Патриша Корнуел
Хищникът (3)

2.

Пол Тъкър бе назначен за шеф на полицията в Ричмънд преди няколко месеца, но се бяхме виждали набързо на едно светско събиране. Тази вечер бе първият път, когато се срещахме на местопрестъпление, а това, което знаех за него, можеше да се побере на визитна картичка.

Бил баскетболна звезда в университета на Мериленд и спечелил стипендия „Роудс“. Беше в страхотна физическа форма, изключително умен и бе завършил Националната академия на ФБР. Струваше ми се, че го харесвам, но не бях сигурна.

— Марино не искаше да обиди никого — казах, когато минахме на жълто на улица „Ийст Броуд“.

Усетих тъмните очи на Тъкър върху лицето си и почувствах любопитството им.

— Светът е пълен с хора, които не искат да обидят никого, но въпреки това го правят — каза той.

Имаше плътен глас, който напомняше за бронз и полирано дърво.

— Не мога да оспоря това, полковник Тъкър.

— Можете да ме наричате Пол.

Не му казах, че той самият може да ме нарича Кей, тъй като след многото години в свят като този си бях взела поука.

— Няма смисъл да го пращате на друг курс по културни различия — продължих.

— Марино трябва да се научи на дисциплина и уважение — отвърна той, отново загледан напред.

— Той проявява и двете по свой собствен начин.

— Трябва да ги проявява по подходящия начин.

— Няма да го промените, полковник — възразих. — Той е труден, досаден, с лоши маниери, но е най-добрият детектив по убийствата, с когото някога съм работила.

Тъкър мълча, докато стигнахме до медицинския колеж на Вирджиния и завихме надясно по Четиринадесета улица.

— Кажете ми, доктор Скарпета — заговори той. — Смятате ли, че вашият приятел Марино е добър началник на участък?

Въпросът ме стресна. Изненадах се, когато повишиха Марино в чин лейтенант, и направо бях зашеметена, когато стана капитан. Той винаги бе мразил висшите полицейски служители, а бе станал това, което мразеше. Но все още продължаваше да ги мрази, сякаш не е един от тях.

— Смятам, че Марино е отличен полицай. Той е непоклатимо честен и има добро сърце — отговорих.

— Възнамерявате ли да отговорите на въпроса ми или не? — запита Тъкър с тон, в който се долавяше забавление.

— Той не е политик.

— Очевидно.

Часовникът на кулата на улица „Мейн“ ни уведоми за часа от величественото си място високо над куполите на старата гара с покрив от теракота и мрежа от железопътни линии. Зад сградата на лабораторията паркирахме на мястото, обозначено с табелка „Главен съдебен лекар“ — незабележително парче асфалт, където колата ми прекарваше по-голямата част от живота си.

— Той отделя прекалено много време на ФБР — каза Тъкър.

— Марино върши безценна работа — поясних.

— Да, да, знам, а и вие също. Но в случая това ни изправя пред сериозни затруднения. Той би трябвало да командва първи участък, а не да разследва престъпления в други градове. Аз се опитвам да ръководя градската полиция все пак.

— Когато някъде има насилие, това е проблем на всички нас — казах. — Няма значение къде се намира отделът или участъкът.

Тъкър се загледа замислено напред към затворената стоманена врата. После каза:

— Със сигурност не бих могъл да върша работа като вашата толкова късно нощем, когато наоколо няма никой, освен хората в хладилника.

— Не те ме плашат — отвърнах спокойно.

— Колкото и да е нелогично, аз самият доста бих се страхувал от тях.

Фаровете осветиха опушената мазилка и стоманата, боядисани в еднакво безвкусно бежово. Червен надпис на страничната врата съобщаваше на посетителите, че това, което е вътре, представлява биологическа опасност и по-нататък даваше указания за работата с мъртъвците.

— Трябва да ви попитам нещо — каза полковник Тъкър.

Вълненият плат на униформата му изскърца по тапицерията, когато той се размърда и се наклони към мен. Усетих аромат на одеколон „Ерме“. Шефът беше хубав мъж, с високи скули и снежнобели зъби, с гъвкаво и силно тяло, чиято тъмна кожа напомняше за леопард или тигър.

