Патриша Корнуел
Решаваща улика (8)

Глава 7.

На следващия ден, неделя, проспах звъненето на будилника, проспах църковната служба и обеда. Почувствах се ленива и неотпочинала, когато най-после станах от леглото. Не помнех съня си, но знаех, че е бил неприятен.

Телефонът ми звънна малко след седем вечерта. Режех чушки и лук за омлет, който не ми беше писано да изям. След минута шофирах бързо по тъмната източна магистрала Е64. На таблото ми беше закачен лист хартия с набързо надраскани указания как да стигна до „Горичката Кътлър“. Мозъкът ми беше като компютърна програма, засегната от вирус, мислите ми се въртяха в кръг и обработваха една и съща информация. Кери Харпър бе убит. Преди час се прибирал вкъщи от една кръчма в Уилямсбърг и го нападнали, когато излязъл от колата. Станало адски бързо. Престъплението било много жестоко. Гърлото му било прерязано също като на Берил Мадисън.

Навън беше тъмно, мъглата отразяваше светлината от фаровете право в очите ми. Видимостта беше почти нулева, а пътят, по който пътувах толкова често, изведнъж изглеждаше напълно непознат. Дори не бях сигурна къде се намирам. Напрегнато палех цигара, когато осъзнах, че съм осветена от нечии фарове. Тъмна кола, която не можех да видя добре, се приближи застрашително близо, после постепенно изостана. Продължи да поддържа същата дистанция, независимо дали ускорявах или забавях. Намерих отбивката, която търсех, завих и колата зад мен направи същото.

Пътят, по който трябваше сега да завия, беше неасфалтиран и немаркиран. Фаровете на задната кола продължаваха да осветяват бронята ми. Пистолетът ми се намираше вкъщи. Нямах нищо, освен малък газов спрей в лекарската ми чанта. Почувствах невероятно облекчение, когато голямата сива къща се появи иззад завоя. Не можах да се сдържа и високо казах: „Благодаря ти, Господи!“. Полукръглият частен път беше изпълнен с коли и полицейски светлини. Паркирах, а следящата ме кола се закова зад мен. Вторачено загледах как Марино се измъква отвътре и вдига яката на палтото си.

— Мили боже! — възкликнах вбесено. — Не мога да повярвам.

— И аз също — изсумтя той, приближавайки се към мен с дълги крачки. — И аз не мога да повярвам.

Марино погледна намръщено към светлините около стария бял ролс-ройс, паркиран пред задния вход на къщата.

— Мамка му! Само това мога да кажа — мамка му!

Ченгетата бяха навсякъде. Лицата им изглеждаха неестествено бледи на изкуствената светлина. Двигатели ръмжаха силно, а откъслечният шум от радиостанциите в полицейските коли се носеше из влажния, леден въздух. Лепенката, обозначаваща местопрестъпление, беше вързана за перилата на стълбите и отделяше района в зловещ жълт правоъгълник.

Цивилно ченге в старо кафяво кожено яке се отправи към нас.

— Доктор Скарпета? — запита той. — Аз съм детектив Пътийт.

Отворих чантата си, за да извадя гумените ръкавици и едно фенерче.

— Никой не е пипал тялото — уведоми ме той. — Направих точно това, което доктор Уотс ми нареди.

Доктор Уотс беше лекар с обща специалност и един от петстотинте назначени из щата съдебни лекари. Също така беше и отвратителен досадник. Веднага щом полицаите го повикали тази вечер, той ми се обади. Съществуваше практика главният съдебен лекар да бъде уведомен за подозрителна смърт или за неочакваната смърт на известна личност. За Уотс беше практика да избягва всеки случай, да го прехвърля на мен, защото той не можеше да се примири с неудобствата на писмената работа. Беше прочут с това, че не се явяваше на местопрестъпленията и нямаше следа от него и сега.

— Пристигнах тук заедно с униформените — обясняваше Пътийт. — Уверих се, че момчетата не правят нищо, освен най-необходимото. Не го обръщат или пипат дрехите му, или каквото и да било. Беше напълно мъртъв.

— Благодаря — казах разсеяно.

— Изглежда, е бил пребит до смърт и заклан. Може би и застрелян. Навсякъде има сачми. Ще ги видите. Не намерихме оръжие. Смятаме, че Харпър се е прибрал към седем без петнайсет. Паркирал е там, където сега е колата му. Предполагаме, че са го нападнали, когато е излязъл от нея.

