Патриша Корнуел
Решаваща улика (1)

Пролог

13 август

Кий Уест

Скъпи М,

Изминаха тридесет дни на еднообразна смяна на сенките със слънчевите цветове и промени във ветровете. Мисля прекалено много и не мечтая.

Прекарвам повечето следобеди при Луи. Седя на верандата, пиша и гледам към морето. Водата е изумруденозелена, с мозайка от слънчеви лъчи, а към дълбочините променя цвета си на тъмносиньо. Небето е безкрайно, пухкавите бели облаци се движат като дим. Постоянният бриз заглушава виковете на къпещите се и шума на лодките, които акостират точно зад рифа. Верандата е покрита и когато внезапно започне буря, както често става следобед, аз си седя на масата, долавям уханието на дъжда и гледам как накъдря водата — като козина, сресана на обратната страна. Понякога вали силно, а слънцето грее в същото време.

Никой не ме безпокои. Вече съм част от семейството на ресторанта като Зулу — черният лабрадор, който преследва фризбита и улични котки, дошли да си изпросят малко остатъци. Четирикраките протежета на Луи се хранят по-добре от някои хора. Приятно е да наблюдаваш нежното отношение на света към неговите създания. Не мога да се оплача от дните си.

Нощите са тези, от които се ужасявам.

Мислите ми изпълзяват от тъмните си скривалища и простират зловещите си мрежи около мен. Тогава аз се хвърлям към претъпканите улици на стария град, привлечена от шумните барове като пеперуда от светлината. Уолт и П. Дж. са превърнали нощните ми навици в изкуство. Уолт се връща в квартирата първи, на здрачаване, защото тогава замира бижутерският му бизнес на площад „Малъри“. Отваряме си по бира и чакаме П. Дж. После тръгваме от бар на бар. Обикновено приключваме в „Мокрия Джо“. Станахме неразделни. Надявам се, че те двамата винаги ще бъдат неразделни. Любовта им вече не ми изглежда странна. Нищо не ме тормози, освен смъртта, която постоянно виждам.

Измършавели и бледи мъже с очи като прозорци, през които виждам изтормозените им души. СПИН е геноцид, унищожаващ жителите на този малък остров. Странно е, че се чувствам близка с умиращите изгнаници. Възможно е повечето от тях да ме надживеят. Нощем лежа, слушам бръмченето на вентилатора и си представям как ще стане това.

Всеки път, когато телефонът звънне, аз си спомням. Всеки път, когато чуя, че някой ходи зад мен, се обръщам. Нощем поглеждам в гардероба, под леглото и зад завесите, после подпирам вратата със стол.

Мили боже, не искам да си отида вкъщи.

Берил

30 септември

Кий Уест

Скъпи М,

Вчера Луи Брент дойде на верандата и каза, че ме търсят по телефона. Сърцето ми се преобърна, когато влязох вътре и чух само сигналите на междуградски разговор, а после телефонът заглъхна.

Как само се почувствах! Казвах си, че съм параноичка. Той щеше да каже нещо и да се наслаждава на ужаса ми. Невъзможно е да знае къде съм, няма начин да ме е проследил дотук. Един от келнерите се казва Стю. Наскоро скъсал с гаджето си и се преместил тук. Може приятелят му да се е обадил, а връзката беше лоша. Звучеше като „Строу“^[1] вместо „Стю“, но може да е затворил, когато чу моя глас вместо този на Стю.

Иска ми се да не бях казвала никому прякора си. Аз съм Берил. Аз съм Строу. Уплашена съм.

Книгата не е завършена. Парите ми почти свършиха и времето се развали. Тази сутрин е мрачно и има свиреп вятър. Останах си в стаята, защото, ако опитам да работя при Луи, вятърът ще издуха страниците чак в морето. Светофарите мигат. Палмите се люлеят от вятъра, клоните им приличат на преобърнати чадъри. Зад прозореца ми светът стене като ранено животно, а когато дъждът плющи по стъклата, звучи, като че ли зловеща армия е превзела Кий Уест.

Трябва скоро да замина. Островът ще ми липсва. Ще ми липсват П. Дж. и Уолт. Те ми помогнаха да се почувствам в безопасност и се грижеха за мен. Не знам какво ще правя, когато се върна в Ричмънд. Вероятно ще се преместя веднага, но нямам идея къде ще отида.

Берил