В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (29)

Време за отмъщение

Преждевременната смърт на Кари остави празнина в живота на всички, които я обичахме. Крис замина на стаж в университета на Вирджиния, само за да бъде по-близо до мен.

— Остани, Катрин — помоли Пол, когато му заявих, че се връщам в планината, за да продължа да преподавам балет. — Не ме напускай отново. На Джори му е необходим баща, а на мен съпруга. Той трябва да подражава на някой мъж. Омръзна ми до смърт да те виждам от време навреме.

— По-късно — заявих решително и се освободих от прегръдката му. — Ще се върна при теб и ще се оженим, но първо трябва да довърша нещо.

Скоро отново потънах в рутинната работа, недалеч от имението Фоксуърт. Започнах да кроя планове. Без Кари, Джори ми създаваше проблеми. Изморяваше се да стои в школата и искаше да си играе с деца на неговата възраст. Записах го в детска градина и наех жена, която да ми помага в домакинската работа и да гледа Джори, когато отсъствах. Вечер излизах и, разбира се, търсех един определен човек. Досега ме избягваше, но рано или късно съдбата щеше да ни събере… и тогава Бог да ти е на помощ, мамо!

Местният вестник направи голяма реклама на Бартоломю Уинслоу, когато отвори втората си кантора в Хилендайл, докато по-младият му съдружник ръководеше офиса в Грийнглена. Два офиса! Какво правеха парите! Не исках да отида директно при него, планирах да се срещнем „случайно“. Оставих Джори на грижите на Ема Линдстром, докато си играеше в заградения двор с още две деца, и поех към гората, която се намираше недалеч от Фоксуърт Хол.

Барт Уинслоу бе знаменитост и всички подробности от живота му бяха известни, така че от вестниците знаех, че има навик да пробягва няколко мили всеки ден преди закуска. Наистина му трябваше здраво сърце, за да издържи на изненадите, които бъдещето щеше да му поднесе. Дни наред бягах сама по калните пътечки, като се обръщах при всяко шумолене на сухите листа. Беше дошъл септември — повече от месец измина от смъртта на Кари. Те ще платят, Кари! Ще ги накарам да платят. По някакъв начин забравях, че Барт Уинслоу няма нищо общо с това. Не той, а само тя! Колко бързо минаваше времето, а аз изобщо не напредвах. Къде беше той?

В съботния следобед седях в едно кафене, когато Барт Уинслоу нахлу през вратата! Огледа се, забеляза ме и се приближи към мен, облечен в костюм, който сигурно струваше цяло състояние. Усмихна се широко. Лицето му изглеждаше леко зловещо… или аз се страхувах.

— О-хо — започна той, — не мога да повярвам, самата Катрин Доул, жената, която от месеци се опитвам да открия. — Остави куфарчето си на земята и без покана се настани срещу мен, опря се на лакти и ме погледна с огромен интерес.

— Къде, за Бога, се беше скрила? — каза той и придърпа куфарчето с левия си крак.

— Не съм се крила — отвърнах нервно аз, като се опитвах да не се издам.

Той се засмя, а тъмните му очи се плъзнаха по прилепналия ми пуловер и полата, под която кракът ми нервно се поклащаше. После придоби сериозен вид.

— Прочетох във вестника за смъртта на сестра ти. Много съжалявам. Винаги е тъжно, когато си отиде толкова млад човек. Ако не е много лично, мога ли да попитам от какво почина? Болест? Произшествие?

Очите ми се разшириха. Какво я уби? О, можех да напиша цяла книга за това!

— Защо не попиташ съпругата си от какво умря сестра ми?

Той се изненада, после отвърна:

— Тя откъде би могла да знае, след като не познава нито теб, нито сестра ти? Но я видях да стиска изрезка от страницата с некролози на местния вестник. Плачеше, когато я издърпах от ръката й. Поисках й обяснение, но тя избяга в стаята си. Все още отказва да отговори на въпросите ми. Коя всъщност си ти?

Захапах сандвича си с шунка, домат и салата и задъвках бавно, за да наблюдавам раздразнението му.

— Попитай нея! — повторих аз.

— Мразя хората, които отговарят на въпросите с въпрос — заяви той, после махна на червенокосата сервитьорка, която се мотаеше наоколо, и си поръча сандвич като моя.

