Патриша Корнуел
Хищникът (15)

14.

Медицинският колеж на Вирджиния бе спасил живота на племенницата ми миналата година, тъй като в района нямаше друга болница, която да е толкова опитна в справянето с тежки наранявания и спешни случаи. Луси бе докарана тук с хеликоптер, след като се бе обърнала с колата ми, а аз бях убедена, че щетите, нанесени на мозъка й, щяха да са постоянни, ако хората от спешното отделение не бяха толкова способни. Бях посещавала медицинския колеж много пъти, но никога преди тази нощ като пациент.

Към девет и половина си почивах кротко в малка самостоятелна стая на четвъртия етаж на болницата. Марино и Джанет стояха пред вратата, а Луси — до леглото и държеше ръката ми.

— Още нещо ли се е случило с КАИН? — попитах.

— Не мисли за това сега — нареди ми тя. — Имаш нужда от почивка, затова кротувай.

— Вече ми дадоха нещо, за да кротувам. В момента съм съвсем кротка.

— Абсолютна развалина си — каза Луси.

— Не съм развалина.

— Почти получи инфаркт.

— Имах мускулни спазми и хипервентилация — възразих. — Знам какво точно се случи. Прегледах и кардиограмата. Нямах нищо, което хартиена кесия върху главата ми и гореща баня да не могат да излекуват.

— Е, няма да те пуснат оттук, докато не се уверят, че нямаш повече спазми. Човек не си играе с болки в гърдите.

— Сърцето ми си е съвсем добре. Ще ме пуснат, когато аз кажа.

— Не си особено послушна.

— Повечето лекари са такива.

Луси се загледа студено в стената. Откак бе влязла в стаята ми, не се държеше много нежно. Не бях сигурна за какво е толкова ядосана.

— За какво мислиш? — попитах.

— Установяват команден пост — каза тя. — Говореха за това в коридора.

— Команден пост?

— В полицията — обясни тя. — Марино непрекъснато ходи до телефона и говори с господин Уесли.

— А той къде е? — запитах.

— Уесли или Марино?

— Бентън.

— Идва насам.

— Той знае, че съм тук — казах.

Луси ме изгледа. Не беше глупава.

— Идва насам — повтори тя.

В този момент висока жена с къса посивяла коса и проницателни очи влезе в стаята.

— Кей — каза доктор Ана Зенър и се наведе, за да ме прегърне. — Значи вече трябва да правя посещения по домовете.

— Е, това не е точно домашно посещение — казах. — Това е болница. Помниш ли Луси?

— Разбира се — усмихна се доктор Зенър на племенницата ми.

— Ще бъда отвън — съобщи Луси.

— Забравяш, че не идвам в центъра, освен ако не ми се налага — продължи Ана. — Особено когато вали сняг.

— Благодаря ти, Ана. Знам, че не правиш посещения по домовете, по болниците или където и да било другаде — казах искрено, когато вратата се затвори. — Толкова се радвам, че си тук.

Доктор Зенър седна до леглото ми. Веднага усетих енергията й, тъй като тя доминираше във всяка стая, без дори да се опитва да го прави. Беше забележително запазена за седемдесетте си години и един от най-фините хора, които познавах.

— Какво си направила със себе си? — запита тя с немски акцент, който не бе намалял за всичките тези години.

— Страхувам се, че най-накрая ми повлияха — отговорих. — Тези случаи.

Тя кимна.

— Това е единственото, което чувам. Всеки път, когато взема вестник или включа телевизора.

— Едва не застрелях Луси тази вечер — съобщих и я погледнах в очите.

— Кажи как стана.

Разказах й.

— Но не си стреляла?

— Да, но бях много близко.

— Не са изстреляни никакви куршуми?

— Не.

— Значи не си се доближила чак толкова много.

— Това щеше да е краят на живота ми — казах и затворих очи, когато те се изпълниха със сълзи.

— Кей, животът ти можеше да приключи и ако някой друг бе дошъл по коридора. Човек, от когото имаш причина да се страхуваш, знаеш какво имам предвид, нали? Реагирала си по най-добрия възможен начин.

Поех си дъх разтреперана.

— А и резултатът не е толкова страшен. Луси е добре. Току-що я видях и тя е здрава и красива.

Плаках така както не бях правила от дълго време, покрила лицето си с ръце. Доктор Зенър разтри гърба ми и ми подаде няколко салфетки, но не се опита да говори, за да ме измъкне от депресията ми. Остави ме да се наплача.

— Толкова се срамувам от себе си — казах най-после между хлипанията.

— Не трябва да се срамуваш — възрази тя. — Понякога човек трябва да се освободи от напрежението. Ти не го правиш достатъчно, а аз добре знам с какво се сблъскваш.

— Майка ми е много болна, а аз не можах да отида до Маями и да я видя. Нито веднъж. — Просто не можех да се успокоя. — В офиса си се чувствам в опасност. Не мога да остана и у дома, нито някъде другаде без охрана.

— Забелязах много полицаи пред стаята ти — каза тя.

Отворих очи и я погледнах.

— Той се скапва — казах.

Очите й се заковаха върху мен.

— И това е добре. Той е по-дързък, което означава, че поема по-големи рискове. И Бънди постъпваше така накрая.

Доктор Зенър ми предложи това, което правеше най-добре. Изслуша ме.

— Колкото повече се възгордява, толкова по-вероятно е да направи грешка и да го хванем — продължих.

— Да, но ми се струва, че сега е и по-опасен — вметна тя. — Смята, че за него няма граници. Уби дори Дядо Коледа.

— Уби шериф, който си играеше на Дядо Коледа веднъж годишно. В същото време този шериф беше активно замесен в търговията с наркотици. Възможно е точно наркотиците да са били връзката помежду им.

