Патриша Корнуел
Хищникът (18)

17.

Изкарах уикенда и Новата година в Куантико, но макар да получихме доста писма чрез „Феномен“, не постигнахме никакъв успех в идентифицирането на Джейн.

Зъболекарят й се бе пенсионирал миналата година, а рентгеновите й снимки били предадени на вторични суровини. Липсващите филми бяха най-голямото ни разочарование, тъй като те можеха да ни покажат старите счупвания, конфигурацията на синусите и костните аномалии, които да доведат до положителна идентификация. Що се отнася до картона й, веднага щом заговорих на тази тема, зъболекарят й, вече пенсионер, живеещ в Лос Анджелис, започна да отговаря уклончиво.

— Все пак имате картона й, нали? — попитах директно във вторник следобед.

— Имам милион кутии в гаража.

— Съмнявам се, че имате милион.

— Много са.

— Моля ви. Говорим за жена, която не можем да идентифицираме. Всяко човешко същество има право да бъде погребано под собственото си име.

— Ще ги потърся, ясно ли е?

След минута казах на Марино по телефона:

— Ще трябва да опитаме чрез ДНК тест или визуална идентификация.

— Да бе — отвърна той раздразнено. — И к’во ще направиш? Ще покажеш на Голт снимката й и ще попиташ дали жената, която е пречукал, прилича на сестра му?

— Мисля, че зъболекарят й се е възползвал от нея. И преди съм виждала такива неща.

— За какво говориш?

— Понякога зъболекарите вършат подобни неща. Вписват работа, която не са свършили, за да могат да си приберат парите от медицинските осигуровки.

— Да, но на нея са й правили адски много неща в устата.

— Той би могъл да впише и много повече. Повярвай ми. Би могъл да впише поне два пъти повече златни корони. Това означава хиляди долари. Твърди, че ги изработил, без да го е направил. Тя е психически разстроена, живее с възрастния си чичо. Никой от тях не разбира от работата му.

— Мразя такива задници.

— Ако можем да се доберем до картоните му, ще докладвам за него. Но той няма да ни ги даде. Всъщност те най-вероятно вече въобще не съществуват.

— Дежурна си в съда в осем сутринта — каза Марино. — Роуз ми звънна, за да ми съобщи за това.

— Значи трябва да си тръгна оттук адски рано утре.

— Иди си направо у дома, а аз ще те взема оттам.

— Ще отида направо в съда.

— Не, няма да отиваш. Няма да шофираш сама из града.

— Знаем, че Голт не е в Ричмънд — успокоих го. — Върнал се е там, където обикновено се покрива, апартамент или стая, където има компютър.

— Началникът Тъкър не е отменил заповедта за охраната ти.

— Той не може да поръчва абсолютно нищо вместо мен. Дори не и обед.

— О, да, може. Той просто определя кои ченгета ще се грижат за теб. Ти или ги приемаш, или се опитваш да им избягаш. А ако иска да ти поръча някой шибан обед, и това ще приемеш.

На следващата сутрин звъннах в кабинета на главния съдебен лекар на Ню Йорк. Оставих съобщение за доктор Хоровиц, в което го съветвах да започне анализ на ДНК в кръвта на Джейн. После Марино ме взе от къщи, докато съседите гледаха през прозорците си или отваряха елегантните си врати, за да приберат вестниците си. Отпред бяха паркирани три полицейски коли, а цивилният форд на Марино бе на частния път. Хората от „Уиндзор Фармс“ се събудиха, отидоха на работа и гледаха как ченгетата ме откарват нанякъде. Красивите морави бяха бели от снега, а небето — почти синьо.

Пристигнах в съда „Джон Маршал“, както бях правила много пъти в миналото. Но полицаят на скенера не разбра защо съм там.

— Добро утро, доктор Скарпета — поздрави той с широка усмивка. — Какво ще кажете за снега? Не ви ли кара да се чувствате, като че ли живеете в коледна картичка? Добър ден и на вас, капитане — обърна се той към Марино.

Минах през рентгена и той изпищя сърдито. Появи се жена полицайка, за да ме претърси, а ченгето, което обичаше снега, прегледа чантата ми. После с Марино слязохме долу в стая, застлана с оранжев мокет, където по редиците оранжеви столове седяха само няколко човека. Седнахме отзад и се заслушахме в хората, които шумяха с вестници, кашляха и духаха носовете си. Мъж в кожено яке и извадена от панталона риза търсеше списания, докато друг, издокаран в кашмирен костюм, четеше някакъв роман. В съседната стая бучеше прахосмукачка. Тя се удари във вратата на оранжевата стая и млъкна.

Освен Марино, около мен имаше още двама униформени полицаи в тази потискаща стая. После, към девет без десет, пристигна със закъснение служителката, отговорна за съдебните заседатели, и започна да ни инструктира.

