Патриша Корнуел
Решаваща улика (9)

Глава 8.

Госпожица Харпър се завърна с още вино точно когато часовникът пред вратата на библиотеката удари дванадесет.

— Часовникът — каза тя. — Закъснява с десет минути. Винаги го прави.

Телефонът в къщата наистина не работеше. Проверих. До града имаше няколко километра, а снежната покривка надминаваше десет сантиметра. Не можех да тръгна.

Брат й беше мъртъв, Берил — също. Госпожица Харпър беше единствената останала. Надявах се, че това е само съвпадение. Запалих цигара и отпих глътка вино.

Стърлинг Харпър не притежаваше физическата сила да убие брат си и Берил. Ами ако убиецът искаше да ликвидира и нея? Какво ще стане, ако той се върне?

Пистолетът ми беше вкъщи. Полицаите щяха да обградят района. Как? В снегорини?

Осъзнах, че госпожица Харпър ми говореше нещо.

— Съжалявам — усмихнах се насила.

— Изглеждате измръзнала — повтори тя.

Седна отново в бароковото си кресло и се загледа в огъня със спокойно лице. Звукът от пламъците напомняше за плющящо знаме. От време на време силните пориви на вятъра издухваха пепел вън от камината. Изглежда, Стърлинг харесваше компанията ми. Ако бях на нейно място, и аз нямаше да искам да остана сама.

— Добре съм — излъгах аз, защото наистина ми беше доста студено.

— С удоволствие ще ви донеса един пуловер.

— Моля, не се притеснявайте. Чувствам се чудесно.

— Невъзможно е да затоплиш тази къща — продължи тя. — Високите тавани, а и не е добре изолирана. Но човек свиква с това.

Помислих си за моята модерна, отоплявана с газ къща в Ричмънд, за огромното си легло с твърд матрак и електрическо одеяло, за стека цигари в шкафа под хладилника и хубавото уиски в бара ми. После помислих за ветровития, мрачен втори етаж на „Горичката Кътлър“.

— Тук ще ми бъде много удобно. На канапето — казах.

— Глупости. Огънят скоро ще угасне.

Стърлинг Харпър си играеше с копчето на пуловера си. Погледът й не се отместваше от огъня.

— Госпожице Харпър — опитах за последен път. — Имате ли идея кой може да е извършил това? Берил, брат ви… Защо?

— Смятате, че е един и същи човек — каза го като факт, а не въпрос.

— Трябва да обмисля всяка възможност.

— Иска ми се да можех да ви кажа нещо, което да помогне — отговори тя. — Но вероятно това е без значение. Който и да е — направеното си е направено.

— Не искате ли той да бъде наказан?

— Имаше достатъчно наказания. Те не могат да поправят извършеното.

— Берил нямаше ли да желае да го хванат?

Тя се обърна към мен с широко отворени очи.

— Иска ми се да бяхте я познавали.

— Познавам я. По друг начин — казах нежно.

— Не мога да ви обясня…

— Няма нужда, госпожице Харпър.

— Можеше да е толкова хубаво…

За секунда видях мъката й, промененото й лице. После тя се овладя. Нямаше нужда да завършва мисълта си. Щеше да е толкова хубаво, ако не е имало някой, който да разделя Берил и Стърлинг Харпър. Близки. Приятелки. Животът е празен, когато си сам, когато няма кого да обичаш.

— Съжалявам — емоционално казах аз. — Ужасно съжалявам, госпожице Харпър.

— Средата на ноември е — произнесе тя и отново отмести погледа си от мен. — Необичайно рано за сняг. Бързо ще се стопи, доктор Скарпета. Утре сутрин ще можете да тръгнете. Дотогава полицаите ще си спомнят за вас. Чудесно беше, че дойдохте.

Изглежда, е знаела, че ще остана тук. За момент изпитах странното чувство, че тя някак си го е планирала. Разбира се, това беше невъзможно.

— Ще ви помоля да направите нещо — каза тя.

— Какво, госпожице Харпър?

— Върнете се тук през пролетта. Елате през април.

— С удоволствие — отговорих.

