Патриша Корнуел
Решаваща улика (14)

Глава 13.

Болницата „Валхала“ се намираше на един хълм в аристократичния свят на областта Албърмарл, където факултетските ми връзки с университета на Вирджиния ме довеждаха периодично през цялата година. Макар и често да бях забелязвала великолепната тухлена постройка, издигаща се на хълм, който се виждаше от магистралата, никога не бях ходила в болницата по лични или професионални причини.

В миналото тя била грандхотел, посещаван редовно от богати и известни хора. После, по време на депресията, хотелът фалирал и бил купен от трима братя психиатри. Те усърдно се заели да превърнат „Валхала“ във фройдистко заведение, в психиатричен курорт за богаташи, където семейства със солидни банкови сметки можели да скрият генетичните си провали и притеснения, изкуфелите си старци и лошо програмираните си деца.

Не се учудвах, че Ал Хънт е поживял тук известно време в юношеските си години. Това, което ме озадачаваше, беше, че психиатърът му не желаеше да говори за него. Зад професионалната сърдечност на доктор Мастърсън се криеше блок от солидна дискретност, достатъчно твърд, за да счупи бормашините и на най-упоритите инквизитори. Знаех, че той не иска да говори с мен. Той пък знаеше, че няма избор.

Паркирах на мястото, определено за посетители, и влязох във фоайе с викторианска мебелировка, ориенталски килими и тежки завеси, окачени на инкрустирани корнизи. Точно щях да се представя на секретарката, когато чух някой зад мен да проговаря:

— Доктор Скарпета?

Обърнах се и видях висок, слаб негър, облечен в син костюм с европейска кройка. Косата му беше прошарена, скулите и челото — аристократично високи.

— Аз съм Уорнър Мастърсън — каза той, като се усмихна широко и протегна ръка.

Запитах се дали не съм го срещала и преди, но той ми обясни, че ме познавал от снимките във вестниците и телевизионните новини — спомени, без които спокойно може да си живея.

— Да отидем в кабинета ми — добави той любезно. — Надявам се, че не сте се уморили много от шофирането. Мога ли да ви предложа нещо? Кафе? Нещо газирано?

Всичко това бе изречено, докато вървяхме по коридора. Опитвах се да не изоставам от доктора, който вървеше с широки крачки. Значителна част от човешката раса няма идея какво е да си прикрепен към къси крака и аз вечно подтичвам с негодувание до някого, подобно на детска количка между експресни влакове. Доктор Мастърсън стигна до края на дългия, покрит с мокет коридор, преди най-после да се усети да хвърли един поглед около себе си. Той спря пред една врата, изчака да го настигна и после ме въведе вътре. Седнах на един от столовете, а той се настани зад бюрото си и автоматично се зае да тъпче тютюн в скъпата си лула.

— Вероятно няма нужда да го казвам, доктор Скарпета — започна той по неговия бавен, прецизен начин, докато отваряше дебела папка, — но съм поразен от смъртта на Ал Хънт.

— Изненадан ли сте от нея?

— Не съвсем.

— Бих искала да си поговорим за него — казах.

Той се поколеба достатъчно дълго, за да ме накара да си помисля дали да не му припомня, че имам законни права върху досието на починалия. После се усмихна отново и ми подаде папката.

Отворих я и започнах да преглеждам съдържанието й. Над мен се носеше син ароматичен дим от лулата. Бележките за приемането на Ал Хънт и прегледа на физическото му състояние бяха рутинни. Бил е в добро физическо здраве по време на постъпването му в болницата, на десети април, преди единадесет години. Подробностите за психическото му състояние разкриваха съвсем друга картина.

— По време на постъпването си в болницата той кататоник^[1] ли е бил? — запитах.

— Изключително депресиран и необщителен — отговори доктор Мастърсън. — Не можеше да ни каже защо се намира тук. Не можеше въобще нищо да ни каже. Не притежаваше емоционалната енергия, необходима, за да отговори на въпросите ни. В досието му ще видите, че не можахме да проведем психологическите тестове в деня на постъпването, а трябваше да ги отложим за по-късна дата.

Резултатите бяха отбелязани в досието. Тестът за интелигентност показваше коефициент 130. Определено проблемът му не се криеше в липсата на интелект. Но аз не се и съмнявах в това. Нямаше симптоми за шизофрения или органическо психическо разстройство. Според диагнозата на доктор Мастърсън Ал Хънт е страдал от „шизотипно смущение на личността, стигащо до раздвоение, което се е изразило в кратка реактивна психоза, когато се заключил в банята и си прерязал вените с кухненски нож“. Беше по-скоро жест на самоубиец. Повърхностните рани представляваха вик за помощ, а не сериозен опит за прекратяване на живота. Майка му го закарала бързо в спешното отделение на близката болница, където го зашили и освободили. На следващата сутрин го приели във „Валхала“. Разговорът с госпожа Хънт разкрил, че инцидентът е бил предизвикан от скандала между съпруга й и Ал по време на вечерята.