— Разкажи ми за себе си.

Отместих поглед от нея и си поех дълбоко дъх. Най-после бях спокойна. Ана бе един от малкото хора в този свят, които ме караха да не се чувствам отговорна за всичко. Тя беше психиатър. Познавах я откак се преместих в Ричмънд. Тя ми бе помогнала по време на раздялата ми с Марк, а после и когато той умря. Ана имаше сърцето и ръцете на музикант.

— Лошото е, че и аз се скапвам като него — признах потиснато.

— Трябва да знам повече.

— Точно затова съм тук — казах и погледнах към нея. — Затова съм в тази нощница и това легло. Затова едва не застрелях племенницата си. Затова пред вратата ми има хора, които се тревожат за мен. Други хора обикалят из улиците и наблюдават къщата ми. Навсякъде различни хора се тревожат за мен.

— Понякога имаме нужда от помощта на войската.

— Не искам войски — възразих нетърпеливо. — Искам да ме оставят на спокойствие.

— Ха. Лично аз пък смятам, че имаш нужда от цяла армия. Никой не може да се пребори с този човек сам.

— Ти си психиатър — казах. — Защо не го анализираш?

— Не се занимавам с изкривявания на характера — каза тя. — Разбира се, той е социопат.

Ана отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна навън.

— Все още вали. Представяш ли си? Може да се наложи да остана при теб тази вечер. В миналото съм имала пациенти, които бяха като че ли от някакъв друг свят и аз бързо се опитвах да се откача от тях. Така е и с онези престъпници, които се превръщат в предмет на легенди. Те ходят на зъболекар, психиатър, фризьор. Не можем да направим нищо, за да не се срещаме с тях, така както се срещаме и с други хора. Навремето в Германия лекувах един човек цяла година, преди да осъзная, че е удавил три жени във ваната. Това беше любимото му занимание. Сипвал им вино и започвал да ги къпе. Стигал до краката им, внезапно ги хващал за глезените и дръпвал. В онези големи вани човек не може да излезе, ако някой държи краката му във въздуха. — Ана замълча за момент. — Аз не съм криминален психиатър.

— Знам.

— Можех да бъда — продължи тя. — Много пъти мислих по въпроса. Знаеше ли за това?

— Не.

— Ще ти кажа защо избягвах тази специалност. Не мога да прекарвам дълго време в компанията на чудовища. Достатъчно лошо е за хора като теб, които се грижат за жертвите им. Но ми се струва, че да седя в една стая с такива като Голт би отровило душата ми. — Тя отново направи кратка пауза, после допълни: — Знаеш ли, трябва да ти призная нещо ужасно.

Ана се обърна и ме изгледа.

— Не ми пука защо тези хора вършат подобни неща — каза тя с блеснали очи. — Просто смятам, че всички те трябва да бъдат обесени.

— Няма да ти противореча — отвърнах.

— Но това не означава, че нямам инстинкт по отношение на него. Всъщност бих го нарекла женски инстинкт.

— Относно Голт?

— Да. Познаваш моя котарак Честър, нали?

— О, да. Най-дебелият котарак, който някога съм виждала.

Тя не се усмихна.

— Той излиза навън и хваща мишка. Играе си с нея, докато я умори. Наистина е садистично. После я убива и знаеш ли какво прави? Носи я в къщата. Занася я до леглото и я оставя на възглавницата ми. Това е неговият подарък за мен.

— Какво искаш да кажеш, Ана? — изтръпнах от ужас.

— Смятам, че този човек изпитва някакви странни чувства към теб. Като че ли си майка му и той ти носи това, което е убил.

— Това е немислимо — възпротивих се.

— Предполагам, че се вълнува от мисълта да привлече вниманието ти. Когато убие някого, това е подарък за теб. Той знае, че ти ще проучиш всичко внимателно, ще се опиташ да откриеш всяка характерна черта, почти като майка, която разглежда рисунките, донесени от малкото й момченце. Нали разбираш, зловещите му дела са неговото изкуство.

Замислих се за покупката, направена в галерията в „Шокхоу Слип“. Зачудих се какво точно бе купил Голт.

— Той знае, че ти го анализираш и постоянно мислиш за него.

— Ана, казваш, че едва ли не аз съм виновна за тези убийства.

— Глупости. Ако започнеш да вярваш в това, значи се налага да започна да те виждам в кабинета си. Редовно.

— В голяма опасност ли съм?

— Тук трябва да бъда по-предпазлива — каза тя и спря да помисли. — Знам какво мислят другите. Затова отвън има толкова много ченгета.

— А ти какво ще кажеш?

— Лично аз не смятам, че си заплашена физически от него. Не и в този момент. Но мисля, че всички около теб са. Нали разбираш, той иска неговата действителност да стане твоя. Той си няма никого. Иска и с теб да е така.

— Той си няма никого заради това, което прави — казах ядосано.

— Всичко, което аз мога да кажа, е, че всеки път, когато убива, той се изолира още повече. А напоследък и с теб става същото. Има определена схема. Виждаш ли я?

Ана се премести до мен и постави ръка на челото ми.

— Не съм сигурна.

— Нямаш температура — каза тя.

— Шериф Браун ме мразеше.

— Виждаш ли, още един подарък. Голт си е мислел, че ще се зарадваш. Убил е мишката вместо теб и я е довлякъл в моргата ти.

От тази мисъл ми стана лошо.

Ана извади слушалка от джоба на сакото си и я сложи около врата си. Повдигна нощницата ми и преслуша сърцето и дробовете ми със сериозно лице.

— Дишай дълбоко, моля те — нареди тя и раздвижи слушалката по гърба ми. — Отново.

