемстън е много добра клиентка и много заета жена. Аз също съм много заета жена. Тя тук ли е и ако не — кога се връща?

Дъглас Браун вдигна рамене. Част от враждебността му изчезна.

— Нямам представа къде е леля ми. Помоли ме да дойда тук в петък следобед. Искала да ми поръча нещо.

— Петък следобед? — попита бързо Нийв.

— Да. Пристигнах тук, а нея я нямаше. Имам ключ и влязох. Тя не се прибра. Оправих си дивана и се настаних тук. Току-що останах без жилище, а не мога да си намеря друго толкова бързо.

Обяснението му не звучеше много правдоподобно. Нийв огледа стаята. На дивана, където бе сложила дрехите, имаше одеяло и възглавница, свити в ъгъла. На пода пред дивана бяха разхвърляни купища хартия. Когато бе идвала тук, възглавничките бяха така покрити с папки и списания, че беше невъзможно да видиш тапицерията. На масичката имаше струпани захванати една за друга изрезки от вестници. Тъй като апартаментът бе на нивото на улицата, на прозорците имаше решетки. Те също бяха превърнати в място за закачване на бележки. Вратата към кухнята беше отворена. Както обикновено, плотовете изглеждаха затрупани с какво ли не. По стените бяха безразборно закачени снимки на Етел, изрязани от вестници и списания. Етел получава годишната награда на Американското дружество на журналистите и писателите. Тя й беше присъдена за унищожителната статия за благотворителните хотели и прогонените наематели. Етел до Линдън и лейди Бърд Джонсън. Тя бе работила в кампанията му през 1964 година. Етел на подиума в Уолдърф с кмета вечерта, устроена в негова чест от „Кънтемпъръри уомън“.

Една мисъл осени Нийв.

— Бях тук рано вечерта в петък — каза тя. — В колко часа казахте, че сте дошъл?

— Около три. Не съм вдигал телефона. Етел мрази някой да го вдига, когато тя не е тук.

— Вярно е — подкрепи го Тсе-Тсе. За миг забрави шведския си акцент, после той отново се появи. — Да, да, вярно е.

Дъглас Браун сложи вратовръзката около врата си.

— Трябва да отивам на работа. Просто оставете дрехите на Етел, мис Кърни — обърна се към Тсе-Тсе: — И ако намерите някакъв начин да почистите този дом, също ще е добре. Аз ще прибера нещата си на едно място, в случай че Етел реши да ни удостои с присъствието си.

Сега по всичко си личеше, че той бърза да се измъкне. Обърна се и тръгна към спалнята.

— Само минутка — рече Нийв. Изчака го да спре и да погледне през рамо. — Казахте, че сте дошъл около три в петък следобед. Значи трябва да сте бил тук, когато се опитвах да оставя тези дрехи. Имате ли нещо против да ми обясните защо не искахте да отворите вратата онази вечер? Можеше да е Етел и да е забравила ключа си. Нали?

— В колко часа дойдохте?

— Около седем.

— Излязох да хапна нещо. Съжалявам — той изчезна в спалнята и затвори вратата.

Нийв и Тсе-Тсе се спогледаха. Тсе-Тсе вдигна рамене.

— По-добре да се захващам за работа — гласът й беше напевен. — Мили Боже, можеш да почистиш Стокхолм по-бързо от този апартамент с всичкия боклук наоколо — тя изостави акцента си. — Нали не мислиш, че нещо се е случило с Етел?

— Мислех си да помоля Майлс да провери рапортите за злополуки — отвърна Нийв. — Макар че трябва да призная, че любящият племенник не изглежда полудял от безпокойство. Когато излезе, ще закача нещата в гардероба на Етел.

Миг след това Дъглас Браун се появи от спалнята. Облечен в тъмносин костюм, с преметнат през ръката му шлифер и сресана вълниста коса, той беше мрачно привлекателен. Изглеждаше неприятно учуден, че Нийв още е там.

— Мислех, че сте много заета — каза й той. — Да не би да смятате да помогнете при почистването?

Устните на Нийв се свиха мрачно.

— Смятам да закача дрехите в гардероба на леля ви, така че да може да ги намери, когато й потрябват, а после възнамерявам да си тръгна — хвърли му визитната си картичка. — Ще ми се обадите, ако получите вести от нея. За разлика от вас, аз започвам да се безпокоя.