— Отначало — продължи доктор Мастърсън — Ал не участваше в никой от груповите терапевтични сеанси или в другите дейности, които изискваме от пациентите си. Лечението против депресията му имаше съвсем слаб ефект и по време на сеансите почти не чувахме и дума от него.

Доктор Мастърсън продължи да обяснява, че след като в края на първата седмица не се наблюдавало никакво подобрение, той дори се замислил за електрошокова терапия, която е равностойна на това да програмираш отново един компютър, вместо да отстраниш причините за грешките му. Макар и крайният резултат в някои случаи да е здраво свързване на мозъчните пътища, преустройство на видовете, то причините за проблема биват неизбежно забравяни или загубени завинаги. Като правило електрошоковата терапия не е най-подходящият избор при младите хора.

— Проведохте ли електрошокова терапия? — запитах, защото не успях да открия бележки за нея в досието.

— Не. Точно в момента, когато реших, че няма друга възможност, се случи чудо по време на един от часовете ни по психодрама.

Той спря, за да запали отново лулата си.

— Обяснителна психодрама, провеждана в болниците — казах.

— Някои от упражненията са за загрявка, както бихте казали вие. По време на този сеанс пациентите бяха подредени и помолени да имитират цветя. Лалета, нарциси, маргарити, за каквото се сетят. Всеки сам избираше в кое цвете да се превъплъти. По избора на пациента може да се съди за доста неща. Това беше първият път, в който Ал участваше в някоя от съвместните дейности. Той направи полукръгове с ръцете си и сведе глава.

Докторът се опита да ми покаже изображението на Ал, но приличаше повече на слон, отколкото на цвете.

— Когато го попитахме какво цвете е, той отговори: „Теменужка“^[2].

Не казах нищо. Изпитвах силна жалост към изгубеното момче, което сега си припомняхме.

— Естествено, първата реакция е да си помислиш, че това е свързано с обръщенията на баща му към него — обясни Мастърсън, докато почистваше очилата си с кърпичка. — Грубо, подигравателно отношение към женствения младеж, към неговата крехкост. Но беше и нещо повече. — Той сложи отново очилата си и ме погледна сериозно. — Запозната ли сте с цветовите асоциации на Ал?

— Горе-долу.

— Теменужката е също така и цвят.

— Да. Много тъмнолилаво — съгласих се.

— То се получава при смесването на синия цвят на депресията с червеното на гнева. Цветът на раните, на болката. Цветът на Ал. Той казваше, че това е цветът, който се излъчва от душата му.

— Това е страстен цвят — казах. — Много напрегнат.

— Ал беше напрегнат младеж, доктор Скарпета. Знаете ли, че той се смяташе за ясновидец?

— Не — отговорих неловко.

— Магическото му мислене включваше ясновидство, телепатия, суеверие. Няма смисъл да ви напомням, че всички тези способности се усилват по време на силен стрес. Той вярваше, че може да разчита мислите на другите хора.

— И можеше ли?

— Имаше силна интуиция. Често доловеното от него отговаряше на истината и в това се криеше един от проблемите му. Той усещаше какво мислят и чувстват хората и понякога изглеждаше, че знае какво точно ще направят или вече са направили. Трудното беше това, че Ал стигаше прекалено далеч във възприятията си, както вече ви споменах в телефонния ни разговор. Той се изгубваше в хората, ставаше раздразнителен и параноик, отчасти защото собственото му его беше много слабо. Подобно на водата приемаше формата на това, в което се влее. Ще използвам клише, но той наистина персонализираше вселената.

— Доста опасно — отбелязах.

— Меко казано. Той е мъртъв.

— Искате да кажете, че той е бил твърде категоричен?

— Определено.

— Това ми се вижда несъвпадащо с диагнозата му. Като цяло хората с гранични личностни смущения не чувстват нищо за другите.

— Да, но това беше част от магическото му мислене, доктор Скарпета. Ал смяташе, че вината за смущенията му е в неговата съпричастност с хората. Той наистина вярваше, че усеща и дори изпитва болката на другите, разчита мислите им. В действителност Ал Хънт беше социално изолиран.

— Персоналът в градската болница го описа като много добър с пациентите. Докато е работил там като медицинска сестра — съобщих аз.