— Защо го правите? — запита той.

— Защо правя кое, полковник?

Тъкър се облегна назад.

— Ами вижте — подхвана той, загледан в светлините, танцуващи по скенера, — вие сте адвокат и лекар. Шеф сте и аз съм шеф. Затова питам. Не искам да прозвуча неуважително.

Усетих, че говори искрено.

— Не знам защо — признах.

Той замълча за момент, после заговори отново:

— Баща ми беше общ работник, а майка ми чистеше къщите на богаташите в Балтимор. Сега, когато отида в Балтимор, отсядам в най-добрите хотели и се храня в ресторантите на пристанището. Поздравяват ме. Обръщат се към мен с „Уважаеми“ в някои от писмата, които получавам. Имам къща в „Уиндзор Фармс“. Командвам повече от шестстотин въоръжени човека в този ваш жесток град. Знам защо правя това, доктор Скарпета. Правя го, защото нямах никаква власт като дете. Живеех сред хора, които нямаха власт. Научих, че злото, за което ни говореха в църквата, се корени в злоупотребата с точно това нещо, което аз не притежавах.

Ритъмът и танцът на снега не се променяха. Наблюдавах го как бавно покрива капака на колата.

— Полковник Тъкър — казах, — Бъдни вечер е, а шериф Коледа току-що застреля един човек в „Уиткомб Корт“. Медиите сигурно са полудели. Според вас какво трябва да направим?

— Ще бъда цяла нощ в управлението. Ще осигуря непрекъсната охрана на сградата ви. Искате ли да ви съпроводят до дома ви?

— Мисля, че Марино ще ме закара у дома, но със сигурност ще ви се обадя, ако реша, че е нужен допълнителен ескорт. Трябва да знаете, че положението ми е доста затруднено поради факта, че Браун ме мрази, а сега аз ще бъда свидетелят експерт по случая му.

— Ех, всички да имахме този късмет.

— Не се чувствам ни най-малко късметлийка.

— Права сте — въздъхна той. — Не би трябвало да се чувствате късметлийка, защото късметът няма нищо общо с това.

— Работата ми вече пристигна — казах, когато линейката спря на паркинга.

Сирената й не работеше, тъй като няма нужда да се бърза, когато превозваш мъртъвци.

— Весела Коледа, доктор Скарпета — каза Тъкър, когато излязох от колата.

Влязох в сградата през страничната врата и натиснах копчето на стената. Вратата на гаража се отвори бавно със скърцане и линейката влезе вътре. Санитарите извадиха носилката от линейката и подкараха трупа нагоре по рампата. Отключих вратата към моргата.

Флуоресцентното осветление, бледите бетонни стени и подове придаваха на коридора антисептичен вид, който беше абсолютно лъжлив. Нищо в това място не беше стерилно. Според нормалните медицински стандарти нищо не беше дори чисто.

— Искате ли да го приберем в хладилника? — запита ме един от членовете на екипа.

— Не. Можете да го вкарате в рентгена.

Отключих още няколко врати. Носилката тракаше зад мен и оставяше капки кръв по плочките на пода.

— Сама ли ще работите тази вечер? — запита един от помощниците, който приличаше на латиноамериканец.

— За съжаление, да.

Разгънах найлоновата престилка и я нахлузих през глава. Надявах се, че Марино ще се появи скоро. В съблекалнята свалих зелена хирургическа униформа от рафта. Сложих си калъфи върху обувките и два чифта ръкавици.

— Да ви помогнем ли да го качите на масата? — попита един от санитарите.

— Би било чудесно.

— Хей, момчета, хайде да го качим на масата.

— Разбира се.

— Мамка му, и този чувал тече. Трябва да вземем малко нови чували.

— Накъде искате да сочи главата му?

— Сложете го тук.

— По гръб ли?

— Да — отговорих. — Благодаря ви.

— Добре. Едно, две, три, вдигай.

Прехвърлихме Антъни Джоунс от носилката на масата и един от санитарите започна да сваля ципа на чувала.