— Има две промени — съобщи тя, като гледаше право в мен. — Шерифът на касетата, която ще видите, вече не е шериф.

Марино прошепна в ухото ми:

— Да, защото вече не е между живите.

— И — продължи служителката — касетата ще ви съобщи, че таксата за съдебните заседатели е тридесет долара, но тя все още е двадесет.

— Мамка му — отново прошепна Марино. — Имаш ли нужда от пари?

Изгледахме касетата и научих много неща за значимото ми гражданско задължение и привилегиите му. Наблюдавах образа на шериф Браун на касетата, който ми благодареше за изпълнението на този важен дълг. Той ни съобщи, че сме били призовани, за да решим съдбата на даден човек, и после ни показа компютъра, използван за подбора ни.

— Имената ви се вадят от кутия с билети, на които са написани имената на бъдещите съдебни заседатели — каза той с усмивка. — Правната ни система зависи от това грижливо и внимателно да обмислите доказателствата и показанията. Нашата система зависи от вас.

Той ни даде телефонен номер, на който бихме могли да се обадим за допълнителни въпроси, и ни напомни, че кафето е двадесет и пет цента, и няма възможност за промени.

След като изгледахме касетата, служителката, хубава чернокожа жена, се приближи към мен.

— Вие от полицията ли сте? — прошепна тя.

— Не — отговорих и й обясних коя съм, докато тя оглеждаше Марино и другите двама полицаи.

— Трябва да ви освободим сега — прошепна тя отново. — Не би трябвало да сте тук. Трябваше да ни се обадите и да ни кажете. Не знам защо въобще сте дошли.

Другите призовани гледаха втренчено в нас. Бяха ни наблюдавали, откак влязохме в стаята, и причината изглеждаше очевидна. Те не познаваха съдебната система, а аз бях заобиколена от полицаи. Сега при мен беше и служителката от съда. Според тях аз бях обвиняемата. Те не знаеха, че обвиняемите не четат списания в стаята на съдебните заседатели.

Към обед вече бях свободна и се чудех дали поне веднъж в живота си ще получа възможността да се проявя като съдебен заседател. Марино ме остави пред вратата на службата ми и аз отидох в кабинета си. Обадих се в Ню Йорк и доктор Хоровиц вдигна телефона.

— Погребахме я вчера — каза той за Джейн.

Почувствах тъга.

— Мислех, че обикновено изчаквате повече време.

— Десет дни. И почти толкова минаха, Кей. Знаеш какъв проблем имаме с мястото.

— Можем да я идентифицираме с ДНК тест — казах.

— А защо не със зъболекарските й картони?

Обясних му проблема.

— Ужасно — каза доктор Хоровиц, после замълча за момент и смутено добави: — Страшно съжалявам, но трябва да ти съобщя, че тук се получи страшен хаос. Честно казано, иска ми се да не я бяхме погребвали. Но го направихме.

— Какво стана?

— Като че ли никой не знае. Запазихме проба от кръвта й за ДНК тестове, както правим винаги. Разбира се, пазим и буркан с части от всички основни органи. Кръвната проба обаче сигурно е била прибрана не където трябва, а бурканът — изхвърлен.

— Не е възможно — казах.

Доктор Хоровиц замълча.

— Ами тъканите в парафинови блокчета, определени за хистологичен тест? — попитах, тъй като тъканите също можеха да се тестват за ДНК, ако всичко останало се провалеше.

— Не взимаме проби от тъканите, когато причината за смъртта е ясна — каза той.

Не знаех какво да кажа. Или доктор Хоровиц ръководеше кошмарно неопитен офис, или тези грешки просто не бяха грешки. Винаги бях вярвала, че той е изключително съвестен човек. Възможно е да съм грешала. Знаех как стоят нещата в Ню Йорк. Политиците не търпяха да ги държат далеч от моргата.

— Трябва да я докарате обратно — казах. — Не виждам друг начин. Балсамирахте ли я?

— Рядко балсамираме тела, предназначени за остров Харт — отвърна той.

Ставаше дума за острова в Ийст Ривър, където се намираше гробището за бездомници.

— Трябва да намерим идентификационния й номер и после да я изровим и върнем обратно с ферибота. Можем да го направим. Всъщност това е всичко, което можем да направим. Може да ни отнеме няколко дни.

— Доктор Хоровиц — казах предпазливо. — Какво става?

Гласът му не затрепери, но прозвуча разочаровано, когато отговори:

— Нямам никаква представа.

Седнах зад бюрото си и се зачудих какво да правя. Колкото повече мислех, толкова по-странно ми се виждаше всичко. Защо армията би се притеснявала от установяването на самоличността на Джейн? Ако тя беше племенница на генерал Голт и военните знаеха, че е мъртва, човек би помислил, че те биха искали да я идентифицират и погребат в подходящ гроб.

