В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (25)

Моят сладък малък принц

Ако съществува дете, родено в палат, пълен с обожатели, това беше моят Джори с черните си къдрици, бледата кожа и тъмносините си очи. Беше копие на Джулиан и го дарявах с цялата обич, която не успях да дам на баща му.

От самото начало Джори изглежда знаеше, че съм му майка. Познаваше гласа ми, дори и звука на стъпките ми. Но той обожаваше и Кари, която щом се върнеше от офиса на Пол, го грабваше в прегръдките си и си играеше часове наред с него.

— Трябва да си намерим собствен дом — заяви Крис, който упорито искаше да стане баща на Джори. В дома на Пол това бе невъзможно.

Не знаех какво да отговоря. Обичах голямата къща на Пол, неговото присъствие и това на Хени. Исках Джори да се наслаждава на пътеките в градината, където можех да го разхождам с количката и да бъде обкръжен от красота. По никакъв начин двамата с Крис не можехме да му предложим това. Крис не знаеше за огромните ми дългове. Пол направи детска стая, напълно обзаведена с креватче, плетена люлка, кошара и една дузина плюшени играчки, на които детето можеше да се радва. Имаше дни, в които Пол и Крис се връщаха вкъщи с една и съща играчка. Поглеждаха се и насила се усмихваха, за да прикрият разочарованието си. Тогава аз трябваше да се намеся и да възкликна:

— Двама души с една и съща идея!

Кари се дипломира през юни, когато навърши седемнайсет години. Не искаше да посещава колеж — беше доволна да работи като секретарка на Пол. Малките й пръстчета летяха по клавиатурата на пишещата машина, записваше бележките изключително бързо и точно, но все още мечтаеше някой да се влюби в нея, въпреки ниския й ръст.

Нещастието й ме накара отново да се разгневя на майка ни. Започнах да замислям какво ще направя, когато ми се отдаде възможност. Сега бях свободна — нямах съпруг, който да ме задържа. Щях да я накарам да плати така, както Кари плащаше!

Всеки ден наблюдавах как Пол и Крис се съревновават да спечелят вниманието ми. Всеки от тях искаше да му принадлежа и неприязънта между тях нарастваше. Трябваше да уредя нещо, което отдавна щеше да бъде факт. Ако Джулиан не ми беше попречил, отдавна щях да съм съпруга на Пол, а Джори да е негов син и въпреки това… Обичах Джори такъв, какъвто беше, а като се замислех, бях щастлива, че притежавах Джулиан известно време. Вече не бях сладката, невинна девица. Щях да бъда достатъчно умела, когато настъпеше моментът да открадна съпруга на майка ми. Щях да се държа така, както тя се държеше с татко. Щях да хвърлям невинни погледи на Барт Уинслоу — продължителни и загадъчни погледи. Щях да докосна бузата му… А най-голямото ми предимство беше, че приличах на нея, но бях много по-млада! Как би могъл да ми устои. Щях да наддам няколко килограма, за да стана по-закръглена като нея.

Настъпи Коледа. Джори беше на по-малко от година и седеше между подаръците си с широко отворени очи, като не знаеше кой подарък да вземе първо. Щрак, щрак, щрак — разнесе се звукът от три фотоапарата. Но за разлика от мен, Крис и Кари, Пол имаше видеокамера.

— Лека нощ и лек сън — пееше нежно Кари на сина ми, като го люлееше и приспиваше в коледната нощ, — спи безгрижно и сънувай сладки сънища.

Не се сдържах и се разплаках, докато я гледах седнала там, самата тя дете, мечтаещо за свое собствено. Крис се приближи до мен и ме прегърна през кръста.

— Трябва да взема фотоапарата — прошепна той, — толкова са прекрасни, че не желая да разваля магията. Кари прилича на теб, Кати, с изключение на ръста й.

Само една-единствена дума — „изключение“. Една дума, която никога нямаше да позволи на Кари да се почувства щастлива.