Дъглас Браун погледна визитната картичка и я мушна в джоба си.

— Не виждам защо. През двете години, откакто живея в Ню Йорк, тя ми е играла номера с изчезването поне три пъти и обикновено ми е връзвала тенекия в някой ресторант или пък тук. Започвам да си мисля, че определено й хлопа дъската.

— Възнамерявате да останете тук, докато тя се върне, така ли?

— Мисля, че това не ви влиза в работата, мис Кърни, но вероятно да.

— Имате ли визитна картичка с телефона, на който мога да ви открия през работно време? — Нийв усети как се вбесява.

— За съжаление, в „Космик ойл билдинг“ не правят визитни картички за служителите на рецепцията. Виждате ли, като скъпата си леля, и аз съм писател. За съжаление обаче, за разлика от нея, все още не съм открит от издателския свят, така че си изкарвам прехраната, като седя зад едно бюро във фоайето на „Космик“ и потвърждавам срещите на посетителите. Не е работа за духовен гигант, но и Хърман Мелвил^[1] е работил като чиновник на Елис Айлънд^[2], струва ми се.

— Да не се смятате за Хърман Мелвил? — Нийв не се опита да прикрие сарказма в гласа си.

— Не. Пиша друг тип книги. Последната се казва „Духовният живот на Хю Хефнер“. Досега никой редактор не е проумял закачката в нея.

И той излезе. Нийв и Тсе-Тсе се спогледаха.

— Ама че влечуго — отбеляза Тсе-Тсе. — И като си помислиш, че е единственият роднина на бедната Етел.

Нийв разрови паметта си.

— Не си спомням някога да ми го е споменавала.

— Преди две седмици, докато бях тук, тя говореше с него по телефона и бе истински разтревожена. Етел разпръсква пари из апартамента и смяташе, че известна част от тях липсва. Тя практически го обвини, че ги е откраднал.

Прашният, разхвърлян апартамент изведнъж предизвика у Нийв усещането за клаустрофобия. Искаше да се махне от тук.

— Ще прибера тези дрехи.

Ако първата нощ Дъглас Браун бе спал на дивана, очевидно след това използваше спалнята на Етел. На нощното шкафче имаше пълен с фасове пепелник. Етел не пушеше. Старинните бели мебели бяха, както и всичко останало в апартамента, скъпи, но неподдържани. На тоалетката бяха разхвърляни парфюми, загубила блясъка си сребърна четка, гребен и комплект огледала. Етел бе закачила бележки по голямото огледало със златна рамка. Върху тапицирания с розова дамаска диван бяха оставени няколко мъжки костюма, спортни якета и панталони. На пода под дивана беше пъхнат мъжки куфар.

— Дори той няма смелостта да се докосва до гардероба на Етел — отбеляза Нийв. Задната стена на доста просторната спалня бе покрита от хубав, направен по поръчка гардероб. Преди четири години, когато Етел за първи път помоли Нийв да прегледа гардероба й, тя й каза, че никак не е чудно, че не може да съчетава тоалетите си. Имаше нужда от повече пространство. След три седмици Етел я покани отново. Отведе я в спалнята и гордо й показа новата си придобивка: направения по поръчка гардероб, който й струваше десет хиляди долара. В него имаше къси секции за блузите, и дълги — за вечерните рокли. Имаше различни отделения, така че костюмите висяха наедно място, палтата — на друго, а дневните тоалети — на трето. Имаше рафтове за пуловери и чанти, за обувки, както и място за бижута с оформени като клони на дърво медни орнаменти, за да окачват колиетата и гривните. Две подобни на истински пластмасови ръце бяха вдигнати като за молитва с разперени пръсти.

Етел ги посочи:

— Не изглеждат ли така, сякаш могат да те удушат? — попита весело. — За пръстени са. Като казах на момчето от работилницата, че държа всичко в надписани кутии, той отвърна, че е по-добре да монтират ръцете. Някой ден съм щяла да съжалявам, ако не ги взема, така ми каза.

В пълен контраст с останала част от апартамента гардеробът беше изрядно подреден. Дрехите бяха внимателно окачени на атлазените закачалки. Циповете бяха вдигнати догоре. Саката бяха закопчани.