— Доктор Скарпета. — Роуз стоеше до вратата, която свързваше моя кабинет с нейния. — Обажда се Брент от „Американ експрес“.

Тя прехвърли обаждането.

— Имам нова сметка — съобщи ми Брент.

— Добре — заслушах се напрегнато.

— Вчера. Някакво място в Ню Йорк, наречено „Файно“. Проверих го. Намира се на Тридесет и шеста улица. Сметката е 104,13 долара.

„Файно“ сервираше чудесна северноиталианска храна. Предците ми бяха от Северна Италия, а Голт се бе представял за северноиталианец на име Бенели. Опитах да се свържа с Уесли, но го нямаше. После звъннах на Луси, но я нямаше нито в АИП, нито в стаята й. Марино се оказа единственият човек, на когото успях да съобщя, че Голт отново е в Ню Йорк.

— Пак си играе игрички — отвратено каза Марино. — Той знае, че следиш сметката си, док. Не прави нищо, за което да не иска да узнаеш.

— Това ми е ясно.

— Няма да го пипнем чрез „Американ експрес“. Трябва просто да анулираш картата си.

Не можех. Картата ми приличаше на модема, за който Луси знаеше, че е под пода. И двете бяха тънки нишки, водещи към Голт. Той си играеше, но някой ден можеше да прекали. Можеше да стане прекалено нервен или да действа под влиянието на кокаина и да направи грешка.

— Док — продължи Марино, — прекалено си се вживяла в този случай. Нуждаеш се от малко отпускане.

Помислих си, че Голт може да иска да го намеря. Всеки път, когато използваше картата ми, той ми изпращаше съобщение. Разказваше ми за себе си. Знаех какво обича да яде и че не пие червено вино. Знаех какви цигари пуши, какви дрехи носи. Сетих се за ботушите му.

— Слушаш ли ме? — попита Марино.

Винаги бяхме смятали, че войнишките ботуши принадлежат на Голт.

— Ботушите са били на сестра му — казах.

— За какво говориш? — нетърпеливо запита Марино.

— Сигурно ги е получила от чичото преди години, а после Голт ги е взел от нея.

— Кога? Не го е направил в Чери Хил на снега.

— Не знам кога. Може да е било малко преди да умре. Възможно е да е станало в природонаучния музей. Носили са почти един и същи номер. Може да са си сменили ботушите. Всичко е възможно. Но се съмнявам, че тя ги е дала доброволно. Те са идеални за сняг. С тях щеше да й е много по-добре, отколкото с онези, които намерихме в скитническия лагер на Бени.

Марино замълча за момент, после запита:

— Защо би взел ботушите й?

— Проста работа — отговорих. — Защото ги е искал.

 

 

Следобед отидох до ричмъндското летище. Носех сак и претъпкано куфарче. Не се обадих на туристическия си агент, защото не исках никой да знае къде отивам. Купих си билет до Хилтън Хед, Южна Каролина.

— Чух, че там е много приятно — каза общителната служителка. — Много хора отиват, за да играят голф или тенис.

Тя провери малкия ми сак.

— Трябва да му сложите етикет — сниших гласа си. — В него има пистолет.

Жената кимна и ми подаде оранжев етикет, който съобщаваше, че нося незаредено оръжие.

— Поставете го вътре — каза тя. — Заключва ли се сакът ви?

Заключих ципа и я загледах как поставя сака на конвейерната лента. Тя ми подаде билета и се отправих нагоре към залата, пълна с хора, които не изглеждаха щастливи, че си отиват у дома или обратно на работа след празниците.

Полетът до Шарлът ми се стори по-дълъг от час, защото не можех да използвам мобифона, а пейджърът ми иззвъня два пъти. Прегледах „Уолстрийт Джърнъл“ и „Вашингтон Поуст“, докато мислите ми препускаха по коварния си път. Обмислях какво да кажа на родителите на Темпъл Голт и убитата жена, която наричахме Джейн.

Не бях сигурна дали семейство Голт въобще ще се съгласят да ме приемат, тъй като не се бях обадила предварително. Номерът и адресът им ги нямаше в указателя. Но смятах, че няма да е прекалено трудно да открия мястото, което бяха купили близо до Бюфърт. „Лайв Оукс Плантейшън“ беше една от най-старите в Южна Каролина, а местните хора вероятно познаваха двойката, чийто дом в Олбъни бе отнесен от наводнението.

Имах достатъчно време на летището в Шарлът да отговоря на обажданията. И двете бяха от Роуз, която искаше да определя свободните дати, тъй като бяха пристигнали няколко призовки.

— А и Луси се опита да се свърже с теб — добави тя.

— Тя има номера на пейджъра ми — казах озадачено.

— Попитах я дали го има — каза секретарката ми, — но тя ми отговори, че ще опита да ти се обади по-късно.

— Каза ли откъде се обажда?

— Не, но аз реших, че сигурно от Куантико.