Ана премери кръвното ми и опипа врата ми. Беше от малкото истински лекари от стария свят. Ана Зенър лекуваше целия човек, а не само мозъка му.

— Кръвното ти е ниско — съобщи ми тя.

— Няма нищо ново.

— Какво ти дават тук?

— Ативан.

Тя свали маншета на апарата от ръката ми.

— Ативанът е добро лекарство. Няма страничен ефект върху дихателната или сърдечната системи. Чудесно е за теб. Мога да ти напиша рецепта, ако искаш.

— Не — отвърнах.

— Струва ми се, че някакво успокоително няма да ти се отрази лошо.

— Ана, в момента лекарствата не са това, от което се нуждая.

Тя ме потупа по ръката.

— Значи не се скапваш.

Тя стана и си облече палтото.

— Ана — казах. — Трябва да те помоля за една услуга. Какво става с къщата ти в Хилтън Хед?

Лицето й разцъфна в усмивка.

— Все още е най-доброто успокоително, което познавам. Казвала съм ти много пъти, нали?

— Може този път да те послушам. Възможно е да ми се наложи да пътувам натам, а бих искала да имам колкото се може повече спокойствие.

Доктор Зенър извади ключовете си от чантата и свали един от халката. После надраска нещо на празна рецепта и я остави заедно с ключа на нощното ми шкафче.

— Няма нужда да правиш нищо — каза тя простичко. — Оставям ти ключа и инструкции. Ако усетиш нужда да потеглиш натам през нощта, не е необходимо да ми съобщаваш за това.

— Много си любезна — казах. — Съмнявам се, че къщата ще ми е нужна дълго време.

— Добре би било да останеш по-дълго. Тя е до океана в Палмето Дюнс, малка, скромна къщичка близо до Хайът. Няма да я използвам скоро и смятам, че никой няма да те притеснява там. Всъщност спокойно можеш да се представиш за доктор Зенър — ухили се тя. — Бездруго никой там не ме познава.

— Доктор Зенър — развеселих се. — Значи сега съм германка.

— О, ти винаги си била такава — каза тя и отвори вратата. — Не ми пука какво друго са ти казали.

Ана си тръгна и аз се надигнах енергична и оживена. Станах от леглото и отидох до гардероба. Чух отварянето на вратата. Обърнах се, като очаквах да видя Луси. Вместо нея обаче влезе Пол Тъкър. Бях прекалено изненадана, за да се притесня, че стоя боса с лека нощница, която едва покриваше нещо.

Той отмести поглед, докато се върна до леглото и дръпна завивките.

— Извинете ме. Капитан Марино смяташе, че мога да вляза — каза шефът на полицията, който не изглеждаше особено изпълнен със съжаление, независимо от думите си.

— Той би трябвало първо да се посъветва с мен — заявих и го погледнах право в очите.

— Е, всички знаем какви са маниерите на капитан Марино. Имате ли нещо против? — запита той, като посочи към стола.

— Моля. Очевидно съм принудена да изслушвам всички.

— Това е така, защото сега половината полицаи на Ричмънд са заети с вашата охрана — отвърна той с безизразно лице.

Наблюдавах го внимателно.

— Знам много добре какво е станало в моргата тази сутрин — продължи той и в очите му проблесна гняв. — Вие сте в смъртна опасност, доктор Скарпета. Тук съм, за да ви убедя. Искам да приемете това сериозно.

— Защо въобще смятате, че не го приемам сериозно? — запитах с негодувание.

— Ще започнем с това. Не трябваше да се връщате в офиса си този следобед. Двама полицаи вече бяха убити там. При това единият бе убит, докато и вие сте били в сградата.

— Нямах друг избор, полковник Тъкър. Кой според вас е аутопсирал тези полицаи?

Той замълча, после попита:

— Смятате ли, че Голт е напуснал града?

— Не.

— Защо?

— Не знам защо, но смятам, че още е тук.

— Как се чувствате?

Усещах, че има нещо наум, но не можех да си представя какво.

— Чувствам се чудесно. Всъщност веднага щом си тръгнете, ще се облека и ще напусна болницата — отговорих.

Той поиска да заговори, но се въздържа.

Загледах се в него. Беше облечен в тъмносин анцуг с емблемата на академията на ФБР и високи кожени маратонки. Зачудих се дали не е тренирал в салона, когато са му се обадили за мен. Внезапно се сетих, че сме съседи. Той и жена му живееха в „Уиндзор Фармс“, само на няколко пресечки от мен.

— Марино ми нареди да се изнеса от дома си — казах с почти обвинителен тон. — Знаете ли това?

— Знам.

— Вие имате ли нещо общо с това предложение?

— Защо смятате, че имам нещо общо с това, което Марино ви е казал? — запита той спокойно.

— Ние с вас сме съседи. Вероятно минавате покрай къщата ми всеки ден.

— Не минавам. Но знам къде живеете, Кей.

— Моля ви, не ме наричайте Кей.

— Ако бях бял, щяхте да ми разрешите да ви наричам така, нали? — без смущение каза той.

— Не, нямаше.

Той не изглеждаше обиден. Знаеше, че не му се доверявам. Знаеше, че се страхувам малко от него, а и от повечето хора в момента. Ставах параноичка.

— Доктор Скарпета — каза той и се изправи. — Къщата ви е под наблюдение от седмици. — Той замълча и ме погледна.

— Защо? — запитах.

— Шериф Браун.

— За какво говорите? — попитах с пресъхнала уста.

— Той беше замесен в сложна мрежа от търговци на наркотици, която се простира от Ню Йорк до Маями. Някои от вашите пациенти също участваха в нея. Знаем най-малко за осем човека.

— Стрелбите на наркоманите.

Той кимна, загледан към прозореца.

