Патриша Корнуел
Хищникът (20)

19.

Обсъдихме плана във въздуха, докато пилотът ни возеше към Манхатън. Нюйоркският офис на Бюрото щеше да постави агент под прикритие в аптеката на улица „Хюстън“ и Второ авеню, а двама агенти от Атланта щяха да бъдат изпратени в плантация „Лайв Оукс“. Всичко това ставаше още докато говорехме в микрофоните си.

Ако госпожа Голт поддържаше обичайния си график, парите трябваше да бъдат изпратени утре. А тъй като Голт нямаше откъде да научи, че родителите му знаят за смъртта на Джейн, той щеше да очаква пристигането на парите.

— Това, което той със сигурност няма да направи, е да вземе такси до аптеката — прозвуча гласът на Уесли в слушалките ми, докато гледах към тъмнината навън.

— Не се и съмнявам — съгласи се Марино. — Той знае, че всички освен английската кралица го търсят.

— Искаме той да слезе в метрото.

— Там долу изглежда по-рисковано — казах, като си мислех за Давила. — Няма светлина, а има трети релси и влакове.

— Знам — каза Уесли. — Но той има психиката на терорист. Не му пука кого ще убие. Не можем да си позволим престрелка в центъра на Манхатън посред бял ден.

Разбирах идеята му твърде добре.

— Добре, а как ще сме сигурни, че той минава през тунелите, за да стигне до аптеката? — запитах.

— Ще увеличим напрежението, но без да го плашим.

— Как?

— Утре в града ще има парад срещу престъпността.

— Подходящо — казах иронично. — През „Бауъри“ ли минава?

— Да. Лесно можем да променим маршрута, така че да минат по „Хюстън“ и Второ авеню.

Марино се намеси.

— Всичко, което трябва да направим, е да преместим пътните маркери.

— Транспортната полиция може да разпрати компютърна бележка, с която уведомява полицията в „Бауъри“, че в определено време ще има парад. Голт ще види на компютъра, че парадът ще мине през района в същото време, когато той трябва да прибере парите. Ще види, че станцията на Второ авеню временно е затворена.

Атомната електроцентрала в Делауеър блестеше като загрял реотан, а в хеликоптера проникваше студен въздух.

— Значи той ще знае, че моментът не е подходящ за пътуване над земята — казах.

— Точно така. Когато има парад, има и много ченгета.

— Тревожа се, да не би да реши да не си прибира парите — каза Марино.

— Ще ги прибере — каза Уесли уверено.

— Да — потвърдих. — Той е привикнал към крек, а наркотикът е много по-силен стимул от страха.

— Мислиш ли, че е убил сестра си заради парите? — запита Марино.

— Не — отговори Уесли. — Но малките суми, изпращани от майката, са още нещо, от което е решил да се възползва. В крайна сметка той е взел абсолютно всичко, което сестра му е имала.

— Не, не е — възразих. — Тя никога не е била зла като него. Това е било най-хубавото нещо, което е имала, и Голт не е могъл да й го отнеме.

— Пристигаме в Голямата ябълка^[1] с оръжия — долетя неясният глас на Марино.

— Чантата ми — казах. — Съвсем забравих.

— Утре сутринта ще поговоря с комисаря. Много рано сутринта.

Кацнахме на площадката за хеликоптери на Хъдсън, близо до самолетоносача „Интрепид“, който бе обкичен с коледни светлинки. Чакаше ни патрулна кола на транспортната полиция. Спомних си последното ни пристигане тук немного отдавна и първата среща с Франсис Пен. Спомних си кръвта на Джейн в снега, когато още не знаех ужасната истина за нея.

Отново пристигнахме в Спортния клуб.

— В коя стая е Луси? — обърнах се към Уесли, докато чакахме стареца, който изглеждаше така, като че ли цял живот е работил в нечовешки часове, да ни регистрира.