Нямах повече време да я разпитвам, защото ме чакаше доста път до терминал „Д“, а самолетът за Хилтън Хед излиташе след петнадесет минути. Тичах по целия път и дори ми остана време да си купя един безсолен геврек. Грабнах няколко пакетчета горчица и качих на борда единственото си ядене за деня. Бизнесменът, седящ до мен, гледаше вторачено закуската ми, като че ли му бях съобщила, че съм невежа домакиня, която не знае нищо за пътуването със самолет.

Излетяхме и аз си поръчах скоч с лед.

— Дали случайно имате да ми развалите двайсет долара? — попитах мъжа до мен, защото бях дочула как стюардесата се оплаква, че няма дребни.

Той извади портфейла си, докато аз отварях „Ню Йорк Таймс“. Подаде ми едно десет и две по пет, затова платих и неговото питие.

— Услуга за услуга — казах.

— Това е много любезно — каза той с мек южняшки акцент. — Предполагам, вие сте от Ню Йорк.

— Да — излъгах.

— Да не би случайно да отивате в Хилтън Хед заради конгреса на магазинерите от Каролина? Той ще бъде в „Хайът“.

— Не. За конгреса на служителите от погребални бюра — продължих с лъжите. — Ще се проведе в „Холидей Ин“.

— Аха — каза той и млъкна.

Летището в Хилтън Хед бе изпълнено с частни самолети и хеликоптери, принадлежащи на богаташите, които имаха вили на острова. Терминалът не представляваше нещо повече от барака, а багажът ни беше струпан отпред на дървена платформа. Времето беше хладно, а небето — тъмносиньо и заплашително. Пътниците забързаха към чакащите коли и автобуси и дочух оплакванията им.

— О, мамка му — възкликна мъжът, който бе седял до мен, а сега носеше стикове за голф.

Изтрещя гръмотевица, а светкавица освети небето така, като че ли бе започнала война.

Наех сребрист „Линкълн“ и се скатах за известно време на паркинга на летището. Дъжд барабанеше по покрива и не виждах нищо през предното стъкло, докато изучавах картата, която ми бяха дали от „Хърц“. Къщата на Ана Зенър се намираше в Палмето Дюнс, недалеч от хотел „Хайът“, накъдето бе тръгнал мъжът от самолета. Огледах паркинга за колата му, но доколкото успях да видя, и той, и стиковете за голф бяха изчезнали.

Дъждът намаля и аз потеглих към магистрала „Уилям Хилтън“, която ме отведе до улица „Куинс Фоли“. Помотах се малко и намерих къщата. Бях очаквала нещо доста по-малко. Скривалището на Ана не беше просто бунгало, а великолепна старинна къща от дърво и стъкло. Задният двор, където паркирах, бе засаден с ниски палми и дъбове, покрити с мъх. Катеричка пробяга по едно от дърветата, докато изкачвах стъпалата, водещи към верандата. Тя се приближи към мен и застана на задните си крака. Бузите й мърдаха бързо, като че ли искаше да ми разкаже нещо.

— Обзалагам се, че тя те храни, нали? — обърнах се към нея, докато вадех ключа.

Катеричката застана с вдигнати предни лапи, като че ли протестираше за нещо.

— Е, аз пък нямам нищо, освен спомени за един геврек — казах. — Наистина съжалявам — извиних се, а животното подскочи към мен. — А пък ако имаш бяс, ще се наложи да те застрелям.

Влязох вътре разочарована от липсата на аларма.

— Лоша работа — казах високо, но не възнамерявах да се местя.

Заключих вратата и пуснах резето. Никой не знаеше, че съм тук. Всичко щеше да е наред. Ана идваше в Хилтън Хед от години и не смяташе, че има нужда от аларма. Голт се намираше в Ню Йорк и не мислех, че ме е проследил. Влязох във всекидневната, облицована с дърво и с прозорци от пода до небето. Дървеният под бе покрит с ярък индиански килим, а мебелите бяха от избелен махагон, тапицирани с практична дамаска в жизнерадостни ярки цветове.

Обикалях от стая в стая и огладнявах все повече, докато океанът се превърна в разтопено олово и решителна армия тъмни облаци пристигна от север. Дълга пътека водеше от къщата през дюните. Занесох кафето си до края й. Наблюдавах хората, които се разхождаха, тичаха и караха колела. Пясъкът беше твърд и сив. Ескадрили кафяви пеликани летяха в строй, като че ли започваха нападение върху земята или неприятелски рибни пасажи.

Делфини изскачаха на повърхността на океана, когато топки за голф падаха във водата. Сърф от стиропор излетя от ръцете на малко момченце и се запремята по плажа, докато детето тичаше зад него. Наблюдавах преследването, което продължи около триста метра. Сърфът профуча през тревите по дюните и падна зад оградата ми. Изтичах надолу по стълбите и го хванах, преди вятърът да го отнесе отново. Момченцето забави лудешкия си бяг, когато видя, че го наблюдавам.