— Браун ви мразеше.

— Това беше очевидно. Само причината не ми е ясна.

— Да кажем, че сте си вършили работата прекалено добре. Няколко от приятелчетата му бяха заключени за дълго време благодарение на вас. — Той отново замълча. — Имахме причина да се страхуваме, че той планира да ви очисти.

Вторачих се в него зашеметена.

— Какво? Какво ви кара да мислите така?

— Доносници.

— Повече от един?

Тъкър каза:

— Браун вече бе предложил пари на човек, когото ние приемахме доста сериозно.

Протегнах ръка към чашата с вода.

— Това се случи по-рано този месец. Може би преди три седмици — поясни той и се огледа наоколо.

— Кого е наел? — попитах.

— Антъни Джоунс — отвърна Тъкър и ме погледна.

Учудих се още повече и бях шокирана от това, което ми каза после.

— Човекът, който трябваше да бъде убит на Бъдни вечер, не беше Антъни Джоунс, а вие.

Останах безмълвна.

— Цялата история с отиването в онзи апартамент в „Уиткомб Корт“ е била с цел вашето отстраняване. Но когато шерифът минал през кухнята и излязъл на двора, двамата с Джоунс се скарали. Знаете какво стана после. — Той стана. — Сега шерифът също е мъртъв, а честно казано, вие сте късметлийка.

— Полковник Тъкър — казах.

Той застана до леглото ми.

— Знаехте ли за това, преди да се случи?

— Питате ме дали съм ясновидец? — каза той мрачно.

— Мисля, че знаете за какво говоря.

— Държахме ви под око. Но не знаехме, че трябва да бъдете убита на Бъдни вечер. Очевидно, ако знаехме, никога нямаше да допуснем да обикаляте из града и да раздавате одеяла. — Тъкър се загледа в пода и се замисли, преди да заговори отново. — Сигурна ли сте, че можете да напуснете болницата?

— Да.

— Къде възнамерявате да отидете тази вечер?

— Вкъщи.

Той поклати глава.

— И дума да не става. Не препоръчвам и местен хотел.

— Марино се съгласи да остане с мен.

— О, обзалагам се, че това означава безопасност — каза той сухо и отвори вратата. — Облечете се, доктор Скарпета. Трябва да посетим едно събрание.

* * *

Малко по-късно излязох от болничната стая. Посрещнаха ме вторачени погледи и само няколко души. Луси и Джанет стояха там с Марино, а Пол Тъкър беше сам, облечен с яке.

— Доктор Скарпета, вие ще се возите при мен — каза той, после кимна към Марино. — Ти ще ни следваш заедно с младите дами.

Тръгнахме по излъскания бял коридор към асансьорите и се отправихме надолу. Навсякъде имаше униформени полицаи, а когато стъклените врати се отвориха пред спешното отделение, трима от тях се появиха, за да ни придружат до колите ни. Марино и шефът бяха паркирали на определените за полицията места. Видях личната кола на Тъкър и почувствах нов спазъм в гърдите си. Той караше черно порше 911. Не беше ново, но изглеждаше в идеално състояние.

Марино също видя колата, но не проговори, докато отключваше шевролета си.

— Снощи бяхте ли на магистрала Юг 95? — запитах Тъкър веднага щом влязохме в колата му.

Той закопча колана си и запали двигателя.

— Защо ми задавате подобен въпрос? — учуди се той.

Не звучеше обиден, а само любопитен.

— Прибирах се у дома от Куантико и кола, подобна на вашата, караше плътно зад нас.

— Кой е „нас“?

— Бях с Марино.

— Разбирам — каза той, като излезе от паркинга и се отправи към управлението на полицията. — Били сте с Великия Дракон.

— Значи наистина сте били вие — казах, загледана в чистачките, които избутваха снега встрани.

Улиците бяха мокри. Усетих как колата поднася, когато Тъкър намали пред светофара.

— Снощи видях една лепенка със знамето на Конфедерацията — каза той. — И изразих възмущението си от нея.

— Пикапът с лепенката принадлежи на Марино.

— Не ми пука на кого принадлежи.

Погледнах към него.

— Исках да дам добър урок на капитана — изсмя се той.

— Винаги ли се държите така агресивно? — запитах. — Защото това е добър начин да накарате някого да ви застреля.

— Могат да опитат винаги когато поискат.

— Не ви препоръчвам да се закачате и да дразните селяндурите.

— Е, поне признавате, че е селяндур.

— Казах го съвсем общо.

— Вие сте интелигентна и фина жена, доктор Скарпета. Не мога да разбера какво намирате у него.

— Можете да намерите доста неща у него, стига да се вгледате.

— Той е расист, мрази хомосексуалистите и презира жените. Той е едно от най-невежите човешки същества, които съм срещал. Иска ми се само да беше нечий чужд проблем.

— Той не се доверява на никого и на нищо — казах. — Циничен е, но не без причина, сигурна съм.

Тъкър не отговори.

— Не го познавате — добавих.

— Не искам да го познавам. Бих искал просто да изчезне.

— Моля ви, не правете нещо толкова неразумно — с чувство казах аз. — Ще направите голяма грешка.

— Той е политически кошмар — каза шефът. — Въобще не трябваше да го слагат начело на Първи участък.

— Тогава върнете го обратно в детективския отдел. Това е най-подходящото за него място.

Тъкър продължи да шофира мълчаливо. Очевидно не желаеше повече да обсъжда Марино.

— Защо не бях уведомена за това, че някой иска да ме убие? — попитах. Думите ми прозвучаха странно, а и аз самата не можех да приема значението им. — Искам да знам защо не ми съобщихте, че съм под наблюдение.

— Направих това, което смятах за най-добро.

— Трябваше да ми кажете.