— Не ме изненадва — съгласи се доктор Мастърсън. — Работил е в спешното отделение. Никога не би оцелял в някое от отделенията за дълъг престой. Ал можеше да е много грижлив и внимателен, при положение че не се сближава достатъчно с дадения човек и не се чувства свързан с него.

— Това обяснява защо е станало така, че с лекота е взел научна степен, а после се е оказал неспособен да практикува като психолог — реших аз.

— Точно така.

— Какво можете да ми кажете за отношенията с баща му?

— Баща му се държеше враждебно, обиждаше го — отговори той. — Господин Хънт е суров, прекалено властен човек. Идеята му за отглеждане на син беше да го превърне насила — с бой — в мъж. Ал не притежаваше емоционалната нагласа да приеме грубостите и психическия тормоз, които според баща му би трябвало да го подготвят за живота. Тези неща са го карали да търси убежище при майка си, а там представите му за самия него напълно са се объркали. Предполагам, знаете, доктор Скарпета, че голяма част от хомосексуалистите са синове на едри грубияни, които карат пикапи, украсени с пушки и знаменца на Конфедерацията.

Сетих се за Марино. Знаех, че има голям син. Преди не се бях замисляла за това, че Марино никога не говори за единствения си син, който живееше някъде на запад.

— Мислите ли, че Ал е бил хомосексуален? — попитах.

— Мисля, че беше прекалено несигурен в себе си, чувството му за непълноценност — твърде силно, и това му пречеше да създава приятелски връзки от каквото и да било естество. Доколкото знам, никога не е имал и хомосексуална връзка.

Мастърсън погледна встрани с непроницаемо лице и засмука лулата си.

— Какво стана в часа по психодрама в онзи ден, доктор Мастърсън? Какво беше това малко чудо, за което споменахте? Имитацията му на теменужка? Това ли беше?

— Това повдигна малко капака — отговори той. — Но чудото беше напрегнатият и жив диалог, проведен с баща му, който той си въобразяваше, че седи на празен стол в центъра на стаята. Разговорът ставаше все по-напрегнат. Лекарят на Ал усети това, седна на стола и се вживя в ролята на бащата на Ал. До този момент Ал вече беше загрял до такава степен, че почти изпадна в транс. Не можеше да различи истината от въображението и най-накрая дълго спотаяваният гняв избухна.

— В какво се изрази гневът му? Агресивен ли стана?

— Започна да плаче безутешно — отговори Мастърсън.

— Какво му говореше „баща му“?

— Обиждаше го с обичайните си изрази, критикуваше го, обясняваше му колко е безполезен като човек. Ал беше хиперчувствителен към критики, доктор Скарпета. Отчасти объркването му се дължеше на това. Мислеше, че е чувствителен към околните, но всъщност беше чувствителен само към себе си.

— Имаше ли прикрепен към Ал социален работник? — запитах, защото не успявах да открия в досието никакви бележки от терапевта му.

— Естествено.

— Кой? — Струваше ми се, че от картона липсват страници.

— Лекарят, когото споменах преди малко.

— Терапевтът от психодрамата?

Той кимна.

— Той все още ли работи в болницата?

— Не — каза Мастърсън. — Джим вече не работи при нас…

— Джим? — прекъснах го.

Докторът започна да почиства лулата си от тютюна.

— Как е фамилното му име и къде работи сега? — попитах.

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че Джим Барнс почина при катастрофа преди доста години.

— Колко години?

Този път докторът се зае с почистването на очилата си.

— Струва ми се преди осем или девет години.

— Как се случи и къде?

— Не си спомням подробностите.

— Каква трагедия — казах аз, като че ли въпросът вече не представляваше интерес за мен.

— Трябва ли да приема, че Ал Хънт е заподозрян във вашия случай? — попита той.

— Два случая. Две убийства.

— Много добре. Два случая.

— За да отговоря на въпроса ви, доктор Мастърсън, мога да кажа, че не е моя работа да подозирам никого в нищо. Полицията се занимава с това. Аз просто трябва да събера информация за Ал Хънт, която да ми помогне да потвърдя, че той е имал склонност към самоубийство.

— Съществува ли някакво съмнение в това, доктор Скарпета? Той се е обесил, нали? Може ли да е нещо друго, освен самоубийство?

— Беше облечен доста странно. Фланелка и слипове — отговорих. — Подобни неща често навеждат на размишления.

— Смятате, че е възможно автоеротично задушаване? — Той учудено повдигна вежди. — Инцидентна смърт, настъпила, докато е мастурбирал?

— Правя всичко възможно да изясня този въпрос, ако въобще бъде зададен.

— Разбирам. Заради застраховката. В случай че семейството му се възпротиви на това, което сте писали в смъртния акт.

— За това също — казах.