— Не, не, оставете го вътре — казах. — Ще му направя рентгеновата снимка през чувала.

— Колко време ще отнеме?

— Не много.

— Ще имате нужда от помощ, за да го преместите отново.

— Всякаква помощ е добре дошла — отвърнах.

— Можем да останем тук още няколко минути. Наистина ли щяхте сама да се заемете с всичко това?

— Очаквам още един човек.

Малко по-късно преместихме трупа в залата за аутопсии. Разсъблякох го върху първата стоманена маса. Санитарите си тръгнаха и моргата се завърна към обичайните си звуци от течаща в мивките вода и тропането на стоманени инструменти върху стомана. Закрепих снимките на жертвата върху кутиите за осветление и сенките и формите на неговите органи и кости оголиха душите си пред мен. Куршумите и назъбените парченца от тях приличаха на смъртоносни снежни бури в дробовете, сърцето и мозъка му. В левия му хълбок имаше стар куршум, а на дясната му раменна кост — заздравяла фрактура. Господин Джоунс, както и много други от пациентите ми, бе умрял по начина, по който бе живял.

Правех основния разрез, когато на външната врата се позвъни. Не спрях. Пазачът щеше да се погрижи за посетителя, който и да беше той. След секунди чух тежки стъпки в коридора и Марино влезе при мен.

— Щях да дойда по-рано, но всички съседи решиха да излязат и да погледат забавлението.

— Какви съседи? — запитах, като го погледнах въпросително, с вдигнат във въздуха скалпел.

— Съседите на оня идиот в „Уиткомб Корт“. Уплашихме се да не започне някое шибано въстание. Разнесе се слух, че е бил пречукан от ченге, при това от Дядо Коледа, и след секунди от всяка дупка в тротоара започнаха да изпълзяват хора.

Марино, все още издокаран в официалната си униформа, свали сакото си и го закачи на стола.

— Всички се скупчиха около нас, хванали в ръка двулитрови бутилки с пепси, и се захилиха пред телевизионните камери. Направо невероятно, мамка му — допълни той и извади пакет „Марлборо“ от джоба на ризата си.

— Мислех, че си се поправил по отношение на пушенето — казах.

— Така е. С всеки изминал ден все повече се поправям.

— Марино, това не е нещо, с което можеш да се шегуваш.

Замислих се за майка ми и нейната трахеотомия. Емфиземата не бе успяла да излекува лошия й навик и накрая бе стигнала дотам, че не можеше да диша.

— Добре — съгласи се той и се приближи до масата. — Ще ти кажа истината. Намалих ги с половин пакет на ден, док.

Срязах ребрата и свалих предната част на гръдния кош.

— Моли не ми разрешава да пуша в къщата и колата й.

— Браво на Моли.

Моли бе жената, с която Марино започна да се среща в Деня на благодарността.

— Как вървят нещата между вас двамата?

— Чудесно.

— Заедно ли ще прекарате Коледа?

— О, да. Ще ходим при семейството й в Урбана. Те приготвят пуйка и изобщо спазват всичките традиции — отговори Марино, изтръска пепелта от цигарата си на пода и замълча.

— Тази работа ще отнеме доста време — казах. — Куршумите са на парченца, както можеш да видиш от снимките.

Марино погледна към зловещите светлосенки, закачени върху кутиите за осветяване из цялата зала.

— Какво е използвал? „Хидра-шок“? — попитах.

— Всички ченгета в наши дни използват „Хидра-шок“. Предполагам, разбираш защо. Вършат чудесна работа.

— Бъбреците му имат леко зърниста повърхност, а пък е доста млад.

— Какво означава това? — любопитно запита Марино.

— Обикновено показва свръхнапрежение.

Той замълча, като вероятно се чудеше дали и неговите бъбреци не изглеждат по същия начин. Подозирах, че наистина е така.

— Ще ми помогнеш много, ако записваш — казах.

— Няма проблем, стига да ми диктуваш всичко буква по буква.

Той отиде до тезгяха и взе бележник и химикалка. Сложи си ръкавици. Тъкмо бях започнала да диктувам тегла и мерки, когато пейджърът му избръмча.