Той се загледа в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че Марино все още е зад нас, докато пътувахме към управлението на ричмъндската полиция.

— Мислех, че ако ви съобщя това, което научихме от доносниците, щяхте да сте в още по-голяма опасност. Страхувах се, че можете да станете… — Той млъкна за момент. — Е, агресивна, притеснена. Не исках да промените значително поведението си, да започнете да действате отбранително и така да влошите положението.

— Смятам, че нямате право да бъдете толкова потаен — казах възмутено.

— Доктор Скарпета — прекъсна ме той, загледан напред. — Честно казано, никак не ми пукаше какво мислите, нито пък сега ми пука. Единственото, което ме интересува, е да спася живота ви.

На входа на паркинга стояха на пост двама полицаи с пушки. Униформите им изглеждаха черни на фона на снега. Тъкър спря и свали прозореца си.

— Как върви? — запита той.

Сержантът стоеше мирно с насочена към звездите пушка.

— Всичко е спокойно, господине.

— Добре, но все пак бъдете внимателни.

— Да, господине. Ще бъдем.

Тъкър затвори прозореца и подкара колата. Паркира вляво от двойната стъклена врата, която водеше към фоайето и ареста на огромния бетонен комплекс, командван от него. Забелязах само няколко полицейски коли на паркинга. Предположих, че в тази поледица сигурно има доста катастрофи, а вероятно всички други търсеха Голт. За полицаите той вече бе с променен статут. Сега Голт бе убиец на ченгета.

— Вие с шериф Браун имате еднакви коли — отбелязах, докато разкопчавах колана си.

— Приликата ни свършва дотам — отвърна Тъкър и излезе от колата.

Кабинетът му се намираше в мрачен коридор, през няколко врати от отдел „Убийства“, където се помещаваха детективите. Офисът му бе изненадващо семпъл, със солидни, евтини мебели. Нямаше хубави лампи или килими, а стените бяха голи, с изключение на няколко негови снимки с политици или знаменитости. Не видях дипломи или грамоти, които да ми кажат къде е ходил на училище или какви награди е печелил.

Тъкър погледна часовника си и ни въведе в малка стая за съвещания. Тя беше без прозорци, застлана с тъмносин мокет и обзаведена с кръгла маса с осем стола, телевизор и видео.

— А Луси и Джанет? — запитах, като очаквах шефът да ги изключи от събранието.

— Вече знам за тях — отговори той, като се настани удобно на въртящия се стол, сякаш възнамеряваше да гледа интересен мач. — Те са агенти.

— Аз не съм агент — почтително го поправи Луси.

Той я погледна.

— Вие сте създали КАИН.

— Не изцяло.

— Е, КАИН е основен фактор в тази история, така че спокойно можете да останете.

— Вашият отдел има връзка с нас — каза тя, без да отмести поглед от него. — Всъщност вие бяхте първите свързани.

Завъртяхме се, когато вратата се отвори и влезе Бентън Уесли. Той беше облечен в джинси и пуловер и имаше изтощения вид на човек, прекалено изморен, за да успее да заспи.

— Бентън, мисля, че се познаваш с всички — каза Тъкър, който очевидно добре познаваше Уесли.

— Точно така — делово отговори Бентън и седна. — Закъснях, защото си свършил добра работа.

Тъкър го погледна объркано.

— Спряха ме два пъти за проверка.

— Аха — шефът изглеждаше доволен. — Всички са навън. Имаме страхотен късмет с времето.

Не се шегуваше.

Марино обясни на Луси и Джанет:

— Снегът задържа повечето хора по домовете им. А колкото по-малко хора има из улиците, толкова по-лесно е за нас.

— Освен ако и Голт не си е вкъщи — каза Луси.

— Трябва да е все някъде — отбеляза Марино. — Проклетата гадина си няма вила в околностите.

— Не знаем какво има — поправи го Уесли. — Може да познава някой от града.

— Къде смяташ, че може да е отишъл, след като си е тръгнал от моргата? — обърна се Тъкър към Уесли.

— Мисля, че не е напускал района.

— Защо?

Уесли погледна към мен.

— Струва ми се, че той иска да бъде там, където сме ние.

— Ами семейството му? — запита Тъкър.

— Те са близо до Бюфърт, Южна Каролина, където наскоро си купиха обширна пеканова плантация на един остров. Не мисля обаче, че Голт ще отиде там.

— Струва ми се, че не можем да приемаме нищо за сигурно — отбеляза Тъкър.

— Той е отчужден от семейството си.

— Не напълно. Все отнякъде получава пари.

— Да — потвърди Уесли. — Възможно е да му дават пари, за да стои далеч от тях. Те са изправени пред сериозна дилема. Ако не му помогнат, може да се прибере у дома. Ако му помогнат, остава навън и продължава да убива хора.

— Какви чудесни, съзнателни граждани — саркастично каза Тъкър.

— Те няма да ни помогнат — каза Уесли. — Опитвали сме. Какво още правите тук, в Ричмънд?

Тъкър отговори:

— Всичко, което можем. Този задник започна да убива и ченгета.

— Не мисля, че ченгетата са основната му мишена — спокойно заяви Уесли. — Смятам, че просто не му пука за ченгетата.

— Добре де — отвърна Тъкър разгорещено. — Той даде първия изстрел, ние ще изстреляме следващия.

Уесли го изгледа, без да проговори.

— Имаме патрулни коли с по двама полицаи — продължи Тъкър. — Солидна охрана на паркинга, най-вече за да могат често да се сменят. Всяка кола има снимка на Голт, а и показваме такива на местните търговци — онези, които все още работят.

— Ами наблюдение?

