В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (11)

Сянката на мама

Повече от година и половина живеехме с нашия доктор. Колко весели и объркани бяха дните ни! Смятах, че след като веднъж сме се избавили от Фоксуърт Хол и съм се превърнала почти във възрастен човек, животът ще ме отведе направо по пътеката на славата, богатството и щастието. Имах талант. Виждах го в изпълнените с възхищение очи на Мадам и Джордж. Всяка критика ми показваше, че заслужавам усилията, които полага, за да ме превърне не само в страхотна, но и в чувствителна балерина.

През лятната ваканция Крис си намери работа като сервитьор в едно кафене от седем сутринта до седем вечерта. През август отново щеше да замине за колежа „Дюк“, за да започне втората година от обучението си. Кари запълваше времето си, като играеше на люлката или с играчките си, въпреки че вече беше на десет години. Аз прекарвах по пет дни в седмицата в часовете по балет, както и половината от съботите. Когато си бях вкъщи, малката ми сестра се влачеше след мен като сянка. Когато ме нямаше — беше сянката на Хени. Трябваше й приятелка на нейната възраст, но не можеше да си намери. Сега можеше да довери единствено на порцелановите си кукли, че се чувства твърде голяма, за да се държи като бебе пред мен и Крис, и изведнъж престана да се оплаква за височината си. Но очите й, големите й тъжни очи, ми разкриваха колко много желаеше да порасне като момичетата, които срещахме по магазините.

Самотата на Кари ме измъчваше толкова силно, че отново се замислих за мама и я проклех да гори в ада! Надявах се, че ще виси над вечните огньове и стрелите на дяволите ще я пробождат.

Все по-често й пишех кратки бележки, за да помрачавам безгрижния й живот, където и да се намираше. Никога не се спираше на едно място достатъчно дълго, за да получи писмата ми, или пък ги получаваше, но просто не отговаряше. Чаках писмата да се върнат обратно с печат „Несъществуващ адрес“, но те не се връщаха.

Всяка вечер четях внимателно вестника на Грийнглена и се опитвах да открия какво е намислила майка ми и къде се намира. Понякога имаше новини.

„Госпожа Бартоломю Уинслоу напусна Париж и отпътува за Рим, за да посети новия италиански моден фризьор.“ Изрязах това изречение и го прибавих към колекцията си. Рано или късно щеше да се върне в Грийнглена и да заживее в дома, който Барт Уинслоу възстановяваше, боядисваше и обновяваше. Изрязах и тази статия и дълго се взирах в странната снимка. Обикновено тя позираше с брилянтна усмивка, за да покаже на света колко щастлив и радостен е животът й.

През август Крис замина в колежа, две седмици преди да започна училище. В края на януари щях да се дипломирам. С огромно нетърпение очаквах да се дипломирам, затова учех като луда.

Есенните дни отминаха бързо, за разлика от онези есени, когато времето се влачеше монотонно, докато растяхме. В Грийнглена прекарвах часове над старите книги, изпълнени с историите на семействата, основали града. Дедите на Барт бяха пристигнали около осемнайсети век почти едновременно с моите. И те бяха от Англия и се бяха установили във Вирджиния, в Северна Каролина. Вдигнах поглед и се загледах в празното пространство. Дали бе просто съвпадение, че моите и неговите предшественици бяха част от „Изгубената колония“. Някои от съпрузите отишли обратно в Англия за нови провизии и когато се върнали, намерили колонията изоставена. След Революцията семейство Уинслоу се преместило в Южна Каролина. Колко странно! Сега и Фоксуърт живееха в Южна Каролина.

Не минаваше ден, през който, докато пазарувах и вървях по оживените улици на Грийнглена, да не очаквах да срещна майка си. Заглеждах се във всяка блондинка. Влизах в скъпите магазини, за да я търся. Ала тя не висеше на закачалките за дрехи. Но се намираше в града! Светската хроника ми бе предоставила тази информация.