По стълбите се разнесоха стъпки. Бързо се освободих от прегръдката на Крис и сложих сина си в креватчето. След като Крис си беше тръгнал, усетих присъствието на Пол.

— Кати — прошепна Кари, за да не събуди Джори, — мислиш ли, че някога ще имам собствено дете?

— Разбира се.

— Не вярвам — отвърна тя и се отдръпна.

Пол влезе в детската стая, целуна Джори за лека нощ и се обърна, сякаш за да ме прегърне.

— Не — отвърнах тихо аз. — Не, докато Крис е тук.

Пол кимна сковано, пожела ми лека нощ, а аз останах будна почти до сутринта, като се опитвах да намеря изход от създалата се ситуация.

Джори изглеждаше много щастлив. Не беше разглезен, не плачеше и не крещеше, просто приемаше нещата. Продължително разглеждаше всеки един от нас. Имаше търпението на Крис, добротата на Кори, а само понякога проявяваше привързаността на майка си и баща си. Но нищо в Джори не ми напомняше за Кари. Той се усмихваше много по-често от нея. Но въпреки това, когато Кари се разхождаше из градината на Пол с Джори в ръце, тя му обясняваше разликите между отделните дървета. Непрекъснато му обясняваше всичко тя. Накара Джори да проговори много рано.

О, колко бързо отлитат годините, когато едно бебе запълва дните ти. Всички правехме снимки като обезумели. Първата усмивка на Джори, първото му зъбче. Първите му стъпки от мен към Крис и после към Пол и Кари.

Здрачаваше се — любимото ни време в градината. Пол беше на обиколка в трите болници, а Кари се занимаваше с Джори, преди да го сложи да спи. Хени тропаше с тенджерите и тиганите, за да ни покаже, че все още е будна.

Крис бе завършил стажа си и започна специализацията си, която щеше да му отнеме още три години. Когато ми съобщи, че смята да постъпи в друга болница, много по-известна, за да продължи обучението си, изпаднах в шок. Той ме напускаше!

— Съжалявам, Кати, клиниката „Майо“ ме одобри и това е голяма чест. Ще бъда там само девет месеца и ще се върна тук, за да довърша обучението си. Защо двамата с Джори не дойдете с мен? — Очите му блестяха. — Кари може да остане да прави компания на доктор Пол.

— Крис! Знаеш, че не мога да го направя!

— Ще останеш тук, след като замина? — попита горчиво той.

— Ако застрахователната компания на Джулиан ми плати, мога да си позволя да наема къща и да открия собствена балетна школа. Но те продължават да настояват, че смъртта е настъпила след самоубийство. Зная, че полицата има двугодишна клауза за самоубийство и ние я плащахме от деня на сватбата ни — така че тя не е била в сила в деня, в който умря Джулиан. Но въпреки това те не желаят да платят.

— Трябва ти добър адвокат.

Сърцето ми подскочи.

— Да. Да, Крис. Замини в клиниката „Майо“ без мен. Ще се справя добре. Заклевам се да не се омъжвам, преди ти да се върнеш и да дадеш съгласието си. Потърси си някоя друга. В крайна сметка не съм единствената жена, която прилича на майка ни.

— Защо, по дяволите, говориш така? — избухна той. — Обичам теб, а не нея! Различията между вас ме карат да те желая и да се нуждая от теб.

— Крис, искам мъж, с когото да спя, който да ме прегръща, когато се страхувам, да ме целува и да ме накара да повярвам, че не съм нищожество. Исках да покажа на мама какво мога да направя, да стана най-добрата примабалерина, а сега след смъртта на Джулиан се разплаквам, когато чуя балетна музика. Толкова ми липсва, Крис. — Опрях глава на гърдите му и се разхълцах. — Ако се отнасях по-добре към него, всичко това нямаше да се случи. Нуждаеше се от мен, а аз го предадох. Ти нямаш нужда от мен. Ти си по-силен от него. Пол също не се нуждае от мен, в противен случай щеше да настоява да се омъжа за него веднага…

— Можем да живеем заедно и да… — Той заекна и лицето му почервеня.