Марино го свали от колана си и го вдигна, за да види добре номера. Лицето му се смръщи. Отиде до телефона в другия край на залата за аутопсии и набра. Говореше с гръб към мен и само от време на време чувах по някоя дума през шума от инструментите. Разбрах, че това, което му съобщават, е лошо.

Когато Марино затвори, аз вадех оловните частици от мозъка и драсках бележки с молив върху празен, окървавен плик от ръкавици. Спрях и погледнах към него.

— Какво става? — запитах.

Смятах, че обаждането е свързано със сегашния ни случай, тъй като станалото тази вечер бе достатъчно лошо.

Марино се потеше, а лицето му стана тъмночервено.

— Бентън ми изпрати 911 по пейджъра.

— Какво ти изпрати? — запитах учудено.

— Това е кодът, който се уговорихме да използваме, ако Голт нападне отново.

— Боже господи — едва прошепнах.

— Казах на Бентън да не си прави труда да ти се обажда, тъй като аз съм тук и лично ще ти съобщя всичко.

Облегнах се на ръба на масата.

— Къде? — попитах напрегнато.

— Намерили са труп в Сентръл Парк. Жена, бяла, вероятно около трийсетте. Изглежда, Голт е решил да празнува Коледа в Ню Йорк.

Очаквах с ужас този ден. Бях се надявала и молила затишието при Голт да продължи завинаги. Надявах се, че може да е тежко болен или да е умрял в някое забутано село, където никой не знае името му.

— Бюрото ни изпраща хеликоптер — продължи Марино. — Веднага щом свършиш с този случай, трябва да потегляме. Мръсното копеле! — извика той и се заразхожда вбесено. — Да се прояви точно на Бъдни вечер! — допълни той гневно. — Нарочно го е направил. Съвсем умишлено е избрал момента.

— Иди и се обади на Моли — посъветвах го, като се опитвах да запазя спокойствие и да работя по-бързо.

— И точно сега съм облечен с тази идиотщина — посочи той официалната си униформа.

— Нямаш ли други дрехи?

— Ще трябва набързо да се отбия до вкъщи и да си оставя пистолета. А ти какво ще правиш?

— Аз винаги държа дрехи тук. Като излезеш, ще имаш ли нещо против да звъннеш в дома на сестра ми в Маями? Луси трябва да е пристигнала там вчера. Разкажи й какво е станало и й обясни, че няма да мога да отида при тях, поне не засега.

Дадох му телефона и той тръгна.

* * *

Беше почти полунощ. Снегът бе спрял и Марино се бе върнал. Антъни Джоунс лежеше в хладилника, раните му — стари и нови — бяха документирани за бъдещото ми явяване в съда.

Отидохме до международното летище, застанахме зад пластмасовите стъкла и загледахме как Бентън Уесли се приземява в „Белджет Рейнджър“. Хеликоптерът кацна на малка дървена площадка и от дълбоките сенки излезе цистерна с гориво. Облаците приличаха на прозрачни воали върху пълното лице на луната.

Загледах Уесли, който изскочи от хеликоптера и забърза встрани от въртящите се перки. Усетих гнева в стойката и нетърпението в походката му. Беше висок и изправен и се движеше със сдържана сила, която плашеше хората.

— Зареждането с гориво ще отнеме около десет минути — съобщи той, когато стигна до нас. — Има ли кафе?

— Това ми се вижда добра идея — казах. — Марино, искаш ли да ти донесем кафе?

— Не.

Оставихме го и отидохме до малкото кафене, сместено между тоалетните.

— Съжалявам — меко ми каза Уесли.

— Нямаме избор.

— И той го знае. Неслучайно е подбрал този момент.

Уесли напълни две стиропорени чашки.

— Май е доста силно.

— Колкото по-силно, толкова по-добре. Изглеждаш скапан.

— Винаги изглеждам така.

— Децата ти прибраха ли се за Коледа?

— Да. Всички са там, разбира се, с изключение на мен. — Той замълча и се загледа за момент встрани. — Игричките му се загрубяват.