— Незабравките ще са разцъфнали. Зелените поляни ще са изпъстрени с бледосиния им цвят. Прекрасно е. Това е любимото ми време на годината. Ние с Берил ходехме да берем незабравки. Разглеждали ли сте ги някога отблизо? Или сте като повечето хора, които ги приемат за даденост и никога не се замислят за тях, защото те са толкова мънички? Невероятно красиви са, когато ги държиш близо до себе си. Прекрасни, като че ли изработени от порцелан и изрисувани от съвършената божия ръка. Носехме ги в косите си и пълнехме вазите в къщата. Обещайте ми, че ще се върнете през април. Обещавате, нали? — Тя се обърна към мен и от мъката в очите й ме заболя.

— Да, да. Разбира се, ще дойда — отговорих и наистина го мислех.

— Нещо специално ли ядете на закуска? — попита тя, докато ставаше.

— Това, което вие закусвате, ще бъде чудесно за мен.

— Има много храна в хладилника — отбеляза тя с особен тон. — Вземете си виното и ще ви заведа до стаята ви.

Стърлинг Харпър ме поведе нагоре по великолепната стълба, украсена с дърворезба. На тавана нямаше лампи, само няколко аплика осветяваха пътя ни. Въздухът беше студен и влажен като в мазе.

— Аз съм от другата страна на коридора, през три врати. Повикайте ме, ако имате нужда от нещо — каза тя и ме вкара в малка спалня.

Мебелите бяха от махагон със сатенена тапицерия. По светлосините тапети на стените имаше няколко маслени картини, изобразяващи небрежно подредени цветя и една гледка от реката. Леглото с балдахин беше затрупано с юргани. Отворена врата водеше към облицована с плочки баня. Въздухът беше застоял и миришеше на прах, като че ли прозорците никога не се отваряха и вътре нямаше нищо, освен спомени. Бях сигурна, че от много години никой не е спал в тази стая.

— В горното чекмедже на скрина има фланелена нощница. Хавлиите и другите необходими принадлежности са в банята — каза госпожица Харпър. — Сега, ако всичко е наред…

— Да, благодаря ви — усмихнах се. — Лека нощ.

Внимателно затворих вратата. Единствената дреха в скрина беше нощницата, грижливо скътана в отдавна изгубил аромата си плик. Всички други чекмеджета бяха празни. В банята имаше четка за зъби в целофан, малка туба с паста, никога неизползван лавандулов сапун и както мис Харпър беше обещала — много хавлии. Мивката беше суха като тебешир и когато завъртях позлатените кранове, потече ръждива вода. Наложи се да почакам доста време, за да се изчисти и затопли достатъчно, за да се измия.

Забелязах, че нощницата беше светлосиня като незабравка. Покатерих се на леглото и придърпах до брадичката си миришещите на мухъл юргани, преди да загася лампата. Възглавницата беше на бучки. Усещах боцкането на перата, докато се опитвах да й придам някаква по-удобна форма. Напълно будна, с леден нос, седнах в стаята, за която бях сигурна, че някога е принадлежала на Берил, и допих виното си. Къщата беше потънала в такава тишина, та ми се струваше, че чувам как вали снегът зад прозореца.

Не знаех, че съм заспала, но изведнъж очите ми се отвориха. Сърцето ми биеше силно и се страхувах да помръдна. Не си спомнях кошмара. Отначало не разбрах къде се намирам и дали шумът, който бях чула, е истински. Кранът в банята течеше и капки вода бавно падаха в мивката. Дъските в стаята под мен отново проскърцаха тихо.

Мислите ми препуснаха в търсене на правдоподобно обяснение. Ниската температура караше дървото да скърца. Мишки. Някой, слизащ бавно по стълбите. Напрегнах се да чуя и задържах дъха си, докато обути в пантофи крака тихо преминаха край вратата ми. Госпожица Харпър, реших. Звучеше, като че ли слиза надолу. Върнах се в леглото и лежах там близо час. Най-после запалих лампата и станах. Беше три и половина и не се надявах, че ще успея да заспя. Наметнах палтото си върху нощницата, отворих вратата и тръгнах по тъмния коридор. Разпознах формата на извитите перила на върха на стълбите.

Леденият коридор беше слабо осветен от проникващата през малките прозорци лунна светлина. Снегът беше спрял. Виждаха се звезди, клони на дървета и храсти, покрити с бял скреж. Влязох в библиотеката, привлечена от мисълта за топлината от пращящия огън.