— Не е в стая — отговори той, докато взимаше ключовете.

Отдалечихме се от рецепцията.

— Добре — казах. — Кажи ми.

Марино се прозя.

— Продадохме я на малка фабрика за облекло.

— Тя е под опека — усмихна се Уесли, когато месинговата врата на асансьора се отвори. — Отседнала е при Франсис Пен.

Влязох в стаята си, свалих костюма и го закачих на душа. Изгладих го грижливо, както бях правила последните две нощи, и се замислих дали да не го изхвърля, ако някога отново имам възможност да сменя дрехите си. Спах на широко отворени прозорци, под няколко одеяла. Станах в шест, преди да звънне будилникът. Изкъпах се и си поръчах геврек и кафе.

Уесли ми се обади в седем и малко след това двамата с Марино застанаха пред вратата ми. Слязохме във фоайето, излязохме навън и се качихме в чакащата полицейска кола. Моят „Браунинг“ лежеше в куфарчето ми и се надявах, че Уесли ще уреди специалните разрешителни колкото се може по-бързо, защото не исках да нарушавам строгите нюйоркски закони за носене на оръжие.

— Ето какво ще направим — каза Уесли, докато пътувахме към долната част на Манхатън. — Аз ще прекарам сутринта на телефона. Марино, искам ти да си на улицата заедно с транзитните ченгета. Увери се, че проклетите маркировки са точно там, където трябва да бъдат.

— Ясно.

— Кей, искам ти да се присъединиш към Франсис Пен и Луси. Те ще имат директна връзка с агентите в Южна Каролина и онзи от аптеката. — Уесли погледна часовника си и добави: — Всъщност агентът в Южна Каролина трябва да стигне до плантацията след по-малко от час.

— Значи остава да се надяваме, че самият Голт няма да прецака положението — каза Марино.

Уесли погледна към мен.

— Когато оставих семейство Голт, те изглеждаха съгласни да помогнат — казах. — Не можем ли просто да изпратим парите от нейно име и да я държим далеч от случая?

— Можем — отговори Уесли. — Но колкото по-малко внимание привличаме, толкова по-добре. Госпожа Голт живее в малък град. Ако агентите отидат там и изпратят парите, някой може да проговори.

— И това може да стигне до ушите на Голт? — запитах скептично.

— Ако служителят на „Уестърн Юнион“ в Бюфърт подметне нещо на колегата си от Ню Йорк, той би могъл да направи нещо, с което да уплаши Голт. Не искам да поемаме подобен риск, затова колкото по-малко хора участват, толкова по-добре.

— Разбирам — казах.

— Има и друга причина, поради която искам да си с Франсис Пен — продължи Уесли. — Ако госпожа Голт реши да се намеси по някакъв начин, ти ще трябва да поговориш с нея и да я настроиш подходящо.

— Голт просто може да реши да отиде до аптеката при всяко положение — каза Марино. — Може да узнае, че парите няма да пристигнат чак когато стигне до гишето, ако случайно стане нещо и майка му ни прекара.

— Не знаем какво точно ще направи — каза Уесли. — Но според мен първо ще се обади по телефона.

— Тя трябва да изпрати парите — съгласих се. — На всяка цена трябва да го направи. А това е трудна работа.

— Да, става дума за сина й — потвърди Уесли.

— После какво ще стане? — запитах.

— Уредили сме парадът да започне в два. В миналото парите са били изпращани горе-долу по това време. ЕСЗ ще бъдат навън, някои от тях дори ще участват в парада. Ще има и други агенти и цивилни полицаи. Те ще се разположат най-вече в метрото и в районите, където има аварийни изходи.

— Ами аптеката? — попитах.

Уесли замълча за момент, после отговори:

— Естествено, и там ще имаме няколко човека. Но не искаме да арестуваме Голт вътре или някъде наблизо. Може да започне да стреля. Ако трябва да има смъртен случай, надявам се да е само един, и то Голт да е потърпевшият.

