В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (15)

Ню Йорк, Ню Йорк

Беше истински снежен ад, когато се приземихме в Ню Йорк. Бях забравила студените зими като тази. Вятърът, който галопираше из тесните улици, сякаш искаше да обели кожата на лицето ми. Мраз проникваше в дробовете ми и ги изпълваше с нарастваща болка. Въздъхнах, засмях се и се обърнах към Джулиан, който плащаше на шофьора. Извадих от джоба си червения шал, който Хени ми бе оплела. Джулиан го хвана и ми помогна да го навия около главата и врата си, така че той почти закри лицето ми. След това го изненадах, като от другия си джоб извадих червения шал, който бях оплела за него.

— О, благодаря. Не смятах, че те интересувам. — Изглеждаше много доволен, докато увиваше шала около ушите и врата си.

От студа бузите му бяха почервенели както устните му, а гарвановочерната коса и блестящите тъмни очи му придаваха вид, от който би спрял дъхът на всеки.

— Добре — каза той. — Стегни се и се приготви да се срещнеш с ръководителя на балета — моята сладка, нежна и деликатна инструкторка, в която ти положително ще се влюбиш.

Багажа оставихме в чакалнята на огромна сграда и докато бързах след Джулиан, не забелязах нищо, докато не се изправихме пред кабинета на ръководителката на балета мадам Золта Коровенскова. Стойката и поведението й веднага ми напомниха за мадам Мариша. Но тази жена бе много по-възрастна, ако бръчките можеха да показват годините както кръговете на дърветата.

С царствена поза тя се изправи зад внушително масивното бюро. Хладно, съвсем делово се приближи до нас и ни огледа с малките си черни очи. Косата й бе опъната назад и приличаше на бяла коприна. Не беше по-висока от шест фута, но с властната си фигура изглеждаше най-малко шест. Полукръглите й очила бяха опрени на края на учудващо дългия й фин нос. Оглеждаше ни проницателно през тези полусфери.

Малката й сливообразна уста се изкриви като дръжката на чанта. Наблюдавах я и очаквах на лицето й да се появи усмивка, която да разчупи кожата й, напомняща пергамент. Очаквах гласът й да е писклив, като на вещица.

— Така значи! — нахвърли се върху Джулиан тя. — Заминаваш, когато пожелаеш, и очакваш да кажа, че се радвам да те видя! Пфу! Ако го направиш още веднъж, ще те изхвърля оттук! Кое е това момиче?

Джулиан й отправи един мил поглед и бързо я прегърна.

— Мадам Золта Коровенскова, имам удоволствието да ви запозная с госпожица Катрин Дол — прекрасната балерина, за която ви разказвах толкова месеци. Тя е причината да замина без разрешение.

Тя ме огледа с любопитство.

— И вие ли идвате от неизвестно място? — изстреля тя. — Изглеждате от друга планета, също като моя дявол тук. Той е много добър балетист, но не толкова добър, колкото смята. Мога ли да му се доверя за вас?

— Предполагам, мадам, че трябва да ме видите как танцувам и сама да прецените.

— Танцувате ли добре?

— Както вече ви казах, мадам, изчакайте и преценете сама.

— Нали ви казах, мадам! — намеси се нетърпеливо Джулиан. — Кати притежава дух, огън! Трябва да я видите как опъва крака си, за да направи пирует. Бърза е като стрела!

— Ха! — изръмжа тя, заобиколи ме и така обстойно разгледа лицето ми, че аз се изчервих. Опипа раменете, гърба и дори гърдите ми, след което костеливите й ръце обходиха шията и опипаха сухожилията ми. Тези проклети ръце се спускаха надолу по тялото ми, а аз исках да изкрещя, че не съм робиня за продан. Бях благодарна, че не опипа слабините ми, както бе направила с Джулиан. Стоях неподвижно и изтърпях прегледа, като през цялото време изпитвах дълбоко неудобство. Погледна ме и се усмихна иронично.

Когато свърши и бях оценена и одобрена физически, тя се втренчи в очите ми. Имах чувството, че се опитва да изпие младостта ми и да ми я отнеме. След това докосна косата ми.

— Кога смяташ да се омъжиш? — попита тя.

— Или някъде около трийсетте, или никога — отвърнах с неудобство аз. — Но със сигурност ще изчакам, докато стана известна и богата и най-добрата примабалерина в света.