— Наистина ли имате съмнения относно случилото се? — намръщи се той.

— Не — отговорих. — Смятам, че се е самоубил, доктор Мастърсън. Мисля, че точно с такова намерение е слязъл в мазето. Възможно е да е свалил панталоните си заедно с колана. А него го е използвал, за да се обеси.

— Добре. Струва ми се, че мога да ви изясня и още нещо, доктор Скарпета. Ал никога не е показвал склонност към насилие. Единственият човек, върху когото е упражнявал някакво насилие, беше самият той.

Повярвах. Също така вярвах, че има доста неща, които докторът не ми казва. Празнините в паметта му бяха съвсем съзнателни. Джим Барнс, помислих си. Джим Джим.

— Колко дълъг беше престоят на Ал при вас? — промених темата.

— Мисля, че около четири месеца.

— Бил ли е и в отделението за престъпници?

— „Валхала“ не притежава такова. Имаме едно отделение, наречено „Задния коридор“, за психопати и шизофреници, хора, които са опасни за самите себе си. Но при нас няма криминални престъпници.

— Ал бил ли е някога в това отделение? — повторих въпроса си.

— Никога не се наложи.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си — казах аз и станах. — Ако просто ми изпратите по пощата копие от това досие, всичко ще бъде наред.

— С удоволствие. — Той отново се усмихна широко, но не погледна към мен. — Не се колебайте да се обадите, ако възникне още нещо.

Мисълта ме тормозеше, докато вървях по дългия празен коридор към фоайето, но инстинктът ми подсказваше, че не е разумно да питам за Франки или дори да споменавам името му. „Задния коридор.“ Психопати или шизофреници. Ал беше споменал за разговорите си с пациенти от отделението за престъпници. Дали това беше част от въображението му, или просто объркване? Във „Валхала“ нямаше отделение за престъпници. Но спокойно можеше да има някой на име Франки в „Задния коридор“. Може състоянието на Франки да се е подобрило и впоследствие да е бил преместен в друго отделение още докато Ал е бил във „Валхала“. Може Франки да си е въобразявал, че е убил майка си или да е искал това да се е случило.

Франки беше пребил майка си с тояга. Убиецът беше пребил Кери Харпър с метална тръба.

По времето, когато стигнах до офиса си, навън вече беше тъмно и дори чистачите си бяха тръгнали.

Седнах на бюрото и се завъртях към компютъра. След няколко команди екранът пред мен се освети и след секунди видях бележките от случая на Джим Барнс. Преди девет години, на двайсет и първи април, е катастрофирал в областта Албърмарл. Причина за смъртта — фрактура на черепа. Алкохолното съдържание в кръвта му — почти два пъти по-високо от законната граница, а в колата са били намерени наркотици. Джим Барнс определено е имал проблеми.

В стаята на програмистите в края на коридора стоеше една архаична машина за прожектиране на микрофилми. Способностите ми за боравене с техника никога не са били изключителни. След нетърпеливо ровене из филмотеката намерих търсената лента и успях някак си да я наглася в машината. Загасих лампите и се втренчих в безкрайните редици замъглени букви, които преминаваха пред погледа ми. Докато намеря случая, очите вече ме боляха. Лентата изскърца тихичко, когато нагласих ръкописния полицейски рапорт в средата на екрана. Приблизително в единайсет без петнайсет вечерта, в петък, БМВ-то на Барнс пътувало на изток по магистрала 64 с много висока скорост. Когато дясното му колело излязло от пътя, той завъртял волана прекалено силно, ударил се в мантинелата и излетял. Завъртях филма напред и намерих доклада на съдебния лекар. В частта за забележки доктор Браун беше написал, че починалият е бит уволнен същия следобед от болница „Валхала“, където е работил като социален работник. Когато напуснал „Валхала“ приблизително около пет часа, бил изключително раздразнен и ядосан. Барнс бил неженен и едва на трийсет и една години.

В медицинския рапорт имаше записани двама свидетели, хора явно разпитвани от доктор Браун. Единият беше доктор Мастърсън, а другият — болнична служителка на име Джини Сампл.

Понякога работата по случаите с убийства напомня на загубването в голям град. Следваш всички улици, които изглеждат обещаващо. Ако си късметлия, някой затънтен път ще те отведе към главната улица. Какво общо би могъл да има един терапевт, починал преди девет години, със станалите наскоро убийства на Берил Мадисън и Кери Харпър? И все пак чувствах, че има някаква връзка.

Нямах голямо желание да разпитвам персонала на доктор Мастърсън и бях уверена, че той вече е предупредил онези, които трябва, за обаждането ми. Сигурно щяха да са любезни, но безмълвни.