— Единственото ми желание е аз да съм късметлията, който да го гръмне — каза Марино. — След това мога и да се пенсионирам.

— На всяка цена трябва да го вкараме под земята — повтори Уесли сериозно. — Не знаем с какво оръжие разполага в момента или колко човека може да убие с карате. Не знаем прекалено много неща. Но според мен той прекалява с кокаина и деградира все по-бързо. Не се страхува от нищо и затова е толкова опасен.

— Къде отиваме? — попитах.

Наблюдавах унилите сгради, покрай които минавахме. Дъждът ги правеше да изглеждат още по-грозни. Не беше хубав ден за парад.

— Пен е установила команден пост на улица „Блийкър“, което е близо до аптеката на „Хюстън“, но същевременно е на безопасно разстояние — отговори Уесли. — Екипът й се е занимавал с това цяла нощ, внасяли компютърно оборудване и т.н. Луси е с тях.

— И това е в станцията на метрото?

Полицаят, който шофираше, ми отговори:

— Да, госпожо. Това е малка станция, която работи само през седмицата. През уикендите влаковете не спират тук, затова ще бъде тихо. Транспортната полиция има тук мини участък, който покрива „Бауъри“.

Той паркира пред стълбите, които водеха надолу към станцията. Тротоарите бяха изпълнени с хора, носещи чадъри или държащи вестници над главите си.

— Слезте долу и ще видите дървена врата вляво от турникетите. Точно до гишето за информация — каза полицаят и заговори в радиостанцията си: — Екип едно-единайсет.

— Едно-единайсет слуша — обади се диспечерът.

— Уведоми екип три.

Диспечерът се свърза и познах гласа на Франсис Пен. Тя знаеше, че сме пристигнали. Уесли, Марино и аз заслизахме внимателно по хлъзгавите стъпала. Дъждът заваля още по-силно. Постланият с плочки под вътре бе мокър и мръсен, но наоколо нямаше никой. Тревогата ми нарасна.

Минахме покрай гишето за информация и Уесли почука по дървената врата. Тя се отвори и детектив Майер, с когото се бях запознала в моргата след смъртта на Давила, ни въведе в малката стая, превърната в контролна зала. На дълга маса бяха наредени телевизионни монитори, а племенницата ми седеше до помощна масичка, оборудвана с телефони, компютри и радиотехника.

Франсис Пен, облечена с тъмен униформен пуловер и панталон, също като подчинените си, се приближи до мен и топло стисна ръката ми.

— Кей, толкова се радвам, че си тук — каза тя.

Беше изпълнена с нервна енергия.

Луси бе погълната от четирите монитора, всеки от които показваше различна част от подземната система.

Уесли се обърна към началник Пен:

— Трябва да отида до офиса. Марино ще е навън с вашите хора, както вече решихме.

Тя кимна.

— Ще оставим доктор Скарпета тук.

— Много добре.

— Как точно ще действаме нататък? — запитах.

— Ще затворим станцията на Второ авеню, която се намира точно при аптеката — отговори началник Пен. — Ще блокираме изхода с пътни маркери и дървени прегради. Не можем да рискуваме сблъсък там, където има цивилни. Очакваме го да дойде през тунела, откъм северната част, или да си тръгне по този начин. По-вероятно е да бъде привлечен от Второ авеню, ако там е затворено. — Тя спря и погледна към Луси. — По-ясно ще ти стане, когато племенницата ти го покаже на екрана.

— Значи се надявате да го пипнете някъде в тази станция — казах.

— Така се надяваме — потвърди Уесли. — Ще имаме хора там в тъмнината. ЕСЗ ще са навсякъде наоколо. Важното е да го заловим далеч от хората.

— Разбира се — съгласих се.

Майер ни наблюдаваше внимателно.

— Как разбрахте, че жената от парка е сестра му? — запита той, като ме гледаше право в очите.