Той погледна към белия ролс-ройс, плътно заобиколен от сенките на чемшири, по-стари и по-високи от самия него.

— Отворена ли беше вратата на шофьора, когато пристигнахте тук? — попитах.

— Не, мадам — отговори детективът. — Ключовете са на земята, като че ли ги е държал в ръката си, когато е паднал. Не сме докосвали нищо, както ви казах. Решихме да изчакаме, докато вие дойдете или времето ни принуди да действаме. Ще вали. — Той посочи към плътните мрачни облаци. — Може да е сняг. В колата няма следи от разместване или борба. Смятаме, че убиецът го е причакал, криейки се в храстите. Всичко, което мога да кажа, е, че нещата са се развили адски бързо, док. Сестра му не е чула нито изстрел, нито какъвто и да било шум.

Оставих го да говори с Марино, минах под кордона и доближих ролс-ройса. Очите ми инстинктивно оглеждаха всяко място, на което стъпвах. Колата беше паркирана успоредно на около три метра от стъпалата, вратата на шофьора се намираше откъм къщата. Заобиколих предницата с характерния й орнамент, спрях и извадих фотоапарата си.

Кери Харпър лежеше по гръб. Главата му се намираше на сантиметри от предната гума. Белият калник беше опръскан с кръв, плетеният пуловер на писателя беше променил бежовия си цвят на карминеночервено. Близо до хълбока му лежаха ключове. Всичко, което виждах в блестящата светлина на фаровете, изглеждаше червено. Бялата коса беше потъмняла от кръвта, лицето и скалпът — разкъсани там, където е бил ударен със страхотна сила с някакъв тъп инструмент, който беше разцепил кожата. Гърлото му бе прерязано от ухо до ухо. Главата беше почти отделена от врата. Насочих наоколо светлината на фенерчето си. Навсякъде блестяха сачми. По тялото и около него имаше разпилени хиляди, дори по капака на колата лежаха няколко. Сачмите не бяха изстреляни от оръжие.

Движех се наоколо и правех снимки, после клекнах и извадих дългия химически термометър. Пъхнах го внимателно под пуловера му и го нагласих в свивката на лявата му ръка. Температурата на тялото беше тридесет градуса, а на въздуха — един под нулата. Трупът изстиваше бързо, приблизително с три градуса на час заради студа, а и Харпър не беше солидно облечен или много тежък. Малките мускули вече започваха да се вкочаняват. Пресметнах, че е мъртъв от около два часа.

После започнах да търся улики, които не биха понесли пътуването до моргата. Влакна, косми или други частици, залепнали за кръвта, можеха да почакат. Бавно оглеждах трупа и района около него, когато лъчът освети нещо до врата му. Наведох се без да пипам, и видях малко зелено топче, приличащо на пластилин. В него имаше няколко сачми. Запечатвах го внимателно в найлонов плик, когато задната врата на къщата се отвори и се оказах срещу ужасените очи на една жена. Тя стоеше във фоайето до полицай, който държеше прихванати с кламер листа.

Чух приближаващи се стъпки и видях Марино и Пътийт. Те минаха под кордона. Полицаят с листата се присъедини към тях. Задната врата тихо се затвори.

— Има ли някой, който да остане при нея? — попитах.

— Да — отговори полицаят. — Ще дойде една приятелка на госпожица Харпър. Тя твърди, че ще се оправи. Ще оставим няколко коли наблизо, за да се уверим, че оня тип няма да се върне, за да повтори.

— Какво търсим? — ме попита Пътийт.

Той пъхна ръце в джобовете си и сви рамене срещу студа. Снежинки с големината на монета се спускаха от небето.

— Повече от едно оръжие — отговорих. — Раните по главата и лицето са нанесени с тъп инструмент — посочих с окървавения пръст на ръкавицата си. — Явно раната на врата е от остър предмет. Колкото до сачмите — зрънцата не са деформирани и изглежда, че нито едно от тях не е влязло в тялото му.

Марино погледна учудено разпръснатите наоколо сачми.

— И моето впечатление беше такова — кимна Пътийт. — Изглежда, не е имало изстрел, но не съм съвсем сигурен. Е, значи не търсим пушка. Нож и може би нещо като крик?

— Възможно, но не е задължително — отговорих. — Това, което мога да твърдя с положителност поне засега, е: вратът е прерязан с нещо остро, а главата му — смазана с тъп, продълговат предмет.

— Биха могли да са сто неща, док — отбеляза Пътийт намръщено.