Мис Харпър седеше на канапето, увита с одеяло. Гледаше пламъците, бузите й бяха мокри от сълзите, които не си беше дала труда да избърше. Прочистих гърлото си и колебливо произнесох името й, за да не я стресна.

Тя не помръдна.

— Госпожице Харпър? — повторих по-високо. — Чух ви да слизате…

Седеше облегната на канапето, втренчила празен поглед в огъня. Очите й не мигваха. Главата й се отпусна на една страна, когато бързо седнах до нея и притиснах пръсти към врата й. Беше топла, но нямаше пулс. Дръпнах я долу на килима и й направих изкуствено дишане, като отчаяно се опитвах да върна въздуха в дробовете й и да накарам сърцето й да бие. Не знам колко време издържах. Най-после се предадох и станах. Устните ми бяха безчувствени, мускулите на гърба и ръцете ми трепереха. Цялото ми тяло трепереше.

Телефонът още не работеше. Не можех да се обадя на никого. Не можех нищо да направя. Стоях до прозореца на библиотеката и през сълзи наблюдавах невероятната белота, осветена от луната. По-нататък се чернееше реката. Другият бряг не се виждаше. Успях да повдигна тялото й на канапето и го завих с одеялото. Огънят загасваше и момичето от портрета потъваше в сенките. Смъртта на Стърлинг Харпър ме хвана неподготвена и ме зашемети. Седях на килима пред канапето и гледах как гасне огънят. И него не можех да опазя жив. Всъщност дори и не се опитах.

Не плаках, когато баща ми умря. Боледуваше от толкова много години, че бях свикнала да потискам емоциите си. През по-голямата част от детството ми той беше на легло. Когато умря, ужасната мъка на майка ми ме докара до по-високо ниво на самостоятелност и от тази по-безопасна височина усъвършенствах изкуството си да преживявам съсипването на семейството ми.

С нещо подобно на безчувствена сдържаност наблюдавах разправиите между майка ми и по-малката ми сестра, Дороти, която беше ужасен егоист от самото си раждане. Аз мълчаливо се отдръпвах от скандалите и крясъците и се опитвах да спася живота си. Бягах от войните вкъщи и прекарвах все повече часове в училище и библиотеката, където започнах да осъзнавам зрелостта на ума си и наградите, които той щеше да ми донесе. Усъвършенствах се в учението и се заинтересувах от биологията. На петнадесет години бях прочела анатомията на Грей и тя стана основното в самообразованието ми, обект на надеждите и вярата ми. Щях да напусна Маями и да отида в колеж. Във време, когато жените работеха като учителки, секретарки и домакини, аз щях да стана лекар.

В училище имах шестици по всички предмети. Играех тенис и четях по време на ваканциите, докато семейството ми водеше битки като ветерани от Конфедерацията в свят, отдавна завладян от Севера. Не се интересувах от момчета и имах малко приятели. Завърших първа в класа и заминах за Корнел с пълна стипендия, после учих медицина в „Джон Хопкинс“ и право в Джорджтаун, след това се върнах в „Джон Хопкинс“ за специализацията по патология. Не бях напълно наясно какво правя. Кариерата, която започвах, щеше завинаги да ме върне към ужасния факт на смъртта на баща ми. Щях да се сблъсквам и да разглеждам смъртта хиляди пъти, да я проучвам и после представям в съда, да разбера всичките й зловещи подробности. Но нищо не успя да върне обратно баща ми и детето в мен никога не престана да тъгува.

Въглените пукаха в камината, а аз задрямах неспокойно.

Часове по-късно чертите на затвора ми започнаха да се проясняват в синия здрач. Болка прониза краката и гърба ми, когато схванато се изправих и отидох до прозореца. Слънцето приличаше на бледо яйце над тъмносивата река, дърветата изглеждаха черни на фона на белия сняг. Огънят беше угаснал и два въпроса дълбаеха изтормозения ми мозък. Щеше ли госпожица Харпър да умре, ако аз не бях тук? За нея беше доста удобно да умре, докато аз съм в къщата й. Защо е отишла в библиотеката? Представих си я как слиза по стълбите, слага още дърва в огъня и се настанява на канапето. Седи и гледа пламъците и изведнъж сърцето й спира. Или пък е гледала към портрета?