Разказах му набързо, после добавих:

— Ще направим ДНК тест, за да потвърдим това.

— Не мисля, че ще стане — каза той. — Чух, че в моргата загубили кръвта и другите й органи.

— Къде го чухте? — попитах.

— Познавам няколко човека, които работят там. Детективи от отдела за изчезнали хора.

— Ще я идентифицираме — казах, като го наблюдавах внимателно.

— Е, ако питате мен, хич няма да е хубаво.

Франсис Пен слушаше внимателно. Усетих, че и двете сме достигнали до едно и също заключение.

— Защо казваш такова нещо? — попита го тя.

Майер се ядосваше все повече.

— Заради начина, по който работи скапаната система в тоя шибан град. Залавяме го тук. Обвиняваме го в убийството на онази дама, защото няма достатъчно доказателства да го обвиним в убийството на Джими Давила. А в Ню Йорк няма смъртна присъда. Случаят става още по-слаб, ако дамата няма име и никой не знае коя е тя.

— Думите ви звучат така, сякаш искате случаят да е слаб — каза Уесли.

— Да. Звучат така, защото така искам да бъде.

Марино се вторачи в него учудено и каза:

— Мръсникът пречука Давила със собствения му пистолет. Според мен Голт би трябвало да бъде изпечен на електрическия стол за това.

— Дяволски прав си — съгласи се Майер и стисна челюсти. — Той пречука ченге. Дяволски добро ченге, което сега е обвинено в какви ли не дивотии, защото обикновено става така, когато те очистят, докато си изпълняваш дълга. Хората, политиците, отдел „Вътрешни разследвания“ — всички спекулират. Всеки си има някаква своя цел. Ще бъде много по-добре, ако Голт бъде изправен пред съда във Вирджиния, отколкото тук.

Той отново погледна към мен. Разбрах какво е станало с пробите на Джейн. Детектив Майер бе накарал приятелите си в моргата да му направят услуга в името на убития си другар. Макар да бяха постъпили ужасно неправилно, почти не можех да ги обвинявам.

— Във Вирджиния има електрически стол, а Голт е извършил няколко убийства и там — продължи той. — Всички казват, че доктор Скарпета в много случаи е успявала да убеди съдебните заседатели да обвинят такива животни в убийство първа степен. Само че ако копелето бъде съдено в Ню Йорк, вие вероятно няма да дадете показания, нали?

— Не знам — отговорих.

— Ето. Тя не знае. А това означава — забрави го. — Той се огледа наоколо, като че ли бе защитил тезата си и никой нямаше право да я оспорва. — Този задник трябва да потегли към Вирджиния и да бъде опечен там, ако първо някой от нас не свърши работата тук.

— Детектив Майер — кротко каза Франсис Пен. — Трябва да поговоря с вас насаме. Да отидем в офиса ми.

Те ни напуснаха през задната врата. Франсис щеше да го свали от случая, тъй като той не можеше да бъде контролиран. Щеше да подаде оплакване срещу него и вероятно да го отстрани от работа за известно време.

— Изчезваме — каза Уесли.

— Да — потвърди Марино. — Следващият път, когато ни видите, ще бъде по телевизията.

Говореше за мониторите в контролната стая.

Свалих си палтото и ръкавиците и тъкмо щях да заговоря Луси, когато задната врата се отвори и се появи Майер. Той вървеше с бързи, ядосани крачки към мен.

— Направете го за Джимбо — каза той разчувствано. — Не позволявайте на онзи задник да се измъкне. — Вените по врата му пулсираха. Той вдигна поглед към тавана. — Съжалявам — каза Майер задавено, преглътна сълзите си, отвори вратата и си тръгна.

— Луси? — казах, когато останахме сами.

Тя тракаше по клавишите на компютъра и бе абсолютно съсредоточена в него.

— Здрасти — отговори кратко тя.