— Да, може — съгласих се.

Макар и да имах подозрения по отношение на сачмите, засега се въздържах от размишления. Бях се поучила от предишни случаи. Общите забележки често се интерпретират съвсем буквално и на едно местопрестъпление ченгетата подминаха кървава кука за плетене, защото им бях казала, че оръжието напомня на шиш за лед.

— Може вече да вдигнат трупа — казах и свалих ръкавиците си.

Увиха Харпър в чист бял чаршаф и дръпнаха ципа на торбата с трупа. Стоях до Марино и гледах как линейката бавно се обръща в тъмнината по опустелия път. Нямаше светлини и сирени — никой не бързаше, когато транспортираха мъртвите. Снегът заваля по-силно и постепенно покриваше земята.

— Тръгваш ли? — попита ме Марино.

— Какво смяташ да правиш? Пак ли ще ме следваш?

Той погледна към стария ролс-ройс в края на пътя. Снежинките се топяха веднага щом паднеха на чакъла, покрит с кръвта на Харпър.

— Не те следях — каза Марино сериозно. — Получих съобщение по радиото точно когато се прибирах в Ричмънд.

— Прибирал си се в Ричмънд? — прекъснах го аз. — Откъде?

— Оттук — отговори той и бръкна в джоба си за ключовете от колата. — Разбрах, че Харпър редовно е посещавал таверна „Кълпепър“. Реших да го изненадам. Прекарахме заедно около половин час, преди да ми тегли една. После си тръгна. Аз потеглих към къщи и се намирах на петнайсет километра от Ричмънд, когато диспечерът ме откри, за да ми съобщи какво е станало. Подкарах бързо обратно, видях колата ти и реших да остана зад теб, за да се уверя, че няма да се загубиш.

— Искаш да кажеш, че си говорил с Харпър тази вечер? — изненадано запитах.

— О, да — отговори Марино. — После той ме напусна и около пет минути по-късно са го пречукали.

Неспокоен и раздразнен, той се отправи към колата си.

— Трябва да се видя с Пътийт и да разбера каквото мога. Утре сутрин ще намина да проверя пощата, ако нямаш нищо против.

Наблюдавах го как върви и отръсква снега от косата си. Беше отпътувал, когато завъртях ключа на плимута. Чистачките бутнаха надолу тънък пласт сняг, после застинаха по средата на стъклото. Двигателят на служебната ми кола изхъхри за последен път и се превърна във втория труп за вечерта.

 

 

Библиотеката на Харпър беше топла жизнерадостна стая, с червени персийски килими и антични мебели, изработени от фино дърво. Можех да твърдя почти със сигурност, че канапето е „Чипъндейл“, но никога преди не бях докоснала, а още по-малко сядала на оригинален „Чипъндейл“. Високият таван имаше орнаменти в стил рококо, стените бяха покрити с книги, повечето в кожени подвързии. Точно срещу мен имаше мраморна камина, наскоро напълнена с цепеници.

Наведох се, протегнах ръце към огъня и продължих да изучавам масления портрет над полицата. На него се виждаше красиво младо момиче в бяло, седнало на малка пейка. Косата й беше дълга и руса, ръцете леко придържаха сребърна четка за коса, поставена на скута й. Клепачите й бяха спуснати, влажните устни — леко разтворени, дълбокото деколте на роклята откриваше порцелановобяла, недоразвита гръд. Седях и се чудех защо този особен портрет беше изложен на такова видно място, когато сестрата на Кери Харпър влезе и затвори вратата така тихо, както я беше отворила.

— Може би това би ви стоплило — каза тя и ми подаде чаша вино.

После остави таблата на масичката за кафе и седна върху червената кадифена възглавница на бароковото кресло, като подви краката си на една страна, както са били възпитани да правят почтените млади дами навремето.

— Благодаря — казах аз и отново се извиних.

Акумулаторът на служебната ми кола умря и никакви кабели не можеха да го съживят. Полицаите повикаха влекач и обещаха да ме закарат до Ричмънд веднага щом завършат работата си по местопрестъплението. Нямах избор. Не можех да стърча на снега или цял час да седя в полицейската кола. Затова почуках на вратата на къщата.

Тя отпи от виното си и се втренчи в огъня с празен поглед. Също като скъпите предмети около нея тя беше красиво създание, една от най-елегантните жени, които някога съм виждала. Сребристобяла коса обрамчваше изтънченото лице. Скулите й бяха високи, чертите — фини, фигурата — слаба и грациозна. Облеклото й се състоеше от бежов пуловер с висока яка и пола от рипсено кадифе. Реших, че изразът „стара мома“ определено не й подхождаше.