— Така — продължи той, като придърпа стола си напред, — преди известно време се появих в балетната ти школа и ти показах писмата за изнудване, които изпращаш на съпругата ми. — Бръкна в джоба си и извади три писма, които бях написала преди години. От окаяния им вид личеше, че са я следвали по целия свят. — Коя си ти, по дяволите?

Усмихнах се прелъстително като майка ми. Леко наклоних глава, както правеше тя, и вдигнах едната си ръка, за да си поиграя с изкуствените перли.

— Наистина ли се налага да питаш или можеш да предположиш?

— Не си играй с мен! Коя всъщност си ти? Какви са отношенията ти със съпругата ми? Виждам, че си приличате — същата коса, същите очи, дори някои от маниерите ви са същите. Сигурно си й далечна роднина?…

— Да. Може да се каже.

— Тогава защо не съм те виждал досега? Братовчедка, племенница? — Той притежаваше животински магнетизъм, което почти ме накара да изоставя започнатата игра. Не беше някакъв младок, който би се впечатлил от бивша балерина. Той ме привличаше силно. О, какъв див любовник щеше да бъде! Можех да потъна в очите му, да се любя с него и да забравя всички останали мъже. Беше прекалено самоуверен и мъжествен, сигурен в способностите си. Можеше да се усмихва и да се чувства добре, докато аз исках да избягам, преди да ме е повел по пътеката, която до този момент желаех да следвам.

— Хайде — каза той и насила ме задържа, щом понечих да си тръгна, — престани да се страхуваш и следвай правилата на играта, която от дълго време замисляш. — Хвана писмата и ги размаха пред очите ми. Погледнах встрани, ядосана от постъпката си. — Не гледай встрани. Пет или шест от писмата ти пристигнаха, докато двамата със съпругата ми обикаляхме Европа. Тя пребледня, когато ги забеляза. Преглъщаше нервно… също като теб сега. Вдигаше ръка и играеше с колието си, както правиш и ти сега. Два пъти я виждах да пише „Несъществуващ адрес“. Един ден аз взех пощата и открих тези три писма, които си изпратила. Отворих ги и ги прочетох. — Спря, наведе се и устните му се оказаха на сантиметри от моите. Гласът му беше хладен и напълно овладян от яростта, която вероятно изпитваше. — Какво ти дава право да изнудваш съпругата ми?

Убедена съм, че пребледнях. Призля ми, почувствах се слаба. Исках да се махна от това място и от него. Сякаш чувах думите на Крис: „Забрави миналото, Кати. Господ сам ще отмъсти за нас. Сам ще измисли начин и ще прецени кога да го направи. Ще свали отговорността от тебе.“

Това беше моят шанс да разкажа всичко! Нека разбере какъв човек е съпругата му! Защо не можех да изрека истината?

— Защо не попиташ съпругата си коя съм аз? Защо си дошъл при мен, при положение че тя знае всички отговори?

Той се отпусна в огромния яркооранжев пластмасов стол и извади сребърна табакера с монограм, изработен от диаманти. Вероятно беше подарък от майка ми. Предложи ми. Поклатих глава. Извади една и я запали със сребърна запалка, инкрустирана с диаманти. През цялото време тъмните му очи не ме изпускаха от поглед и като муха в паяжина очаквах да бъда унищожена.

— Във всяко писмо пишеш, че спешно се нуждаеш от един милион долара — започна монотонно той и изпусна дима директно в лицето ми. Закашлях се и махнах с ръка, за да разсея дима. Навсякъде по стените бяха закачени табели „Пушенето забранено“. — За какво ти е един милион?

Наблюдавах дима. Той се извиваше, насочваше се директно към мен и се увиваше около шията и главата ми.

— Виж — започнах аз, мъчейки се да си възвърна самообладанието. — Както знаеш, съпругът ми почина. Очаквах дете и бях затрупана от дългове, които не можех да изплатя. Дори и след като с твоя помощ получих застраховката, все още съм зле. Школата е на червено. Трябва да издържам детето си, да спестявам за обучението му, а съпругата ти разполага с много милиони. Помислих си, че би могла да се раздели с един от тях.

Той се усмихна цинично. Изпусна дим и ме накара да се закашлям отново.

— Защо една интелигентна жена като теб си е въобразила, че съпругата ми ще бъде щедра и ще предложи дори четвърт долар на роднина, когото не познава?

— Попитай нея!