На следващата сутрин, събота, продължих да мисля по този въпрос, макар че се заех с друга работа. Обадих се в „Джон Хопкинс“ с надеждата да открия доктор Исмаил. Там беше. Той потвърди теорията ми. Образците от стомашното съдържание и кръвта на Стърлинг Харпър показваха, че е приела левометорфан малко преди да умре. Нивото беше осем милиграма на литър кръв, твърде високо, за да не завърши със смърт или за да е било случайно. Тя се беше самоубила по начин, който при определени обстоятелства нямаше да възбуди съмнения за самоубийство.

— Тя знаеше ли, че декстрометорфан и левометорфан изглеждат еднакви при рутинните тестове? — запитах доктор Исмаил.

— Не си спомням да сме обсъждали подобно нещо — отговори той. — Но тя проявяваше силен интерес към лечението и лекарствата си, доктор Скарпета. Възможно е да е проучила въпроса в нашата медицинска библиотека. Спомням си, че ми зададе доста въпроси, когато й предписах левометорфан за първи път. Това беше преди няколко години. Тъй като лекарството е експериментално, тя беше любопитна, може би и загрижена…

Почти не слушах по-нататъшните му обяснения. Никога нямаше да успея да докажа, че мис Харпър нарочно е оставила сиропа за кашлица на място, където да го видя. А бях почти сигурна, че точно така е постъпила. Била е твърдо решена да умре с достойнство и без да се опозори, но не е искала да умре сама.

След като затворих телефона, си направих един горещ чай и се заразхождах из кухнята, като често спирах пред прозореца, за да погледам светлия декемврийски ден. Сами, една от малкото катерички албиноси в Ричмънд, се катереше по хранилката за птици. За секунда се оказахме очи в очи. Пухкавите му бузки усилено мърдаха, от лапичките му падаха зрънца, а мършавата му бяла опашка приличаше на въпросителна на фона на синьото небе. Запознахме се миналата зима, когато аз стоях на прозореца и наблюдавах търпеливите му опити да се изкачи на хранилката. Той енергично подскачаше от някое близко клонче, плъзваше се по конусовидния покрив на хранилката, а лапите му се опитваха да се заловят за нещо във въздуха. След значителен брой падания на земята Сами най-после успя да се справи. Оттогава често излизах и му подхвърлях шепа фъстъци. Сприятелихме се дотолкова, че когато не го виждах известно време, чувствах тревога и весело облекчение, когато се появеше за следващата си дажба.

Седнах до кухненската маса с лист и химикалка в ръка и набрах номера на „Валхала“.

— Джини Сампл, моля — казах, без да се представя.

— Тя пациент ли е, мадам? — веднага попита секретарката.

— Не. Служителка в болницата… — престорих се на изненадана. — Поне така мисля. Не съм я виждала от години.

— Момент, моля.

След малко жената се върна на телефона.

— Нямаме никой с това име.

По дяволите! Как е възможно? Телефонният номер, записан срещу името й в доклада на съдебния лекар, беше номерът на „Валхала“. Дали доктор Браун е сгрешил? Девет години са минали. Доста неща могат да се случат за девет години. Госпожица Сампл може да се е преместила. Може да се е омъжила.

— Съжалявам — казах. — Сампл е моминското й име.

— Знаете ли сегашната й фамилия?

— Колко неприятно. Трябваше да знам…

— Джини Уилсън?

Поколебах се.

— Имаме Джини Уилсън — продължи гласът. — Една от социалните ни служителки. Бихте ли изчакали, моля? — Този път се върна още по-бързо. — Да, второто й име е Сампл. Но не работи през уикендите. Ще бъде тук в понеделник сутрин, в осем часа. Желаете ли да оставите съобщение?

— Не можете ли да ми кажете как да се свържа с нея?

— Нямаме право да даваме домашните телефони. — Жената започваше да проявява подозрение. — Ако ми оставите името и номера си, ще се свържа с нея и ще я помоля да ви се обади.

— Страхувам се, че няма да съм за дълго на този номер. — Замислих се за момент, после се престорих на много разочарована и добавих: — Ще опитам отново при следващото си пътуване насам. Предполагам, че мога да й пиша на вашия адрес.

— Да, мадам. Можете.

— Какъв е адресът ви?

Тя ми го даде.

— А името на съпруга й?

— Струва ми се — Скип.

Понякога това е умалителното на Лесли, помислих си.

— Госпожа Скип или Лесли Уилсън — измърморих, докато го записвах. — Благодаря ви много.

От справките ми съобщиха, че в Шарлотсвил има само един Лесли Уилсън и двама души с инициалите Л. П. Уилсън и Л. Т. Уилсън. Започнах да набирам. Мъжът, който ми отговори, когато набрах номера на Л. Т. Уилсън, ми каза, че Джини е излязла на пазар и ще се прибере след около час.