— Откакто ти започна да я обличаш, хората не спират да коментират дрехите на Етел — отбеляза Тсе-Тсе. — На нея това страшно й харесва. — Етел беше залепила на вътрешните страни на вратите списъците, които Нийв й беше дала за това кои аксесоари с кои тоалети да носи.

— Миналия месец заедно с Етел разгледахме всичко — измърмори Нийв. — Направихме място за новите дрехи — сложи тоалетите на леглото и започна да маха найлоновите им пликове. — Е, ще свърша точно онова, което бих направила и ако тя стоеше до мен. Ще прибера всичко на място и ще залепя инструкциите.

Докато сортираше и закачваше новите дрехи, тя огледа съдържанието на гардероба. Самуреното палто на Етел. Якето й от белка. Червеното кашмирено палто. Палтото от импрегниран плат. Пелерината на „рибена кост“. Бялата наметка с астраганена яка. Коженото манто с колан. После идваха костюмите. На „Дона Каран“, на „Бийнъс“, велуреният… Нийв спря. Закачалките с двата нови костюма все още бяха в ръцете й.

— Чакай малко — рече тя. Хвърли поглед на горния рафт. Знаеше, че комплектът куфари марка „Вуитън“ на Етел се състоеше от четири части с имитиращи гоблен мотиви: голям куфар за дрехи със закопчаващи се с цип джобове, голяма чанта на колелца, голям и среден куфар. Куфарът за дрехи, чантата на колелцата и единият от другите куфари липсваха.

— Добрата стара Етел — каза Нийв, докато окачваше новите дрехи в гардероба. — Тя наистина е заминала. Онзи бежов тоалет с яката от норка го няма. — Започна да преглежда рафтовете. Белият вълнен костюм, зеленият плетен, този в черно и бяло. — Е, това си е, просто си е събрала багажа и е заминала. Кълна се, че бих я удушила със собствените си ръце — отметна косата си от челото. — Виж — каза тя и посочи списъка на вратата, а после и празните места по лавиците. — Взела е всичко, за да изглежда добре. Предполагам, е решила, че времето е толкова гадно, та не й трябват леките пролетни дрехи. Е, където и да се намира, надявам се да стане поне тридесет градуса. Che noiosa spera che muore di caldo…

— Спокойно, Нийв — рече Тсе-Тсе. — Започнеш ли да плямпаш на италиански, значи побесняваш.

Нийв вдигна рамене.

— Да върви по дяволите. Ще изпратя сметката на счетоводителя й. Неговата глава поне е на мястото си. Не забравя да плаща навреме — погледна Тсе-Тсе. — Ами ти? Разчиташ ли да ти се плати днес?

Тсе-Тсе поклати глава.

— Миналия път ми плати в аванс. Всичко е наред.

В магазина Нийв разказа на Бети какво се беше случило.

Трябва да й прихванеш парите за такси и обслужването — каза Бети. — Тая жена прекалява.

По обяд, когато разговаря с Майлс, Нийв му каза какво бе станало.

— А аз се готвех да те накарам да провериш злополуките — рече.

— Слушай, ако някой влак види тази жена на пътя си, ще изскочи от релсите си, за да я избегне — отвърна Майлс.

По някаква причина обаче раздразнението на Нийв не трая дълго. Вместо това, усещането, че нещо с внезапното заминаване на Етел не беше наред, не я напускаше. То не я остави и когато в шест и половина затвори магазина и забърза за партито, което „Уимин уеър дейли“ организираше. Забеляза сред пищната, модно облечена тълпа Тони Мендел, елегантната главна редакторка на „Кънтемпъръри уомън“, и забърза към нея.

— Знаеш ли колко време ще отсъства Етел? — успя да я попита сред глъчката.

— Учудена съм, че не е тук — каза й Тони. — Обеща, че ще дойде, но нали всички познаваме Етел.

— Кога трябва да излезе статията й за модата?

— Предаде я в четвъртък сутринта. Трябваше да накарам юрисконсултите да я прегледат, за да съм сигурна, че няма да ни съдят. Накараха ни да махнем някои неща, но и така е великолепна. Чула си за големия договор, който е подписала с „Гивънс и Маркс“, нали?

— Не.

Един сервитьор им предложи сандвичи с пушена сьомга и хайвер. Нийв си взе. Тони печално поклати глава.