Беше на около осем-девет години, облечен в джинси и фланела. Майка му го гледаше от плажа.

— Може ли да ми върнете сърфа, моля? — запита той, вторачен в пясъка.

— Искаш ли да ти помогна да го занесеш обратно при майка си? — попитах любезно. — В този силен вятър е трудно за сам човек да го носи.

— Не, благодаря ви — измърмори той срамежливо и протегна ръце.

Почувствах се пренебрегната, докато стоях на пътеката и го гледах как се бори с вятъра. Най-после той притисна сърфа до гърдите си и тръгна по влажния пясък. Гледах как върви заедно с майка си по плажа, докато най-накрая заприличаха на малки точици в далечината. Опитах се да си представя къде ли отиват. В хотел или къща? Къде ли отсядаха малките момченца и майките им в бурни нощи като тази?

Не бях ходила на почивка, когато бях малка, защото нямахме пари, а сега нямах деца. Замислих се за Уесли. Искаше ми се да му се обадя, докато слушах вълните, разбиващи се в брега. Иззад облаците се показаха звезди, а вятърът носеше разговори, от които не можех да разбера и дума. Все едно че слушах писък на птици или квакане на жаби. Занесох празната чаша от кафе вътре. За първи път от доста време не се страхувах.

Сетих се, че вероятно в къщата няма нищо за ядене, а единствената ми закуска през деня бе геврекът.

— Благодаря ти, Ана — казах високо, когато намерих купчина кутии с готови храни.

Затоплих пуйка със зеленчуци, включих газовата камина и заспах на бялото канапе. Браунингът ми лежеше близо до мен. Бях прекалено изморена, за да сънувам. Надигнах се заедно със слънцето. Мисията ми изглеждаше съвсем нереална, докато не видях куфарчето си и не се замислих за съдържанието му. Беше прекалено рано, затова облякох пуловер и джинси и отидох на разходка.

Пясъкът беше твърд и равен, слънцето блестеше като златно върху водата. Птиците огласяха шумния плаж с песните си. Чайките се носеха по вятъра и търсеха раци, а гаргите се мотаеха наоколо като облечени в черно разбойници.

Възрастни хора се разхождаха по плажа, докато слънцето беше още слабо. Докато вървях, се наслаждавах на морския въздух. Чувствах, че наистина дишам. Отговарях на усмивките на непознатите, които минаваха покрай мен, и им махах с ръка. Влюбени вървяха прегърнати, а самотни хора пиеха кафе и гледаха морето.

Върнах се в къщата на Ана, препекох си един геврек, който бях намерила в хладилника, и взех душ. После облякох черно сако и панталон. Взех си нещата и затворих къщата, като че ли нямаше да се връщам. Нямах чувство, че ме наблюдават, докато катерицата не се появи отново.

— О, не — казах, докато отключвах вратата на колата. — Не и ти отново.

Тя застана на задните си крака и ми изнесе лекция.

— Слушай, Ана каза, че мога да живея тук. Ние сме много добри приятелки.

Мустаците й помръднаха, когато ми показа малкото си бяло коремче.

— Ако искаш да говориш за проблемите си, не си прави труда — казах и хвърлих сака на задната седалка. — Ана е психиатърът, а не аз.

Отворих вратата си. Катеричката пристъпи към мен. Не можах да издържа и зарових в сака, където намерих пакетче фъстъци от самолета. Когато излизах от двора, катеричката стоеше на задните си крака и дъвчеше усилено, наблюдавайки заминаването ми.

Поех по шосе 278 през пейзаж, изпъстрен с тръстики, папур и зановец. Езерата бяха покрити с лотоси и лилии, а в небето летяха ястреби. Изглеждаше сякаш повечето хора, които не живеят на островите, са бедни и имат само гола земя. Тесните пътища минаваха покрай малки бели църкви и фургони, служещи за къщи, все още обкичени с коледни светлинки. Близо до Бюфърт открих сервиз за коли, малки мотели и бръснарница, където се вееше знамето на Конфедерацията. Спирах два пъти, за да разгледам картата.

На остров Сейнт Хелън заобиколих внимателно един трактор и започнах да търся къде да спра, за да попитам за пътя. Намерих изоставени сгради, които в миналото са били магазини. По улиците с дъбове и охранявани от плашила градини имаше малки къщи, погребални бюра и фабрики, преработващи домати. Спрях чак когато стигнах до остров Трип и намерих място, където да обядвам.

Ресторантът се наричаше „Гостилница Гулах“^[1], а жената, която ме настани, бе огромна и с много тъмна кожа. Изглеждаше блестяща в свободната си рокля с ярки тропически цветове, а когато заговори през тезгяха с един от келнерите, езикът им беше музикален и пълен с непознати думи. Диалектът гулах представлява странна смесица от индиански и елизабетински английски. В миналото бил говоримият език на робите.