— Ха! Доста илюзии храниш за себе си. Хубавите лица обикновено не принадлежат на добрите балерини. Красотата смята, че не се нуждае от талант и може да се поддържа от само себе си, затова умира. Погледни ме. Някога бях млада и много красива. Виж как изглеждам сега!

Беше ужасна. Не вярвах, че е била красива.

Сякаш забелязала съмненията ми, тя нахално посочи снимките по стените, на бюрото, на масата и на полиците за книги. Всички показваха една и съща прекрасна млада балерина.

— Това съм аз — гордо ме информира тя. Не можах да повярвам. Снимките бяха стари, добили кафяв цвят от годините. Костюмите бяха старомодни, но въпреки всичко тя беше прекрасна. Отправи ми широка, въодушевена усмивка и ме потупа по рамото с думите:

— Годините не прощават на никого. С кого си учила преди Мариша Розенкоф?

— С госпожица Денис Даниел. — Поколебах се дали да й призная за годините, когато сама си бях учител.

— О! — въздъхна тя с тъжен вид. — Много пъти съм гледала Денис Даниел. Беше много талантлива, но направи грешката да се влюби. Краят на една обещаваща кариера. Сега само преподава. — Произнесе думата „влюби“ с дълго „ю“ и тя прозвуча глупаво и неестествено.

— Джулиан каза, че си страхотна балерина, но трябва да те видя, преди да повярвам. Тогава ще реша дали красотата ти е извинението му. — Въздъхна още веднъж. — Пиеш ли?

— Не.

— Защо кожата ти е толкова бледа? Не се ли показваш на слънце?

— От слънцето изгарям.

— О… двамата с любовника ти се страхувате от слънцето.

— Джулиан не ми е любовник! — процедих аз и го изгледах възмутено.

Нито едно изражение на лицата ни не убягна от погледа й.

— Джулиан, не ми ли каза, че си влюбен в това момиче?

Той се изчерви, сведе поглед и поне веднъж го видях притеснен.

— Мадам, срамувам се да призная, че любовта ми е несподелена. Кати не изпитва нищо към мен… но рано или късно ще започне.

— Идеално — каза старата вещица и кимна. — Изпитваш силно влечение към нея, а тя не отвръща на чувствата ти — това ще те кара да танцуваш много чувствено. Касата ни ще се препълни. Усещам го!

Това, разбира се, бе причината да ме приеме. Знаеше за незадоволената страст на Джулиан и разбираше, че имам огромното желание да си намеря приятел. На сцената той бе красив, романтичен и нежен — моят мечтан любим. Ако можехме да танцуваме денонощно, щяхме да взривим света. Но когато не играеше, а използваше мръсния си език, аз бягах от него. Всяка вечер си лягах с мисълта за Пол. Не си позволявах да мечтая за Крис.

Скоро бях настанена в малък апартамент, през дванайсет сгради от балетната школа. Още две балерини деляха с мен трите стаи и тясната баня. Два етажа по-ниско живееше Джулиан с още двама балетисти. Стаите им не бяха по-големи от нашите. Съквартиранти му бяха Алексис Тарел и Майкъл Мишел. И двамата бяха на около двайсет години и също като Джулиан бяха решени да станат най-добрите балетисти в света. Изненадах се, като разбрах, че мадам Золта смята Алексис за най-добър, Майкъл за втори, а Джулиан трети. Скоро разбрах защо го държи на заден план — той не уважаваше властта й. Искаше да прави всичко така, както реши, и заради това тя го наказваше.

Моите съквартирантки бяха различни като деня и нощта. Йоланда Ланг бе полуангличанка, полуарабка и странната комбинация я правеше една от най-екзотичните тъмнокоси красавици, които бях срещала. Бе висока за балерина — пет фута и осем инча — също като майка ми.

Гърдите й целите бяха заети от тъмните зърна, но тя не се срамуваше от големината им. Обичаше да се разхожда гола и скоро открих, че гърдите й — малки, твърди и коварни, бяха огледално отражение на характера й. Йоланда желаеше да получи всичко веднага и не се спираше пред нищо, за да го постигне. Зададе ми стотина въпроса за по-малко от час и скоро ми разказа историята на живота си. Баща й беше английски дипломат, който се оженил за танцьорка. Бе живяла навсякъде и бе опитала всичко. Веднага изпитах антипатия към Йоланда Ланг.

