Патриша Корнуел
Хищникът (9)

8.

Повече от тридесет полицаи претърсваха Бауъри и метрото през облачната нощ. Никой не знаеше как Голт е влязъл в тунелите, освен ако въобще не си е тръгвал, след като е убил Джими Давила. Нямахме представа и как е излязъл, след като го видях, но бе успял.

На следващата сутрин Уесли се отправи към летище „Ла Гуардия“, а ние с Марино се върнахме в моргата. Не видях доктор Джоунс от миналата нощ, доктор Хоровиц също го нямаше, но ни съобщиха, че началник Пен и един от детективите й са в залата за рентген.

Ние с Марино влязохме в залата тихо, като двойка, закъсняла за филма, после се загубихме в тъмнината. Подозирах, че Марино си е намерил някоя стена, тъй като имаше проблеми с равновесието в подобни ситуации. Не беше трудно да се почувстваш като хипнотизиран и да започнеш да се олюляваш. Пристъпих по-близо до стоманената маса, където тъмни форми заобикаляха тялото на Давила, а лъч светлина обхождаше наранената му глава.

— Бих искал една от отливките, за да направим сравнение — каза някой.

— Имаме снимки на отпечатъците от обувки. В мен са — отвърна гласът на началник Пен.

— Това ще свърши работа.

— Отливките са в лабораторията.

— Вашата ли?

— Не — отговори Франсис. — В лабораторията на криминалния отдел.

— Тази издраната част и шарката тук са от тока — каза някой и светлината се закова под лявото ухо. — Вълнистите линии са сравнително чисти и не виждам следи от някакъв материал по драскотината. Тук също се вижда шарката. Не мога да я определя. Изглежда като петно с малка опашчица. Не знам какво може да е.

— Можем да опитаме с увеличение на образа.

— Да, правилно.

— А самото ухо? Някаква схема?

— Трудно е да се определи, но е разцепено, а не срязано. Назъбените краища са неравни и свързани с парченца тъкан. Съдейки по извитото разкъсване ето тук — посочи облеченият в ръкавица пръст, — бих казал, че токът е смазал ухото.

— Затова е разцепено.

— Единичен удар със страхотна сила.

— Достатъчно силен, за да го убие?

— Възможно е. Ще видим. Според мен в лявата част на черепа ще има фрактура и голям кръвоизлив.

— Обзалагам се.

Покритите с ръкавици ръце започнаха да манипулират с форцепса и светлината. Черен косъм, дълъг около петнайсет сантиметра, беше залепнал върху окървавената яка на униформения пуловер на Давила. Косъмът бе взет и прибран в найлонов плик. Преминах през плътната тъмнина и намерих вратата. Върнах цветните очила в количката и се измъкнах навън. Марино ме следваше по петите.

— Ако този косъм е негов — започна той, когато излязохме в коридора, — значи отново си е боядисал косата.

— Очаквах да постъпи така — отговорих и си представих силуета, който бях видяла миналата нощ.

Лицето на Голт беше изключително бяло, но за косата му не можех да кажа абсолютно нищо.

— Значи вече не е червенокос.

— В момента може да има и лилава коса.

— Ако продължава непрекъснато да си боядисва косата, може пък най-накрая да окапе.

— Не е твърде вероятно — отвърнах. — Но косъмът може да не е негов. Доктор Джоунс има тъмна дълга коса, а снощи стоя дълго време наведена над тялото.

Бяхме издокарани в зелени униформи, маски и ръкавици, и приличахме на екип хирурзи, които са на път да извършат някоя забележителна операция, например трансплантация на сърце. Мъже внасяха мизерни чамови ковчези, предназначени за гробището за бездомници, а зад стъклото бяха започнали сутрешните аутопсии. Засега имаше само пет случая, но единият от тях бе дете, очевидно загинало от насилствена смърт. Марино отмести поглед.

— Мамка му — промърмори той със зачервено лице. — Ама че начин да започнеш деня.

Не отговорих.

— Давила бил женен от два месеца.

Не можех да кажа абсолютно нищо.

— Поговорих с няколко от момчетата, които са го познавали.

Имуществото на наркомана, наречен Бени, беше безцеремонно струпано на четвърта маса. Реших да го преместя по-далеч от мъртвото дете.

— Винаги искал да стане ченге. Чувам това непрекъснато, мамка му.

Чувалите за боклук бяха тежки и от тях се носеше отвратителна смрад. Започнах да ги пренасям на осма маса.