Тя седеше мълчаливо. Снегът леко докосваше прозорците, а вятърът стенеше в клоните на дърветата. Не можех да си представя да живея сама в тази къща.

— Имате ли други роднини? — запитах.

— Нито един жив — отговори тя.

— Съжалявам, госпожице Харпър.

— Наистина. Трябва да спрете да го повтаряте, доктор Скарпета.

Стърлинг Харпър повдигна чашата си и големият смарагд на пръстена й проблесна на светлината на огъня. Погледът й се фокусира върху мен. Спомних си ужаса в тези очи, когато отвори вратата, докато преглеждах трупа на брат й. Сега беше учудващо спокойна.

— Смятах, че Кери е по-оправен — внезапно каза тя. — Предполагам, че това, което ме учудва най-много, е начинът, по който е станало. Не съм очаквала някой да прояви подобна дързост и да го чака пред къщата.

— Не чухте ли нищо? — попитах.

— Чух го да паркира колата. Нищо повече. Когато не влезе вкъщи, отворих вратата, за да разбера какво става. После веднага се обадих на 911.

— Той посещаваше ли и други места, освен „Кълпепър“?

— Не. Нито едно. Ходеше в „Кълпепър“ всяка вечер — каза тя, като избягваше погледа ми. — Предупреждавах го да не ходи там. Знаете колко опасно е в наши дни. Той винаги носеше доста пари в брой, а и редовно се заяждаше с хората. Никога не оставаше в кръчмата за дълго, най-много два часа. Казваше ми, че срещите с обикновените хора го вдъхновявали. Кери не успя да напише нищо след „Острият ъгъл“.

Бях чела романа още в колежа и си спомнях само впечатленията: готическа смесица от насилие, кръвосмешение и расизъм в Юга, видени през очите на млад писател, израснал във ферма във Вирджиния. Изпаднах в депресия, когато го прочетох.

— Брат ми беше от онези нещастни талантливи автори, които имат само една-единствена книга в главата си — добави мис Харпър.

— Имало е много други подобни писатели — казах.

— Когато беше млад, живееше като че ли по принуда — продължи тя с изнервящо монотонен глас. — После го обзе кротко отчаяние. Писането му се превърна в поредица от фалшиви стартове, като черновите завършваха живота си в огъня. Той сядаше до камината и намръщено гледаше как трудът му изгаря. После беснееше из къщата като разярен бик, докато получи ново вдъхновение. Това продължи повече години, отколкото ми е приятно да си спомня.

— Доста сурово се отнасяте към брат си — отбелязах кротко.

— Отнасям се сурово към себе си, доктор Скарпета — каза тя, когато очите ни се срещнаха. — Кери и аз сме замесени от едно и също тесто. Разликата между нас е, че аз не се опитвам да анализирам това, което не може да бъде променено. Кери постоянно изучаваше себе си, миналото си, силите, които го оформяха. Това му донесе и наградата „Пулицър“. А аз предпочетох да не се боря с нещо, което винаги ми е било ясно.

— Какво е то?

— Семейство Харпър е на края на съществуването си, безплодно и безполезно. След нас няма да остане никой.

Виното беше евтино местно бургундско, сухо, с лек металически вкус. Колко време още ще е нужно на полицаите, за да свършат? Преди известно време ми се стори, че чух ръмженето на влекача, който отведе колата ми.

— Приех като мой дълг грижата за брат ми, улеснявах изчезването на нашето семейство — каза мис Харпър. — Кери ще ми липсва само защото беше мой брат. Няма да седя и да лъжа колко прекрасен човек е бил. — Тя отново отпи от виното си. — Сигурно звучи ужасно студено.

Студено не беше подходящата дума.

— Оценявам честността ви — казах.

— Кери имаше въображение и променливи емоции. Аз не притежавам нито едно от двете и затова успях да се справя. В противен случай не бих могла да живея тук.

— Животът в тази къща изглежда доста уединен — предположих, че госпожица Харпър имаше това предвид.

— Нямам нищо против уединението.

— А срещу какво, госпожице Харпър? — запитах аз, докато посягах към цигарите си.

— Бихте ли желали още една чаша вино? — попита тя.

Лицето й беше наполовина закрито в сенките на огъня.