— Да. На местата, където може да отиде. Наблюдаваме ги внимателно. — Той погледна към мен. — Включително вашата къща и моята, и службата ви — допълни той и отново се обърна към Уесли. — Ако има и други места, където би могъл да отиде, няма да е лошо да ми ги съобщиш.

Уесли отговори:

— Не може да са много. Голт има лошия навик да убива приятелите си. — Той отмести поглед и се замисли, после запита: — А какво е положението с хеликоптерите на щатската полиция?

— Веднага щом спре снегът, излитат — отговори Тъкър. — Абсолютно.

— Не разбирам как Голт се промъква толкова лесно — каза Джанет, която вероятно щеше да прекара остатъка от трудовия си стаж, задавайки подобни въпроси. — Не изглежда нормално. Защо хората не го забелязват?

— Той е изключително хитър и коварен — отговорих й.

Тъкър се обърна към Марино:

— Касетата е у вас.

— Да, господине, но не съм сигурен… — замълча той.

— В какво не сте сигурен, капитане? — повдигна глава Тъкър.

— Не съм сигурен, че те трябва да я гледат — погледна той към Джанет и Луси.

— Моля ви, пуснете я, капитане — учтиво каза Тъкър.

Марино вкара касетата във видеото и загаси лампата.

— Продължава около половин час — съобщи той, докато цифри и линии пробягваха по екрана. — Някой ще има ли нещо против да запаля една цигара?

— Аз определено съм против — каза Тъкър. — Очевидно това е касетата, намерена в камерата в къщата на шериф Браун. Аз още не съм я гледал.

Филмът започна.

— Добре, това, което виждате тук, е спалнята на Ламънт Браун — започна да обяснява Марино.

Леглото, което бях видяла по-рано през деня, бе грижливо оправено. Някъде встрани се чуваха стъпки.

— Смятам, че това е заснето, докато се е уверявал, че камерата работи — каза Марино. — Възможно е белият прах тогава да е попаднал на стената. Нали виждате. Сега продължаваме нататък.

Той натисна копчето за пауза и видяхме замъгления образ на празната спалня.

— Знаем ли дали Браун е бил под влиянието на кокаин? — запита шефът в тъмнината.

— Твърде рано е, за да разберем дали е кокаин, бензилеконин, или нещо друго — отговорих. — В момента ни е известно единствено нивото на алкохол в кръвта му.

Марино възобнови обясненията си:

— Изглежда, той е включил камерата, после я е изключил и след това отново я е включил. Това се подразбира от различното време. Първо е десет и шест минути, а изведнъж става десет и двадесет.

— Явно очаква някого — отбеляза Тъкър.

— Или пък този някой вече е там. Може да смърка кокаин долу. Продължаваме. — Марино натисна копчето. — Тук започва основното.

Тишината в затъмнената стая за конференции бе абсолютна, с изключение на скърцането на леглото и стоновете, които звучаха повече като от болка, отколкото от страст. Шериф Браун беше гол и лежеше по гръб. Гледахме отзад Темпъл Голт, който нямаше нищо върху себе си, освен хирургически ръкавици. Тъмните му дрехи бяха подредени на леглото. Марино замълча. Погледнах към профилите на Луси и Джанет. Лицата им бяха безизразни, а Тъкър изглеждаше съвсем спокоен. Уесли седеше до мен и хладнокръвно анализираше.

Голт беше нездраво бледен, а всяко ребро и кост се очертаваха ясно. Очевидно бе свалил доста килограми и бе изгубил мускулния си тонус. Сетих се за кокаина в косата му, която сега беше бяла. Той смени позата си и видях заоблените му гърди.

Очите ми се стрелнаха над масата. Забелязах как Луси се вцепени. Почувствах, че Марино ме наблюдава, докато Кари Гретхен се трудеше, за да докара клиента си до екстаз. Изглежда обаче, той бе доста друсан, защото каквото и да правеше Кари, шериф Браун не успяваше да го вдигне, за да получи това, което щеше да се окаже най-високата цена, плащана някога за подобно удоволствие. Луси смело не отместваше очи от телевизионния екран. Гледаше шокирана как бившата й любовница опитно обслужва шкембестия дрогиран мъж.

Краят изглеждаше предвидим. Кари щеше да извади пистолет и да го пречука. Но не стана така. След около петнадесет минути в спалнята на Браун се чуха стъпки и партньорът й влезе. Темпъл Голт беше облечен в черен костюм и също носеше ръкавици. Изглежда, и през ум не му минаваше, че всяко негово движение и примигване се запечатват от камерата. Той спря до леглото и се загледа. Браун лежеше със затворени очи. Не можех да определя дали е в съзнание.

— Времето свърши — нетърпеливо каза Голт.

Ледените му сини очи като че ли пронизваха екрана и гледаха право към залата за конференции. Не беше боядисал косата си. Все още бе морковеночервена, сресана гладко назад. Той разкопча сакото си и извади деветмилиметров „Глок“. После равнодушно се отправи към горната част на леглото.

Кари повдигна глава, когато Голт постави дулото на пистолета между очите на шерифа, и притисна ушите си с ръце. Стомахът ми се сви и стиснах юмруци. Голт натисна спусъка и пистолетът отскочи, като че ли ужасен от това, което бе извършил. Седяхме шокирани, докато спрат гърчовете и потръпванията на агонизиращия шериф. Кари се смъкна от леглото.

— О, по дяволите — каза Голт, като погледна към гърдите си. — Опръска ме.

Тя извади носна кърпичка от джоба на сакото му и попи врата и реверите му.

— Няма да личи. Добре е, че си облечен в черно.

— Иди облечи нещо — каза той, като че ли голотата й го отвращаваше.

Гласът му беше младежки и тих, почти кротък.

Той се върна до леглото и вдигна тъмните дрехи.