— Сега, като се върнаха на мода вталените дрехи, не мога да си позволя дори маслинка. — Тони носеше номер шест. — Така или иначе статията се занимава с модните хитове през последните петдесет години и с дизайнерите, които стоят зад тях. Да си го кажем направо, по тази тема се е писало много, но нали познаваш Етел. Тя прави всичко да звучи клюкарски и забавно. А преди две седмици изведнъж стана много тайнствена. Разбрах, че на следващия ден се втурнала в кабинета на Джек Кемпбъл и го придумала да сключат договор за книга за модата с шестцифрен аванс. Вероятно се е скрила някъде и я пише.

— Скъпа, изглеждаш божествено! — гласът дойде някъде иззад Нийв.

Усмивката на Тони разкри всичките й безупречно изработени зъби.

— Кармен, оставих ти поне дузина съобщения. Къде се криеше?

Нийв започна да се отдръпва, но Тони я спря.

— Нийв, Джек Кемпбъл току-що дойде. Онзи висок мъж със сивия костюм. Може би знае къде можеш да намериш Етел.

Докато Нийв си пробиваше път през стаята, Джек Кемпбъл вече беше заобиколен от цяла тълпа. Тя зачака, слушайки поздравленията, които му отправяха. От дочутото от разговора тя разбра, че той току-що бе станал президент и издател на „Гивънс и Маркс“, че си беше купил апартамент на Източна петдесет и втора улица и че е сигурен, че животът в Ню Йорк страхотно му харесва.

Предположи, че е в края на тридесетте си години, млад за тази работа. Косата му беше тъмнокестенява и късо подстригана. Стори й се, че ако бе по-дълга, щеше да е доста къдрава. Тялото му бе източено и стегнато като на човек, който тича. Лицето му беше тясно, а очите му бяха също толкова тъмнокафяви като косата му. Усмивката му изглеждаше искрена. От нея в ъгълчетата на очите му се образуваха леки бръчици. Харесваше й начинът, по който наклони напред глава, за да чуе възрастния редактор, който му говореше нещо, а после се обърна към някой друг, без това да изглежда рязко.

Истинско изкуство, помисли си Нийв, нещо, което е втора природа на политиците, но не на много от бизнесмените.

Можеше да продължава да го наблюдава, без да бъде забелязана. Какво в Джек Кемпбъл й се струваше познато? Имаше нещо. Беше го срещала преди. Но къде?

Мина един келнер и тя прие втора чаша вино. Втора и последна, но поне като отпиваше от нея, изглеждаше заета.

— Това е Нийв, нали?

В мига, в който му беше обърнала гръб, Джек Кемпбъл се беше насочил към нея. Представи й се.

— Чикаго, преди шест години. Вие се връщахте от ски, а аз пътувах по работа. Заговорихме се пет минути преди самолетът да се приземи. Бяхте много развълнувана от това, че ще откривате магазин за дрехи. Провървя ли ви?

— Чудесно — Нийв смътно си спомняше разговора им. Бе изхвърчала от самолета, за да хване друг полет. Бизнес. Това беше. — А вие не започвахте ли работа при нов издател?

— Очевидно стъпката е била правилна.

— Джек, има някои хора, с които искам да се запознаеш. — Главният редактор на „W“ го дърпаше за ръкава.

— Не искам да ви задържам — бързо каза Нийв. — Но само един въпрос. Разбрах, че Етел Лемстън пише книга за вас. Знаете ли къде мога да я открия?

— Имам домашния й номер. — Той ще ви свърши ли работа?

— Благодаря, но и аз го имам Нийв бързо вдигна ръка, сякаш самообвинявайки се. — Не бива да ви задържам.

Тя се обърна и мина през тълпата, като изведнъж се почувства изморена от глъчката и си даде сметка, че денят бе тежък.

Пред „Сейнт Реджис“ както винаги много хора чакаха за такси. Нийв вдигна рамене, отиде до Пето авеню и тръгна към центъра. Вечерта беше доста приятна. Може би щеше да мине за по-напряко през парка. Разходката до вкъщи щеше да прочисти главата й. Но на „Сентръл парк-сауд“ точно пред нея се появи такси. Тя се поколеба, после хвана дръжката на вратата и, влезе вътре. Изведнъж идеята да върви още една миля на високи токчета й се стори съвсем непривлекателна.