Запалих всички лампи. Дръпнах един стол близо до камината, покатерих се и освободих тежкия портрет от куките. Отблизо не изглеждаше толкова обезпокояващ. Ефектът се губеше в цветните сенки и деликатните следи от четката в плътната маслена боя. Слязох от стола и поставих прашната картина на пода. Нямаше подпис или дата, а и портретът явно не беше толкова стар, колкото си мислех. Цветовете бяха приглушени нарочно, за да изглеждат стари, а по картината нямаше и най-слаба следа от напукване.

Обърнах я обратно и прегледах гърба. В средата му имаше златен печат с гравирано на него името на работилница за рамки в Уилямсбърг. Записах я, качих се пак на стола и върнах портрета на мястото му. После клекнах пред огъня и деликатно взех частици от него с молив, изваден от чантата ми. На върха на купчината изгорели дърва имаше странен слой бяла пепел, която се разпадаше като паяжина — от най-лекото докосване. Под това имаше нещо прилично на стопена пластмаса.

 

 

— Не се обиждай, док — каза Марино, докато изкарваше колата от паркинга, — но изглеждаш ужасно.

— Много ти благодаря — измърморих аз.

— Не исках да те обидя, казах го вече. Предполагам, не си спала много.

Когато сутринта не се бях появила за аутопсията на Кери Харпър, Марино веднага се обадил на полицията в Уилямсбърг. Малко по-късно се появиха двама стеснителни полицаи, веригите им за сняг шумоляха по гладкия бял път. След потискащите въпроси относно смъртта на Стърлинг Харпър, трупът й беше натоварен в линейката и изпратен в Ричмънд, а полицаите ме оставиха в управлението в Уилямсбърг, където ме черпиха кафе и кифлички, докато Марино дойде да ме вземе.

— Не бих останал цяла нощ в онази къща по никакъв начин — продължи Марино. — Не ми пука дали е десет под нулата. Предпочитам да ми измръзне задникът, вместо да прекарам нощта с един вкочанен…

— Знаеш ли къде е улица „Принцеса“? — прекъснах го.

— Защо? — Тъмните му очила се завъртяха към мен.

Снегът беше като бял огън на слънцето, улиците бързо се покриваха с киша.

— Интересува ме един адрес — 507, улица „Принцеса“ — отговорих му с тон, показващ, че очаквам той да ме заведе там.

Мястото се намираше в края на историческия район, сгушено между други офиси на площад „Мърчънт“. В наскоро направения паркинг имаше не повече от дузина коли, покривите им бяха покрити със сняг. Успокоих се, когато видях, че работилницата беше отворена.

Марино не ми зададе никакъв въпрос, докато излизах от колата. Вероятно усети, че в момента нямам настроение за разговор. В помещението имаше само един клиент — млад мъж в черно палто, който небрежно преглеждаше роло с репродукции, докато жена с дълга руса коса работеше на сметачната машина в ъгъла.

— Мога ли да ви помогна? — попита русата жена, като ме погледна равнодушно.

— Зависи от колко време работите тук — отговорих.

Хладният, изпълнен със съмнение поглед ме накара да осъзная, че сигурно изглеждам кошмарно. Бях спала върху палтото си, косата ми беше ужасно рошава. Засрамено се опитах да оправя един кичур и усетих, че съм изгубила едната си обица. Обясних на жената коя съм и за да я убедя, й показах тънкия черен портфейл, съдържащ месинговата значка на съдебния лекар.

— Работя тук от две години — каза тя.

— Интересува ме една картина, рамкирана в работилницата ви вероятно преди да постъпите тук. Портрет донесен от Кери Харпър.

— О, боже! Чух по радиото тази сутрин за случилото се. Имам предвид — за случилото се с него. Какъв ужас — заекна тя. — Ще трябва да говорите с господин Хилджмън.

Тя изчезна някъде отзад, за да го доведе.

Хилджмън беше възрастен, изискан джентълмен, който категорично заяви:

— Кери Харпър не е идвал в магазина от години, а и никой тук не го познаваше добре, поне доколкото знам.