Отидох до нея и я целунах по главата.

— Седни — покани ме Луси, без да отмести очи от работата си.

Огледах мониторите. Имаше стрелки за влаковете, отиващи към Манхатън, Бруклин, Бронкс и Куинс, и сложни диаграми, показващи улици, училища и медицински центрове. Всички бяха номерирани. Седнах до нея и извадих очилата от куфарчето си. Франсис Пен се появи с разстроено лице.

— Не беше забавно — каза тя, като застана зад нас, а пистолетът на колана й почти докосна ухото ми.

— Какви са тези проблясващи символи, които приличат на вити стълби? — попитах и посочих към екрана.

— Това са аварийни изходи — отговори началник Пен.

— Можете ли да ми обясните какво точно правите? — помолих.

— Луси, ще оставя ти да обясниш — предложи Франсис.

— Всъщност е много просто — каза Луси, макар никога да не й вярвах, когато твърдеше подобно нещо. — Смятаме, че Голт също разглежда тези карти. Затова го оставям да види това, което аз искам.

Тя натисна няколко клавиша и пред мен се появи друга част от метрото, със символите си и дългите очертания на линиите. Луси написа нещо и се появи един от изходите, оцветен в червено.

— Това е маршрутът, по който смятаме, че ще поеме — каза тя. — Логиката насочва на мисълта, че той ще влезе в метрото оттук. — Луси посочи към монитора вляво от нея. — Това е за станцията на природонаучния музей. Както виждаш, има три аварийни изхода близо до планетариума „Хейдън“ и един до апартаментите „Бересфърд“. Той също така може да отиде на юг по-близо до апартаментите „Кенилуърт“ и да влезе в тунела по този начин, а после да избере която си иска платформа, когато стане време да се качи на влака. Не съм променяла нищо в тези карти — продължи Луси. — По-важно е да го объркаме в другия край, когато стигне до „Бауъри“.

Тя натискаше клавишите светкавично и на всеки монитор един след друг се появяваха образи. Луси можеше да ги размества и манипулира, като че ли бяха играчки, които въртеше в ръцете си. На централния монитор пред нея имаше осветен символ на авариен изход, а около него бе нарисуван квадрат.

— Смятаме, че това е дупката му — възобнови обясненията си Луси. — Това е авариен изход на мястото, където Трето и Четвърто авеню влизат в „Бауъри“ — посочи тя. — Тук зад голямата тухлена постройка. Сградата принадлежи на фондацията „Купър Юнион“.

Началник Пен се намеси:

— Имаме сериозна причина да мислим, че той редовно използва този изход. Открихме, че по изхода са направени известни подобрения. Сгънато парченце алуминиево фолио бе грижливо пъхнато между вратата и рамката, така че да осигури достъп откъм земята. Също така това е най-близкият изход до аптеката — продължи Франсис. — Скрит е тук зад сградата, всъщност е в задната уличка между кофите за боклук. Голт може да влиза и излиза, когато си иска. Не е твърде вероятно някой да го види дори на дневна светлина.

— Има и нещо друго — добави Луси. — На площад „Купър“ има известен музикален магазин. Музикален магазин „Карл Фишър“.

— Точно така — потвърди началник Пен. — Един от работещите там си спомня Джейн. От време на време влизала в магазина и разглеждала. Това било през декември.

— Някой говорил ли е с нея? — попитах, като си я представих и се натъжих.

— Спомнят си само, че се интересувала от джаз. Лошото е, че не знаем какви са връзките на Голт в този район. Може да са по-сериозни, отколкото си мислим.

— Това, което направихме, е да премахнем този авариен изход — каза Луси. — Полицията го заключи и край.

Тя натисна още няколко клавиша. Символът вече не светеше, а надписът до него гласеше: „Негоден“.

— Струва ми се, че това е добро място, където да го заловим — казах. — Защо не го хванем там зад сградата на „Купър Юнион“?