Ейприл Съмърс беше от Канзас Сити, Мисури. Имаше мека кестенява коса, синьо-зелени очи, и двете бяхме еднакво високи — пет фута и четири и половина инча. Беше стеснителна и рядко говореше с глас, по-силен от шепота. Когато шумната Йоланда се въртеше наоколо, Ейприл сякаш изобщо изгубваше гласа си. Йоланда обичаше шума — през цялото време телевизорът или касетофонът бяха включени. Ейприл говореше за семейството си с любов, уважение и гордост, а Йоланда изпитваше омраза към родителите си, които я бяха настанявали в пансиони и я бяха оставяли сама по празниците.

Двете с Ейприл се сприятелихме, преди да изтече първият ден. Тя бе на осемнайсет и бе достатъчно красива, за да привлича мъжете, но по някаква странна причина момчетата от академията не й обръщаха внимание. Йоланда ги караше да се горещят и да тръпнат. Скоро научих защо — тя им се отдаваше.

Що се отнася до мен, момчетата ме забелязваха, канеха ме на срещи, но Джулиан ясно показа, че не съм свободна — бях негова. Разправяше на всички, че сме любовници. Разбира се, те вярваха на него, а не на мен. Защо трябваше да приемат истината, когато лъжата бе по-вълнуваща?

Но аз бях щастлива. Приспособих се към Ню Йорк, сякаш бях родена там. Бързах като всеки нюйоркчанин. Не губех секунда. Трябваше да доказвам, че съм по-красива и по-талантлива от другите. Но да бъда първа, беше диво и омайващо, уморително и всепоглъщащо. Колко бях благодарна, че Пол продължаваше да ми изпраща чек всяка седмица, защото с онова, което печелех в школата, не можех да изплатя дори козметиката си.

И на трите ни беше необходим поне десетчасов сън. Ставахме на разсъмване, за да загреем на станака в апартамента преди закуска. Закуската трябваше да е лека, обядът също. Само след представлението можехме да задоволим глада си. За едно представление губех по пет паунда.

Джулиан бе непрекъснато с мен, следеше ме отблизо и ми пречеше да излизам с други момчета. В зависимост от настроението ми или се ядосвах, или му бях благодарна.

Един ден през юли мадам Золта каза:

— Името ти е глупаво! Промени го! Катрин Дол не е име за балерина! То е обикновено и съвсем не ти подхожда!

— Чакайте малко, мадам! — възпротивих се аз. — Избрах си това име, когато бях седемгодишна и баща ми го хареса. Той смяташе, че ми подхожда, така че глупаво или не, ще го използвам! — Изгарях от желание да й кажа, че мадам Наверена Золта Коровенскова също не е име, което бих нарекла поетично!

— Недей да спориш с мен, момиче, промени го! — Тя използва бастуна си от слонова кост и почука по пода. Но ако променях името си, как щеше да разбере майка ми, че съм достигнала върха? Тя трябваше да научи! Въпреки това тази дребна вещица в старомодния си глупав костюм присви злобните си тъмни очи, вдигна бастуна си и замахна, така че бях принудена да се подчиня, защото… Джулиан се приближи и се усмихна.

Съгласих се да променя фамилното си име от Дол на Доул.

— Така е по-добре — каза тя.

Мадам З. ми ходеше по нервите и непрекъснато ме критикуваше. Оплакваше се, че не съм новаторка и в същото време, че съм. Не харесваше начина, по който връзвах косата си.

— Отрежи я! — нареди ми тя, но аз отказвах да отрежа дори и инч, защото смятах, че косата ми е голямо предимство за ролята на Спящата красавица. Тя измърмори, когато й го казах. Ако не бе изключително способна, всички щяхме да я мразим. Но тя ни караше да даваме най-доброто от себе си, защото искахме да я видим усмихната. Тя бе и хореограф, но имахме и друг, който идваше и си отиваше, когато не беше в Холивуд, Европа или някъде другаде.

Един ден след часовете скочих и бясно започнах да танцувам под звуците на модерна музика. Мадам влезе, видя ме и избухна:

— Тук танцуваме класически балет, а не модерни танци! — Сухото й сбръчкано лице се изкриви. — Сега, Доул, ми обясни разликата между класиката и модернизма.

Джулиан ми намигна, след което се отпусна върху лакътя си и кръстоса крака, очарован от неудобството ми.

— Накратко, мадам — започнах аз, използвайки маниера на майка ми, — модерният балет се състои главно в търкаляне по пода и позиране, докато при класическия балет стъпваш на палци и се въртиш, правиш пируети. Той не е вулгарен или прелъстителен, а приказен.

— Правилно — съгласи се зловещо тя. — Сега си отивай в леглото и се търкаляй, ако имаш нужда да се изразяваш по този начин. Повече да не съм те видяла да танцуваш така!