— Ами часовника му? — запита Кари и погледна надолу. — Това е „Ролекс“. Истински е, бебчо, и е златен. Гривната също е истинска.

Голт отвърна рязко:

— Иди се облечи.

— Не искам да се изцапам — каза тя.

Кари пусна окървавената кърпичка на пода, където по-късно бе намерена от полицията.

— Тогава донеси торбите — нареди той.

Голт остави дрехите на скрина и, изглежда, се заигра с тях, но ъгълът на камерата не ни позволяваше да видим какво точно прави. Кари се върна с чувалите.

Те се справиха с тялото на Браун по начин, който изглеждаше внимателен и добре планиран. Първо го облякоха в пижама, поради някаква причина, която ние не разбрахме. По горнището на пижамата се разля кръв, когато Голт нахлузи чувала върху главата на шерифа и я върза с връзка от маратонка, намерена в гардероба.

Те спуснаха тялото от леглото в черния чувал на пода. Голт държеше Браун под мишниците, а Кари — за глезените. Набутаха го вътре и закопчаха чувала. Видяхме как изнасят Ламънт Браун и ги чухме по стълбите. След минута Кари се върна, взе дрехите си и излезе. После спалнята остана празна.

Тъкър каза напрегнато:

— Със сигурност не можем да искаме по-добри доказателства. Ръкавиците от моргата ли са взети?

— Най-вероятно от откраднатия микробус — отговорих. — Във всяка кола държим по една кутия с ръкавици.

— Още не сме свършили — каза Марино.

Той започна да превърта лентата, прескачайки кадрите с празната спалня, докато внезапно се появи някаква фигура. Марино върна малко назад и фигурата бавно излезе заднишком от стаята.

Марино каза:

— Вижте какво става точно час и единадесет минути по-късно.

Той отново натисна копчето.

Кари Гретхен влезе в спалнята, облечена като Голт. Ако не беше бялата коса, можех да си помисля, че е той.

— Какво? Тя е облечена в неговия костюм? — изненадано възкликна Тъкър.

— Не е неговият — поправих го. — Прилича на неговия, но не е съвсем същият.

— Как разбрахте? — запита Тъкър.

— В джоба има кърпичка. А тя взе кърпичката на Голт, за да попие кръвта по него. А ако върнем лентата, ще видите, че неговият костюм няма капаци на джобовете, а нейният има.

— Да — потвърди Марино. — Точно така е.

Кари се огледа из стаята, пода, леглото, като че ли бе загубила нещо. Беше раздразнена и ядосана. Бях сигурна, че кокаинът й е подействал лошо. Тя продължи да се оглежда около минута и после излезе от стаята.

— Чудя се за какво беше всичко това — каза Тъкър.

— Почакайте — каза Марино.

Той превъртя филма и Кари отново се появи. Тя започна да претърсва стаята намръщено, дръпна завивките от леглото и погледна под кървавата възглавница. После клекна и погледна под леглото. Избухна в нецензурни ругатни и продължи да търси.

— Побързай — долетя отдолу нетърпеливият глас на Голт.

Кари се огледа в огледалото и пооправи косата си. За момент се вторачи право в камерата отблизо и аз се изненадах от скапания й вид. Навремето я бях помислила за красива заради свежия й тен, идеалните черти и дългата кестенява коса. Съществото, което стоеше пред нас сега, беше мършаво, със стъклени очи и грозна бяла коса. Тя закопча сакото си и излезе от спалнята.

— Какво мислите за това? — обърна се Тъкър към Марино.

— Не знам. Гледах я около десет пъти, но не мога да загрея.

— Загубила е нещо — намеси се Уесли. — Това е очевидно.

— Може да е било последна проверка — каза Марино. — Да се увери, че нищо не е пропуснато.

— Например някоя видеокамера — вметна сухо Тъкър.

— Не й е пукало дали нещо е пропуснато — каза Уесли. — Тя остави кървавата кърпичка на Голт на пода.

— Да, но и двамата носеха ръкавици — каза Марино. — Бих казал, че и двамата са доста предпазливи.

— Бяха ли откраднати някакви пари от къщата? — запита Уесли.

Марино отговори:

— Не знаем точно колко. Но портфейлът на Браун беше изпразнен. Вероятно липсват и оръжия, дрога, мангизи.

— Изчакай малко — прекъснах го. — Пликът.

— Какъв плик? — запита Тъкър.

— Не го сложиха в джоба му. Наблюдавахме ги как го обличат и го закопчават в чувала, но не видяхме плика. Върни го. Нека видим пак онази част, за да се уверя, че съм права.

Марино превъртя касетата и върна сцената с Кари и Голт, които изкараха трупа от стаята. Браун определено беше затворен в чувала без розовата бележка, която бях намерила в горния джоб на пижамата му. Замислих се за всички други бележки, които бях получила и за проблемите на Луси с КАИН. Пликът беше адресиран до мен и с марка, като че ли авторът бе възнамерявал да го пусне по пощата.

— Вероятно точно това не е могла да намери Кари — казах. — Може тя да ми е изпращала писмата. Възнамерявала е да изпрати и това, което обяснява защо е адресирано и има марка. После, без тя да знае, Голт го е сложил в джоба на пижамата на Браун.

Уесли запита:

— Защо Голт би направил подобно нещо?

— Вероятно е знаел какъв ще е ефектът — отговорих. — Знаел е, че аз ще го видя в моргата и веднага ще разбера, че Браун е убит, а Голт е замесен в това.

— Значи искаш да кажеш, че Голт не е КАИН. Според теб Кари е КАИН — каза Марино.

Луси го прекъсна:

— Нито един от двамата не е КАИН. Те са шпиони.

Замълчахме за момент.