— Направих го. Взех писмата ти, наврях ги в лицето й и поисках да ми обясни за какво става дума. Хиляда пъти я попитах коя си и каква е връзката ти с нея. Всеки път отговаряше, че те познава само като балерина. Този път искам точен отговор от теб. — За да е сигурен, че няма да извърна лице и да скрия очите си, той се пресегна, хвана брадичката ми, така че да не мога да помръдна. — Коя си ти, по дяволите? По какъв начин си свързана със съпругата ми? Защо си смятала, че ще ти плати парите, за които я изнудваш? Защо писмата ти я карат да тича в стаята си и да изважда стария албум, който винаги е заключен в сейфа й? Албума, който тя веднага скрива и заключва, щом вляза в стаята й.

— Тя изважда албума… синия албум със златен орел върху кожената подвързия? — прошепнах, шокирана от постъпката й.

— Където й да отидем, албумът й ни придружава в някой от заключените й куфари. — Очите му се присвиха заплашително. — Описа съвсем точно синия албум със златен орел, въпреки че вече е избелял и разкъсан. Докато съпругата ми разглежда снимките, тъща ми чете Библията си. Понякога улавям съпругата ми да плаче над снимките в албума, които, предполагам, са на починалия й съпруг.

Въздъхнах тежко и затворих очи. Не исках да научавам, че тя плаче!

— Отговори ми, Кати! Коя си ти? — Имах чувството, че ще стиска брадичката ми и ще ме държи там цяла вечност, ако не му отговоря нещо, и по някаква глупава причина излъгах:

— Хенриета Бийч е полусестра на съпругата ти. Малкълм Фоксуърт е имал извънбрачна връзка, от която са се родили три деца. Аз съм едно от тях. Съпругата ти ми е полулеля.

— О-о-о — въздъхна той, пусна брадичката ми и се облегна на стола си, сякаш доволен, че казвам истината. — Малкълм е имал връзка с Хенриета Бийч, която му родила три незаконни деца. Каква изключителна информация! — Той се засмя подигравателно. — Никога не съм си представял, че старият дявол е бил способен на такова нещо. Особено след сърдечния удар, който е получил, когато съпругата ми се омъжила за първи път. Един мъж се вдъхновява, като научи такова нещо. — После изтрезня и ме погледна изпитателно. — Къде се намира майка ти? Бих желал да се срещна с нея и да поговорим.

— Мъртва е — казах аз, като скрих ръце под масата и стиснах палци, като малко суеверно дете. — Умря много отдавна.

— Аха. Разбирам. Три незаконни деца се надяват да използват кръвната си връзка и да изнудват съпругата ми, така ли?

— Не! Единствено аз. Брат ми и сестра ми не знаеха нищо. Аз исках да получим полагаемото ни се. Когато написах тези писма, бях в отчайващо положение и дори сега не съм много по-добре. Стоте хиляди от застраховката бързо приключиха. Съпругът ми имаше огромни дългове. Дължах и неговата сметка за болницата, парите за погребението му и разходите по раждането. Мога да продължавам цяла вечер и да изреждам проблемите на балетната школа и как ме излъгаха, че тя ще е печеливша.

— А не е ли?

— Не, когато ученичките са богати момиченца, които през ваканциите заминават и изобщо не се отнасят сериозно към балета. Желаят единствено да изглеждат добре и да се движат грациозно. Ако имах поне един сериозен ученик, усилията ми щяха да бъдат възнаградени. Но нямам нито един.

Той почукваше със силните си пръсти по покривката на масата и изглеждаше дълбоко заинтригуван. Отново запали цигара не защото изпитваше удоволствие от пушенето, а защото трябваше да прави нещо с ръцете си.

— Ще бъда съвсем откровен с теб, Катрин Доул. Първо, не зная дали казваш истината или лъжеш, но изглеждаш като член на клана Фоксуърт. Второ, не ми харесва, че се опитваш да изнудваш съпругата ми. Трето, не искам тя да е нещастна и да плаче. Четвърто, много я обичам, въпреки че признавам, има моменти, когато искам да изтръгна миналото от гърлото й. Тя никога не говори за него, то е забулено с тайни, които няма да разбера. Една голяма тайна, която не подозирах, е, че Малкълм Фоксуърт е имал любовна връзка след сърдечния си удар. Преди него със сигурност знам, че е имал поне една, а е възможно и повече.

О, Той знаеше повече от мен. Бях изстреляла стрела в небето, без да знам, че ще попадна в целта!