— Да, ако наистина е Голт.

— Той е — каза Уесли с ледено спокойствие, което издаваше яростта му.

Бентън мразеше Темпъл Брукс Голт. Беше подлуден и объркан от злия гений на Голт.

Кафето не беше много горещо и го изпихме бързо. Уесли не показа с нищо близостта ни, освен с погледа си, който се бях научила да тълкувам доста добре. Той не разчиташе само на думите, а аз се бях усъвършенствала да се вслушвам в мълчанието му.

— Хайде — каза той и докосна лакътя ми.

Настигнахме Марино, който тъкмо се отправяше към вратата с багажа ни.

Пилотът ни беше член на Екипа за спасяване на заложници към Бюрото — ЕСЗ. В черен пилотски гащеризон, той забелязваше всичко, което ставаше около него. Погледна към нас, като че ли за да даде знак, че е наясно с присъствието ни. Не ни помаха, не се усмихна, нито проговори, докато отваряше вратите на хеликоптера. Минахме бързо под перките. Реших, че завинаги ще свързвам шума от перки с убийство. Винаги когато Голт нанесеше удар, ФБР пристигаше във вихрушка от свистящ въздух и блестящ метал и ме отнасяше нанякъде.

Преследвахме го от няколко години, но бе невъзможно да се направи пълно описание на злините, които бе извършил. Не знаехме колко човека точно бе убил. Бяха поне пет, включително бременна жена, която някога бе работила за мен, и едно тринайсетгодишно момче на име Еди Хийт. Не знаехме колко живота е съсипал, но определено моят бе един от тях.

Уесли седеше зад мен, със закачени върху главата слушалки и микрофон, но облегалката ми бе прекалено висока и не го виждах. Вътрешните светлини угаснаха и започнахме бавно да се издигаме нагоре. Обърнахме се на североизток. Небето беше покрито с облаци, а водните площи под нас блестяха като огледала в зимната нощ.

— В какво състояние е тя? — внезапно избумтя гласът на Марино в слушалките ми.

Уесли отговори:

— Замръзнала е.

— Значи може да е била там в продължение на дни и да не е започнала да се разлага, нали, док?

— Ако е била навън от дни — казах, — струва ми се, че някой щеше да я намери по-рано.

Уесли каза:

— Смятаме, че е била убита снощи. Беше нагласена, облегната на…

— Да, оня изрод си пада по такива неща. Точно по неговия вкус.

— Наглася ги седнали или ги убива, докато седят — продължи Уесли. — Всички до този момент.

— Всички, за които знаем — напомних им.

— Да, жертвите, за които знаем.

— Точно така. Седнали в коли, на стол, облегнати на контейнер за боклук.

— Хлапето в Лондон.

— Не, то не беше.

— То просто изглеждаше изхвърлено край железопътните линии.

— Не знаем кой точно е извършил онова убийство — уверено каза Уесли. — Според мен не е бил Голт.

— Защо, мислиш, за него е толкова важно труповете да са седнали? — попитах.

— По този начин ни показва среден пръст — отвърна Марино.

— Презрение, закачка — допълни Уесли. — Това е неговият подпис. Подозирам, че има и по-дълбоко значение.

И аз така мислех. Всички жертви на Голт бяха седнали, с наклонени глави, ръце в скута или отпуснати встрани, като че ли са кукли. Единственото изключение беше една жена, на име Хелън, надзирателка в затвора. Макар че тялото й, облечено в униформа, седеше на стол, главата й липсваше.

— Определено тази поза… — започнах, но спрях, защото активираните от гласове микрофони никога не бяха в синхрон с ритъма на разговора и трябваше много да се напрягаш, за да говориш.

— Копелето иска да ни натрие носа.

— Не мисля, че това е единствената му…

— Сега той иска да знаем, че се намира в Ню Йорк…

— Марино, остави ме да довърша. Бентън? Какъв е символизмът?

— Той може да нагласи труповете по много начини. Но винаги досега е избирал една и съща поза. Настанява ги седнали. Това е част от фантазията му.

— Каква фантазия?

— Пийт, ако знаех това, сега нямаше да пътуваме.