Една слънчева събота бързах, за да изпълня поръчка на мадам Мариша, когато изведнъж пред мен забелязах мъж и жена, така до болка познати, че дъхът ми спря! Те бяха! Изпаднах в паника, виждайки я да се разхожда свободно до него и да се забавлява. Буца заседна в гърлото ми. Престраших се да се приближа съвсем близко зад тях. Ако тя се обърнеше, без съмнение щеше да ме забележи и какво щях да направя тогава? Ще се изплюя в лицето й? Бих се радвала да го направя. Можех да я спъна, да я видя как пада и губи достойнството си. Щеше да ми стане приятно. Но не направих нищо, само се разтреперих и ми призля, докато ги слушах да си говорят.

Гласът й бе приятен и мек, обигран и нежен. Възхищавах се колко запазена бе още, колко красиво беше подредена блестящата коса около лицето й. Когато отново се извърна да говори с мъжа до нея, видях лицето й. Въздъхнах. Господи, майка ми в този розов костюм! Красивата майка, която обичах толкова много! Майката убиец, която все още притежаваше сърцето ми и караше устата ми да пресъхва, защото някога я обичах и й се доверявах толкова много… а дълбоко в мен се криеше едно малко момиче, което също като Кари търсеше любимата си майка. Защо, мамо? Защото трябваше да предпочетеш парите пред децата си?

Преглътнах хълцането, което би могла да чуе. Губех самообладание. Исках да се затичам и да изсипя обвиненията пред мъжа й, да го шокирам и да я ужася! Исках и да се затичам и да я прегърна, да извикам името й и да я помоля пак да ме обикне. Но всички добри чувства, които изпитвах, бяха потопени от приливната вълна на омразата и отмъщението. Не се изправих пред нея, защото все още не бях готова. Не бях нищо особено, а тя все още беше страхотна красавица. Бе една от най-богатите жени в областта и една от най-щастливите.

Този ден ги следвах дълго, но те не се обърнаха и не ме забелязаха. Майка ми не бе от типа хора, които се обръщат назад и се заглеждат по минувачите. Беше свикнала тя да привлича възхитените погледи. Движеше се като кралица сред простолюдието, сякаш на улицата нямаше други хора, освен нея и младия й съпруг.

Когато й се нагледах, отправих поглед към младия й съпруг и се опих от неговата красота. Вече нямаше дебели мустаци. Тъмната му коса бе пригладена назад в модерна прическа. Напомняше ми за Джулиан.

Разговорът им не бе съществен. Обсъждаха в кой ресторант трябва да вечерят и дали той смята, че мебелите, които са купили следобеда, са по-лоши от тези, които биха намерили в Ню Йорк.

— Харесвам дивана, който купихме — каза тя с тон, който ме върна в детството. — Напомня ми онзи, който купих малко преди смъртта на Крис.

О, да. Струваше две хиляди и петстотин долара и бе необходим, за да запълни единия ъгъл на стаята. Когато татко загина, нещата, закупени на изплащане, ни бяха отнети.

Вървях след тях с надеждата да ме забележат. Живееха в дома на Барт Уинслоу. Бях обладана от мисълта за отмъщение, мразех нея, възхищавах се от него и планирах начина, по който да я нараня най-силно. И какво — накрая се изложих. Не направих нищо, абсолютно нищо! Вбесена от себе си, се върнах вкъщи, изправих се пред огледалото, изпълнена с ненавист към външността си, защото приличах на нея. Да върви по дяволите! Взех една тежка поставка за книги и я захвърлих по малкото френско провинциално огледало, което Пол ми беше купил. Ето ти, мамо! Сега си на парчета! Няма те, няма те! След това се разплаках, а по-късно дойде дърводелец и смени огледалото. Каква глупачка бях! Така похарчих част от парите, с които смятах да купя прекрасен подарък за четирийсет и втория рожден ден на Пол.

Някой ден щях да се променя, без да страдам. Без счупени огледала. По различен начин.