Седях до дървената маса, чаках чая си с лед и се тревожех дали някой от работещите тук би могъл да ми съобщи къде живеят семейство Голт.

— Какво още мога да ти донеса, скъпа? — запита келнерката, когато се върна с огромна чаша чай с много лед и лимон.

Посочих й Biddy een de Fiel, защото не можех да го произнеса. Преводът обещаваше пиле на грил върху салата от марули.

— Искаш ли за начало пържени картофи или раци?

Очите на келнерката се стрелкаха из ресторанта, докато говореше.

— Не, благодаря ви.

Твърдо решена, че клиентката й трябва да хапне нещо повече от един диетичен обяд, тя ми показа панираните скариди на гърба на менюто.

— Освен това имаме и пресни скариди, уловени днес. Толкова са хубави, че ще ти вземат акъла.

Погледнах я развеселено.

— Добре, тогава ще трябва да опитам една малка порция.

— Значи искаш и двете?

— Да, моля.

Обслужването продължи бавно и спокойно и платих сметката си чак към един часа. Дамата в ярката рокля, за която бях решила, че е управителката, стоеше навън на паркинга и говореше с друга тъмнокожа жена, застанала до микробус, на чиято страна пишеше „Гулах Турс“.

— Извинете ме — обърнах се към управителката.

Очите й бяха като кристали, подозрителни, но не враждебни.

— Искате обиколка из острова ли? — запита тя.

— Всъщност имам нужда от указания — отговорих. — Познавате ли плантация „Лайв Оукс“?

— Тя не е в маршрута на обиколките. Вече не.

— Значи не мога да стигна дотам?

Управителката се обърна към мен и ме изгледа подозрително.

— Някакви нови хора се нанесоха там. Те не се радват на посетителите, ако разбирате какво искам да кажа.

— Разбирам — отвърнах. — Но трябва да отида там. Не искам туристическа обиколка. Нуждая се само от указания.

Усетих се, че езикът, на който говорех, не беше този, който управителката, без съмнение и собственица на „Гулах Турс“, би искала да чуе.

— Какво ще кажете, ако платя за обиколка, а вашият шофьор ме заведе до плантацията?

Това изглеждаше добър план. Дадох й двадесет долара и потеглихме. Не беше далеч и скоро микробусът намали, а ръка в пъстър ръкав ми посочи през прозореца към акрите пеканови дървета зад спретнатата бяла ограда. Вратата беше отворена и след около половин километър по непавирания път видях бяло дърво и стар меден покрив. Нямаше надпис, който да посочва името на собственика или че това наистина е плантация „Лайв Оукс“.

Завих наляво и огледах пространството между старите пеканови дървета, които вече бяха обрани. Минах покрай езерце с водна леща, по чийто край се разхождаше синя чапла. Не видях никого, но когато се приближих до великолепната старинна къща, открих кола и пикап. До силоза имаше стар плевник с ламаринен покрив. Денят бе станал доста мрачен, а сакото ми бе прекалено тънко. Качих се по стълбите към предната врата и звъннах.

По изражението на лицето на човека си личеше, че портата на пътя не би трябвало да е отворена.

— Това е частна собственост — спокойно каза той.

Ако Темпъл Голт бе негов син, той не приличаше на баща си. Този човек имаше гъста, посивяла коса и дълго, обветрено лице. Носеше бежов панталон и проста сива фланела с качулка.

— Търся Пейтън Голт — съобщих, като го погледнах в очите и стиснах куфарчето си.

— Портата трябваше да е затворена. Не видяхте ли надписа „Не влизай“? Заковал съм такива знаци на хиляда места. Защо търсите Пейтън Голт?

— Това мога да кажа само на самия Пейтън Голт — отговорих.

Той ме огледа внимателно. В очите му се четеше нерешителност.

— Не сте журналистка, нали?

— Не, господине, не съм. Аз съм главният съдебен лекар на Вирджиния — казах и му подадох картата си.

Той се облегна на вратата, като че ли му стана лошо.

— Господи, имай милост — прошепна той. — Защо хората не ни оставят на мира?

Не можех дори да си представя какво ли бе душевното му наказание за това, което бе създал, тъй като бях сигурна, че някъде дълбоко в бащинското си сърце той все още обича сина си.

— Господин Голт — казах нежно. — Моля ви, позволете ми да поговоря с вас.

Той постави ръце на очите си, за да спре сълзите. Бръчките по загорялото му чело се задълбочиха. Слънцето внезапно проби облаците и огря наболата му брада.

— Не съм тук от любопитство — продължих. — Моля ви, нека поговорим.

— Още от деня, когато се роди, той не беше наред — каза Пейтън Голт и избърса очите си.

— Знам, че това е ужасно за вас. Необясним кошмар. Но ви разбирам.