Барт Уинслоу се огледа. Идваха да вечерят семейства и предполагам, се страхуваше, че някой ще го познае и ще съобщи на съпругата му, моята майка.

— Хайде, Кати, да се махаме оттук — настоя той, изправи се и се пресегна да ме вдигне. — Можеш да ме поканиш да пийнем нещо у вас, тогава можем да седнем, да поговорим и подробно да ми разкажеш всичко.

Стъмваше се и сенките падаха върху планините. Изведнъж притъмня… бяхме прекарали няколко часа в кафенето. Бяхме на улицата и той ми помогна да облека жилетката си, въпреки че въздухът бе толкова студен, че се нуждаех от палто или жакет.

— Къде живееш?

Обясних му и той се поколеба.

— По-добре да не ходим там… твърде много хора ще ме видят. (Тогава все още не знаеше, че бях избрала къщата си главно защото бе до гората и един мъж съвсем спокойно можеше да влиза и излиза незабелязано). — Лицето ми често се появява по вестниците — продължи той. — Убеден съм, че съседите ти ще ме забележат. Можеш ли да се обадиш на жената, която гледа детето ти, и да помолиш да остане по-дълго?

Така и направих. Първо поговорих с Ема Линдстром, а после с Джори и го помолих да слуша, докато се прибера.

Колата на Барт бе черна и изискана — мерцедес. Плъзгаше се плавно по планинските пътища.

— Къде отиваме, господин Уинслоу?

— На едно място, където ще си поговорим, без да ни забелязват. — Погледна ме и се усмихна. — Изучаваш профила ми? Как го намираш?

Усещането, че се изчервявам, ме накара отново да го направя, след което се почувствах неудобно. Целият ми живот бе изпълнен с красиви мъже, но този беше много по-различен. Имаше арогантен вид, който ме предупреждаваше… внимавай с него!

— Ами — опитах се да се пошегувам аз, — външният ти вид ме съветва бързо да избягам и да затворя вратата след себе си.

Той се усмихна заплашително, сякаш изглеждаше доволен.

— Смяташ, че съм интересен и малко страшен. Добре. Да си красив и скучен е по-лошо, отколкото ако си грозен и чаровен, нали?

— Не зная. Ако мъжът е умен и чаровен, често забравям как изглежда и го приемам за красив.

— Тогава сигурно е лесно да те спечели човек.

Извърнах очи и седнах сковано.

— Честно казано, господин Уинслоу…

— Барт.

— Честно казано, Барт, много е трудно да ме спечели човек. Имам склонност да издигам мъжете върху пиедестал и да ги смятам за съвършени. В момента, в който разбера, че имат някакъв недостатък, ставам безразлична.

— Няма много жени, които да се познават така добре — учуди се той.

Не! Никога не бих го поставила на пиедестал. Знаех какво представлява! Дон Жуан, който можеше да подлуди съпругата си от ревност! Майка ми определено не си бе купила онзи учебник за секса, за да го инструктира какво, кога и къде! Той знаеше всичко. Внезапно спря колата си, обърна се и ме погледна в очите. Дори и в тъмното бялото на очите му блестеше. Твърде жизнен, твърде мъжествен за мъж, който би трябвало да показва признаци на остаряване. Бе осем години по-млад от майка ми. Следователно трябваше да е около четирийсет, най-хубавата възраст за един мъж, най-уязвимата възраст, времето, когато трябваше да се замисли, че младостта си отива. Трябваше да направи завоеванията си сега, преди сладката птица на младостта да е отлетяла и да е отнесла със себе си всички млади и хубави момичета, които е могъл да притежава. Сигурно беше отегчен от съпругата си, макар да твърдеше, че я обича. Защо тогава очите му проблясваха и ме предизвикваха? О, мамо, където и да си, трябва да паднеш на колене и да се молиш! Защото аз няма да съм по-милостива, отколкото ти беше към нас!

Но докато седях там и го разглеждах, разбрах, че не е самопожертвувателен мъж като Пол. Нямаше да се налага да го прелъстявам. Ще бъде като черна пантера, докато получи онова, което иска, след което ще си тръгне, ще ме остави и всичко ще приключи. Няма да се откаже от огромното наследство и удоволствията, които му предлага богатството, заради някаква любовница, случайно изпречила се на пътя му. Червените светлинки ме предупреждаваха… бавно… направи го правилно, защото опасността е голяма, ако сбъркаш.