Знаех, че непознат глас, задаващ въпроси по телефона, няма да свърши работа. Джини Уилсън щеше да иска първо да се посъветва с доктор Мастърсън, а това щеше да сложи край на въпроса. Малко по-трудно е да откажеш на някой, който изведнъж се появява на вратата ти, особено ако този някой се представи като главният съдебен лекар и може да го докаже.

Джини Сампл Уилсън не изглеждаше и ден по-стара от трийсет в джинсите и червения си пуловер. Беше нахакана брюнетка с дружелюбни очи и множество лунички по носа си. Дългата й коса беше хваната на конска опашка. Във всекидневната зад отворената врата, на мокета седяха две малки момченца и гледаха анимационни филмчета по телевизията.

— Откога работите във „Валхала“? — попитах.

Тя се поколеба.

— Ами около дванайсет години.

Почувствах такова облекчение, че едва сдържах възклицанието си. Джини Уилсън е работила в болницата не само когато Джим Барнс е бил уволнен преди девет години, но и когато две години по-рано Ал Хънт е бил пациент там.

Тя не помръдваше от вратата. Освен моята кола отпред имаше само още една. Изглежда, съпругът й беше излязъл. Чудесно.

— Разследвам убийствата на Берил Мадисън и Кери Харпър — казах.

Очите й се разшириха.

— Какво искате от мен? Не ги познавах…

— Мога ли да вляза?

— Разбира се. Съжалявам. Заповядайте.

Седнахме в малката кухничка, покрита с линолеум и обзаведена с шкафове от бял бор. Беше невероятно чиста. Върху хладилника стояха кутии с бисквити, а по плотовете бяха сложени големи стъклени буркани с подправки. Миялната машина работеше, а от фурната се носеше аромат на кейк.

Възнамерявах да сломя евентуалната съпротива чрез категоричните си въпроси.

— Госпожо Уилсън, Ал Хънт е бил пациент във „Валхала“ преди единайсет години, а за известно време беше главният заподозрян в тези два случая. Познавал се е с Берил Мадисън.

— Ал Хънт? — Тя изглеждаше озадачена.

— Помните ли го? — попитах.

Тя поклати глава.

— Казвате, че работите във „Валхала“ от дванайсет години?

— Всъщност единайсет и половина.

— Ал Хънт е бил пациент там преди единайсет години, както вече ви казах.

— Името не ми е познато…

— Миналата седмица се самоуби — казах.

Сега вече съвсем я зашеметих.

— Малко преди смъртта му говорих с него, госпожо Уилсън. Неговият терапевт е починал при автомобилна катастрофа преди девет години. Джим Барнс. Трябва да ви задам няколко въпроса за него.

По врата й се появи розовина.

— Мислите ли, че самоубийството на Хънт е свързано по някакъв начин с Джим?

На този въпрос беше невъзможно да се отговори.

— Очевидно Джим Барнс е бил уволнен от „Валхала“ часове преди смъртта си — продължих. — Вашето име, искам да кажа моминското ви име, е отбелязано в доклада на съдебния лекар.

— Имаше… Ами… Имаше съмнения — заекна тя. — Нали разбирате — дали е било самоубийство или инцидент. Разпитваха ме. Един лекар, съдебен лекар, не помня точно. Но някакъв мъж ми се обади.

— Доктор Браун?

— Не си спомням името му — каза тя.

— Защо е искал да говори с вас, госпожо Уилсън?

— Предполагам, защото аз бях една от последните видели Джим жив. Реших, че докторът се е обадил в регистратурата и Бети го е препратила към мен.

— Бети?

— Тогавашната ни секретарка.

— Трябва да ми разкажете всичко, което си спомняте за уволнението на Джим Барнс — казах аз, когато тя стана, за да провери кейка.

Джини Уилсън се върна бързо. Вече не изглеждаше притеснена, а ядосана.

— Може да не е правилно да се говори лошо за мъртвите, доктор Скарпета, но Джим не беше свестен човек. Той създаваше големи проблеми във „Валхала“ и трябваше да го уволнят доста по-рано.

— Какви проблеми по-точно?

— Пациентите говореха различни неща. Често не съвсем възможни. Трудно е да разбереш кое е истина и кое — не. Доктор Мастърсън, а и другите лекари получаваха оплаквания от време на време, но не можехме да докажем нищо, докато една сутрин не станахме очевидци на поредното му безобразие. Беше в деня, когато уволниха Джим и стана катастрофата.

— Вие присъствахте ли на инцидента? — попитах.

— Да.