— Очевидно — казах, — Кари е продължила да помага на Голт с компютъра на ФБР. Те са екип. Но смятам, че той е взел бележката, която Кари ми е писала, и не й е казал. Според мен тя търсеше точно това.

— Защо пък ще я търси в спалнята на Браун? — зачуди се Тъкър. — По каква причина бележката може да е била там?

— Съвсем ясно е — отговорих. — Тя си съблече дрехите там. Вероятно бележката е била в джоба й. Върни онази част, Марино — когато Голт взима тъмните дрехи от леглото.

Марино върна на този кадър и макар да не видяхме Голт да вади писмото от джоба, той наистина си игра доста време с дрехите на Кари. Определено през това време би могъл да извади бележката. Може да я е сложил в джоба на Браун доста по-късно, докато са пътували с микробуса, или чак в моргата.

— Значи наистина смяташ, че тя ти е изпращала бележките? — скептично запита Марино.

— Струва ми се, че е възможно.

— Защо? — объркано запита Тъкър. — Защо би ви направила подобно нещо, доктор Скарпета? Познавате ли я?

— Не — отговорих. — Запознавала съм се с нея, но последната ни среща беше доста враждебна. А и писмата не приличат на нещо, което Голт би направил. Никога не са изглеждали като негово дело.

— Тя би искала да те унищожи — спокойно каза Уесли. — Би искала да унищожи и Луси, и теб.

— Защо? — попита Джанет.

— Защото Кари Гретхен е психопат — отговори Уесли. — Тя и Голт са като близнаци. Интересно е, че са облечени еднакво, а и страхотно си приличат.

— Не разбирам това, което е направил с писмото — намеси се Тъкър. — Защо просто не го е поискал от Кари, вместо да го краде, без да й каже?

— Искаш да ти кажа как работи съзнанието на Голт — каза Уесли.

— Да, така е.

— Не знам.

— Но сигурно означава нещо.

— Да — потвърди Уесли.

— Какво? — настоя Тъкър.

— Означава, че според нея те двамата имат някаква връзка. Тя смята, че може да му има доверие, но греши. Също така означава, че впоследствие той ще я убие, ако може — допълни Уесли, докато Марино палеше лампите.

Всички се намръщиха от светлината. Погледнах към Луси, която не проговаряше, и усетих гнева й. Беше си сложила очилата, макар да нямаше нужда от тях, освен когато седеше пред компютъра.

— Ясно е, че наистина са отбор — каза Марино.

Джанет заговори отново:

— И кой е начело?

— Голт — отговори Марино. — Затова той държи пищова, а тя духа.

Тъкър бутна стола си назад.

— Все някъде са се запознали с Браун. Надали просто така са се появили в дома му.

— Той би ли познал Голт? — запита Луси.

— Може би не — отговори Уесли.

— Смятам, че са се свързали с него, или поне тя го е направила, за да се сдобият с дрога.

— Неговият телефонен номер го няма в указателя, но е регистриран — казах.

— На телефонния му секретар не бяха оставени никакви важни съобщения — добави Марино.

— Е, аз пък искам да узная връзката — каза Тъкър. — Как тези двамата са се запознали с него?

— Според мен чрез наркотиците — отвърна Уесли. — Възможно е и Голт да се е заинтересувал от шерифа заради доктор Скарпета. Браун застреля някого на Бъдни вечер и медиите отразиха всичко. Не беше тайна, че доктор Скарпета е била там и после е давала свидетелски показания. Всъщност тя можеше дори да е в състава на съдебните заседатели, тъй като по ирония самият шериф Браун я бе принудил да дава дежурства в съда.

Замислих се за Ана Зенър и думите й за Голт, който ми поднасял подаръци.

— И Голт е знаел всичко това — каза Тъкър.

— Възможно е — отговори Уесли. — Ако някога разберем къде живее, сигурно ще открием, че получава вестници всеки ден.

Тъкър се замисли за момент и погледна към мен.

— Тогава кой е убил полицая в Ню Йорк? Да не е била жената с бялата коса?

— Не — отвърнах. — Тя не би могла да го ритне така. Освен ако има черен пояс по карате.

— А заедно ли работеха онази нощ в тунела? — запита Тъкър.

— Не знам дали и тя е била там — отговорих.

— Нали и вие бяхте там?

— Да, но видях само един човек.

— Човек с червена или бяла коса?

Припомних си фигурата, осветена под арката. Сетих се за дългото тъмно палто и бледото лице. Не бях успяла да видя косата.

— Подозирам, че в онази нощ Голт бе в тунела — казах. — Не мога да го докажа. Но няма нищо, което да ни навежда на мисълта, че е имал съучастник, когато е убил Джейн.

— Джейн? — запита Тъкър.

Марино отговори:

— Така наричаме жената, която уби в Сентръл Парк.

— В такъв случай изводът е, че той е заформил зловещото си съдружие с Кари Гретхен след завръщането си във Вирджиния и историите в Ню Йорк — отбеляза Тъкър, който се опитваше да събере парченцата от мозайката.

— Всъщност не знаем — каза Уесли. — Това никога няма да бъде абсолютно точна наука, Пол. Особено когато си имаме работа с жестоки престъпници с омекнали от дрога мозъци. Колкото повече се скапват, толкова по-ужасно е поведението им.

Шефът на полицията се наведе напред и го погледна сериозно.

— Моля те, кажи ми какво мислиш за всичко това.

— Те са били свързани и преди. Предполагам, че са се запознали чрез шпионския магазин в Северна Вирджиния — каза Уесли. — По този начин бе компрометиран и КАИН. Сега изглежда, че връзката им е преминала на ново ниво.

— Да — намеси се Марино. — Бони си е намерила Клайд.