Малко по-късно пилотът ни се включи в разговора:

— Управлението на полетите е издало СИГМЕТ.

— Какво, по дяволите, е това? — запита Марино.

— Предупреждение за буря. В Ню Йорк е доста ветровито, двайсет и пет възела.

— Значи не можем да се приземим?

Марино, който мразеше да лети, изглеждаше леко паникьосан.

— Не, ние ще летим по-ниско. Ветровете ще останат високо над нас.

— Какво искаш да кажеш с това ниско? Някога да си забелязвал колко високи са небостъргачите в Ню Йорк?

Протегнах се назад и потупах Марино по коляното. Намирахме се на четиридесет морски мили от Манхатън и аз едва различавах светлинката, мигаща на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Луната изглеждаше огромна. Към и от летище „Ла Гуардия“ прелитаха самолети, напомнящи за падащи звезди, а от комините се издигаше дим на големи бели облаци. През прозореца си виждах дванайсетте ленти на магистралата за Ню Джърси. Навсякъде светлините искряха като скъпоценни камъни, все едно Фаберже^[1] бе измайсторил града и мостовете му.

Прелетяхме зад гърба на Статуята на свободата, подминахме Елис Айлънд, където през един мрачен зимен ден се състояла първата среща на моите деди с Америка в претъпканата имиграционна зала. Те идвали от Верона, където нямало бъдеще за дядо ми, четвърти син на прост железничар.

Произхождах от сърдечни, трудолюбиви хора, емигрирали от Австрия и Швейцария в началото на деветнайсети век, което обясняваше русата коса и сините ми очи. Въпреки твърдението на майка ми, че когато Наполеон отстъпил Верона на Австрия, нашите прадеди успели да запазят италианската кръв чиста, аз вярвах точно в обратното. Подозирах, че има генетична причина за някои от моите по тевтонски характерни черти.

Появиха се „Мейсис“^[2], стотици реклами и златните арки на „Макдоналдс“. Постепенно бетонният Ню Йорк изплува под нас. Ясно се виждаха безбройните паркинги и страничните улички, където събраният на високи купчини сняг изглеждаше мръсен дори от въздуха. Заобиколихме ВИП летището за хеликоптери на Западна тридесета улица, като осветихме и развълнувахме калните води на Хъдсън. Насочихме се към едно от местата, близо до блестящ „Сикорски 76“, който караше всички други машини да изглеждат обикновени.

— Внимавайте за задния ротор — каза нашият пилот.

В малката, слабо отоплена сграда ни поздрави около петдесетгодишна жена с тъмна коса, умно лице и изморени очи. Беше опакована в дебело вълнено палто, панталон, ботуши с връзки и кожени ръкавици. Представи ни се като Франсис Пен, началник от транспортната полиция на Ню Йорк.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя и се ръкува поред с всеки от нас. — Ако сте готови, колите ни чакат.

— Готови сме — отговори Уесли.

Тя ни поведе обратно навън, към хапещия студ, където чакаха две полицейски коли. Във всяка имаше по двама полицаи. Двигателите работеха и отоплението беше пуснато с пълна сила. Имаше един кратък неловък момент, докато държахме вратите отворени и решавахме кой с кого ще пътува. Както доста често се случва, разделихме се според пола и Франсис Пен и аз се качихме в едната кола. Започнах да я разпитвам за юрисдикцията й, тъй като във важен случай като този твърде много хора решават, че те трябва да отговарят за всичко.

— Транспортната полиция има интерес, защото смятаме, че жертвата се е запознала с убиеца в метрото — обясни Франсис Пен, която беше един от тримата началници в шестия по големина полицейски отдел в Америка. — Навярно е станало вчера късно следобед.

— Откъде знаете?

— Всъщност е доста странно. Един от нашите цивилни полицаи патрулирал из станцията в метрото на Осемдесет и първа улица и Сентръл Парк Уест. Около пет и половина вчера следобед забелязал доста особена двойка да излиза от природонаучния музей, от изхода, който води директно към метрото.

Друсахме се върху ледени буци и дупки по пътя и костите на краката ме заболяха.