Тя се загледа съсредоточено в една точка в ъгъла. Устните й бяха свити.

— Какво стана?

— Минавах през фоайето на път към кабинета на доктор Мастърсън, с когото трябваше да говоря за нещо. Бети ме извика. Тя работеше на регистратурата, както вече ви казах… Томи, Клей, престанете с този шум!

Виковете в другата стая се усилиха още повече. Някой сменяше телевизионните канали непрестанно.

Госпожа Уилсън се надигна уморено, за да види синовете си. Чух приглушени звуци от плясване по дупето, след което спря лудата смяна на каналите. Рисуваните герои се стреляха с нещо, което звучеше като картечница.

— Докъде бях стигнала? — попита тя, когато се върна в кухнята.

— Говорехте за Бети — напомних й аз.

— О, да. Бети ме повика и каза, че майката на Джим чакала на телефона. Разговорът бил междуградски и изглеждало важно. Никога не узнах причината за това обаждане. Бети ме помоля да намеря Джим. Той имал психодрама, която се провеждаше в балната стая. Нали знаете, „Валхала“ има бална зала, която използваме за различни нужди — танците в събота вечер, забави. Има и сцена за оркестъра. Още от времето, когато „Валхала“ е бил хотел. Аз минах от задната страна и когато видях какво става, не можах да повярвам на очите си.

Погледът на Джини Уилсън беше гневен. Тя започна да си играе с покривката на масата.

— Просто стоях там и гледах. Джим беше с гръб към мен. Намираше се на сцената с около пет-шест от пациентите. Те седяха на столове, подредени така, че да не могат да видят какво прави той с един от тях. Едно младо момиче. Казваше се Рита. Вероятно около тринайсетгодишна. Знаехме, че е била изнасилена от втория си баща. Никога не говореше. Беше практически няма. Джим я принуждаваше да го пресъздаде.

— Изнасилването ли? — запитах спокойно.

— Проклетото копеле! Извинете ме. Но това все още ме тормози.

— Разбираемо е.

— Впоследствие той твърдеше, че не е направил нищо неподходящо. По дяволите, такъв отвратителен лъжец. Отрече всичко. Но аз го бях видяла. Знаех какво точно прави. Играеше ролята на втория баща, а Рита беше така ужасена, че не смееше да помръдне. Седеше като замръзнала на стола. Той стоеше наведен към нея и говореше с нисък глас. Но в балната зала има добра акустика. Чух всичко. Рита беше доста развита и зряла за тринайсетгодишна. Джим я питаше: „Това ли направи той, Рита?“. Продължаваше да й задава същия въпрос и да я докосва. Галеше я, както е правил и баща й, предполагам. Тихо се измъкнах навън. Той не разбра, че съм го видяла, до момента, когато ние с доктор Мастърсън се изправихме срещу него.

Започвах да разбирам защо доктор Мастърсън отказа да обсъжда с мен Джим Барнс и вероятно защо липсваха страници от досието на Ал Хънт. Ако нещо от този род някога станеше публично достояние, макар да се беше случило толкова отдавна, репутацията на клиниката щеше да отиде на кино.

— Подозирахте ли, че Джим Барнс е постъпвал така и преди? — попитах.

— Някои от миналите оплаквания показваха, че го е правил — със святкащи очи отговори Джини Уилсън.

— Винаги жени?

— Невинаги.

— Получавали ли сте оплаквания от пациенти мъже?

— От един от младите мъже. Да. Но навремето никой не го прие сериозно. Той така или иначе имаше сексуални проблеми. Предполагахме, че е бил изнасилен като дете. Точно подходящ за вниманието на Джим, защото кой би повярвал на думите на горкото момче.

— Спомняте ли си името на този пациент?

— Господи. — Тя се намръщи. — Беше толкова отдавна. — Мисис Уилсън се замисли. — Франк, Франки. Това е. Помня, че някои от другите пациенти го наричаха Франки. Но не помня фамилията му.

— На каква възраст беше? — Усещах ускореното биене на сърцето си.

— Не знам. Седемнайсет, осемнайсет.

— Какво си спомняте за Франки? — попитах. — Важно е. Изключително важно.

Часовникът на печката иззвъня и тя отиде да извади кейка от фурната. Тъй като вече беше станала, реши пак да нагледа момченцата си. Когато се върна в кухнята, имаше замислен вид.