Тя не видя ядосаното изражение на лицето на Дени. Беше чакал търпеливо пред „Сейнт Реджис“ и я беше последвал до Пето авеню. Когато се насочи към парка, той си помисли, че това бе неговият шанс.

 

 

В два през нощта Нийв се събуди от дълбокия си сън. Беше сънувала. Стоеше пред гардероба на Етел и правеше списък.

Списък.

— Надявам се да се стопи от жега, където и да се намира.

Това беше. Палтата. Самуреното. Якето. Пелерината. Импрегнираното. Наметката. Кашмиреното. Всички бяха там.

Етел беше предала статията си в четвъртък. Никой не я беше виждал в петък. И двата дни бяха ветровити и ужасно студени. В петък имаше снежна буря. Но всички зимни палта на Етел си бяха на мястото, в гардероба й…

 

 

Ники Сепети потрепери в плетената жилетка, която жена му му беше изплела в годината, когато влезе в затвора. Тя все още му ставаше в раменете, но сега висеше свободно на корема му. В затвора бе отслабнал с тридесет фунта^[3].

От дома му до крайбрежната улица имаше само една пресечка. Поклати нетърпеливо глава, докато жена му му натякваше: „Сложи си шал, Ники, забравил си колко силен е океанският вятър“, отвори външната врата и излезе. В ноздрите му проникна соленият повей на вятъра и той го пое с наслада. Когато бе дете и живееше в Бруклин, майка му често го водеше с автобус да поплува на Рокъуей бийч. Преди тридесет години бе купил къщата в Бел Харбър като лятна вила за Мари и децата. След като го бяха осъдили, тя се беше преместила тук за постоянно.

Седемнадесет години, които свършиха миналия петък! Първата глътка въздух на свобода му причини остри болки в гърдите.

— Избягвай студа — беше го предупредил докторът.

Мари беше приготвила тържествена вечеря и беше сложила надпис „Добре дошъл у дома, Ники“. Той обаче беше толкова скапан, че по средата на вечерята си беше легнал. Децата се бяха обадили по телефона — Ник Младши и Теса.

— Тате, обичаме те — казаха му.

Не им позволи да го посещават в затвора. Теса тъкмо беше постъпила в колеж, когато го арестуваха: Сега тя беше на тридесет и пет, имаше две деца и живееше в Аризона. Съпругът й я наричаше Тереза. Ник Младши бе променил името си на Дамяно. Това беше моминското име на Мари. Николас Дамяно. Заклет счетоводител, който живееше в Кънектикът.

— Не идвайте сега — беше ги предупредил Ники. — Изчакайте, докато от пресата престанат да висят наоколо.

През целия уикенд с Мари стояха в къщата — Двама мълчаливи непознати, а телевизионните камери го чакаха да излезе.

Но тази сутрин си бяха тръгнали. Остаряла новина. Това беше той. Болен бивш престъпник. Ники пое соления въздух и усети как изпълни дробовете му.

Един плешив тип, облечен в шантав анцуг, който тичаше срещу него, спря.

— Радвам се да ви видя, мистър Сепети. Страхотно изглеждате.

Ники се намръщи. Не искаше да слуша такива глупости. Знаеше как изглежда. След като се беше изкъпал само преди час, се беше разгледал изцяло и подробно в огледалото на вратата на банята. На темето му косата бе напълно окапала, но отстрани все още беше гъста. Когато влизаше в затвора, тя бе черна, тук-там посребрена: сол и пипер, казваше му бръснарят. Сега онова, което беше останало от нея, бе избеляло сиво или мръснобяло, каквото избереш. Останалата част от самоизучаването с нищо не го беше ободрила. Изпъкнали очи, които винаги го бяха дразнили, дори и когато бе хубав и млад. Сега приличаха на направени от мрамор. Стар белег на бузата му, който сякаш пламтеше на фона на бледата му кожа. Загубата на килограми не го беше направила стегнат. Изглеждаше отпуснат като възглавница, останала без половината пух. Мъж, наближаващ шестдесетте. Беше на четиридесет и две, когато влезе в затвора.

— Да, страхотно изглеждам — отвърна той. — Благодаря. — Знаеше, че мъжът, който препречваше пътя му и му се усмихваше нервно, разкривайки едрите си зъби, живееше две или три къщи по-нагоре, но не можеше да си спомни името му.

Сигурно звучеше раздразнително. Човекът изглеждаше притеснен.