— По същата причина — отговори началник Пен. — Прекалено близо е до оживен район, а ако Голт успее да се пъхне обратно в тунела, може да навлезе много дълбоко в него. Буквално в недрата на „Бауъри“. Преследването ще е твърде опасно и може да не го хванем. Предполагам, че той познава пътя тук долу по-добре от самите нас.

— Добре — съгласих се. — Какво ще стане тогава?

— След като не може да използва любимия си изход, той има две възможности. Може да си избере друг изход, който е по-далеч на север. Или може да продължи пътя си през тунелите и да излезе на платформата на Второ авеню. Не смятаме, че ще използва друг авариен изход, защото това ще го накара да върви на открито прекалено дълго време. А щом има парад, значи наоколо ще има и много ченгета. Теорията ни е, че той ще остане в тунелите колкото се може по-дълго.

— Точно така — каза Луси. — Идеално е. Той знае, че станцията е затворена временно. Никой няма да го види, когато дойде откъм линията. А после ще се озове съвсем близо до аптеката, практически в съседната врата. Взима си парите и си тръгва по обратния път.

— Възможно е — казах. — Но може и да не постъпи така.

— Той знае за парада — каза Луси разпалено. — Знае, че станцията на Второ авеню е затворена. Знае, че аварийният изход, който обикновено използва, е заключен и обявен за негоден. Знае всичко, което ние искаме той да знае.

Погледнах я скептично.

— Моля те, кажи ми откъде си толкова сигурна.

— Изработих нещата така, че получавам съобщение в секундата, когато някой проникне в тези файлове. Знам, че във всичките е влизано и знам кога — отговори тя и в очите й проблесна гняв.

— Не може ли някой друг да го е направил?

— Абсолютно невъзможно.

— Кей — намеси се Франсис Пен, — има и друго. Погледни тук. — Тя насочи вниманието ми към телевизионните монитори, поставени върху дългата, висока маса. — Луси, покажи й.

Луси натисна клавишите и телевизорите заработиха. Всеки показваше различна станция на метрото. Виждах преминаващите хора. Чадърите бяха затворени и прибрани. Разпознах пазарски торби от „Блумингдейл“, хранителния магазин „Дийн и Делука“, и деликатесния магазин на Второ авеню.

— Дъждът е спрял — казах.

— Виж сега — нареди ми Луси.

Тя написа няколко команди и синхронизира телевизорите с компютърните диаграми. Когато едната се появеше на екрана, появяваше се и другата.

— Това, което мога да направя — обясни ми тя, — е да действам като ръководител на полети. Ако Голт извърши нещо неочаквано, веднага мога да осъществя контакт с ченгетата и федералните агенти по радиото.

— Например, ако не дай си боже, Голт се измъкне и навлезе по-дълбоко в системата, покрай тези линии — посочи към картата началник Пен, — Луси може да информира полицаите по радиото, че там има дървена бариера в дясната част. Или платформата свършва, има авариен изход, пътека, или сигнална кула.

— Това е в случай, че той избяга и се наложи да го преследваме из ада, където уби Давила — казах. — Тоест, ако се случи най-лошото.

Франсис Пен погледна към мен.

— А кое е най-лошото, когато си имаш работа с него?

— Моля се вече да сме го виждали — казах.

— Знаеш ли, че транспортната полиция има специална телефонна система — показа ми Луси. — Ако номерата са в компютъра, можеш да се обадиш където си искаш по света. А най-страхотното е с 911. Ако го набереш, докато си над земята, обаждането отива в управлението. А ако се обадиш от метрото, обаждането отива в транспортната полиция.

— Кога затваряте станцията на Второ авеню? — обърнах се към началник Пен и се надигнах.

Тя погледна часовника си.

— След по-малко от час.

— Влаковете ще продължат ли да вървят?

— Разбира се — отговори тя. — Просто няма да спират тук.