— Смътно си спомням, че беше в „Задния коридор“ за известно време. Веднага след като постъпи. После го преместиха на втория етаж, където са мъжете. Беше при мен на трудова терапия. — Госпожа Уилсън подпря с показалец брадичката си, като че ли за да се съсредоточи по-лесно. — Спомням си, че беше много работлив. Произвеждаше огромни количества кожени колани и месингови значки. И страхотно обичаше да плете, което е доста необичайно. Повечето мъже пациенти не искат да плетат. Придържат се към изработване на кожени изделия, пепелници и т.н. Той беше творческа и доста способна личност. И още нещо правеше впечатление. Чистотата му. Беше маниакално спретнат и чист. Вечно почистваше работното си място, събираше дребни парченца и трошички от пода. Ужасно се тормозеше, ако всичко не е идеално подредено.

Тя спря и вдигна поглед към мен.

— Кога се оплака Франки от Джим Барнс? — попитах.

— Малко след като започнах работа във „Валхала“. — Тя се поколеба, опитвайки се да си припомни нещо. — Струва ми се, че Франки беше в клиниката само от месец и нещо, когато спомена за Джим. Струва ми се, че го беше казал на друг пациент. Всъщност — тя млъкна и красивите й вежди се извиха нагоре учудено — другият пациент беше предал оплакването на доктор Мастърсън.

— Спомняте ли си кой беше другият пациент? Този, на когото Франки е разказал историята си?

— Не.

— Възможно ли е да е бил Ал Хънт? Споменахте, че наскоро сте били постъпили в болницата. Хънт е бил пациент там преди единайсет години, през пролетта и лятото.

— Не си спомням Ал Хънт…

— Трябва да са били горе-долу на една възраст — добавих.

— Това е интересно. — Очите й, изпълнени с невинно учудване се спряха на моите. — Франки имаше приятел, едно младо момче, тийнейджър. Спомням си го. Русо. Момчето беше русо, много срамежливо и тихо. Но не помня името му.

— Ал Хънт беше рус — казах.

Мълчание.

— О, господи.

Подтикнах я:

— Бил е тих, срамежлив…

— О, господи — отново каза тя. — Сигурна съм, че е бил той! И се е самоубил миналата седмица?

— Да.

— Спомена ли Джим пред вас?

— Спомена някого, когото нарече Джим Джим.

— Джим Джим — повтори тя. — Господи, не знам…

— Какво стана с Франки?

— Той не остана за дълго — два или три месеца.

— У дома ли се прибра? — попитах.

— Така мисля. Имаше някаква история с майка му. Струва ми се, че живееше с баща си. Майка му ги напуснала, когато бил съвсем малък, нещо такова. Всичко, което си спомням, е, че семейното му положение беше тъжно. Но, предполагам, това може да се каже за повечето пациенти на „Валхала“. — Тя въздъхна. — Господи, ама че история. Не бях мислила за това от години. Франки. — Госпожа Уилсън поклати глава. — Чудя се какво ли е станало с него.

— Нямате ли идея?

— Абсолютно никаква.

Тя се загледа в мен за известно време. Изглеждаше, че нещо й идва наум. Видях в очите й да се прокрадва ужас.

— Двамата убити. Смятате ли, че Франки…

Замълчах.

— Той не беше жесток, поне докато аз работех с него. Всъщност беше много нежен.

Тя изчака. Отново не отговорих.

— Искам да кажа, беше много приятен и любезен с мен. Гледаше ме внимателно и изпълняваше всичко, което му казвах.

— Значи ви е харесвал.

— Изплете ми един шал. Червено, бяло и синьо. Бях го забравила. Интересно какво ли е станало с него? — Гласът й затихна. — Сигурно съм го дала на „Армията на спасението“ или някоя от другите благотворителни организации. Не знам. Струва ми се, че Франки беше малко влюбен в мен — засмя се тя нервно.

— Госпожо Уилсън, как изглеждаше Франки?

— Висок, слаб, с тъмна коса. — Очите й се затвориха за момент. — Беше толкова отдавна. Не мога добре да си го припомня. Не правеше впечатление на хубавец. Може би щях да го помня по-добре, ако беше наистина грозен или много хубав. Просто безличен може да се каже.

— Дали в болницата има негова снимка? В картона му?

— Не.

Отново замълчахме. После тя ме погледна изненадано.

— Заекваше — бавно, но убедено произнесе тя.

— Моля?

— Понякога заекваше. Сетих се. Винаги, когато се развълнуваше силно или се нервираше, започваше да заеква.

Джим Джим.

Ал Хънт беше имал предвид точно това, което каза. Когато Франки му е разказал какво му е направил Барнс или се е опитал да му направи, той е бил притеснен и ядосан. Заеквал е. И винаги когато е говорил с Ал за Джим, Барнс е заеквал. Джим Джим.

Хвърлих се към първия срещнат телефон, когато излязох от къщата на Джини Уилсън. Марино, говедото, беше отишъл да играе боулинг.