— Красива вечер — започна той. — Любимият ми сезон. Есента е много страстна, повече от пролетта. Хайде да се разходим, Кати. Това място ме настройва меланхолично, сякаш трябва да тичам бързо, за да не изпусна най-хубавото нещо в живота си, което до този момент винаги ми се е изплъзвало.

— Много поетично — заявих и се измъкнах от колата, а той хвана ръката ми. Вървяхме мълчаливо, като ме водеше, ще повярвате ли — по железопътната линия. Толкова ми бе позната. Но не можеше да е така, нали? Не можеше да бъде същата линия, която ни бе отвела във Фоксуърт Хол.

— Барт, не зная какво мислиш, но имам чувството, че с теб сме се разхождали по тази линия и преди, в някоя друга вечер.

— Странно — отвърна той. — И аз изпитвам същото. Сякаш някога сме били влюбени и сме се разхождали из гората. Седели сме на зелената пейка до релсите. Исках да те доведа тук, без да зная точно къде отиваме.

Думите му ме накараха да го погледна, за да разбера дали е сериозен. От озадачения му и леко притеснен поглед разбрах, че е изненадан от постъпката си.

— Искам да обмисля всички неща, които хората смятат за невъзможни — започнах аз. — Искам всичко да стане възможно и всичко нереално да се превърне в действителност. И когато всичко стане реалност, искам да се появят нови мистерии, за да имам винаги за какво да мисля.

— Много си романтична.

— А ти не си ли?

— Не зная. Сигурно, когато бях малко момче.

— Какво те накара да се промениш?

— Не можеш вечно да останеш малко момче с романтични идеи, когато следваш право и се сблъскаш със суровата действителност на убийства, изнасилвания, кражби, корупция. Професорите се стараят да напълнят главата ти с идеи, които разрушават романтичността. Навлизаш в правото свеж и млад, а излизаш от там суров и обигран и знаеш, че всяка твоя стъпка трябва да е изпълнена с непрекъсната борба. Скоро разбираш, че не си най-добрият и конкуренцията е забележителна.

Обърна се и ми се усмихна чаровно.

— Но смятам, че двамата с теб много си приличаме, Катрин Доул. И на мен ми е необходима тайнствеността, необходимо ми е да боготворя някого. Така че се влюбих в наследница на милиони, но тези милиони се изпречиха на пътя ми. Отблъснаха ме и ме изплашиха. Знаех, че всички ще си помислят, че се женя заради парите й. Зная, че и тя си мислеше същото, докато не я убедих в противното. Харесвах я много, преди да разбера каква е. Всъщност мислех, че е като теб.

— Как би могъл да си го помислиш? — попитах, треперейки от напрежение от изповедта му.

— Защото беше като теб, Кати, за известно време. Но после наследи милионите и се втурна да ги харчи. Аз обаче не желаех нищо друго, освен дете. А тя не можеше да има деца. Не знаеш колко време прекарвахме пред бебешките магазини, магазините за играчки и мебели за деца. Ожених се за нея, знаейки, че няма да имаме деца. Смятах, че това не ме интересува. Съвсем скоро разбрах, че не е така. Детските магазини ме привличаха като магнит.

Неравната пътека, по която вървяхме, ни отведе до зелена пейка, разположена между два от четирите зелени стълба, които служеха като опора на ръждив тенекиен покрив. Седнахме там, изложени на студения планински въздух, под ясната луна и трептящите звезди.

Насекомите жужаха, а кръвта ми кипеше.

— Това е било спирка за оставяне и прибиране на пощата, Кати. — Барт запали нова цигара. — Сега оттук не минават влакове. Богатите, които живеят наоколо, накрая спечелиха делото срещу железопътната компания и влаковете, които надуваха свирките си през нощта и нарушаваха почивката им, бяха спрени. Много ми харесваха свирките на влаковете през нощта. Но бях само на двайсет и седем години, младоженец във Фоксуърт Хол. Лежах в леглото на съпругата ми с лебед над главите ни — можеш ли да си го представиш? Взимаше хапчета и спеше много дълбоко. Прекалено дълбоко, защото не чуваше хубавата музика, която се носеше от тавана. Музиката ме объркваше, но съпругата ми каза, че си въобразявам. После един ден престана и предполагам, че е била права. Но музиката ми липсваше. Мечтаех да я чуя отново. Тя придаваше някаква привлекателност на онази стара суха къща. Заспивах и сънувах красиво младо момиче, което танцува над нас. Сънувах съпругата си като млада. Често ми е разказвала, че за наказание родителите й са я изпращали в класната стая на тавана и са я принуждавали да седи там по цял ден. Изпращали са я там и през зимата — казваше, че студът бил ужасен и пръстите й посинявали. Разказа ми как прекарвала времето свита на пода до прозореца, плачейки, че изпуска забавленията, които родителите й смятали за греховни.