— Мъжът веднага запалил цигара, а жената държала лула.

— Това е интересно — отбелязах.

— Пушенето в метрото е забранено и това е още една от причините, поради които полицаят ги помни.

— Съставили ли са им акт?

— Само на мъжа. Жената не била запалила лулата си. Мъжът показал на полицая шофьорска книжка. Смятаме, че е била фалшива.

— Казахте, че двойката е изглеждала особено — казах. — Какво точно имате предвид?

— Тя била облечена в мъжко палто и бейзболна шапка с емблема на отбора „Атланта Брейвс“. Главата й била обръсната. Всъщност полицаят дори не беше сигурен, че е била жена. Отначало решил, че са хомосексуална двойка.

— Опишете ми мъжа, с когото е била — помолих.

— Среден ръст, слаб, със странни, остри черти и много необикновени сини очи. Косата му била морковеночервена.

— Първия път, когато видях Голт, косата му беше платиненоруса. Когато го видях миналия октомври, беше черна като боя за обувки.

— Е, вчера определено е била морковеночервена.

— А днес вероятно е друг цвят. Той наистина има необикновени очи. Много напрегнати.

— Той е доста умен.

— Няма описание за това, което е всъщност.

— Сещам се за „зъл“, доктор Скарпета — каза тя.

— Моля, наричайте ме Кей.

— Ако вие ме наричате Франсис.

— Значи, изглежда, вчера следобед те са посетили природонаучния музей — казах. — Каква е изложбата?

— Акули.

Хвърлих поглед към нея. Лицето й беше абсолютно сериозно. Младият полицай отпред се справяше чудесно с ужасното движение из Ню Йорк.

— В момента изложбата е на тема акули. От всеки вид, който можете да си представите, още от най-далечни времена — каза тя.

Замълчах.

— В най-добрия случай можем само да си представим какво се е случило с тази жена — продължи Франсис Пен. — Голт — мисля, че можем да го наричаме така, след като смятаме, че си имаме работа с него — я е завел в Сентръл Парк, след като са излезли от метрото. Отишли са до една част, наречена Чери Хил, застрелял я и оставил голото й тяло, облегнато на фонтана.

— Защо е тръгнала с него към Сентръл Парк по тъмно? Особено в такова време?

— Смятаме, че може да я е подлъгал да го придружи до Рамбъл.

— А той се посещава най-вече от хомосексуалисти.

— Да. Това е мястото им за срещи. Покрит с растителност каменист район, с криволичещи пътеки, които всъщност не водят доникъде. Дори полицаите от участъка на Сентръл Парк не обичат да ходят там. Независимо колко пъти си ходил на това място, пак е възможно да се загубиш. А и е доста опасно. Вероятно поне двайсет и пет процента от всички престъпления в парка се извършват там. Най-вече грабежи.

— В такъв случай Голт би трябвало добре да познава Сентръл Парк, щом я е завел там по тъмно.

— Сигурно.

Това навеждаше на мисълта, че Голт може да се е крил доста време в Ню Йорк. Тази идея ужасно ме раздразни. Бил е направо пред очите ни, а ние не сме знаели.

Франсис Пен се обърна към мен:

— Тази нощ охраняваме местопрестъплението. Смятах, че ще искате да хвърлите един поглед, преди да ви заведем до хотела ви.

— Абсолютно — отговорих. — Има ли някакви улики?

— Във фонтана намерихме гилза, която има отличителна следа от ударника, съвпадаща с деветмилиметров „Глок“. Намерихме и коса.

— Къде беше косата?

— Близо до мястото, където беше положено тялото — по резбата на конструкцията от ковано желязо във фонтана. Вероятно, когато е нагласял трупа, е закачил кичур от косата си.

— Какъв цвят?

— Яркочервено.

— Голт е прекалено внимателен, за да остави гилза или кичур коса — казах.

— Не е можел да види къде е паднала гилзата — обясни началник Пен. — Било е тъмно. А гилзата е била много гореща, когато е паднала в снега. Така че разбирате как може да е станало.

— Да — потвърдих. — Разбирам.