— Господин Хилджмън — започнах. — Над камината в библиотеката на Кери Харпър има един портрет на русо момиче. Бил е рамкиран в работилницата ви може би преди доста години. Помните ли го?

Сивите очи ме погледнаха над очилата. В тях нямаше и следа от спомен.

— Изглежда доста стар — обясних. — Добра имитация, но сравнително необичаен като идея. Момичето е на девет, десет години, най-много дванадесет, но е облечено като млада жена в бяло. Седи на малка пейчица и държи сребърна четка за коса.

Идеше ми да се ритна заради това, че не се сетих да направя моментална снимка на портрета. Фотоапаратът ми се намираше в лекарската чанта, а въобще не ми дойде тази мисъл. Явно съм била прекалено разстроена.

— Знаете ли — каза господин Хилджмън с прояснен поглед. — Май си спомням за какво говорите. Много красиво момиче, но необикновено. Да. Доста предизвикателно, доколкото си спомням.

Не го насилвах.

— Трябва да е било преди около петнадесет години… Нека да помисля. — Той докосна устните си с пръст. — Не. — Поклати глава. — Не бях аз.

— Не бяхте вие? Какво не бяхте? — попитах.

— Не извърших рамкирането. Сигурно Клара го е правила. Помощничката ни по онова време. Смятам, дори съм сигурен, че Клара го рамкира. Много скъпа работа, която всъщност не си заслужаваше парите. Искам да кажа — картината не беше особено добра. Всъщност беше една от най-несполучливите й работи.

— Нейни? — прекъснах го. — Клара ли имате предвид?

— Не. Говоря за Стърлинг Харпър. — Той ме погледна замислено. — Тя е художникът. Навремето рисуваше много. В къщата имаше студио, доколкото знам. Разбира се, никога не съм ходил там. Но тя носеше тук много от работите си, за да ги сложат в рамка. Повечето пейзажи. Картината, която ви интересува, е единственият портрет.

— Кога беше нарисуван?

— Поне преди петнадесет години, както ви казах.

— Позирал ли е някой за него? — попитах.

— Може да е правен и по снимка… — Той се намръщи. — Всъщност не мога да отговоря на въпроса ви. Но ако някой е позирал за портрета, не знам кой може да е бил това.

Не показах изненадата си. Берил трябва да е била на шестнадесет или седемнадесет по онова време и е живяла в „Горичката Кътлър“. Възможно ли е господин Хилджмън и хората в града да не са знаели това?

— Тъжна работа — замисли се той. — Толкова талантливи и интелигентни хора. Без семейство, без деца…

— А приятели? — попитах.

— Аз не ги познавах лично — отговори майсторът.

И никога няма да ги познаваш, мрачно помислих аз.

Марино бършеше прозореца с мека кожичка, когато се върнах на паркинга. Стопеният сняг и солта, насипана по пътищата, бяха направили мръсни петна по красивата му черна кола. Не изглеждаше доволен от това. На тротоара под вратата на шофьора имаше купчина фасове, безцеремонно изхвърлени от пепелника.

— Две неща — започнах сериозно, докато си закопчавахме коланите. — В библиотеката в „Горичката Кътлър“ има портрет на младо русо момиче, рамкиран в тази работилница по поръчка на госпожица Харпър преди около петнайсет години.

— Берил Мадисън?

Марино извади запалката си.

— Твърде е вероятно — отговорих. — Ако е така, портретът я показва на доста по-ранна възраст, отколкото трябва да е била, когато Харпърови са се запознали с нея. Интерпретацията на темата е особена. Напомня за Лолита…

— А?

— Секси — казах рязко. — Момиченце с прекалено чувствен вид.

— Аха. Сега ще ми кажеш, че Кери Харпър е бил скрит педофил.

— Портретът е нарисуван от сестра му — обясних аз.

— Мамка му — изсумтя Марино.

— Освен това — продължих — останах с впечатлението, че собственикът на магазина няма представа, че Берил някога е живяла с Харпърови. Това ме кара да се чудя дали други хора са знаели. А ако не са — как е възможно? Живяла е в къщата години. От града до там има само два-три километра. Това е малък град.

Марино шофираше внимателно, гледаше право напред и не произнесе и дума.