— Както и да е. Радвам се, че се върнахте — сега усмивката му беше пресилена. — Страхотен ден, нали? Доста е студено, но пролетта се усеща.

„Ако ми трябва съобщение за времето, ще включа радиото“, помисли си Ники, после вдигна ръка за поздрав.

— Да, да — измърмори той и забърза нататък, докато не стигна крайбрежната улица.

От вятъра океанът бе покрит с пяна. Ники се облегна на предпазния парапет, спомняйки си как бе обичал като дете да се отпуска върху вълните. Майка му все му натякваше: „Не влизай толкова навътре. Ще потънеш. Ще видиш“.

Завъртя се неспокойно и продължи нататък към Деветдесет и осма улица. Щеше да върви, докато не видеше влакчето в увеселителния парк, и после щеше да се върне. Момчетата щяха да дойдат да го вземат. Първо щяха да отидат в клуба, а после на тържествен обяд на Мълбъри стрийт. Знак на уважение към него, но той не се самозалъгваше. Седемнадесет години бяха прекалено много време, за да отсъстваш. Бяха се забъркали с неща, които той никога не би им позволил да докоснат. Беше се разчуло, че е болен. Щяха да продължат да правят онова, което бяха започнали през изминалите години. Да го избутват. Независимо дали искаше да го приеме, или не.

Джоуи бе осъден заедно с него. За същото време. Но Джоуи излезе след шест години. Сега той ръководеше Майлс Кърни. Можеше да благодари на Кърни за тези допълнителни единадесет години.

Ники наклони глава срещу вятъра, все още опитвайки се да свикне с двата горчиви хапа. Децата му можеха да твърдят, че го обичат, но се притесняваха от него. Когато Мари беше отишла да ги види, тя беше казала на приятелите им, че е вдовица.

Теса. Господи, тя беше луда по него, когато беше малко момиченце. Може би беше сгрешил, като не й разреши да го посещава през всичките тези години. Мари ходеше редовно да я вижда. Там, както и в Кънектикът, Мари се представяше като мисис Дамяно. Той искаше да види децата на Теса. Но съпругът й смяташе, че трябва да почака.

Мари. Ники усещаше у нея негодуванието за всичките тези години на чакане. Дори по-лошо от негодувание. Тя се опита да изглежда радостна, че го вижда, но очите й бяха студени и далечни. Можеше да прочете мислите й: „Ники, заради онова, което направи, дори сред приятелите си сме аутсайдери“.

Мари беше само на петдесет и четири, а изглеждаше с десет години по-възрастна. Работеше в отдел „Кадри“ на болницата. Не й се налагаше, но когато прие работата, му каза: „Не мога просто да си седя вкъщи и да гледам четирите стени.“

Мари. Ник Младши, не, Николас. Теса, не, Тереза. Дали щяха истински да съжаляват, ако бе получил инфаркт в затвора? Може би, ако беше излязъл след шест години като Джоуи, нямаше да е прекалено късно. Прекалено късно за всичко. Допълнителните години, които бе останал в затвора заради Майлс Кърни. И щеше все още да е там, ако можеха да намерят начин да го задържат зад решетките.

Ники бе отминал Деветдесет и осма улица, преди да осъзнае, че не е видял тромавото съоръжение на старото увеселително влакче, после с изненада забеляза, че е изпотрошено. Обърна се и започна да се отдалечава с мушнати в джобовете премръзнали ръце и свити срещу вятъра рамене. Усещаше горчивината в устата си и тя изтласка свежия солен вкус на море в устните му…

Когато се прибра, колата го чакаше. Зад волана седеше Луи. Луи, единственият човек, на когото знаеше, че може да се опре. Луи, който не забравяше услугите.

— Веднага, щом се приготвите, дон Сепети — рече Луи. — Хубаво е да ви го кажа отново. — Луи наистина го мислеше.

Ники забеляза признаци на мрачно примирение в очите на Мари, когато влезе в къщата и смени пуловера си със сако. Спомни си за времето в гимназията, когато му се беше налагало да прави преразказ на къс разказ. Той бе избрал разказа за един мъж, който изчезва, а жена му си мисли, че е мъртъв, и „удобно устройва живота си като вдовица“. Мари удобно бе устроила живота си без него.