Модерният и класическият балет биха могли да се обединят и да се получи нещо красиво. Консерватизмът на малката вещица ме вбеси и изкрещях:

— Мразя ви, мадам! Презирам вашите парцаливи сиви костюми, които трябваше да са изхвърлени още преди трийсет години! Мразя лицето и гласа ви, походката и речта ви! Намерете си друга балерина! Отивам си у дома! — Отправих се към съблекалнята, оставяйки всички актьори шокирани от постъпката ми.

Съблякох тренировъчния си костюм и останах по бельо. В съблекалнята нахлу намусената вещица. Очите й бяха зловещи, а устните й присвити здраво.

— Ако си тръгнеш, по-добре не се връщай никога!

— Не искам да се върна!

— Ще се измъчваш и ще умреш!

— Ако смятате така, сте абсолютна глупачка! — избухнах аз, без да се съобразявам с възрастта и таланта й. — Мога да живея и без да танцувам, и при това доста щастливо, така че вървете по дяволите, мадам Золта!

Сякаш черупката се пропука и старата вещица мило ми се усмихна.

— О… значи притежаваш и силен дух! Чудех се дали наистина е така. Прати ме в ада! Хубаво е да го чуя. При всяко положение той е по-хубав от рая. Сега да поговорим сериозно, Катрин! — каза мило тя, с нежен глас, който не бях чувала досега. — Ти си много надарена балерина, най-добрата в групата ми, но си толкова импулсивна, че правиш каквото ти дойде на ум. Измисляй каквото искаш, но нека да е класическо, елегантно, красиво. — Сълзи проблеснаха в очите й. — Знаеш ли, че ти си моето щастие? Чувствам те като дъщерята, която никога не съм имала. Връщаш ме в младостта ми, когато смятах, че животът е едно голямо романтично приключение. Така се страхувам, че годините ще отнемат омайващото ти излъчване, детското ти въодушевление. Ако успееш да ги запазиш, съвсем скоро ще покориш целия свят.

Тя говореше за излъчването, което имах, докато живеехме на тавана. Онова омайващо излъчване, което така привличаше Крис.

— Съжалявам, мадам! — извиних се унило. — Държах се грубо. Не трябваше да викам, но вие винаги ми правите забележки и вече съм уморена и ми е мъчно за дома.

— Зная, зная — успокои ме тя, приближи се, прегърна ме и ме залюля напред-назад. — Трудно е, когато си толкова млада в един чужд град. Но помни, че трябваше да разбера от какво си направена. Балерина без плам не е никаква балерина.

Живеех в Ню Йорк от седем месеца, работех дори през почивните дни. Прибирах се и капнала от умора се строполявах върху леглото. Тогава мадам Золта реши аз да изпълнявам главната роля, заедно с Джулиан като мой партньор. Правило на Мадам бе да редува изпълнителите на главните роли, за да няма звезди в трупата й и въпреки че много пъти бе намеквала, че иска да изпълнявам ролята на Клара в „Лешникотрошачката“, смятах, че го говори, за да ме насърчава. И тогава мечтата се превърна в действителност. Школата ни се състезаваше с много по-големи и по-известни компании, така че беше истински късмет, че успя да продаде балета на един телевизионен продуцент с идеята, че хората, които не могат да си купят билет, можеха да го гледат по телевизията.

Обадих се на Пол и му съобщих голямата новина.

— Пол, ще се появя по телевизията в балета „Лешникотрошачката“. Ще изпълнявам ролята на Клара.

Той се засмя и ме поздрави.

— Това, предполагам, означава, че няма да се връщаш вкъщи през лятото — каза тъжно той. — Много липсваш на Кари, Кати. Откакто замина, си се връщала само веднъж, и то за кратко.

— Съжалявам, че няма да се върна, но това е шанс за мене, Пол. Моля те, обясни на Кари. Гледай да не я нараниш. Тя при тебе ли е?

— Най-накрая си намери приятелка и остана да преспи там. Но утре вечер се обади за моя сметка и сама й предай новините.

— А Крис как е?

— Добре, добре. Получава най-високите оценки и ако продължава така, ще го приемат в ускорената програма. Ще може да завърши четвъртата си година от колежа едновременно с първата година в университета.

— Едновременно? — попитах аз, учудена, че някой, дори Крис, е достатъчно способен, за да го направи.

— Разбира се.

— Пол, а ти какво правиш? Как си? Много ли работиш?