— Добре — реших аз. — Може да е само предположение. Били са саможиви. Вероятно Кери Харпър е направил всичко възможно да скрие Берил от света. Каквато и да е истината, положението не звучи съвсем нормално. Но може и да няма нищо общо с тяхната смърт.

— По дяволите — кратко каза Марино. — Нормално въобще не е подходящата дума. Саможиви или не, странно е никой да не е знаел, че тя живее там. Освен ако са я държали завързана с вериги за леглото. Проклети перверзни типове. Мразя перверзни типове. Мразя хора, които тормозят деца. — Той отново ме погледна. — Наистина мразя такива неща. Пак ми идва онази идея.

— Каква идея?

— Господин „Пулицър“ е очистил Берил. Тя е щяла да разкаже историята в книгата си, той се е паникьосал, отишъл да я види и си взел нож.

— Кой тогава уби него самия? — попитах.

— Може откачената му сестра да го е направила.

Който и да беше убиецът на Кери Харпър, е имал достатъчно сила, за да нанесе толкова силен удар, че писателят веднага да изгуби съзнание. А и прерязаното гърло не съвпадаше с жена убиец. Всъщност никога не съм имала случай жена да извърши подобно нещо.

След дълго мълчание Марино запита:

— Старата лейди Харпър не ти ли направи впечатление на изкукуригала?

— Ексцентрична. Но не изкукуригала.

— Луда?

— Не.

— Така както описваш нещата, начинът, по който е реагирала на смъртта на брат си, не ми се вижда съвсем подходящ.

— Тя имаше шок, Марино. Хората в шок не реагират нормално на нещата.

— Смяташ ли, че се е самоубила?

— Напълно възможно е — отговорих.

— Намери ли някакви лекарства там?

— Обикновени, които се взимат без рецепта от аптеката, нищо смъртоносно.

— Нямаше ли рани?

— Не видях нищо такова.

— Знаеш ли какво, по дяволите, я е убило? — запита той и ме погледна с мрачно лице.

— Не. В момента дори нямам идея.

 

 

— Предполагам, ти ще се върнеш в „Горичката Кътлър“ — казах аз, когато Марино паркира пред офиса ми.

— И се вълнуваш от това — изсумтя той. — Иди си вкъщи и се наспи като хората.

— Не забравяй пишещата машина на Кери Харпър.

Марино бръкна в джоба си за запалката.

— Модел, къде е произведена, използваните ленти — напомних му.

Той запали цигара.

— И хартията за писане в къщата. Предлагам ти самият да вземеш пепелта от камината. Тя е адски трудна за запазване.

— Не се обиждай, док, но започваш да звучиш като майка ми.

— Марино — казах рязко. — Говоря сериозно.

— Да, сериозно, имаш нужда от един сериозен сън — отговори той.

Марино беше разстроен като мен и сигурно и той се нуждаеше от сън.

Отделението беше заключено и празно, по циментовия под имаше мазни петна. Чувах шуменето на електрическите генератори в моргата, които въобще не забелязвах в работно време. Влязох в хладилната стая и въздухът ми се стори по-противен от обикновено.

Телата им лежаха на колички до лявата стена. Вероятно бях прекалено уморена. Дръпнах чаршафа от Стърлинг Харпър и коленете ми се разтрепериха. Изпуснах лекарската си чанта на пода. Спомних си красотата на лицето й и ужаса в очите й, когато задната врата на къщата се отвори и тя видя как преглеждам мъртвия й брат с почервенели от кръвта му ръкавици. Брат и сестра се намираха тук и за тях се бяха погрижили. Това беше всичко, което исках да разбера. Покрих я нежно, забулвайки лицето, което сега приличаше на маска. Наоколо се виждаха само голи крака, от които висяха етикети.

Бях забелязала жълтата кутийка от филм под количката на Стърлинг Харпър, когато влязох в хладилната стая, но не й обърнах внимание. Наведох се да си взема лекарската чанта, видях я отново и този път вече осъзнах значението й. „Кодак“, трийсет и пет милиметра, двайсет и четири пози. Служебните ни филми бяха „Фуджи“ и винаги поръчвахме трийсет и шест пози. Момчетата от линейката, която беше транспортирала трупа на мис Харпър, трябва да са си тръгнали преди няколко часа, а и те не биха правили снимки.