— Не, благодаря.

— Иска ми се никога да не бяхме идвали тук. Нищо хубаво не се случва в тази къща — каза тя.

— Какво възнамерявате да правите? — Застинах, когато забелязах празния й поглед. — Ще останете ли тук?

— Няма къде другаде да отида, доктор Скарпета.

— Струва ми се, че къщата лесно би могла да се продаде — отговорих аз.

Вниманието ми се насочи отново към портрета над камината. Нарисуваното младо момиче се усмихваше загадъчно на тайни, които никога нямаше да разкаже.

— Трудно е да изоставите железния си дроб, доктор Скарпета.

— Моля?

— Прекалено стара съм за промени — обясни тя. — Прекалено стара съм, за да се стремя към добро здраве и нови приятелства. Миналото е моят живот. Вие сте млада. Някой ден ще разберете какво е да погледнеш назад. Ще видите, че е неизбежно. Ще откриете, че личният ви живот ви дърпа назад към познатите стаи, където са се случвали събития, които са ви отчуждили от реалността. Ще откриете, че разбитото ви сърце всъщност е доста удобно, а хората, които са ви предали, са станали дружелюбни с течение на времето. Ще се връщате доброволно към болката, от която навремето сте бягали. По-лесно е. Това е всичко. По-лесно е.

— Имате ли идея кой уби брат ви? — попитах направо, защото отчаяно исках да сменя темата.

Стърлинг Харпър остана загледана в огъня и не ми отговори.

— А знаете ли нещо за Берил? — настоях аз.

— Знаех, че я тормозеха месеци, преди това да се случи.

— Месеци преди да я убият? — попитах.

— Ние с Берил бяхме много близки.

— И сте знаели, че някой я тормози?

— Да, и я заплашва.

— Тя ли ви каза, че са я заплашвали?

— Разбира се — отговори мис Харпър.

Марино беше проверявал телефонните сметки на Берил. В тях не фигурираха разговори с Уилямсбърг — нито един. Нито пък открихме писма до Берил, написани от госпожица Харпър или брат й.

— Поддържахте ли контакт с нея? — попитах.

— Много близък контакт — отговори тя. — Поне доколкото беше възможно. Имахме затруднения заради книгата, която пишеше, и нарушаването на договора с брат ми. Нещата станаха грозни. Кери побесня.

— Откъде разбра брат ви за книгата на Берил? Тя ли му каза какво пише?

— Адвокатът й свърши работата.

— Спаракино?

— Не знам подробности за разговора му с Кери — започна тя с мрачно лице. — Но брат ми бе уведомен за книгата на Берил. Знаеше предостатъчно, за да се ядоса. Адвокатът тайно утежняваше положението. Ходеше при Берил и Кери поотделно, действаше като че ли в интерес само на единия от тях в зависимост от това с кого говори в момента.

— Знаете ли нещо за съдбата на книгата й? — запитах внимателно. — Дали е у Спаракино? Дали я подготвят за публикуване?

— Преди няколко дни той се обади на Кери. Подочух части от разговора им — достатъчно, за да разбера, че ръкописът е изчезнал. Споменаха вашия офис. Чух Кери да казва нещо за съдебния лекар. Предполагам, ставало е дума за вас. Точно в този момент Кери побесня. Реших, че Спаракино се е опитвал да разбере дали има някаква възможност ръкописът да е у брат ми.

— Възможно ли е? — поисках да знам.

— Берил никога не би го дала на Кери — емоционално отговори тя. — За нея нямаше да е разумно да му предаде работата си. Той беше категорично против това, което тя правеше.

Замълчахме за момент. После попитах:

— Госпожице Харпър, от какво толкова се страхуваше брат ви?

— От живота.

Почаках, като я наблюдавах внимателно. Тя отново гледаше към огъня.

— Колкото повече се страхуваше, толкова повече се отдалечаваше от него — произнесе тя със странен глас. — Отшелничеството се отразява по особен начин на мисленето. Преобръща го, завърта мислите и идеите и те започват да подскачат като луди. Смятам, че Берил беше единственият човек, когото брат ми някога е обичал. Ужасно държеше на нея. Изпитваше непреодолима нужда да я притежава, да бъде прикрепен към нея. Когато реши, че тя го е предала и вече няма власт над нея, лудостта му се засили. Започна да си въобразява, че тя ще напише какви ли не дивотии за него, за живота ни тук.