— Можеш ли да ми кажеш защо някой би искал да върши това?

Марино се ядосваше все повече. Той грабна един от чувалите и ме последва.

— Искаме да променим нещо — отговорих. — Искаме да направим нещата по-добри.

— Да бе — саркастично отвърна той. — Давила много е успял да промени нещо. Със сигурност е направил нещата по-добри, по дяволите.

— Не му отнемай това — казах. — Направил е добро и можеше да направи много повече, ако не беше загинал.

Хирургическият трион заработи, в мивките потече вода, а рентгеновите апарати откриха куршуми и кости в този театър с безмълвна публика и мъртви актьори. След малко Франсис Пен влезе при нас. Очите й гледаха изморено над маската. Придружаваше я млад мургав мъж, когото тя ни представи като детектив Майер. Той ни показа снимките на отпечатъците, оставени в снега на Сентръл Парк.

— Отговарят на оригинала — обясни той. — Признавам обаче, че отливките ще ни свършат по-добра работа, ако успеем да се сдобием с тях.

Но отливките се намираха в ръцете на нюйоркското управление и транспортната полиция никога нямаше да ги види. Франсис Пен почти не приличаше на жената, на която снощи бях гостувала. Зачудих се защо ли всъщност ме бе поканила в апартамента си. Какво ли щеше да ми довери, ако не ни бяха извикали в „Бауъри“?

Започнахме да развързваме чувалите и да подреждаме съдържанието им по масата. Направихме изключение само за вонящите вълнени одеяла, които бяха домът на Бени. Тях ги сгънахме и оставихме на пода. Предметите бяха странни и можеха да бъдат обяснени само по два начина. Единият бе Бени да е живял с човек, който притежаваше чифт ботуши номер седем и половина. А другият — някак си да се е сдобил с нещата на човек, който има ботуши номер седем и половина. Размерът на крака на Бени, както ни съобщиха, бе единадесет.

— Какво каза Бени тази сутрин? — запита Марино.

Детектив Майер отговори:

— Обясни ни, че онези неща в купчината просто се появили на одеялото му. Той бил вън на улицата, а когато се върнал, ги открил вътре в раницата си.

Детективът посочи към огромна препатила раница от зелен брезент.

— Кога е станало това? — попитах.

— Ами Бени не беше съвсем сигурен кога. Всъщност той не е сигурен в абсолютно нищо. Но смята, че е било през последните няколко дни.

— Видял ли е кой е оставил раницата? — попита Марино.

— Твърди, че не е.

Приближих една от снимките към ботуша, за да сравня подметките. Размерът и шевовете бяха еднакви. По някакъв начин Бени се бе сдобил с нещата на жената, убита от Голт в Сентръл Парк. И четиримата замълчахме за известно време, докато оглеждахме предметите, които смятахме, че принадлежат на убитата. Почувствах се изморена и с олекнала глава, когато започнахме да реконструираме живота й, съдейки само по тенекиената свирка и парцалите.

— Не можем ли да я наречем някак си? — запита Марино. — Притеснява ме фактът, че си няма име.

— Как би искал да я кръстим? — попита Франсис Пен.

— Джейн.

Детектив Майер погледна към Марино.

— Много оригинално. Какво е фамилното й име? Доу^[1]?

— Възможно ли е мундщукът от саксофон да принадлежи на Бени? — запитах.

— Не мисля — отговори Майер. — Той твърди, че неговите неща били в сака. А и не ми е известно да е музикално надарен.

— Понякога свири на невидима китара — казах.

— И вие щяхте да го правите, ако пушехте крек. Той не се занимава с нищо друго. Само проси и се друса.

— Все нещо е правил, преди да се захване с това — казах.

— Бил електротехник, но жена му го зарязала.

— Това не е причина да се нанесеш да живееш в канала — възрази Марино, чиято жена също го бе напуснала. — Сигурно има и нещо друго.

— Наркотици. Редовно го откарват на отсрещната страна на улицата, в болница „Белвю“. После той изтрезнява и го пускат да си ходи. Старата история, отново и отново.

— Може в раницата да е имало и саксофон, но Бени да го е продал — предположих.

— Няма начин да узнаем — каза Майер. — Бени твърди, че не е имало нищо друго.

Помислих си за устата на жената, която бяхме нарекли Джейн, за изкривяването на предните й зъби, обяснено от зъболекаря с това, че е пушила лула.

— Ако дълги години е свирила на кларнет или саксофон — започнах, — това може да обясни пораженията по предните й зъби.