Погледна истината в очите. Тя не го искаше. Децата му щяха да изпитат облекчение, ако изчезнеше, подобно на Джими Хофа. А още повече щеше да им хареса една хубава, чиста, естествена смърт, такава, която да не е нужно да обясняват пред децата си по-късно. Само да знаеха колко близко бяха до това желанието им да се осъществи.

— Искаш ли вечеря, като се прибереш? — попита Мари. — Искам да кажа, че днес смяната ми е от обяд до девет. Да направя ли нещо и да го оставя в хладилника?

— Недей.

Остана мълчалив, докато пътуваха по „Форт Хамилтън паркуей“, през тунела Бруклин-Батъри, в долната част на Манхатън. В клуба нищо не се беше променило. Отвън видът му бе порутен. Вътре столовете бяха подредени около масата за карти, готови за следващата игра; голяма, загубила блясък машина за еспресо; телефонен апарат, за който всички знаеха, че се подслушва.

Единствената разлика беше в отношението на фамилията. О, разбира се, скупчиха се около него, отдадоха му уважението си, усмихваха се с престорени приветливи усмивки. Но той знаеше.

Зарадва се, когато стана време да отиват на Малбъри стрийт. Поне Марио, собственикът на ресторанта, изглеждаше доволен да го види. Частната трапезария бе готова за тях. Макароните и предястията бяха любимите му от годините преди затвора. Ники усети как започва да се отпуска и как част от старата мощ се завръща в тялото му. Изчака, докато сервираха десерта — каноли и силно черно еспресо. Едва тогава започна да мести погледа си от лице на лице и да оглежда десетимата мъже, които седяха в две еднакви редици като оловни войници. Кимна одобрително на тези от дясната си страна, после — на онези от лявата. Две от лицата бяха нови за него. Одобри единия. Другия му представиха като „Кармен Мачадо“.

Ники го огледа внимателно. На около тридесет години, гъста тъмна коса и вежди, сплескан нос, мършав, но здрав. Беше при тях от около три-четири години. Казаха, че бил в пандиза за автокражба, когато Алфи се запознал с него. Ники инстинктивно изпита недоверие. Щеше да разпита Джоуи колко знаят в действителност за този мъж.

Очите му спряха върху Джоуи. Джоуи, който бе излязъл след шест години и бе поел командването, докато той, Ники, бе зад решетките. Кръглото лице на Джоуи се изкриви в нещо, което минаваше за усмивка. Приличаше на котка, която поглъща канарчета.

Ники усети как гърдите му пламват. Изведнъж вечерята се разбунтува в стомаха му.

— Окей, казвай — заповяда на Джоуи. — Какво си намислил?

Джоуи продължи да се усмихва.

— Приеми уважението ми. Имам страхотна новина за теб. Всички знаем какво изпитваш към онова копеле Кърни. Чакай само да чуеш това. Има поръчка да бъде убита дъщеря му. И не сме я дали ние. Стюбър ще я премахне. Все едно, че ти прави подарък.

Ники подскочи и тресна с юмрук по масата. Обзет от лют гняв, удари като с чук по тежката дъбова маса.

— Тъпи копелета такива! — извика той. — Вие, смрадливи, тъпи копелета! Отменете я! — мерна за миг Кармен Мачадо и изведнъж разбра, че гледа в очите на ченге. — Отменете я. Казвам ви да я отмените, разбрахте ли?

По лицето на Джоуи първо се изписа страх, после — загриженост, и накрая — съжаление.

— Ники, не може да не знаеш, че това е невъзможно. Никой не може да отмени такава поръчка. Прекалено късно е.

 

 

Петнадесет минути след това Ники пътуваше към дома си в Бел Харбър. Зад волана до него мълчаливо седеше Луи. Гърдите на Ники пламтяха от болка. Нитроглицеринът под езика му беше безполезен. Когато убиеха дъщерята на Кърни, ченгетата нямаше да спрат, докато не му го лепнеха, и Джоуи го знаеше.

С ужас осъзна, че бе постъпил като глупак, като предупреди Джоуи за Мачадо.

— Няма начин този тип да е работил във Флорида за фамилията на Палино — беше казал на Джоуи. — Прекалено глупав си, за да го провериш, нали? Ти, тъпо копеле, всеки път, щом си отвориш устата, си изпяваш песента пред ченге.