Аз довърших изречението му.

— Не! Не разбираш ли, че няма да се получи?

— Предполагам, че няма да се получи за теб — отвърна той. — Но аз съм глупак. Винаги съм бил глупак и съм искал невъзможното. Дори понякога си мечтая отново да ни затворят, както някога, а аз да съм единственият мъж на твое разположение!

— Не говориш сериозно!

Той ме грабна в прегръдките си.

— Така ли? Господ да ми е на помощ, но наистина го желая. Тогава ми принадлежеше и животът ни заедно ме направи по-добър… ти ме накара да те желая, Кати. Можеше да те намразя, но ме накара да те обикна.

Поклатих глава. Поведението ми беше естествен резултат от наблюдението ми как майка ми се държи с мъжете. Погледнах го и се разтреперих, като ме пусна. Препънах се, докато тичах към къщата. Пред мен се появи Пол. Премигах виновно, а той се обърна и влезе в къщата. О! Наблюдавал ни е и е слушал разговора ни. Обърнах се и хукнах обратно към Крис. Той бе опрял глава на широкия клон на най-стария дъб.

— Видя ли какво направи! — извиках аз. — Забрави ме, Крис! Не съм единствената жена на този свят!

Приличаше на слепец, когато обърна глава и каза:

— За мен си единствената жена на света.

Настъпи октомври — времето, когато Крис трябваше да замине. Чувствах се ужасно зле, докато се усмихвах и го гледах как опакова багажа си, знаейки, че ще ми каже довиждане, сякаш не ме интересуваше кога ще се върне.

Разплаках се сред розовите храсти. Сега щеше да ми бъде по-лесно. Нямаше да се налага да отблъсквам Пол, за да не нараня Крис. Нямаше да е необходимо да преценявам всяка усмивка, за да балансирам между двамата. Сега пътят ми към Пол беше отворен — но нещо се изпречи пред погледа ми. Майка ми, която слизаше от самолета, следвана от съпруга си. Тя се връщаше в Грийнглена! Изрязах снимката и заглавието и ги прибрах в албума си. Вероятно, ако не се беше върнала, щях да се омъжа за Пол още тогава. Но, както винаги, направих нещо съвсем неочаквано.

Мадам Мариша се нуждаеше от помощник и аз я убедих, че няма да затварям школата й, ако… е, никой не знаеше какво може да се случи…

— Нямам намерение да умирам — избухна тя. После кимна и ме погледна подозрително е абаносовите си очи. — Да, предполагам, че ме смяташ за стара, въпреки че аз не мисля така. Но не се опитвай да се налагаш и да ми нареждаш. Все още аз съм шефът тук и ще остана такава, докато умра.

До края на ноември разбрах, че да се работи е мадам Мариша е невъзможно. Тя имаше определени идеи за всичко, а аз имах свои. Но ми трябваха пари и собствен дом.

Не бях готова да се омъжа за Пол, а ако останех в къщата му, щеше да се случи именно това. Беше време да направя своя ход. Първо трябваше да си намеря адвокат. Нямаше да успея, ако останех при Пол. Обясних, че искам да открия себе си и да разбера както наистина искам. Той ме погледна учудено и проницателно.

— Добре, Катрин, действай, както си решила. И без друго ще го направиш.

— Постъпвам така, защото Крис настоя да не се омъжвам повторно, преди да дам възможност на Кари, а Крис не е съгласен да живея с теб… когато той не е тук… — Изрекох една голяма лъжа!

— Разбирам — каза Пол с тъжна усмивка. — След смъртта на Джулиан е съвсем ясно, че се състезавам с брат ти за твоето внимание. Опитах се да поговоря с него, но той не ми позволи. Опитах се да разговарям с теб, но и ти не ми позволяваш. Така че си намери собствен дом, открий истинската си самоличност и когато се почувстваш достатъчно пораснала, за да се държиш като възрастен човек, се върни при мен.