— Ами тенекиената свирка? — попита Франсис Пен.

Тя се наведе по-близо към златна метална свирка с червен мундщук. Марката беше „Дженерейшън“, английска изработка и не изглеждаше нова.

— Ако е свирила много, това може да е изкривило предните й зъби — продължих. — Интересно е, че тази свирка е алт, а и мундщукът е за алт саксофон. Значи в някой момент от живота си тя може да е свирила на алт саксофон.

— Вероятно преди нараняването на главата й — предположи Марино.

— Може — потвърдих.

Продължихме да се ровим из вещите й и да се опитваме да научим нещо за нея по тях. Тя обичаше дъвка без захар и паста за зъби „Сенсодин“, което изглеждаше логично, като се имат предвид проблемите й със зъбите. Имаше чифт черни мъжки джинси, размер тридесет и две в талията и тридесет и четири на дължина. Бяха стари и с подвити маншети, което навеждаше на мисълта, че някой й ги бе дал, или ги бе купила в магазин за стоки втора употреба. А и определено бяха прекалено големи за размерите, които е имала по време на смъртта си.

— Сигурни ли сме, че тези неща не принадлежат на Бени? — попитах.

— Той твърди, че не са негови — отговори Майер. — Казва, че неговите неща са в онази торба — допълни той и посочи към издутата торба на пода.

Пъхнах облечената си в ръкавица ръка в задния джоб на джинсите и извадих хартиен етикет в червено и бяло. Ние с Марино бяхме получили абсолютно същите, когато посетихме природонаучния музей. Беше кръгъл, с размера на сребърен долар и закачен на тънка връвчица. На едната му страна пишеше „Дарител“, а на другата бе отпечатана емблемата на музея.

— Това трябва да се провери за отпечатъци — казах и поставих етикета в найлонов плик. — Сигурно го е пипала. А може и Голт да го е докоснал, ако той е платил входната такса за изложбата.

— Защо е искала да запази такова нещо? — зачуди се Марино. — Обикновено хората ги свалят от себе си и ги пускат в коша за боклук, когато излизат от музея.

— Може да го е сложила в джоба си и да го е забравила — предположи Франсис Пен.

— Или пък да го е прибрала за спомен — обади се и Майер.

— Не мисля, че тя е била от хората, които събират сувенири — казах. — Всъщност тя, изглежда, е била доста предпазлива по отношение на нещата, които е пазила.

— Да не би да смяташ, че е запазила билета, за да може някой впоследствие да го намери?

— Не знам — отговорих.

Марино запали цигара.

— Това ме кара да се чудя дали не е познавала Голт — каза Майер.

Аз отговорих:

— Ако го е познавала и е знаела, че е в опасност, защо тогава е отишла с него в парка посред нощ?

— Да, това хич не ми се вижда логично — намеси се Марино, като издиша голям облак дим над смъкнатата си маска.

— Но не изглежда логично и ако му е била абсолютно непозната — казах.

— Значи може и да го е познавала — каза Майер.

— Възможно е — съгласих се.

Пъхнах ръка в другите джобове на черните джинси и намерих осемдесет и два цента, мундщук за саксофон, който беше доста сдъвкан, и няколко грижливо сгънати хартиени салфетки. До джинсите лежеше синя фланела със средни размери. Надписът върху предната й част бе прекалено избелял и не можехме да го прочетем.

Освен това тя бе притежавала два анцуга и три чифта спортни чорапи с кантове в различни цветове. В едно от отделенията на раницата имаше рамкирана снимка на петниста хрътка, седнала под пъстрата сянка на дървета. Кучето изглеждаше така, като че ли се усмихваше на човека, направил снимката, а в далечината зад него се виждаше някаква неясна фигура.

— Това също трябва да се провери за отпечатъци — казах. — Всъщност, ако държите снимката наклонена, можете да видите и с просто око отпечатъците по стъклото.

— Обзалагам се, че това е нейното куче — обади се Майер.

Франсис Пен запита:

— Можем ли да определим в коя част на света е направена снимката?

Вгледах се по-отблизо.

— Мястото изглежда равно. Слънчево е. Не виждам никаква тропическа растителност. Не прилича и на пустиня.

— С други думи, може да е почти навсякъде — каза Марино.

— Почти — потвърдих. — Не мога обаче да кажа нищо за фигурата в далечината.

Франсис Пен огледа снимката.

— Мъж?

— Може и да е жена — казах.

— Да, така изглежда — потвърди Майер. — Доста слаба.