 

 

Във вторник сутринта Сиймъс Лемстън се събуди след четиричасов, разкъсван от кошмари сън. Беше затворил заведението в два и половина, бе почел малко вестник и тихо се беше промъкнал в леглото, опитвайки се да не събуди Рут.

Когато момичетата бяха малки, той можеше да спи до по-късно, да отива в бара по пладне, да си идва вкъщи по-рано, за да вечеря със семейството си, и после да се върне в бара до затварянето му. Но през последните години, когато бизнесът започна да замира все повече и повече, а наемът се удвои и после отново се удвои, бе оставил барманите и сервитьорите да намалят разнообразието на предлаганата храна, така че сега вече в менюто имаше само сандвичи. Той сам пазаруваше, отиваше в заведението към осем или осем и половина и стоеше, докато не затвореха, като се отделяше само за един бърз обяд. И въпреки всичко не успяваше да си отдъхне от грижите.

В сънищата му го преследваше лицето на Етел. Начинът, по който очите й се изцъкляха, когато беше сърдита. Саркастичната усмивка, която бе предизвикал на лицето й.

Когато пристигна в апартамента й в четвъртък следобед, извади снимка на момичетата.

— Етел — замоли, — погледни ги. Те имат нужда от парите, които ти плащам. Освободи ме от това задължение.

Тя взе снимката и я разгледа внимателно.

— Би трябвало да са мои — рече, докато му я подаваше обратно.

Сега стомахът му се сви от страх. Плащането на издръжката трябваше да стане на пети. Утре. Щеше ли да се осмели да не напише чека?

Беше седем и половина. Рут вече беше станала. Чуваше плискането на душа. Надигна се от леглото и отиде в стаята, която бе едновременно кабинет и офис. Вече беше ослепително светло от лъчите на сутрешното слънце. Седна върху бюрото с извития сгъваем капак, което беше в семейството му от три поколения насам. Рут го ненавиждаше. Тя искаше да замени старите тежки мебели с модерни в светли, въздушни цветове.

— През всичките тези години не съм купила нищо повече от нов стол — обичаше да му напомня тя. — Остави на Етел хубавите мебели, когато се разделихте, а аз трябва да живея с боклуците на майка ти. Единствените нови мебели, които съм имала, са люлките и леглата на момичетата, и то не точно такива, каквито исках.

Сиймъс отложи агонията на решението за, чека на Етел, заемайки се с написването на някои други. За газта и електричеството, за наема и телефона. Бяха се отказали от кабелната телевизия преди шест месеца. Така спестяваха по двадесет и два долара на месец.

Чу от кухнята как Рут слага кафеварката на котлона. След няколко минути тя влезе в кабинета, носейки на малък поднос портокалов сок и чаша димящо горещо кафе. Усмихваше се и за миг му напомни за спокойната хубава жена, за която се беше оженил три месеца след развода си. Рут не си падаше по жестовете на привързаност, но когато сложи подноса на бюрото, се наведе и го целуна по темето.

— Като те гледам да пишеш чековете за месечните плащания, наистина го осъзнавам — рече тя. — Повече никакви пари за Етел. О, Господи, Сиймъс, накрая ще можем да си поемем въздух. Хайде довечера да празнуваме. Намери някой да те замести. Не сме излизали да вечеряме навън от месеци.

Сиймъс усети как мускулите на стомаха му се свиват. От силната миризма на кафе изведнъж му се догади.

— Скъпа, само се надявам да не си промени решението — запъна се той. — Искам да кажа, че нямам нищо черно на бяло. Не мислиш ли, че би трябвало просто да й изпратя чека, както обикновено, и да чакам да ми го върне? Наистина смятам, че така би било най-добре. Защото тогава ще имаме нещо законно, искам да кажа — доказателство, че е казала да спра плащанията.

Гласът му секна, когато силна плесница опари лявата му буза. Вдигна поглед и се смръщи при вида на убийствения гняв, изписан на лицето на Рут. Бе видял същото изражение на друго лице само преди няколко дни.

После по бузите на Рут избиха яркочервени петна и от очите й рукнаха измъчени сълзи.

— Сиймъс, съжалявам. Просто не издържах — гласът й изчезна. Тя прехапа устни и изправи раменете си. — Но никакви чекове повече. Остави я само да се опита да не удържи на думата си. По-скоро ще я убия със собствените си ръце, отколкото да те оставя да й платиш и цент повече.