— Благодаря, здрав съм и наистина работя много, като всеки лекар. И след като ти не можеш да си дойдеш, мисля, че за Кари ще е добре, ако ние те посетим.

Това бе най-хубавото предложение от месеци наред.

— Доведете и Крис — казах аз. — Ще се радва да се запознае с хубавите балерини, които ще му представя. Но ти, Пол, е по-добре да не поглеждаш никоя друга, освен мен.

Той издаде странен гърлен звук, преди да отговори:

— Не се безпокой, Катрин. Не минава и ден, без си представям твоето лице.

В началото на август бе записана телевизионната продукция на „Лешникотрошачката“. Трябваше да се излъчи в коледната вечер. Двамата с Джулиан седяхме и гледахме спектакъла. Когато свърши, той ме прегърна и за първи път ми каза искрено:

— Обичам те, Кати! Моля те, не приемай чувствата ми несериозно!

Едва си бях починала от „Лешникотрошачката“, когато Йоли падна и си навехна крака, а Ейприл бе на посещение при родителите си, така че имах шанса да играя Спящата красавица! Джулиан беше играл в две телевизионни продукции и Алексис и Майкъл смятаха, че е техен ред да ми партнират. Мадам Золта се усмихна, погледна Джулиан, а после и мен.

— Алексис, Майкъл, обещавам ви следващите главни роли, но нека Джулиан да танцува с Катрин. Между тях съществува особена магия, която направо опиянява хората. Бих искала да видя как ще се справят с една наистина разточителна постановка като „Спящата красавица“.

О, какви мисли препускаха през главата ми, докато лежах неподвижно на сцената върху пурпурното кадифено легло и чаках любимият ми да ме дари със събуждащата целувка. Вълшебната музика ме правеше по-истинска, отколкото бях в действителност. Чувствах се като омагьосана, обградена от аурата на красотата, докато лежах със скръстени върху гърдите ръце, а сърцето ми туптеше в ритъма на вълшебната музика. Някъде сред публиката Пол, Крис, Кари и Хени за първи път гледаха представление на живо в Ню Йорк. Съвсем искрено чувствах, че съм онази мистична средновековна принцеса.

Видях своя мечтан принц през полузатворените си очи. Танцуваше около мен, след което коленичи и нежно се вгледа в лицето ми, преди да се реши и да ме целуне колебливо по устните. Събудих се притеснена, объркана и премигнах с очи. Предадох се на чара му и в знак на победа той ме вдигна високо върху дланта си и ме изнесе от сцената.

Това беше последното действие. Аплодисментите бяха оглушителни, а завесата се вдигаше и спускаше. Само двамата с Джулиан бяхме извикани осем пъти! Ръцете ми се напълниха с червени рози, а сцената се покри с цветя. Погледнах надолу и забелязах едно-единствено жълто лютиче. Наведох се и го вдигнах. Знаех, че е от Крис. Четирите жълти лютичета на татко… тук имаше едно, което бе съхранено във фризера, за да ми бъде поднесено като спомен за това, което бяхме.

Невиждащо се втренчих в множеството лица, като търсих тези, които обичах. Но виждах само тавана, огромния, мрачен таван с хартиените цветя и Крис, който стоеше в сенките, до покрития диван и големия сандък, а изгарящото желание бе изписано на лицето му, докато ме наблюдаваше как танцувам.

Плачех, а публиката подлудя. Изправиха се на крака и ме аплодираха. Обърнах се и подадох една червена роза на Джулиан. Отново избухнаха аплодисменти. И той ме целуна! Пред хилядите погледи… той си позволи да ме целуне… не в знак на уважение, а собственически!

— Проклет да си, че го направи! — просъсках унижено аз.

— Проклета да си, че не ме желаеш! — отвърна той.

— Не съм твоя!

— Ще станеш!

Семейството ми дойде зад кулисите да ме поздрави. Крис се бе издължил, но Кари си бе същата, може би съвсем малко по-висока. Целунах твърдата кръгла буза на Хени. Едва тогава погледнах Пол. Очите ни се срещнаха. Дали все още ме обичаше, желаеше ли ме и нуждаеше ли се от мен? Не бе отговорил на последното ми писмо. Засегната, писах само на Кари, за да й съобщя за бъдещото представление. Едва тогава Пол се обади и ми съобщи, че ще доведе семейството ми в Ню Йорк.

След спектакъла бе даден коктейл от богатите благотворители на мадам З.