— Значи може да е Джейн — каза Марино. — Обичала е бейзболни шапки, а на главата на тази фигура има някакво кепе.

Погледнах към Франсис Пен.

— Много ще съм ти благодарна за копия от всички снимки, включително и тази.

— Ще ти ги изпратя веднага щом станат.

Продължихме проучването на мъртвата, която като че ли бе в стаята с нас. Чувствах присъствието на личността й в мизерното й имущество и вярвах, че ни е оставила следи. Очевидно тя бе носила мъжки долни фланелки вместо сутиени, намерихме и три чифта бикини и няколко шарени носни кърпи.

Всичките й вещи бяха износени и мръсни, но се долавяше известен ред и грижа във внимателно закърпените дупки и иглите, конците и копчетата, които бе държала в пластмасова кутийка. Само черните джинси и избелялата фланела бяха наопаки и свити на топка, но подозирахме, че изглеждаха така, защото е била облечена с тях, когато Голт я е накарал да се съблече в парка.

Към обед вече бяхме прегледали целия й багаж, но не постигнахме успех в идентифицирането на жертвата, която бяхме започнали да наричаме Джейн. Можехме само да предполагаме, че Голт се е отървал от личните й документи, ако въобще е имала такива, или пък Бени бе прибрал парите й и е изхвърлил това, в което ги е държала. Не разбирах кога Голт е оставил раницата върху одеялото на Бени, ако въобще той го бе направил.

— Колко от тези неща ще проверяваме за отпечатъци? — запита Майер.

— Освен предметите, които вече имаме, тенекиената свирка има добра повърхност за отпечатъци — казах. — Можете да опитате да огледате раницата с алтернативен източник на светлина. Особено вътрешната част на капака, тъй като е кожена.

— Проблемът ни е все още тя — каза Марино. — Нищо тук няма да ни каже коя е.

— Е, аз пък имам новина за теб — каза Майер. — Не мисля, че ако идентифицираме Джейн, това ще ни помогне да заловим убиеца й.

Погледнах към него и забелязах как светлината в очите му угасва и интересът му към мъртвата изчезва. Бях виждала същото и преди при смъртни случаи, когато жертвата бе с неустановена самоличност. Джейн нямаше да получи повече време и внимание. А ако убиецът й не бе толкова прочут, щеше да получи дори още по-малко.

— Смятате ли, че Голт я е застрелял в парка, а после е отишъл оттам до тунела, където намерихме раницата й? — попитах.

— Възможно е — отговори Майер. — Трябвало е само да напусне Чери Хил и да се качи на метрото на Осемдесет и шеста или Седемдесет и седма улица. А то го е завело направо в „Бауъри“.

— Може и да е взел такси — каза началник Пен. — Едва ли е можел да отиде пеша. Разстоянието е доста голямо.

— Ами ако раницата е била оставена до фонтана в парка? — запита Марино. — Възможно ли е Бени да я е намерил?

— Той пък защо би се мотал из Чери Хил в такъв час? Спомнете си какво беше времето — отвърна Франсис Пен.

Вратата се отвори и санитарите вкараха количката с тялото на Давила.

— Не знам защо — каза Майер. — Тя носила ли е раницата си в музея? — обърна се той към началник Пен.

— Струва ми се, някъде се споменаваше, че на едното й рамо е висяла някаква чанта.

— Това може да е била раницата.

— Възможно е.

— Бени продава ли наркотици? — запитах.

— След известно време човек трябва да продава, ако иска да си купува — отговори Майер.

— Може да има връзка между Давила и убитата жена — предположих.

Началник Пен ме погледна с интерес.

— Не трябва да изключваме тази възможност — продължих.

— На пръв поглед изглежда невероятно. Но Голт и Давила са били в тунела по едно и също време. Защо?

— Кофти късмет — отсъди Майер.

Марино не проговори. Вниманието му се бе насочило към масата за аутопсии, където двама патолози снимаха убития полицай от различни ъгли. Санитар с мокра кърпа в ръка триеше кръвта от лицето му по начин, който щеше да е доста груб, ако Давила можеше да усети нещо. Марино не усещаше, че е наблюдаван и за момент изглеждаше твърде уязвим. Забелязах белезите от изминалите години и товара, притискащ плещите му.

— А и Бени е бил в същия тунел — казах. — Той е получил раницата от някого или я е намерил на местопрестъплението, или просто се е оказала върху одеялото му, както той твърди.

— Честно казано, не мисля, че просто се е озовала върху одеялото му — каза Майер.