Стърлинг посегна отново към виното си. Забелязах, че ръката й трепери. Говореше за брат си, като че ли той е покойник от години. В гласа й се прокрадваха особени нотки. Изглежда, любовта към брат й бе придружена от гняв и болка.

— Ние с Кери вече нямахме никакви роднини, когато Берил се появи — продължи тя. — Родителите ни бяха починали. Нямахме никого, освен нас самите. Кери беше труден човек. Дявол, който пишеше като ангел. Някой трябваше да се грижи за него. Аз пожелах да му помогна, за да може той да остави следа от себе си.

— Подобни жертви често са последвани от съжаления — рискувах аз.

Мълчание. Светлината от огъня проблясваше по фините черти на лицето й.

— Как открихте Берил? — попитах.

— Тя ни откри. По онова време живееше във Фресно с баща си и мащехата си. Вече пишеше, имаше мания да стане писател. — Госпожица Харпър продължаваше да гледа втренчено огъня, докато говореше. — Един ден Кери получи чрез издателя си писмо от нея. Към него имаше приложено кратко разказче. Все още го помня. Тя изглеждаше обещаващо, имаше чудесно въображение и просто се нуждаеше от помощ и ръководство. Така започна кореспонденцията. Няколко месеца по-късно Кери я покани на гости и й изпрати билет. Малко по-късно той купи тази къща и започнахме да я реставрираме. Направи го заради нея. Едно прекрасно младо момиче донесе вълшебство в живота му.

— А вие? — попитах.

Отначало тя не отговори. Дърветата пращяха в огъня и хвърчаха червени искрици.

— Животът не протичаше съвсем без усложнения, след като тя се премести при нас, доктор Скарпета. Аз гледах това, което ставаше между тях.

— Между брат ви и Берил.

— Не исках да я ограничавам, както правеше той. В непрестанните си опити да ограничава Берил и да я запази само за себе си той я изгуби.

— Вие наистина сте обичали Берил силно — казах.

— Невъзможно е да се обясни — отговори тя с треперещ глас. — Доста трудно се справях.

Продължих да я притискам:

— Брат ви не е искал да поддържате контакт с нея.

— Особено през последните няколко месеца — заради книгата й. Кери я изобличи и се отказа от нея. Дори името й не се споменаваше вкъщи. Забрани ми да имам какъвто и да било контакт с нея.

— Но вие не го послушахте — казах.

— Да, но бях доста ограничена — затруднено отговори тя.

— Сигурно е било много болезнено за вас. Да бъдете отделена от толкова скъп за вас човек.

Мис Харпър погледна встрани.

— Кога разбрахте за смъртта на Берил?

Тя не отговори.

— Обади ли ви се някой?

— Чух по радиото на следващата сутрин — промърмори тя.

Мили боже, помислих си, какъв кошмар.

Стърлинг Харпър не каза нищо повече. Не можех да излекувам раните й и колкото и да исках да я успокоя, нямаше какво да кажа. Дълго време седяхме мълчаливо. Погледнах часовника си и видях, че е почти полунощ. Стреснато осъзнах, че къщата е прекалено тиха.

След топлината в библиотеката, коридорът ми се стори студен като катедрала. Отворих задната врата и изненадано си поех въздух. Под бялата снежна пелена пътят представляваше гладко бяло одеяло, по което се виждаха едва различимите следи от гуми, оставени от проклетите ченгета, тръгнали си без мен. Служебната ми кола отдавна беше откарана, а те бяха забравили, че аз все още се намирам в къщата. Дявол ги взел!

Върнах се в библиотеката. Госпожица Харпър поставяше нова цепеница в огъня.

— Изглежда, са си тръгнали без мен — казах и усетих, че гласът ми звучи нервно. — Налага ми се да използвам телефона.

— Страхувам се, че това е невъзможно — отговори тя неубедително. — Телефонът се развали малко след като си тръгнаха полицаите. Това често се случва при лошо време.

Наблюдавах я как разравя горящите дърва. Синкав дим се издигаше изпод тях, нагоре в комина изхвърчаха искрици.

Бях забравила. До този момент въобще не ми бе дошло наум.

— Вашата приятелка… — казах.

Стърлинг Харпър отново разрови огъня.

— Полицаите казаха, че приятелката ви е тръгнала насам и ще остане при вас тази нощ…

Госпожица Харпър бавно се изправи и се обърна. Лицето й беше зачервено от горещината.

— Да, доктор Скарпета — каза тя. — Толкова мило от ваша страна, че дойдохте.