— Никой не може да разбере — възрази той.

— Моля ви, позволете ми да опитам.

— Нищо добро няма да излезе от това.

— Само добро може да излезе — уверих го. — Тук съм, за да извърша нещо правилно.

Той ме погледна несигурно.

— Кой ви изпрати?

— Никой. Сама реших да дойда.

— Тогава как ни намерихте?

— Попитах — отговорих и му разказах къде.

— Май не ви е много топло в това сако.

— Достатъчно топло.

— Добре — каза той. — Да отидем на кея.

Кеят му минаваше през блата, които се простираха до хоризонта, където едва се виждаха островите Бариър. Облегнахме се на парапета и се загледахме в пълзящите из калта раци.

— По време на Гражданската война тук имало около двеста и петдесет роби — каза той, като че ли бяхме дошли тук, за да водим празен, приятелски разговор. — Преди да си тръгнете, трябва да се отбиете до църквата. От нея е останала само вехта черупка и ръждясала ограда от ковано желязо около гробището.

Оставих го да говори.

— Разбира се, гробовете били ограбени преди много години, а църквата била построена в 1740 година.

Мълчах. Той въздъхна и погледна към океана.

— Нося снимки, които искам да ви покажа — казах тихо.

— Знаете ли — разчувствано продължи той, — онова наводнение като че ли беше наказание за нещо, което съм направил. Родил съм се на онази плантация в Олбъни. Тя бе издържала почти два века войни и лошо време. После ни удари бурята и река Флинт се надигна повече от десет метра. Щатската и военната полиция барикадираха всичко. Но водата достигна тавана на дома ми и напълно съсипа дърветата. Не че някога сме живели само от приходите от пекановите дървета. Но за известно време ние с жена ми живяхме като скитници в един приют заедно с още около триста човека.

— Синът ви не е причинил това наводнение — казах меко. — Дори той не може да причини природно бедствие.

— Е, вероятно стана по-добре, че се преместихме. В старата къща непрестанно идваха хора, които искаха да видят къде е израснал. А това просто съсипа нервите на Рейчъл.

— Рейчъл е съпругата ви?

Той кимна.

— А дъщеря ви?

— Това е другата тъжна история. Наложи се да изпратим Джейн на запад, когато беше на единайсет години.

— Това ли е името й? — попитах зашеметена.

— Всъщност името й е Рейчъл, но второто й име е Джейн. Не знам дали това ви е известно, но Темпъл и Джейн са близнаци.

— Нямах представа — отговорих.

— Той винаги ревнуваше от нея. Беше ужасна гледка, защото тя пък го обожаваше. Бяха най-сладките руси хлапета, които съм виждал, но като че ли от самото начало Темпъл искаше да я смачка като буболечка. — Той замълча за момент, после добави: — Беше много жесток.

Над нас с писък прелетя чайка, а раците жадно нападнаха тръстиките.

Пейтън Голт приглади косата си назад и сложи крак върху ниския парапет.

— Струва ми се, че разбрах най-лошото, когато беше петгодишен, а Джейн имаше малко кученце. Страшно сладко малко помиярче — поясни той и гласът му затрепери. — Кученцето изчезна, а същата нощ Джейн се събуди и го откри мъртво в леглото си. Темпъл сигурно го бе удушил.

— Казахте, че Джейн е живяла на Западния бряг? — попитах.

— Ние с Рейчъл не знаехме какво друго да направим. Знаехме, че е само въпрос на време, преди Темпъл да я убие, което той почти успя да направи. Нали разбирате, имах брат в Сиатъл. Лутър.

— Генералът — казах.

Той продължи да гледа втренчено напред.

— Предполагам, че знаете доста неща за нас. Темпъл направи всичко възможно за това. Сигурно скоро ще видя историята ни по телевизията или ще я прочета в някоя книга.

Той удари с юмрук по парапета.

— Значи Джейн се е преместила при брат ви и жена му?

— Да, а ние задържахме Темпъл в Олбъни. Повярвайте ми, ако можех да изпратя него някъде, а да задържа нея, точно така щях да постъпя. Джейн беше много сладко и чувствително дете. Мечтателна и мила. — Сълзите се затъркаляха надолу по бузите му. — Свиреше на пиано и саксофон, а Лутър я обичаше като свое дете. Той имаше само синове. Всичко вървеше добре, като се имат предвид неприятностите ни с Темпъл. Ние с Рейчъл ходехме няколко пъти годишно до Сиатъл. Беше много трудно за мен, но жена ми направо й се разби сърцето. После направихме голяма грешка.