Върнах се в коридора. Лампичката на асансьора привлече вниманието ми. Видях, че е спрял на втория етаж. В сградата имаше още някой! Вероятно само пазачът, който правеше редовната си обиколка. После се замислих за празната кутийка от филм и косата ми настръхна. Хванах здраво дръжката на чантата си и тръгнах по стълбите. На площадката на втория етаж отворих бавно вратата и се заслушах, преди да вляза. Кабинетите в източното крило бяха празни и тъмни. Тръгнах по главния коридор, минах покрай празната класна стая, библиотеката и кабинета на Филдинг. Не видях и не чух нищо. Реших да се обадя на охраната, когато вляза в офиса си, за да съм съвсем спокойна.

Дъхът ми секна, когато го видях. За една ужасна секунда мозъкът ми отказа да работи. Ровеше сръчно и безшумно из отворения шкаф с досиета. Яката на синьото яке покриваше ушите му, очите бяха скрити от тъмни авиаторски очила, ръцете — в хирургически ръкавици. На мощното му рамо висеше каишка на фотоапарат. Изглеждаше солиден и твърд като мрамор. Не успях да се скрия достатъчно бързо. Облечените в ръкавици ръце изведнъж застинаха.

Светкавично се втурна към мен, но по инстинкт завъртях лекарската си чанта като олимпийски чук. Инерцията я насочи с такава сила между краката му, че очилата му паднаха от зловещия удар. Сви се надве от болка и изгуби равновесие. Ритнах го силно в глезена и го проснах на земята. Сигурно не се е почувствал по-добре от факта, че твърдият метален обектив на фотоапарата му се оказа единственото нещо между пода и ребрата му.

Лекарските инструменти се разпиляха, докато трескаво ровех в чантата си за малкия спрей сълзотворен газ, който винаги носех у себе си. Той измуча, когато струята пръсна в лицето му. Започна да търка очите си, като се търкаляше и пищеше. Грабнах телефона и се обадих за помощ. Напръсках го още веднъж за всеки случай, докато дойде охраната. После пристигнаха ченгетата. Истеричният ми пленник умоляваше да го заведат в болница, докато един равнодушен полицай му извиваше ръцете зад гърба, слагаше белезниците и го обискираше.

Според шофьорската книжка името на нарушителя беше Джеб Прайс, трийсет и четири годишен, с адрес във Вашингтон. В джоба на панталона от рипсено кадифе имаше деветмилиметров „Смит и Уесън“, с четиринадесет куршума в пълнителя и един в затвора.

Не си спомням как съм отишла до кабинета на моргата и как съм взела ключовете от втората ми служебна кола, закачени на таблото. Но някак си трябва да съм го извършила, защото на свечеряване паркирах тъмносиньото комби пред къщата си. Използвана за транспортиране на тела, колата беше огромна, а задният прозорец дискретно затъмнен. В задната част имаше подвижен под, който трябваше да бъде измиван няколко пъти седмично. Колата беше мелез между семейно комби и катафалка и единственото нещо според мен, по-трудно за успоредно паркиране от нея, беше самолет.

Качих се по стълбите като зомби, без да си направя труда да проверя съобщенията на телефонния секретар. Десният ми лакът и рамото ме боляха. Малките костици на ръката ми — също. Метнах дрехите си на един стол, взех горещ душ и безчувствено се проснах на леглото. Дълбок, дълбок сън. Толкова дълбок, че приличаше на смърт. Тъмнината беше солидна. Опитвах се да изплувам от нея, но тялото ми тежеше като олово. Телефонът, звънящ до леглото ми, беше прекъснат от телефонния секретар.

— Не знам кога пак ще мога да се обадя, затова слушай. Моля те, изслушай ме, Кей. Чух за Кери Харпър…

Сърцето ми биеше лудо. Отворих очи. Настойчивият глас на Марк ме извади от вцепенението.

— … моля те, стой настрана от тази история. Не се меси. Моля те. Ще ти се обадя отново веднага щом мога…

Най-накрая вдигнах слушалката, но единственото, което чух, беше сигналът. Превъртях съобщението, изслушах го още веднъж, после се облегнах на възглавницата и се разплаках.