— Не се преобличайте — инструктира ни тя. — Почитателите се радват да видят актьорите отблизо в костюмите им… но махнете театралния грим, за да ги объркате. Нито за миг не позволявайте на публиката да си помисли, че не сте величествени!

Носеше се музика и Крис ме прегърна, за да танцуваме валс — танца, на който го бях научила преди години.

— Все още ли танцуваш така? — пошегувах се аз.

— Какво да направя, когато ти притежаваш целия талант за танцуване, а аз — целия умствен потенциал.

— Подобни забележки лесно биха ме накарали да помисля, че си си загубил ума.

Той се засмя отново и ме придърпа към себе си.

— Освен това, за да спечеля сърцата на момичетата, не ми се налага да танцувам. Само погледни приятелката си Йоланда. Каква красавица е, а ме гледа цяла вечер.

— Тя оглежда всеки привлекателен младеж, така че не се чувствай поласкан. Ако искаш, ще преспи с теб тази вечер, а утре ще е с някой друг.

— И ти ли правиш така? — попита той, като сведе очи.

Усмихнах му се загадъчно и си помислих, че не, аз бях като мама — сладка и хладна, и знаех как да се справя с мъжете, или поне започвах да се уча. За да го докажа, намигнах на Пол, да видя дали ще дойде и ще ни прекъсне. Пол внимателно се изправи, грациозно премина през подиума и ме пое в обятията си от Крис. Устните на брат ми се свиха и той се отправи директно към Йоланда. След минута изчезнаха.

— Предполагам, смяташ, че се движа като дърво, след като си танцувала с Джулиан — каза Пол, който се справяше по-добре от Крис. Дори когато музиката се смени с по-бърз ритъм, той следваше такта, като ме изненада, че може да забрави достойнството си и да се весели като ученик.

— Пол, ти си прекрасен! — Той се засмя и каза, че го карам да се чувства отново млад.

Кари и Хени изглеждаха уморени и отегчени.

— Спи ми се — оплака се Кари и разтърка очи — Не може ли да си лягам вече?

Беше около дванайсет, когато оставихме Хени и Кари в хотела им, а двамата с Пол седнахме в едно тихо италианско кафене. Все още бе с дебели мустаци. Беше напълнял с няколко килограма, но това не се отразяваше на привлекателния му външен вид. Пресегна се през масата, взе ръцете ми в неговите и ги опря в бузата си. А докато го правеше, очите му задаваха парещия въпрос и ме накараха да го попитам:

— Пол, намерил ли си си някоя друга?

— А ти?

— Аз попитах първа.

— Не съм търсил.

Този отговор накара пулса ми да се ускори, защото го обичах толкова много и така силно. Погледите ни се срещнаха и едва не се затичахме от ресторанта към най-близкия хотел, където се регистрирахме като господин и госпожа Пол Шефийлд. В една стая, боядисана в тъмночервено, той свали дрехите ми прелъстително бавно, така че ме възбуди още преди да падне на колене и да обсипе с целувки цялото ми тяло. След това ме прегърна, целуваше ме и ме галеше, докато телата ни отново се сляха.

След като свършихме, прекара пръст по устните ми и нежно ме погледна.

— Катрин, искам написаното на рецепцията в хотела да стане истина — промълви той, докато ме целуваше.

Аз го погледнах недоверчиво.

— Не се шегувай, Пол.

— Не се шегувам, Катрин. Така ми липсваше, след като замина. Разбрах какъв глупак съм бил, като се противопоставям на шанса ни да открием щастието. Животът е прекалено къс, за да изпитваш съмнения. Сега печелиш успехи в Ню Йорк. Искам да ги споделя с теб. Не искам да се крием от Крис, не желая да се притеснявам от клюките на малкия град. Искам да съм с теб, да си моя завинаги, искам да станеш моя жена.

— О, Пол — извиках аз и обвих ръце около врата му. — Винаги ще те обичам, обещавам! — Толкова бях щастлива, че ме помоли да се омъжа за него, че сълзи изпълниха очите ми. — Ще бъда най-добрата съпруга — казах аз, убедена в думите си.

Не мигнахме през тази нощ. Крояхме планове какво ще стане, като се оженим. Единствената сянка, която помрачаваше щастието ни, беше Крис. Как да му кажем? Разбрахме се да почакаме до Коледа, когато се съберем в Клеърмонт. Дотогава трябваше да пазя щастието си в тайна, да го крия от света, така че никой да не помисли, че ще стана госпожа Пол Скот Шефийлд.