— Някога разглеждал ли си тавана?

— Не. Исках да го направя, но двойните врати на стълбите винаги бяха заключени. Освен това всички тавани са еднакви… достатъчно е да видиш един, за да разбереш как изглеждат. — Той ми отправи тъжна усмивка. — Разказах ти толкова много за мен, сега е твой ред. Къде си родена? Къде си учила? Как реши да се занимаваш с балет… и защо не си присъствала на някой от коледните баловете на семейство Фоксуърт?

Въпреки студа се изпотих.

— Защо да ти разказвам за себе си? Само защото ми разкри част от живота си, ли? Не ми каза нищо съществено. Къде си роден? Какво те накара да станеш адвокат? Как се запозна със съпругата си? През коя година и кой сезон? Знаеше ли, че е била омъжена преди, или го научи едва след сватбата?

— Малко любопитно същество! Какво значение има кога съм роден? Не съм водил вълнуващ живот като теб. Роден съм в един малък град на име Грийнглена, в Южна Каролина. Гражданската война сложила край на проспериращите дни на предшествениците ми и бавно настъпил упадъкът им, както и на всички приятели на семейството. Но това е стара история, разказвана много пъти. После се ожених за дама от семейство Фоксуърт и просперитетът се завърна в Юга. Съпругата ми се захвана с наследствената ми къща и на практика цялата я ремонтира и мебелира. Изхарчи повече пари, отколкото ако бяхме купили нова къща. А какво правих аз през цялото това време? Един от най-добрите студенти от Харвард обикаляше света със съпругата си. Нищо не направих. Превърнах се в социален търтей. Водих няколко дела в съда и ти помогнах да се справиш с трудностите. А между другото ти изобщо не плати цената, която имах предвид.

— Изпратих ти чек за двеста долара — възпротивих се разгорещено. — Ако не е било достатъчно, моля ти се, не ми искай повече сега. В момента не мога да отделя нови двеста долара.

— Да съм споменавал пари? Парите не означават нищо за мен, при положение че имам толкова много. Специално в твоя случай имах съвсем друго предвид.

— О, хайде стига, Барт Уинслоу. Изведе ме сред природата. Да не би да искаш да се любим в тревата? Да не би да е цел на живота ти да се любиш с бивша балерина? Не се продавам и не плащам така сметките си. И какво толкова привлекателно има в теб, послушно кученце на една разглезена, богата жена, която може да си купи всичко, каквото пожелае, включително и много по-млад съпруг.

В този миг той ме сграбчи грубо и безцеремонно и притисна устните си до моите толкова диво, че ме заболя. Удрях го с юмруците си, блъсках раменете му, докато се опитвах да извия главата си, но той продължаваше да ме целува, а езикът му се опитваше да нахлуе в устата ми. Когато разбрах, че не мога да се измъкна от стоманената му хватка, противно на желанието ми, ръцете ми се обвиха около врата му. Непослушните ми пръсти ме предадоха и се заровиха в гъстата му тъмна коса, а целувката продължаваше, продължаваше, продължаваше, докато и двамата се разгорещихме и започнахме да дишаме тежко. Тогава той ме отдели от себе си така грубо, че почти паднах от пейката.

— Е, малка госпожичке, за какво кученце ме смяташ сега? Или се чувстваш като Червената шапчица, която току-що е срещнала вълка?

— Закарай ме вкъщи!

— Ще те закарам, но първо ще се насладя още малко на онова, което предлагаш. — Спусна се да ме хване, но аз хукнах към колата, за да взема чантата си, и когато той се появи, държах ножичките си за нокти и бях готова да го намушкам.

Той се засмя, пресегна се и ги бутна от ръката ми.

— Ще оставят неприятен белег — подигра се той. — Но аз не харесвам одрасквания, освен по гърба ми. Когато те пусна, можеш да си вземеш обратно ножичките.

Пред къщата ми подаде ножичките:

— Сега си отмъсти. Избоди очите ми, промуши ме в сърцето… можеш да го направиш. Целувката е само аванс, а аз искам да си получа целия хонорар.