— Защо? — запита началник Пен.

— Защо Голт би я разнасял чак от Чери Хил? Защо просто не я е зарязал, когато си е тръгвал?

— Може вътре да е имало нещо — предположих.

— Какво? — запита Марино.

— Нещо, което би могло да ни помогне да установим самоличността й — отговорих. — Той не е искал да я идентифицираме и е трябвало да огледа внимателно вещите й.

— Възможно е — съгласи се Франсис. — Определено в раницата нямаше абсолютно нищо, което да ни подскаже коя е тя.

— Но в миналото на Голт не му пукаше дали идентифицираме жертвите му — казах. — Защо сега се тревожи? Защо го притеснява тази наранена в главата, бездомна жена?

Франсис Пен като че ли не ме чу, а и никой от другите не отговори. Патолозите бяха започнали да разсъбличат Давила, който като че ли се противеше. Ръцете му бяха сгънати сковано пред гръдния кош, сякаш отбиваше удари при игра на ръгби. Докторите доста се помъчиха, докато освободят пуловера от крайниците му и го изхлузят през главата му.

Избръмча пейджър. Всички ние неволно докоснахме коланите си, после се вторачихме в масата, върху която лежеше Давила и откъдето идваше звукът.

— Не е моят — каза един от лекарите.

— По дяволите — отвърна другият. — Неговият е.

По гръбнака ми премина тръпка, докато патологът откачаше пейджъра от колана на Давила. Всички мълчаха. Не можехме да свалим погледите си от масата за аутопсии и от Франсис Пен, която отиде дотам, защото това бе нейният убит полицай, а някой току-що се бе опитал да му се обади. Лекарят й подаде пейджъра и тя го вдигна, за да види екрана. Лицето й се зачерви. Видях я да преглъща затруднено.

— Това е код — каза тя.

Нито тя, нито докторът се сетиха, че не трябваше да докосват пейджъра. Не знаеха, че това може да се окаже важно.

— Код? — озадачено попита Майер.

— Полицейски код — с яростен глас отговори тя. — Десет-тире-седем.

Десет-тире-седем означаваше „Край на обиколката“.

— Мамка му — изруга Майер.

Марино неволно пристъпи напред, като че ли щеше да подгони някого. Но нямаше кого.

— Голт — каза той замаяно, после повиши глас: — Мръсното копеле сигурно е взело номера на пейджъра, след като е пръснало мозъка му навсякъде из метрото. Разбирате ли какво означава това? — Той вбесено се вторачи в нас. — Това означава, че той ни наблюдава! Знае с какво се занимаваме в момента.

Майер се огледа наоколо.

— Не знаем кой е изпратил съобщението — каза лекарят, който бе напълно объркан.

Но аз знаех. Не изпитвах абсолютно никакви съмнения.

— Дори ако Голт го е направил, той няма нужда да ни вижда, за да знае какво правим — каза Майер. — Знае, че тялото е тук, следователно и ние сме тук.

Голт знае, че аз съм тук, помислих си. Не е задължително да знае, че и останалите са в моргата.

— Той се намира някъде, където има телефон — глупаво каза Марино, като се огледа диво наоколо.

Не можеше да застане спокойно на едно място.

Франсис Пен нареди на Майер:

— Предай съобщението по радиото. Изпрати и телекс.

Майер свали ръкавиците си и гневно ги хвърли в коша за боклук. После изхвърча от залата.

— Сложете пейджъра в плик за улики. Трябва да огледаме за отпечатъци — казах. — Знам, че сме го докосвали, но все пак можем да опитаме. Затова якето му беше разкопчано.

— А? — Марино все още изглеждаше зашеметен.

— Якето на Давила беше разкопчано, без да има причина за това.

— Ами, имаше причина. Голт е искал пистолета му.

— Не е трябвало да разкопчава якето, за да вземе пистолета — казах. — Отстрани на якето, там, където е кобурът, има процеп. Според мен Голт е разкопчал якето, за да вземе пейджъра. После си е записал номера му.

Патолозите отново бяха насочили вниманието си към трупа. Свалиха ботушите и чорапите му и разкопчаха кобура на глезена. В него имаше „Валтер 380“, какъвто Давила не би трябвало да носи и който, уви, не бе имал възможност да използва. Съблякоха противокуршумната му жилетка, синята полицейска риза и свалиха сребърно кръстче, окачено на дълга верижка. На дясното му рамо беше татуирана малка роза, обвиваща кръст. В портфейла му имаше един долар.