Той млъкна, за да се поуспокои и прочисти гърлото си. После продължи:

— Джейн настоя да си дойде у дома едно лято. Мисля, че беше тъкмо преди да навърши двайсет и пет. Искаше да празнува рождения си ден с цялото семейство. Тя, Лутър и жена му, Сара, дойдоха в Олбъни от Сиатъл. Темпъл се държеше, като че ли не е ни най-малко развълнуван. Спомням си… — Той отново прочисти гърлото си. — Спомням си толкова ясно как си помислих, че може би всичко ще се оправи. Реших, че той е преодолял лошите си чувства към нея. Джейн се забавлява много добре на рождения си ден, а после реши да изведе старата ни хрътка, Снагълтут, на разходка. Искаше да я снимаме и го направихме. Между пекановите дървета. После всички се прибрахме в къщата, освен нея и Темпъл. Той се прибра надвечер и аз го попитах къде е сестра му. Темпъл ми отговори, че Джейн отишла да поязди. Чакахме дълго време, но тя не се появи. Затова ние с Лутър тръгнахме да я търсим. Намерихме коня й да се мотае около конюшнята, все още оседлан, а тя лежеше на земята, цялата в кръв.

Той разтърка лицето си с ръце. Едва понасях тъгата, която изпитвах заради този човек и дъщеря му. Изпитвах ужас от мисълта, че трябва да му разкажа края на зловещата история.

— Докторът — продължи той — реши, че конят я е ритнал, но аз имах известни подозрения. Мислех, че Лутър просто ще убие момчето. Нали разбирате, той не е спечелил Почетен кръст за това, че е раздавал униформи и манерки. След като Джейн се съвзе достатъчно, за да напусне болницата, Лутър я заведе обратно в Сиатъл. Но тя никога не се оправи напълно.

— Господин Голт — казах. — Имате ли представа къде може да е дъщеря ви сега?

— Ами тя заживя сама преди около четири-пет години, когато Лутър почина. Обикновено я чуваме на Коледа или рождените дни, когато е в настроение.

— Чухте ли я тази Коледа?

— Не на самата Коледа, а една-две седмици преди това.

Той се замисли, а на лицето му се появи странно изражение.

— Къде беше тя?

— Обади се от Ню Йорк.

— Знаете ли какво е правила там?

— Никога не знам какво прави. Мисля, че просто се скита и се обажда, когато има нужда от пари.

Пейтън Голт се загледа в чаплата, застанала на малкото хълмче.

— Когато ви се обади от Ню Йорк — настоях, — поиска ли ви пари?

— Имате ли нещо против да запаля?

— Не, разбира се.

Той извади пакет „Мерит“ от джоба си и започна да я пали. Завъртя се на една, после на друга страна, но вятърът упорито гасеше клечките му. Най-после аз закрих ръката му с моята и той успя да запали. Целият трепереше.

— Много важно е да ми кажете за парите — казах. — Колко сте изпратили и как ги е получила.

Той се замисли.

— Ами нали разбирате, Рейчъл се занимава с това.

— Жена ви със запис ли е изпратила парите или с чек?

— Май не познавате дъщеря ми. Никой не би й осребрил чек. Рейчъл й изпраща записи редовно, защото Джейн трябва да пие лекарства, за да предотврати припадъците си. Получава ги заради онова, което се случи с главата й.

— Къде бяха изпратени парите?

— В един от офисите на „Уестърн Юнион“. Рейчъл може да ви каже кой точно.

— А синът ви? Имате ли връзка с него?

Лицето му помръкна.

— Никаква.

— Никога ли не се е опитвал да си дойде у дома?

— Не.

— А тук? Той знае ли, че сте тук?

— Единствената връзка, която бих осъществил с Темпъл, е ако съм с двуцевка в ръка — каза той и мускулите на челюстта му потръпнаха. — Не давам и пет пари за това, че ми е син.

— Знаете ли, че той използва телефонната ви карта?

Господин Голт се изправи и изтърси пепелта от цигарата си.

— Не е възможно.

— Жена ви ли плаща сметките?

— Да.

— Ясно — казах.

Той хвърли цигарата си в калта и един рак тръгна към нея.

— Джейн е мъртва, нали? — запита той. — Вие сте съдебен лекар и точно за това сте тук, нали?

— Да, господин Голт. Ужасно съжалявам.

— Усетих го, още когато ми съобщихте коя сте. Малкото ми момиченце е онази жена, която казват, че Темпъл е убил в Сентръл Парк.

— Затова съм тук — казах. — Но се нуждая от помощта ви, за да докажа, че това е дъщеря ви.

Той ме погледна в очите. Усетих известно облекчение. Пейтън Голт се стегна и почувствах гордостта му.

— Госпожо, не искам тя да е погребана в някакъв скапан просешки гроб. Искам да е тук, при мен и Рейчъл. Джейн вече може да живее с нас, тъй като е прекалено късно Темпъл да я нарани.

Тръгнахме по кея.

— Ще направя всичко възможно това да стане — казах, надвиквайки вятъра, който люлееше тревата и рошеше косите ни. — Всичко, от което се нуждая, е проба от кръвта ви.